Даниел Стийл
Радост и болка (4)

Глава 4

През май Пилар покани Нанси на обед. Брад играеше голф, а съпругът на Нанси беше за няколко дни вън от града — добра възможност за двете жени да прекарат известно време заедно.

Докато заварената й дъщеря събираше слънце вън на терасата, Пилар приготви обеда. Коремът на Нанси бе станал огромен, датата й за раждане беше само след месец и тя й се струваше направо грамадна.

Пилар се появи с поднос в ръцете. Както се припичаше, Нанси отвори едно око и независимо от размерите си, скочи да й помогне. Беше облечена в бели шорти за бременни и необятна розова риза. Само допреди седмица бе играла тенис със съпруга си.

— Извинявай, Пилар, чакай… дай да ти помогна… — Взе подноса от нея и двете подредиха нещата на стъклената масичка. Пилар беше направила голяма зелена салата и макарони. — Охо, изглежда чудесно!

През последните осем месеца Нанси имаше страхотен апетит, но не бе наддала повече от необходимото и си беше все така красива. Пилар бе казала неотдавна на Брад, че сега, като бременна, Нанси й се вижда дори още по-хубава. Лицето й бе придобило някаква мекота, не беше вече така ъгловато, от очите й струеше спокойствие. Имаше някакво излъчване, което силно интригуваше Пилар. Тя го бе забелязвала и в други бременни жени, но нямаше представа какво е усещането, което го предизвиква. Докато гледаше Нанси, отново изпита любопитство, а се и поизплаши. Най-вече от собствените си чувства. Всичко в бъдещата майка я очароваше. Изведнъж Нанси й се стори много променена. Сега тя бе по-дружелюбна, не така язвителна, „укротена“, както казваше съпругът й. По някакъв странен начин през последните осем месеца бе станала по-зряла и вече не приличаше толкова на разглезено дете.

Двете жени седнаха да обядват, Пилар гледаше Нанси и се усмихваше. Тя сякаш бе скрила под розовата си риза огромна плажна топка, едва успяваше да стигне с ръка до масата и да си вземе нещо.

— Какво е усещането от състоянието ти? — смутено попита Пилар.

За нея то беше напълно непознато. Бе имала бременни колежки, но с никоя от тях не беше истински близка и никога не бе им обръщала много внимание. Повечето й приятелки бяха от поколението, което бе предпочело кариерата пред бебетата. А онези, които бяха последвали зова на природата, го бяха направили доста късно в живота си и щом забременееха, някак неусетно излизаха от най-близкото й обкръжение.

— Като нещо тайнствено ли го чувстваш или просто като нещо прекрасно? — попита тя, докато похапваха от салатата, гледайки я право в очите, сякаш очакваше да открие в тях тайната на живота.

— Не зная — усмихна се Нанси. — Май по-скоро като вълшебство. Но човек свиква с него. Аз всъщност го забравям. Понякога ми се струва, че винаги съм била такава. Вече от седмици не мога да си завържа връзките на обувките. Томи е принуден да ми ги връзва. Но най-голямата магия като че ли е в съзнанието, че там, вътре, има цяло едно човешко същество, което ще излезе и ще живее с нас през следващите двайсет години. Ще бъде зависимо от нас и ще разчита на нас, докато сме живи. Все още не съм започнала дори да си представям как ще се чувствам тогава.

— Аз също не мога да си го представя — замислено рече Пилар, макар че донякъде го знаеше: нали през последните четиринайсет години Нанси и Тод бяха разчитали на нея.

Но в известен смисъл за Пилар това беше въпрос на избор. Те не бяха нейни деца и ако с Брад се бяха разделили, поне в по-ранните години, тя би имала свободата да не ги вижда, въпреки че едва ли би се възползвала от нея. Не беше длъжна да се грижи за тях, те не бяха нейни. А това дете щеше завинаги да принадлежи на Нанси. Щеше да бъде част от нея и част от Том, но съвсем друга личност, щеше да бъде човек, на когото и двамата ще държат до края живота си. Самата мисъл за това винаги бе ужасявала Пилар, а сега изведнъж го намираше много трогателно.

— Мисля, че е прекрасно. Цял един нов живот, цял един нов свят, една връзка със същество, което е част от тебе, което може да прилича на тебе по милион неща, а може и изобщо да не прилича. Фантастично е, нали?

Въображението й бе изцяло завладяно, макар че, трябваше да си признае, майчинството все още й се струваше огромна отговорност и в никакъв случай не би се съгласила да мине през мъките на раждането, за да го постигне.

Винаги бе смятала раждането за нещо много ужасно и като гледаше огромния корем на заварената си дъщеря, изобщо не й завиждаше за изпитанията, които й предстояха. Веднъж бе гледала заснето на филм раждане и през цялото време си бе мислила само каква щастливка е, че не ще й се наложи да преживее подобно нещо, абсолютно сигурна, че никога няма да има дете.

— Странно — каза Нанси, като се облегна назад и се загледа някъде в далечината над Тихия океан, — повечето време не мисля за връзката, която ще съществува помежду ни, и за приликата, която бебето ще има с нас. Мисля си само колко ще е сладко, колко ще е мъничко, колко ще е зависимо от двама ни… Пък и Томи го чака с такова нетърпение…

Както и тя. Това бе най-вълнуващото преживяване в живота й. Страхуваше се от раждането, но единственото нещо, за което бе в състояние да мисли сега, беше бебето. Тя се обърна към Пилар и я попита за нещо, което винаги й се бе струвало странно, но никога не си бе позволявала да спомене:

— Защо ти и татко… защо нямате деца? — изрече думите и веднага й се дощя да си ги вземе обратно. Ами ако Пилар не може?

Но Пилар само се усмихна и вдигна рамене.

— Аз не исках. Собственото ми детство беше доста самотно и не исках друг да преживява същото. Пък и имахме теб и Тод. Докато бях млада, наистина не исках деца. Струва ми се, че просто нещо се е загубило в психиката ми. Гледах около себе си моите връстнички, които се омъжиха веднага след училище и вече бяха обвързани с по две-три деца, с дом и с начин на живот, които ненавиждаха. Приличаха ми на хванати в капан. Никоя от тях не работеше. Смятах, че е въпрос на избор, децата просто не бяха между нещата, които исках от живота. А след като започнах да уча право, вече не се и сещах за това. Имах своята кариера, а после срещнах баща ти и изцяло се посветих на него и на работата си. Децата, родени преди двайсет години, са вече големи и са поели по собствения си път, а майките им още си седят вкъщи и се питат къде е отишъл животът им. Радвам се, че избягнах тази съдба. Бих мразила всяка минута, пропиляна по този начин, бих мразила себе си и мъжа, който ме е осъдил на това.

— Но не е задължително да е така — меко рече Нанси. През последните месеци възгледите й бяха станали по-зрели, по-философски. Едновременно с корема постепенно се бе разширил и хоризонтът й. — Имам приятелки, които се справят и с едното, и с другото, развиват се професионално и отглеждат децата си. Те всъщност са много: лекарки, адвокатки, филоложки, писателки. Не е задължително да избираш между двете, ако ти самата не искаш това.

— Твоето поколение се справя с тези неща много по-добре от моето. За нас най-често ставаше дума за алтернатива. Хващаш се за страхотната си работа, за страхотния пробив в кариерата и се катериш към върха или се местиш в предградията и раждаш деца. Обикновено нещата се свеждаха до това. Сега жените, изглежда, успяват да се справят с всичко, но това до голяма степен зависи от отстъпчивостта и готовността на съпрузите да помагат и от силното желание и на двамата. Ако иска да има и кариера, и семейство, човек трябва да се откаже от много неща. Може би е по-добре, че това никога не ми се е налагало. Обаче мисля, че ако имахме деца, баща ти щеше да е страхотен. С вас двамата беше. Аз никога не съм изпитвала такава потребност. Никога не ме е обхващал онзи копнеж, който завладява някои жени, онази жажда, която не престава да ги мъчи, докато не си народят бебета. Чувала съм някои от тях да говорят за това като за някаква болест, но аз, слава богу, никога не съм го усещала. — И още докато го казваше, почувства някакво странно клъвване. Като едва доловимото начало на зъбобол.

— Няма ли да съжаляваш, Пилар? Не мислиш ли, че един ден това ще ти липсва, че ще погледнеш назад и ще ти се иска да си имала деца? Още не е късно, знаеш ли? Познавам две жени, които наскоро родиха, а са по-възрастни от тебе.

— Така ли? И кои са те? Едната е Сара от Библията, но другата коя е? — Тя се разсмя, а Нанси продължаваше да я убеждава, че не е толкова стара.

Но нещо й подсказваше, че е, че за нея вече е твърде късно. Тя беше направила своя избор много отдавна и не бе съжалявала за него. Трябваше да си признае, че в последно време се бе замисляла един-два пъти на тази тема, особено след като Нанси забременя, но подозираше, че причината е преди всичко в тръпката пред старостта, в часовника, който отброява последните мигове на биологичната й пълноценност. Тя нямаше да се остави да бъде разколебана, без значение колко трогателна й се виждаше Нанси и колко прекрасен намираше корема й. Просто на стари години се бе разнежила, което не означаваше непременно, че иска бебе. Напомни си всичко това, докато раздигаше масата.

— Не, не мисля, че ще съжалявам. Вярно, след трийсетина години, когато прекарвам дните си в люлеещия се стол на терасата, би ми било хубаво да имам син или дъщеря, да имам някого, с когото да разговарям, когото да обичам и той да ме обича, но имам теб и мисля, че ще ми е напълно достатъчно. Аз направих тъкмо онова, което исках да направя, точно по начина и точно по времето, които си бях запланувала. Не мога да искам нищо повече от живота. — Дали?… Неприятното беше, че внезапно се бяха появили тези неясни чувства. Цял живот бе толкова уверена в себе си, толкова сигурна кое е добре за нея, и все още беше… Беше ли?

— Нещо не те виждам след трийсет години, седнала на люлеещия се стол. Дори баща си не виждам, посветен на такова занимание. — Тогава той би бил на деветдесет и две години. — Може би трябва пак да си помислиш. — Нанси беше убедена, че нейното бебе ще бъде прекрасно и че никой не бива да се лишава от подобно щастие.

— Твърде съм стара тепърва да мисля за това — отвърна решително Пилар, сякаш искаше да убеди сама себе си. — На четирийсет и три години съм. Много повече ще ми подхожда да съм баба, когато се роди твоето бебе. — Но като го каза, се почувства някак тъжна и това я стресна. Сякаш изведнъж бе прескочила средната възраст. Досега беше млада, а ето че вече преминаваше в категорията на старите. Никога не бе имала собствени деца, а сега щеше да става баба. Изпълни я усещането, че е пропуснала най-интересното.

— Не зная защо мислиш, че си стара. Хората на четирийсет и три вече не се смятат за възрастни. Сума жени раждат на твоите години — не спираше да я убеждава Нанси.

— Вярно, но повечето не раждат. Струва ми се, че ще бъда една от тях. Ако не друго, поне ми е по-привично.

След това влезе вътре да направи кафето. Побъбриха още малко и Нанси си тръгна. Имала да свърши още някои неща, а после щяла да вечеря с приятели. Бременността сякаш наистина й доставяше удоволствие.

Пилар я бе наблюдавала през цялото време очарована. Нанси непрекъснато потриваше корема си, сякаш разговаряше с бебето и тя на няколко пъти забеляза как розовата й риза подскача при всяко негово движение. Бъдещата майка се смееше и обясняваше, че то много ритало.

След като Нанси си тръгна, Пилар се заразхожда безцелно из къщата. Сетне изми съдовете от обеда и седя известно време зад бюрото си, загледана през прозореца. Беше си взела вкъщи няколко преписки, но не можеше да се съсредоточи върху тях. Единственото, за което беше в състояние да мисли, бяха нещата, които си казаха с Нанси този следобед… Въпросите, които й бе задала нейната заварена дъщеря… дали някой ден няма да съжалява?… Дали, когато остарее, няма да се разкайва, че не е имала деца?… Ами ако Брадфорд умре? Да не дава господ, но ако умре и от него не й остане нищо, освен спомените и децата от друга жена? Колко смешно, та човек не ражда деца само за да продължава да бъде с някого, да си запази частица от него, когато той умре. Всъщност защо хората създават деца? И защо тя никога досега не бе искала да ги има, а напоследък това постепенно се превръщаше в един голям въпрос, който не й даваше мира? Защо точно сега? Защо след всичките тези години? Дали просто не ревнуваше Нанси, не завиждаше на младостта й, дали не беше някаква натрапчива мисъл, загнездила се в нея точно преди менопаузата? Дали беше началото на края, или началото на едно начало? Изобщо беше ли нещо? Май не можеше да отговори на никой от тези въпроси.

Най-после, след дълга борба със самата себе си, Пилар прибра преписките и се обади на Марина. Още докато набираше номера, се чувстваше като глупачка, но знаеше, че трябва да поговори с някого. След обеда с Нанси се чувстваше твърде объркана.

— Ало? — обади се с официалния си глас Марина и Пилар се усмихна, като я чу.

— Аз съм. Къде беше? Отне ти цяла вечност да вдигнеш слушалката. — За момент се бе разтревожила, че приятелката й не си е вкъщи, и изпита облекчение, когато накрая чу гласа й.

— Извинявай, бях навън в градината, подкастрях розите.

— Мога ли да те спечеля за една разходка по плажа?

Марина се поколеба, но само за миг. Наистина работата в градината й доставяше удоволствие, ала знаеше, че Пилар никога не би я поканила на разходка по плажа, ако не е сериозно разтревожена.

— Да не е станало нещо?

— Всъщност не. Не зная. Струва ми се, че пренареждам обзавеждането в главата си. Все същите стари мебели, но им променям местата. — Това бе странен начин да обясниш чувствата си, ала Пилар все още не бе намерила най-подходящите думи.

— Стига да си оставила място, на което да седна. — Марина се усмихна и остави градинарските си ръкавици на кухненската маса. — Искаш ли да дойда и да те взема?

— Много ще ми е приятно.

Пилар въздъхна. Когато имаше нужда от Марина, тя винаги се отзоваваше, винаги беше на разположение, сърдечна и мила. Братята и сестрите й продължаваха да й се обаждат посред нощ и да стоварват върху й всичките си проблеми и никак не бе трудно да се разбере защо. Тя беше толкова проницателна, умна и така невероятно предана. Марина даваше на Пилар онова, от което я бяха лишили собствените й родители. Достатъчно беше, че понякога я изслушваше и й помагаше да обмисли някое важно решение. Пилар в повечето случаи разговаряше с Брад, но от време на време възникваха въпроси, които можеха да бъдат разбрани само от жена. Обаче този път тя сигурно щеше да й каже, че е луда.

Марина пристигна след по-малко от половин час и двете бавно потеглиха към океана. По пътя я поглеждаше изпитателно. Пилар й се виждаше здрава, но явно бе разтревожена от нещо.

— Е, какво се върти в главата ти? — попита тя, когато най-после изключи мотора. — За работа ли ще говорим или за удоволствия… или за липсата им? — Слязоха от колата, Пилар се усмихна и поклати глава. — Скарала си се с Брад?

— Не, няма такова нещо — побърза да я успокои тя. В действителност отношенията й с Брад бяха по-хубави от всякога. Женитбата беше най-умната им постъпка и сега тя много съжаляваше, че не го бяха направили по-рано. — Всъщност — пое си дълбоко въздух тя и закрачи по пясъка — колкото и да е странно, отнася се за Нанси.

— Пак ли? След цялото това време? — Марина изглеждаше изненадана. — Мислех, че от десетина години вече се държи прилично. Много съм разочарована да го чуя.

Но Пилар се разсмя и отново поклати глава.

— Не, и това не е. Тя е наред. След няколко седмици ще ражда и като че не е в състояние да мисли за нищо друго.

— Сигурно и ти щеше да мислиш само за това, ако тумбакът ти стърчеше като двайсет и пет килограмова любеница… Въпросът как да се отървеш от нея лесно би изместил всичко останало. С мен поне щеше да е точно така, мразя да нося нещо, което тежи повече от четвърт кило.

— О, я млъкни! — прихна отново Пилар. — Не ме разсмивай, Мина. — Това бе името, с което от години я наричаха всичките й племенници и племеннички и което в специални случаи Пилар също използваше. — Най-ненормалното е, че дори не съм сигурна какво точно искам да ти кажа… или каква е причината да се чувствам по този начин… Не съм сигурна дори какво изпитвам, дали е нещо истинско, или е една илюзия.

— Господи, звучи доста сериозно — полу на шега подхвърли Марина, без да изпуска от погледа си лицето на Пилар, очите й. Разбра, че е много разтревожена и объркана, но знаеше, че ако й остави малко време, тя ще си каже, каквото има да казва. Марина не бързаше, можеше да почака приятелката й да намери нужните думи.

Пилар я гледаше смутено и се опитваше да даде словесен израз на заплетения възел от чувства.

— Дори не зная откъде да започна… Струва ми се, че беше преди пет месеца, когато Нанси ми каза, че е бременна… или може би по-късно… не зная… Вече нищо не зная… освен че непрекъснато се питам дали не съм направила грешка… може би дори огромна грешка… — Изглеждаше отчаяна, а Марина бе истински изненадана от чутото.

— Омъжването си за Брад ли имаш предвид?

— Не, разбира се, че не — побърза да поклати глава Пилар. — Имам предвид категоричното ми решение да нямам деца. Ами ако съм сгрешила? Ако някой ден започна да съжалявам? Ако другите са прави, а аз просто съм се страхувала, защото родителите ми са ме пренебрегвали?… Ако въпреки всичко от мен е можело да излезе добра майка? — Когато се обърна към приятелката си, на лицето й се четеше страдание.

Марина я заведе да седнат на завет зад една дюна и я прегърна през раменете.

— Сигурна съм, че ако беше искала, щеше да станеш много добра майка. Но да бъдеш добър в нещо, или потенциално добър, не е достатъчно основание да го правиш, ако нямаш желание за това. Убедена съм, че от теб би се получил и много добър пожарникар, но едно такова начинание едва ли би послужило на кариерата ти. Позволи ми да ти напомня, че колкото и много да са хората, които имат деца, от това все още не следва, че е задължително и ти да имаш. Ако решиш да нямаш, това не ще означава, че си лош човек, че си странна, опасна или откачена. Някои хора просто не искат деца. В това няма нищо лошо. Напълно в реда на нещата е, стига да отговаря на твоите разбирания.

— Никога ли не си се питала дали си постъпила правилно? Никога ли не си съжалявала, че нямаш деца? — Трябваше да знае, сега плуваше в непознати води, а Марина бе навлязла в тях преди нея.

— Случвало ми се е — честно си призна Марина. — От време на време. Всеки път, когато някой от моите братя, сестри, племенници или племеннички напъха в ръцете ми бебе, нещо ме бодва в сърцето и започвам да си мисля: „По дяволите, и аз искам едно такова!“. Но в моя случай тези чувства отлитат само за десетина минути. Двайсет години съм бърсала сополиви носове, сменяла съм пелени, почиствала съм повръщано, пускала съм пералнята четири-пет пъти на ден, приготвяла съм ги за училище, водила съм ги в парка, завивала съм ги вечер, помагала съм им да си оправят леглата. Господи, та аз започнах да уча в колежа чак като станах на двайсет и пет години и се добрах до юридическия институт едва на трийсет. Но поне успях да завърша и ги обичам всичките, с изключение на един-двама може би, но истината е, че обичам и тях… С тях съм преживяла прекрасни години, наистина безценни мигове. Но нямах желание отново да се захващам с това. Имах нужда от време за себе си — да уча, да работя, да се срещам с приятели, с мъже. Сигурно щях да се омъжа, ако бях попаднала на подходящ човек. Един-два пъти се появяваха и такива, но все в моменти, когато имах основателни причини да не се обвързвам. Ала май истинската причина беше, че ми бе много хубаво да живея сама. Обичах работата си, обичах децата. И сега се радвам, че не съм имала собствени. Разбира се, би било прекрасно, ако имах дъщеря или син, на които да не им е безразлично какво ще стане с мен, когато остарея, но какво от това? Нали имам теб, имам десетте си братя и сестри и техните деца.

Пилар не можеше и да се надява на по-честен отговор и й бе много благодарна.

— Ами ако някой ден това не ти е достатъчно? Ако не е същото? — Приятелите, братята и сестрите не могат да заменят собствените деца. Или могат?

— Тогава грешката ще си е моя. Но засега не се оплаквам. — Тя беше на шейсет и пет години и много активна. Обичаше работата си в съда и имаше повече приятели от всичките познати на Пилар. Като че ли използваше всеки свободен момент да отлети някъде на гости — на племеннички, племенници, сестри, приятели. Тя беше щастлива, успяла в живота жена. Пилар бе смятала и себе си за такава… до неотдавна.

— А ти? — Марина се обърна да я погледне, питайки се защо тя й се струва толкова объркана и има такъв нещастен вид. — Какво те яде, Пилар? Защо са всичките тези въпроси за децата? Да не си бременна? Да не би да ме питаш какво мисля за абортите?

— Не — измъчено поклати глава Пилар. — Струва ми се, че те питам какво мислиш, дали не трябва да си родя едно бебе. Не, не съм бременна. — Дори не бе сигурна, че иска да бъде. Но изведнъж, за пръв път в живота си, бе изпълнена от съмнения за пътя, който бе избрала.

— Смятам, че би било съвсем наред, ако ти го искаш. Какво мисли Брад?

— Не зная. Предполагам, ще каже, че не съм с всичкия си, и сигурно ще е прав. Винаги съм била толкова убедена, че не искам деца. Главно защото не исках да съм като майка ми.

— Никога не би могла да бъдеш. Надявам се, че вече си наясно поне по този въпрос. Вие сте две съвършено различни личности.

— Слава богу.

— Или ще бъде по-точно, ако кажа, че едната е личност, а другата е с малки странности. — Никога не бе успяла да разбере ситуацията, която Пилар й бе описвала толкова пъти в течение на годините. Ала беше съгласна с младата си приятелка, че родителите й изобщо не е трябвало да имат деца. — Това ли е единственото, което те е спирало? Страхът, че ще бъдеш като тях?

— До известна степен, но не само то. Просто никога не съм изпитвала такава потребност. Ала не чувствах потребност и да се омъжа, а сега съжалявам, че не съм го направила по-рано.

— Съжаленията от този род са само губене на време. Наслаждавай се на живота си сега и не поглеждай назад през рамо, за да не си разваляш удоволствието.

— Не е там работата. Просто не зная какво става с мен… Имам чувството, че изведнъж съм започнала да се променям.

— В това няма нищо лошо. Много по-неприятно щеше да е, ако беше закостеняла и непоклатима. Вероятно дори е най-хубавото за теб, Пилар. Може би наистина трябва да си родиш едно дете.

— Ами ако после не ми харесва? Ако просто ревнувам Нанси или съм обзета от пристъп на някаква лудост? Ами ако майка ми е права и бебето се роди с три глави, защото съм стара? — Имаше твърде много въпроси, отговорите на които не знаеше дори Марина.

— Ами ако на Венера има разумни същества? Човек не може да знае всичко, Пилар. Можеш само да следваш сърцето си, разума си и да правиш най-доброто, на което си способна. И ако сега смяташ, че искаш дете, добре си помисли и не се притеснявай чак толкова за крайния резултат. За бога, та ако всички се тревожеха толкова много, изобщо нямаше да се раждат деца.

— Ами ти? Щом като ти не си нещастна, че нямаш, възможно е и аз да не бъда.

— Това е смешно и ти го знаеш. Ние сме две различни личности. Твоят жизнен опит в нито един момент не се е покривал с моя. Моят живот вече шейсет години гъмжи от деца, а ти не си имала други, освен децата на Брад и когато си се появила в живота му, те вече са били доста големички. Освен това ти си омъжена, а аз никога не съм била. И се чувствам напълно доволна. Така имам свободата да общувам с най-различни хора, както намеря за добре, и този начин на живот ми допада. Ти си омъжена за Брад и може би някой ден ще съжаляваш, ако нямаш деца.

Пилар дълго седя смълчана, вторачена в пясъка, а после отново вдигна поглед към приятелката си, успокоена от нейните думи, но все още не намерила нужните й отговори.

— Мина, какво щеше да направиш, ако беше на мое място?

— Преди всичко бих престанала да се тревожа. Веднага ще се почувстваш значително по-добре. После бих се прибрала вкъщи и бих обсъдила това с Брад, но без да му вадя душата. Той също няма да знае отговорите на всичките въпроси. Никой не може да ги знае, дори ти. Човек трябва да поема известни рискове в живота. Длъжен е да се пази, доколкото може, но рано или късно му се налага да скочи от потъващия кораб. Като се надява, че няма да се пльосне по корем в небитието.

— Доста оригинално боравите с думите, Ваше благородие.

— Благодаря. — Марина се ухили и пак спря поглед върху Пилар. — И ако бях на твое място, каквото и да ми струваше, щях да си сложа главата в торбата и да родя. Щях да пратя по дяволите всичките тези глупости за напредналата възраст. Струва ми се, че ти се иска да направиш тъкмо това, но си прекалено изплашена, за да си го признаеш.

— Може и да си права. — Тя почти винаги беше права. Но Пилар нямаше представа как щеше да реагира Брад, ако му кажеше, че иска дете. За пръв път през живота си чувстваше една празнота, една непозната досега за нея болка, която започваше сериозно да я разстройва.

След това бавно се върнаха при колата и по обратния път говориха малко. Това бе едно от хубавите неща в общуването с Марина. Пилар нямаше чувството, че трябва да се насилва. Оценяваше онова, което нейната приятелка й бе казала, но й бе необходимо време, за да размисли над него.

— Спокойно, малката. Постепенно ще си изясниш какво точно искаш. Просто се вслушай в себе си. Сърцето ще ти подскаже какво е то. Ако се придържаш към това, няма да сгрешиш.

— Благодаря ти. — Пилар прегърна топло Марина и й помаха, когато тя потегли. Беше просто невероятно как тя винаги й се притичаше на помощ. Когато влезе в дома си, Пилар се усмихваше.

Брад си беше вкъщи, прибираше стиковете за голф, беше загорял от слънцето и изглеждаше спокоен и щастлив, че я вижда.

— Къде беше? Мислех, че днес ще идва Нанси. — Прегърна я с една ръка, целуна я и двамата тръгнаха към терасата.

— Беше тук. Дойде да обядваме заедно. След като си тръгна, отидох да се поразходя по плажа с Марина.

— Олеле — рече той и погледна съпругата си, която познаваше толкова добре. — Пак проблеми значи?

— Какво искаш да кажеш? — разсмя се тя, а той я сложи на скута си, щастлив, че е с нея след неколкочасовата раздяла. Тя беше луда по него, а не бе трудно да се забележи, че и той я обожава.

— Никога не се разхождаш по плажа, освен в случаите, когато силно се колебаеш за нещо. Последния път, когато отиде да се разхождаш, се опитваше да решиш дали да вземеш още един партньор, или не. Преди това беше, когато се чудеше дали да не се откажеш от едно дело, в което смяташе, че има някаква измама, а още по-преди, ако не се лъжа, те мъчеха съмнения дали да се омъжиш за мен, или не. Онази разходка беше много сполучлива. — Тя се разсмя, но не можеше да отрече, че е прав. Беше прав за всичко, което изброи. — И тъй, за какво беше днешната разходка? Да не би Нанси да не се е държала добре? — При все че това би го изненадало, защото не се бе случвало от години, двете жени вече бяха добри приятелки. — Или в кантората се е появил някакъв сериозен проблем? — Тя току-що бе спечелила едно важно дело в Лос Анджелис и той се гордееше с нея, но знаеше с какво напрежение е свързана работата в кантората и с колко трудни въпроси й се налага да се справя всеки ден. Обичаше да й помага винаги когато можеше, но понякога дори и той не беше в състояние да го направи. Имаше решения, които тя трябваше да взема сама.

— Не, няма такова нещо, всичко върви добре. А Нанси днес бе възхитителна.

Възхитителна, но й бе причинила такава мъка! Тя бе разтворила едно кътче в сърцето й, за чието съществуване и самата Пилар не подозираше. През последната година един-два пъти беше изпитала известни съмнения, но си бе казала, че това са само случайни трепети, на които не бива да обръща внимание. Сега не беше вече толкова сигурна и не знаеше какво да отговори на Брад. Той щеше да си помисли, че е луда. Но Марина може би беше права. Трябваше да му каже.

— Не зная… женски работи. Исках да изясня за себе си някои неща и затова отидох с Марина до плажа. Тя, както винаги, ми даде доста разумни съвети.

— И какво ти каза? — меко попита той, все още преизпълнен с желание да й помогне. Брад много уважаваше общата им приятелка, но Пилар беше негова съпруга и той се стараеше да я подкрепя във всичко.

— Чувствам се толкова глупаво — неопределено отвърна тя.

Брад я погледна, видя, че в очите й има сълзи, и това го изненада. Рядко я бе виждал да плаче, тя почти никога не губеше контрол над себе си. Изведнъж разбра, че е дълбоко разстроена.

— Въпросът изглежда доста сериозен за един съботен следобед. Да дойда ли и аз с тебе на плажа? — Предложи го колкото на шега, толкова и сериозно.

— Няма да е зле — усмихна се тя и когато той я притегли по-близо до себе си, изтри една сълза от ъгълчето на окото си.

— Какво те тревожи, скъпа? Иска ми се да ми кажеш. — Знаеше, че трябва да е нещо много важно, след като беше повикала Марина.

— Ако ти го кажа, няма да ми повярваш. Толкова глупава ще ти се сторя!

— Ами, опитай. Всеки ден слушам какви ли не откачени работи, така че съм свикнал. Пък и гърбът ми е широк.

Тя се сгуши в него, дългите й крака бяха опънати върху неговите, лицето й почти докосваше бузата му, и тихо заговори:

— Не зная… струва ми се, че като видях днес Нанси, в мен трепна някаква струна, за съществуването на която никога не бях подозирала… разтърси ме нещо, което през последната година на няколко пъти изниква в съзнанието ми… и за което преди не се бях замисляла, не бе ме интересувало и не бях предполагала, че се нуждая от него. Нанси ме попита дали не смятам, че някога ще съжалявам, задето не съм имала деца. — Докато произнасяше тези думи, Пилар се разплака, а съпругът й я гледаше стъписан. Не беше подготвен за това и не вярваше на ушите си. — Винаги съм била напълно уверена, че не искам. Но вече не съм толкова сигурна. Изведнъж се хващам, че мисля за тези неща. Ами ако тя е права и някой ден съжалявам? Ако на стари години това се превърне в трагедията на живота ми? Ако… — непоносимо трудно й бе да го каже, но знаеше, че трябва да бъде наясно — ако с теб се случи нещо и… никога не родя дете от теб? — Тя изрече всичко това през плач, а той само клатеше глава, неспособен да каже нещо. Тя го бе смаяла. Беше очаквал да чуе всичко друго, но не и това. Пилар беше последната жена, за която би допуснал, че ще поиска да има дете.

— Сериозно ли говориш? Това наистина ли те тревожи? — Не можеше да повярва.

— Мисля, че да. Какъв ужас! Ами ако изведнъж реша, че искам деца? — В погледа й се четеше паника и той с усилие се въздържа да не се усмихне.

— Тогава ще трябва да се обадиш в пожарната, да дойдат да ме свестяват. Пилар, наистина ли говориш сериозно? Да не смяташ сега да започнеш да раждаш? — След цялото това време? Повече от двайсет години не бе му минавало и през ум да има други деца, а и тя винаги бе изразявала пределно ясно отношението си по този въпрос.

— Смяташ, че съм попрехвърлила годините за подобно нещо, така ли? — попита го тя мрачно, но той се разсмя.

— Ти не. Но аз определено съм. Аз съм на шейсет и две, след няколко седмици ще стана дядо. Помисли си само колко ще съм смешен. — Направо бе слисан от тази идея.

— Няма да си смешен. В наше време много мъже на твоята възраст се женят повторно, някои дори са много по-възрастни от тебе.

— Аз остарявам с всяка минута — поде той, но я погледна и разбра, че тя преживява ужасна криза. — Пилар, откога мислиш за това?

— Не зная — призна си честно тя. — Като че за пръв път ми мина през ума, когато се оженихме. Реших, че е някакъв каприз на фантазията ми, но после при мен дойдоха онези хора, на които не бяха разрешили да осиновят детето. Непрекъснато си мислех колко са странни, как отчаяно се стремят да получат едно дете, което дори не са виждали, и най-ужасното беше, че с част от сърцето си ги разбирах. Не зная, може би просто остарявам и ставам малко ексцентрична. Струва ми се, че тази мисъл ме разтърси сериозно, когато Нанси забременя. Винаги ми се бе струвала дете, а сега изглежда толкова доволна и самостоятелна! Сякаш най-после е открила истинския смисъл на живота. Ами ако през всичките тези години аз съм го търсила не където трябва? Ако не е достатъчно да бъдеш само добър адвокат, честен човек, добра съпруга и втора майка. Ако най-важното в живота е да имаш собствени деца?

— О, боже! — Брад изпусна дълбока и дълга въздишка.

Тя наистина бе в мъчително душевно състояние, а той не можеше да й каже, че греши. Но пладнето на живота бе вече отминало за тях, късно беше тепърва да мислят за раждане на деца. — Съжалявам, че не се сети за това малко по-рано.

Тогава тя го погледна сериозно и когато му зададе въпроса си, той имаше чувството, че през очите й гледа направо в нейното сърце.

— Ако реша, че не мога да живея без собствено дете, ще се съгласиш ли да си имаме? — Беше събрала цялата сила на душата си, за да го попита, необходимо й беше да разбере. Трябваше да знае какво мисли той, дори това да я изправи пред тежък избор. Ясно й беше, че ако той каже не, ще й се наложи да се примири — обичаше го повече от всякакво бебе. При все това вече започваше да усеща как вътре в нея се надига желанието да има дете от него.

— Не зная — откровено отвърна Брад. — Отдавна не съм изправян пред подобно решение. Ще трябва да помисля. — Тя му се усмихна с облекчение, все пак не бе казал „не“, възможността оставаше открита. И двамата имаха нужда сериозно да преценят отговорностите и задълженията, които биха поели, промените, които биха последвали в живота им. Но Пилар вече бе почти склонна да приеме, че въпреки всичко си заслужава.

— Добре ще е да побързаш с мисленето — ухили се тя и той я прегърна със страдалчески вид.

— Защо?

— Ами, остарявам с всяка минута.

— Ти… чудовище такова! — изръмжа той и й отвърна с дълга целувка, която ставаше все по-страстна и по-нежна, колкото повече се надигаше желанието в тях на окъпаната в слънце тераса. — Знаех си, че ако те заставя да се омъжиш за мен, може да ми се случи нещо ужасно — промърмори той и тя се изкикоти. — Жалко само, че не го разбрах преди тринайсет години. Щях да те принудя да се омъжиш за мен още тогава и досега щеше да имаш поне десет деца, че и повече.

— Я да видим — поотдръпна се тя, както седеше на скута му, и го загледа дълбокомислено, — ако започнем веднага… сега съм на четирийсет и три… може би ще успеем да вмъкнем шест-седем…

— Хич и не си го мисли… ще бъде цяло чудо, ако съм жив и за едно… Искам да сме наясно, още не съм се съгласил, трябва да поразмисля.

Тя го погледна престорено кротко, стана и го хвана за ръката.

— Имам страхотна идея за нещо, което можеш да свършиш, докато размишляваш, Брад… Хайде… — Той се разсмя и тя бавно го поведе към вътрешността на къщата. Не се наложи да му се моли, никога не й се бе налагало, както впрочем и на него. Той я целуна, последва я в спалнята и на сърцето й поолекна.