Франсоаз Саган
Усмивка почти (10)

Втора глава

Открай време ми твърдяха, че е много трудно да живееш с някого. Имах го наум, но без в действителност да го изпитвам през краткото прекарване с Люк. Имах го наум, понеже никога не успявах истински да се отпусна с него. Боях се да не се отегчава. При това нямаше как да не отбележа, че обикновено се страхувах повече да не би аз да се отегча с другите, а не те е мен. Този обрат ме обезпокояваше. Но нима можеше да ми е трудно съжителството с Люк, който не говореше много, не искаше нищо (най-малко да му се отговаря на въпроси от рода на „За какво мислиш?“), изглеждаше неизменно доволен, че съм с него и не проявяваше никое от изискванията на безразличието или страстта. Имахме еднаква крачка, еднакви навици, еднакъв жизнен ритъм. Допадахме си, всичко беше наред. И нямаше начин да съжалявам, задето той не полага разнебитващото усилие, необходимо, за да обикнеш някого, да го опознаеш, да разчупиш самотата му. Бяхме приятели, любовници. Къпехме се заедно в прекалено синьото Средиземно море, обядвахме, без да си казваме нищо особено, замаяни от слънцето, а после се прибирахме в хотела. Понякога, докато лежахме прегърнати, в плен на дълбоката нежност след любенето, ми идеше да му кажа: „Люк, обичай ме, нека опитаме, остави ни да опитаме.“ Не го казвах. Само целувах челото, клепачите, устата, всички очертания на това ново лице, осезаемото лице, което устните откриват след очите. Никога тъй силно не бях харесвала ничие лице. Харесвах дори бузите му, а бузите винаги бях възприемала като чужди на всичко плътско, като рибешкото в човешкия образ. Разбирах защо Пруст надълго и нашироко описва страните на Албертин, когато долепях лице до тези на Люк, хладни и леко грапави от наболата брада. Чрез него откривах собственото си тяло, за което той ми говореше с интерес, без непристойност, като за нещо скъпоценно. И все пак насока на нашите отношения даваше не чувствеността, а друго — своеобразно жестоко съпричастие в отмалата от представленията, отмалата от думите, отмалата изобщо.

След вечеря всякога се отправяхме към един и същ бар, донякъде тягостен, зад улица Антиб. Там имаше малък оркестър и при първото ни посещение Люк му поръча да изсвири парчето, за което му бях споменавала. Обърна се към мен с тържествуващ вид:

— Това ли е?

— Да. Мило е, че се сети.

— Напомня ли ти за Бертран?

Отговорих, че да, мъничко, че плочата доста отдавна е на разположение в музикалните автомати. Той се начумери.

— Лошо. Но ще си изнамерим друго.

— Защо?

— Когато имаш близост с някого, трябва да си избереш някаква такава мелодия, и някакъв мирис и отпратки за в бъдеще.

Изразът ми явно е бил странен, тъй като той се разсмя.

— На твоята възраст човек не мисли за бъдещето. А аз си подготвям приятни старини, с плочи.

— Много ли си събрал?

— Не.

— Жалко — рекох гневно. — Аз на твоите години сигурно ще имам цяла дискотека.

Той внимателно ме хвана за ръката.

— Нараних ли те?

— Не — отвърнах уморено. — Но е малко странно да си казваш, че след година-две една цяла седмица от живота ти, една жива седмица с даден господин ще е сведена до някаква плоча. Особено ако господинът отсега е наясно и дори го провъзглася.

С раздразнение усещах как в очите ми избиват сълзи. Беше заради начина, по който ме бе попитал: „Нараних ли те?“. От определен тон винаги ми се доплакваше.

— А иначе не съм наранена — добавих нервно.

— Ела — рече Люк, — ела да танцуваме.

Взе ме в прегръдките си и затанцувахме под звуците на Бертрановата мелодия, впрочем неузнаваема в сравнение с много добрия запис на плочата от автомата. Докато танцувахме, Люк изневиделица ме стисна много силно в обятията си с отчаяна нежност, както се казва, а аз се вкопчих в него. После той ме пусна и заговорихме за друго. Открихме си една мелодия, която се наложи от само себе си, понеже навсякъде все нея свиреха.

Като се изключи този дребен сблъсък, иначе се държах, бях весела и намирах, че нашата любовна историйка е твърде сполучлива. А и се възхищавах от Люк, не можех да не се възхищавам от неговия ум, от равновесието му, от това как по мъжки отдава на нещата точното им значение, тежестта им, без цинизъм и без себеугодност. Просто ми идеше от време на време да му кажа ядно: „И все пак, защо не ме обичаш? За мен ще бъде толкова по-отморяващо. Защо да не издигнем помежду си своеобразната стъклена преграда на страстта, която понякога изкривява, но е тъй удобна?“ Ала не, ние бяхме от едно тесто, съюзници и съмишленици. Не беше допустимо аз да стана обект, а той субект, за целта му липсваха и възможности, и сила, и желание.

 

 

Предвидената седмица изтичаше. Люк не споменаваше за заминаване. Бяхме много загорели, с донякъде съсипан вид от нощите, прекарани в бара, в приказки, в пиене, в очакване на развиделяването, бялото развиделяване над безчовечното море, над неподвижните корабчета, над изящния и лудешки рояк на чайките, кацащи да придремят под стрехите на хотела. Тогава чак се прибирахме, поздравявахме сънения портиер и Люк ме любеше в полузамаяност от умора. Събуждахме се по обед и отивахме да се къпем в морето.

В утрото, което би трябвало да е последно, повярвах, че ме обича. Той се разхождаше из стаята, а лицето му изразяваше неохота, която ме озадачи.

— Какво си казала на вашите? Че ще те няма колко време?

— Около седмица.

— Ако нямаш нищо против, можем да останем още една седмица?

— Да…

Осъзнавах как никога всъщност не съм мислила, че ще трябва да си тръгвам. Животът ми щеше да премине в този хотел, който за мен вече бе гостоприемен, удобен като голям параход. С Люк всички нощи щяха да бъдат безсънни. Полека щяхме да се приближаваме към зимата, към смъртта, говорейки за преходности.

— Смятах, че Франсоаз те чака?

— Ще се оправя — рече той. — Не ми се ще да напускам Кан. Нито Кан, нито теб.

— И аз — обадих се, спокойна и сдържана като него.

Като него. За миг ми мина през ума, че може и да ме обича, но не иска да се разкрие. Сърцето ми се преобърна. После се сетих, че това са само думи, че действително съм му приятна, което е достатъчно. Просто щяхме да си отпуснем още една щастлива седмица. А после трябваше да се разделя с него. Да се разделя, да се разделя… Защо, заради кого, за какво? За да се върна към колебливото отегчение, към раздробената самота? Поне когато той ме гледаше, него виждах; когато ми говореше, исках него да разбера. Интересуваше ме той, исках той да бъде щастлив. Той, Люк, моят любовник.

— Добра идея — добавих. — Всъщност не се бях замисляла за заминаването.

— Ти за нищо не се замисляш — каза той със смях.

— Не и когато съм с теб.

— Защо? Чувствуваш се млада, безотговорна?

Усмихваше се ехидно. Ако с поведението си бях изразила подобни намерения, той на бърза ръка би отхвърлил за нас постановката „невръстно девойче и грижовен покровител“. За щастие, аз се усещах съвсем зряла. Зряла и преситена.

— Не — рекох. — Чувствувам се съвършено отговорна. Но за какво? За живота си? Той е доста разтеглив, доста мековат. Не съм нещастна. Приятно ми е. Дори не съм щастлива. Никак не съм, като се изключи, че ми е добре с теб.

— Прекрасно — отвърна той. — И на мен ми е много добре с теб.

— Тогава да си помъркаме от доволство.

Той се разсмя.

— Пощръкляваш като котка, ако някой се захване с ежедневната ти дажбичка от абсурд и обезвереност. Не държа да ми мъркаш, както ти се изразяваш. Нито да блаженствуваш с мен. Ще ми бъде досадно.

— Защо?

— Ще се почувствувам самотен. Това е единственото отношение, в което Франсоаз ме плаши: когато е с мен, не продумва и така й е хубаво. А иначе от мъжка и от социална гледна точка е извънредно удовлетворително да правиш щастлива една жена, дори ако се чудиш защо.

— Всъщност е чудесно — изрекох на един дъх. — Правиш Франсоаз щастлива, а мен ще направиш малко нещастна, като се върнем.

Едва бях свършила и вече съжалявах за думите си. Той се обърна към мен.

— Ти нещастна?

— Не — отвърнах с усмивка. — Само мъничко безпосочна. Ще трябва да си намеря кой да се грижи за мен, а никой няма да е тъй вещ, колкото си ти.

— Няма да ми казваш — рече той гневно.

После се разколеба.

— Не, ще ми кажеш. Ще ми казваш всичко. Ако човекът е неприятен, ще го напердаша. Ако не, ще изразя одобрение. Изобщо, ще ти бъда като баща.

Улови ръката ми, обърна я, целуна дланта нежно, дълго. Положих свободната си ръка на склонения му тил. Беше много млад, много уязвим, много добър — мъжът, който ми бе предложил любов без бъдеще и без сантименталности. Беше почтен.

— Ние сме почтени хора — постанових.

— Да — потвърди той и се засмя. — Не пуши цигарата си така, видът ти не е почтен.

Изправих се в пеньоара си на точици.

— А дали съм почтена жена? Какво диря сред този пагубен разкош, и то с чужд съпруг? В одежди на държанка! Нима не олицетворявам покварените момичета от Латинския квартал, които разрушават семейства съвсем между другото!

— Така е — пророни той съкрушено. — А аз съм съпругът, до днес образцов, но доведен до полуда от зова на плътта, аз съм левакът, горкият левак… Ела…

— О, не. Аз те отритвам, разигравам те най-подло. Вляла съм в жилите ти отровата на похотта, но отказвам да утоля щенията ти. Това е.

Той се строполи на леглото и захлупи глава в шепи. Седнах до него със сериозен израз. Когато той се надигна, сурово вперих очи в неговите.

— Аз съм фатална жена.

— Ами аз?

— Жалка отрепка, загубила човешки облик. Люк! Още една седмица!

Хвърлих се до него, косите ни се преплетоха, той беше плам и прохлада до бузата ми; миришеше на море, на сол.

 

 

Не без известно доволство седях сама, разположена на лежащ стол пред хотела, с лице към морето. Сама, с няколко стари англичанки наоколо. Беше единайсет сутринта и на Люк му се бе наложило да отиде до Ница, за да предприеме някакви сложни постъпки. Доста обичах Ница, или, поне неугледната й част между гарата и крайбрежния булевард, но отказах да го придружа поради внезапно желание да се уединя.

Бях сама, прозявах се, изтощена от безсъние, усещах се чудесно. Не бях способна да запаля цигара, без ръката ми в края на кибритената клечка да потрепери лекичко. Септемврийското слънце, не особено жарко, милваше страните ми. Като никога ми беше хубаво сама със себе си.

„На нас ни е хубаво, само когато сме уморени“ — казваше Люк и аз наистина се числях към онзи вид хора, които се чувствуват добре едва след като са погубили в душата си частица жизненост, взискателна и натежала от отегчение; онази частица, която задава въпроса: „Какво си направил от живота си, какво ти се иска да направиш от него?“, а на този въпрос аз можех да дам един-единствен отговор: „Нищо.“

Мина много красив младеж и аз го позагледах с равнодушие, което ми се видя прекрасно. Общо взето, красотата, поне от определена степен нагоре, пораждаше у мен смут. Възприемах я като непристойна, непристойна и недостижима. А младежът ми се стори приятен за окото и лишен от реалност. Люк изличаваше останалите мъже. Аз обаче не изличавах за него останалите жени. Той ги наблюдаваше благосклонно, без да изказва мнение.

Внезапно морето ми се привидя забулено в мъгла. Чувствувах как се задушавам. Пипнах челото си — беше обляно от пот. Влажни бяха и корените на косата ми. Една капка бавно се стичаше по гърба ми. Навярно това и нищо повече представляваше смъртта: синя мъгла, леко прималяване. Да бих умирала, нямаше да се съпротивлявам.

Мимоходом се улових за тази фраза, която само бе докоснала съзнанието ми, готова тутакси да излети като дим. „Не бих се съпротивлявала.“ А силно обичах някои неща — Париж, миризмите, книгите, любовта и сегашния живот с Люк. С ясен предусет осъзнах, че вероятно с никого няма да ми е тъй хубаво, както с Люк, че той ми е предопределен открай време и че несъмнено съществува съдбовност на срещите. Моята орис бе Люк да ме напусне, а аз да опитам с другиго, както естествено щях да постъпя. Ала никога, с никого нямаше да бъда каквато бях с него: тъй несама; тъй умиротворена и вътрешно тъй незатормозена. Той обаче щеше да се върне при жена си, да ме остави в моята стая в Париж, да ме остави с безкрайните подиробеди, пристъпите на отчаяние и любовчиците с несполучлив завършек. Тихичко си поплаках от самосъжаление.

След три минути си избърсах носа. През два шезлонга от мен някаква стара англичанка се бе вторачила в мен без състрадание, с интерес, от който се изчервих. После внимателно я погледнах. За миг ме обзе неимоверно уважение към нея. Беше човешко същество, друго човешко същество. Тя ме гледаше и аз я гледах втренчено, под слънчевите лъчи, и двете сякаш заслепени от своего рода просветление — две човешки същества, които не говореха на един език и се наблюдаваха като две почуди. Сетне тя стана и си тръгна, накуцвайки, като се подпираше на бастуна си.

 

 

Щастието е равнинно, без жалони. Ето защо от времето в Кан нямам никакъв отчетлив спомен освен от онези злощастни мигове, от смеха на Люк в стаята нощем, от умолителния и блудкав мирис на летните мимози. Може би за хората като мен щастието е просто особен вид липса, липса на несгоди, упователна липса. Сега добре познавах тази липса, както и усещането понякога, когато срещах очите на Люк, че всичко най-сетне е наред. Той понасяше света вместо мен. Следеше ме усмихнато. Знаех защо се усмихва и на мен също ми се приискваше да се усмихвам.

Помня и един момент на захлас. Беше сутрин, Люк лежеше на пясъка. Аз се хвърлях във водата от нещо като сал. После се качих на кулата за скокове. Видях Люк, гъмжилото на плажа и благосклонното море, което ме очакваше. Щях да пропадна в него и то да ме обгърне; щях да пропадна от много високо и да бъда сама, убийствено сама, докато летя надолу. Люк ме гледаше. Направи жест на присмехулна уплаха и аз се отпуснах в празното пространство. Морето се люшна към мен, от досега с него ме заболя. Доплувах до брега и се тръшнах край Люк, обсипвайки го с пръски, после сложих глава на сухия му гръб и го целунах по рамото.

— Луда ли си… или просто склонна към спортни прояви? — попита Люк.

— Луда.

— Така си и помислих гордо. Казах си, че скачаш от толкова високо, за да дойдеш при мен, и се почувствувах много щастлив.

— Щастлив ли си? Аз съм щастлива. Трябва да съм, щом не се питам дали е така. Това е аксиома, нали?

Говорех, без да го виждам, тъй като той лежеше по корем и съзирах само тила му — загорял и як.

— Ще те върна на Франсоаз в добро състояние — рекох весело.

— Цинична си!

— Ти си далеч по-малко циничен от нас. Жените са крайно цинични. Ти не си нищо повече от едно момченце между мен и Франсоаз.

— И си самомнителна.

— Ти си далеч по-самомнителен от нас. Самомнителните жени незабавно стават смешни. А вие така си придавате уж мъжествен вид, който подхранвате, за да…

— Хайде, стига аксиоми. Говори ми за времето. На почивка това е единствената позволена тема.

— То е хубаво — рекох. — Много е хубаво…

Като се събудих, небето беше облачно, плажът безлюден, а аз се усещах изтощена, с пресъхнала уста. Люк седеше облечен на пясъка, до мен. Пушеше, обърнал очи към морето. Постоях няколко мига загледана в него, без да се обаждам, че съм будна, и за пръв път с чисто обективно любопитство се питах: „За какво ли си мисли този мъж?“ За какво може да мисли едно човешко същество на пуст плаж, пред пусто море, край друго, заспало човешко същество? Стори ми се тъй съкрушен от тези три отсъствия, тъй сам, че протегнах към него ръка и го докоснах над лакътя. Той не се сепна. Никога не се сепваше, рядко се изненадваше и още по-рядко негодуваше.

— Будна ли си? — отрони лениво и с прискърбие се протегна. — Часът е четири.

— Четири! — Изправих се. — Спала съм четири часа?

— Не се стряскай — рече Люк. — Нямаме какво да правим.

Думите му прозвучаха тягостно. Наистина нямахме какво да правим заедно, нямахме нито обща работа, нито общи приятели.

— Съжаляваш ли?

Той се извърна към мен с усмивка.

— Така ми е най-хубаво. Облечи си пуловера, мило, ще ти стане студено. Ще идем в хотела да пием чай.

Крайбрежният булевард беше някак злокобен, слънце нямаше, старите палми леко се поклащаха под поривите на несмел вятър. Хотелът спеше. Поръчахме да ни донесат чай в стаята. Взех гореща вана и се изтегнах до Люк, който четеше на леглото и от време на време изтръскваше цигарата си. Бяхме затворили кепенците заради печалното небе, стаята бе едва-едва осветена, топла. Лежах по гръб, със сключени на корема ръце, като смъртник или шишко. Спуснах клепачи. Само шумоленето на отгръщаните от Люк страници прекъсваше далечния грохот на морето.

Казвах си: „Ето, аз съм до Люк, край него, стига да посегна, и ще го докосна. Познавам тялото му, гласа му, начина му да спи. Той чете, на мен ми е леко скучно, не е неприятно. След малко ще слезем да вечеряме, сетне ще легнем заедно и подир три дни ще се разделим. Навярно никога няма да бъде както сега. Но сегашният миг е налице, той е наш; не съм наясно дали това е любов или разбирателство, а и няма значение. Сами сме, всеки поотделно. Той не знае, че мисля за нас, чете. Но сме заедно и до себе си имам допустимия му спрямо мен дял топлота, а също и допустимия дял безразличие. След три месеца, когато разривът ще е настъпил, ще ми се възражда не споменът за този именно миг, а други, неволни и глупави. А вероятно тъкмо този миг е най-хубав, този, в който приемам, че животът е такъв, какъвто идва, спокоен и болезнен.“ Пресегнах се, взех албума „Семейство Фьонуяр“^[1], който Люк много ме укоряваше, че не съм чела и се смях дотогава, докато се разсмя и той, двамата се надвесихме над същата страница, буза до буза, скоро уста в уста, и накрая книгата падна на пода, насладата връз нас и мрак над всичко останало.

 

 

Накрая дойде денят на заминаването. От лицемерие, съставено най-вече от страх — у него страх аз да не се разнежа, а у мен страх, че ще се разнежа, ако доловя подобно нещо от негова страна, — и намек не бяхме направили по въпроса предишния ден, по време на вечерята, обречена да е последна. През нощта обаче се пробуждах неколкократно, обзета едва ли не от ужас, и опипом търсех Люк с чело, с ръка, за да се уверя, че все още е налице сладостното съотборничество на споделения сън. И всеки път, сякаш бе издебвал моята уплаха и сякаш собственият му унес бе необременен, той ме вземаше в прегръдките си, притискаше тила ми с длан и шушнеше: „Хайде, хайде“ със странен глас, като че ли укротяваше животинче. Беше нощ на смътност и шепот, похлупена от уханието на мимозите, които щяхме да оставим зад себе си, от просъница и хлад. Последва утрото, закуската и Люк приготви багажа си, докато и аз събирах своя, говорейки с него за пътя, за ресторантите по пътя и прочее. Малко се дразнех от фалшиво спокойния си, храбър тон, понеже не се чувствувах храбра и не виждах защо трябва да бъда. Не се чувствувах никак, освен някак объркана може би. Като никога си разигравахме донякъде представление, но намирах, че е по-предпазливо да се придържаме към него, защото все пак бе допустимо да ме налегне мъка, преди да се разделим. За предпочитане беше да възприема поведението, жестовете, лика на сдържаността.

— Е, готови сме — каза той. — Ще позвъня да изнесат багажа.

Усетих проблясък в съзнанието си.

— Нека за последен път се облегнем на този балкон — рекох мелодраматично.

Той ме изгледа с тревога, после, като видя израза ми, се разсмя.

— Ама ти наистина си мъжко момиче. И се гавриш дори. Харесваш ми.

Прегръщаше ме посред стаята, лекичко ме разтърсваше.

— Знаеш ли, рядко можеш да кажеш на някого „Харесваш ми“ след петнайсет дни съжителство.

— Не беше съжителство — възразих със смях, — беше меден полумесец.

— Още повече! — възкликна той и ме пусна. В този миг действително, осъзнах, че ме оставя и ми се прииска да го задържа за ревера на сакото. Беше много бегло и много неприятно.

Завръщането мина добре. Покарах малко колата. Люк обясняваше, че ще бъдем в Париж през нощта, че щял да ми се обади идущия ден и скоро сме щели да вечеряме заедно с Франсоаз, понеже и тя щяла да се върне от имението, където била прекарала петнайсетте дни с майка си. Всичко това ми се струваше донякъде обезпокоително, но Люк само ми заръча да не споменавам за престоя ни; той щял да се оправи с Франсоаз. Доста добре се виждах как прекарвам есента между тях двамата, а от време на време се срещам с Люк, за да го целувам по устата и да спя с него. Никога не бях си представяла, че би напуснал Франсоаз, първо, защото той сам го бе заявил, и второ, защото по отношение на нея такава постъпка ми изглеждаше немислима. Дори да ми бе предложил, в онзи миг едва ли бих се съгласила.

Каза ми, че много работа му се била насъбрала, но че не се вълнувал особено. А мен ме очакваше нова учебна година и необходимостта допълнително да се задълбоча в нещата, които и през миналата ме бяха отегчавали. Изобщо, прибирахме се в Париж обезсърчени, но това доста ми допадаше, тъй като и двамата изпитвахме същото обезсърчение, същата досада и следователно същата нужда да се държим един за друг. За другия, за подобието.

Стигнахме в Париж късно през нощта. На Порт д’Орлеан се вгледах в Люк, чиито черти бяха поизопнати, и си помислих, че добре сме се справили с нашата любовна историйка, че сме истински, зрели хора, цивилизовани и разумни и изневиделица, някак яростно, се почувствувах жестоко унизена.