Даниел Стийл
Радост и болка (15)

Глава 15

През март Анди започна да прекарва все повече и повече време на крайбрежието с жена си. Една нощ Даяна най-сетне му разреши да остане с нея, месец след като я бе открил.

— Не искам да се връщам повече в къщата — тихо каза тя.

Той я разбираше. Беше много рано. Бе й необходимо още време, а в малката й вила в Малибу им беше добре.

Всеки ден след работа той отиваше право там, носеше й подаръчета и цветя. Понякога тя приготвяше вечеря, често ходеха на любимите си места. За тях това бе едно прекрасно време на възстановяване и преоткриване на собствената самоличност и на взаимната им привързаност.

Даяна се върна в техния дом едва в началото на април и бе изненадана да разбере колко много й бе липсвал.

— Приятна стара къща, нали? — рече, оглеждайки се наоколо досущ като гостенка. Бяха минали три месеца, откакто не бе прекрачвала прага й.

— Струва ми се, че точно затова я купихме — предпазливо отвърна той.

Прекараха там почивните дни. Но в края на следващата седмица и двамата усетиха, че Малибу им липсва, и отидоха във вилата, която тя бе наела. Забавляваха се чудесно, чувстваха се млади и свободни. Животът им беше прекрасен и една вечер към средата на април Даяна го смая, като заяви, че всъщност много й харесвало без деца.

— Сериозно ли говориш? — попита той.

През последния месец бяха прекарали заедно всичките нощи и той беше по-щастлив отвсякога. Тя също изглеждаше спокойна и доволна, като съвсем нов човек.

— Да… струва ми се, че говоря сериозно — бавно промълви Даяна. — Толкова сме свободни. Можем да правим каквото си поискаме, да ходим навсякъде, когато пожелаем. Не сме длъжни да мислим за никого, освен за себе си и един за друг. Аз мога да си направя косата, без да се притеснявам, че трябва да тичам вкъщи, за да освободя детегледачката, можем да си вечеряме в десет часа, можем да заминем през свободните дни още преди да сме си го помислили. Не зная, за цял живот сигурно ще е твърде егоистично, но точно сега май доста ми харесва.

— Алелуя! — рече той и в този момент телефонът иззвъня. А когато остави слушалката, той погледна Даяна някак странно.

— Кой беше?

— Един стар приятел. — Но беше пребледнял и тя се разтревожи.

— Случило ли се е нещо?

— Не зная — каза й самата истина той и тя се озадачи от изражението му.

— За момент си помислих, че е хубавицата Уонда — усмихна се Даяна и Анди я погледна смутено.

— Не си далеч от истината — отвърна той, сновейки из стаята със странен вид, а тя го наблюдаваше, обзета от внезапен страх.

— Какво трябва да означава това? — Вече започваше да се плаши. — Друга „майка под наем“ ли? О, Анди, не… Не можем да преживеем всичко това още веднъж! Струва ми се, постигнахме съгласие, че този етап от живота ни е приключен, поне засега. А може би и завинаги. — Още не бяха взели никакви окончателни решения, но на моменти тя наистина имаше чувството, че ще й е по-добре, ако никога нямат деца.

— Мисля, че това е по-различно. — Той седна на един стол и я погледна. — Миналия септември, когато разбрахме… Когато доктор Джонстън…

— Каза, че съм стерилна — безстрастно го прекъсна тя.

— Говорих с един мой стар приятел от юридическия факултет. Той се занимава с тайни осиновявания в Сан Франциско. Предупредих го, че не искаме деца на нощни пеперуди, но да ни има предвид, ако някога му попадне някое подходящо, от порядъчна и здрава майка. Той беше. Изобщо бях забравил за него. — Анди я гледаше настойчиво. Не искаше да й налага каквото и да било, но трябваше да решават бързо. Още няколко души чакали за дете, а приятелят му го предлагаше най-напред на тях, стига до сутринта да потвърдят, че това ги интересува. Беше петък вечер и бебето се очаквало всеки момент. Момичето току-що решило да го даде за осиновяване.

— Какво каза той? — Даяна бе замръзнала на мястото си, седеше с изпънат гръб и слушаше.

Майката била двайсет и две годишно момиче, това била първата й бременност и закъсняла твърде много, за да направи аборт. Била в горния курс на Станфорд и родителите й не знаели за детето. Бащата бил студент по медицина в Сан Франциско и никой от двамата нямал възможност да издържа бебе. Били готови да го дадат за осиновяване, но само на подходящи хора. А Ерик Джоунс, приятелят на Анди от университета, знаел, че те с Даяна са безупречни. Младите родители дълго се колебали дали да го дадат за осиновяване и едва тази сутрин взели окончателно решение.

— Ами ако го променят? — попита ужасена Даяна.

— Имат това право само докато не са подписали документите — честно отговори Анди, а тя изглеждаше загрижена.

— И колко време ще е необходимо?

— Обикновено около шест месеца, но ако искат, могат да ги подпишат и по-бързо.

Като чу това, Даяна кимна.

— Не бих издържала. Представяш ли си какво ще ни бъде, ако те си го вземат… Анди, аз не мога… — Очите й се напълниха със сълзи и той кимна. Напълно я разбираше и не искаше да я насилва.

— Всичко е наред, мила, но трябваше да ти го кажа. Нямаше да е честно, ако си бях премълчал…

— Зная. Няма ли въпреки това да ме намразиш, ако не го вземем? Аз наистина мисля, че няма да издържа. Рисковете са просто огромни.

— Никога не бих могъл да те мразя. Според мен, ако искахме да си осиновим дете, това щеше да е идеалната възможност, но не е казано, че сме длъжни да го правим. Сега или по-нататък. Всичко зависи само от теб.

— Имам чувството, че едва-едва съм се изправила на крака… и едва сме скърпили отново брака си. Не искам да подлагам постигнатото на изпитания, нито да поемам риска да преживея ужасно разочарование.

— Разбирам те — отвърна той.

Прекараха една спокойна вечер в прегръдките си, а когато на сутринта Анди се събуди, Даяна я нямаше. Той стана и отиде да я потърси. Намери я да седи в кухнята. Изглеждаше ужасно.

— Добре ли си?

Беше бледа като платно и той се зачуди откога ли е будна и дали изобщо е заспивала.

— Не, не съм.

— Болна ли си? — разтревожено попита той.

Тя му се усмихна мрачно, поклати глава и на него му поолекна.

— Още не съм сигурна. Струва ми се, че просто съм изплашена до смърт. — Тогава той разбра и й се усмихна. — Анди, искам да го направим.

— Бебето ли? — Зачака отговора й със затаен дъх. Той също го искаше, но се стараеше да не й влияе. Знаеше, че сега, когато тя се бе посъвзела и отново бе намерила житейските си ориентири, бебето ще бъде едно прекрасно допълнение към техния брак.

— Да. Обади им се. — Думите едва излизаха от устата й и когато Анди започна да набира номера на Ерик Джоунс в Сан Франциско, вече едва сдържаше нервното си напрежение. Ерик отговори на втория сигнал с омаломощен от умора глас. Беше осем сутринта.

— Искаме бебето — кратко и ясно каза Анди, надявайки се, че постъпват правилно и че детето е здраво. Молеше се сърцата на родителите да не се размекнат през следващите шест месеца или още преди това. Знаеше, че това би съсипало Даяна, вероятно и брака им.

— Добре ще е да дойдете бързо — зарадвано рече Ерик. — Преди около час тя получи контракции. Можете ли веднага да вземете самолет?

— Разбира се — отвърна Анди, опитвайки се да говори спокойно, но когато остави слушалката, беше луд от радост и зацелува Даяна. — Тя вече ражда, трябва да отлетим за Сан Франциско.

— Сега ли? — Гледаше го стъписано, а той, без да се бави, се обади в авиокомпанията.

— Веднага! — Махна й с ръка да излиза от кухнята и й каза да приготви багажа на двамата, но след пет минути вече беше горе и с една ръка изхвърляше от гардероба си разни дрехи, докато се бръснеше с другата.

— Какво правим ние? — разсмя се тя, като го погледна. — Снощи ти разправях колко ми е добре, че нямаме деца, а сега се въртим като ненормални и се готвим да се втурнем към Сан Франциско, за да докопаме едно бебе.

А после изведнъж доби изплашен вид.

— Ами ако не ги харесаме?… Ами ако те не ни харесат? Тогава какво?

— Тогава ще си се върнем вкъщи и аз ще ти напомня какво ми каза снощи по въпроса колко е хубаво да нямаш деца.

— Господи, защо се подлагаме на това изпитание? — простена тя, докато слагаше сив панталон и обуваше черни мокасини. Животът й отново се бе превърнал в шеметно препускане с увеселително влакче и тя никак не беше сигурна, че това й допада. И все пак знаеше, че го иска. Усещаше как сърцето й бавно се разтваря, а това бе и страшно, и мъчително. Нямаше начин да се застраховаш от жестоки удари. След като щеше да обича това дете, трябваше да се реши и да открие душата си докрай.

— Погледни на нещата и от друг ъгъл — рече той, като хвърли самобръсначката в куфара си и я целуна, — това ще е един вид реабилитация за онзи глупав обяд с Уонда.

— Обичам те, знаеш ли? — усмихваше му се тя, докато той заключваше куфарите.

— Добре, тогава вдигай ципа на панталоните и обличай блузата.

— Я не ме притеснявай, всеки момент чакам бебе. — Тя си сложи копринена блуза и грабна един стар тъмносин пуловер.

Това бе съкровен момент от живота им и всеки от двамата искаше да го запомни. Изминаха пътя до летището за рекордно време, хванаха самолета в последната минута и в единайсет и трийсет сутринта бяха в Сан Франциско.

Ерик им беше обяснил как да стигнат до здравното заведение. Момичето беше в детската болница на Калифорния Стрийт и той ги чакаше във фоайето, както бе обещал.

— Всичко върви много добре — увери ги той, съпроводи ги нагоре по стълбите до чакалнята на родилното отделение и там ги остави. Анди закрачи из помещението, а Даяна седеше, приковала очи във вратата, без да е съвсем наясно какво очаква. След няколко минути Ерик се върна с един млад мъж и го представи просто като Едуард, бащата на бебето. Той беше симпатичен младеж и странно, много приличаше на Анди.

Едуард беше рус, с атлетическо телосложение и добродушно лице, а когато заговори, се оказа приятен и интелигентен събеседник. Обясни им, че Ерик му е разказал всичко за тях и че той и Джейн са във възторг от това, че тъкмо ще вземат детето.

— Сигурни ли сте, че не искате да си го задържите? — направо го попита Даяна. — Не желая да се впусна в това, а после сърцето ми да се пръсне от мъка — промълви тя и всички разбраха колко се страхува.

— Няма да постъпим така, госпожо Дъглас… Даяна… Кълна ви се. Джейн знае, че не може да си остави детето. Много искаше, но това просто не е възможно. Тя трябва да се дипломира, а пък аз уча медицина. Издържат ни нашите семейства и те не биха подкрепили едно такова решение. Пък и аз не бих й позволил да ги моли. Истината е, че не ни е до дете. В настоящия момент не бихме могли да му дадем нищо, нито емоционално, нито в друго отношение. За нас времето сега не е подходящо, а по-късно ще имаме куп други деца.

На Даяна думите му прозвучаха много високомерно. Винаги й беше правило силно впечатление колко уверени в бъдещето са някои хора. Откъде знаеше този младеж, че по-нататък всичко ще бъде наред? Как можеха да се откажат от бебето си само на базата на едно предположение, че винаги могат да си направят друго? Като си помислеше какво се бе случило с нея!

— Решението ни е окончателно — увери я отново младежът и на двамата Дъглас се стори, че говори напълно искрено.

— Надявам се да е така — трезво рече Анди.

След това му зададоха няколко въпроса за здравословното им състояние, употребата на наркотици, семействата им. А Едуард ги поразпита за техния начин на живот, идеите, бита, отношението им към децата. Доколкото можеха да преценят, Ерик имаше право, родителската двойка беше безупречна. А после Едуард ги изненада:

— Струва ми се, че на Джейн ще й е приятно да се запознае с вас.

— Много бихме искали — отвърна Анди.

Той очакваше това да стане след раждането, но с жеста на ръката си Едуард явно ги канеше оттатък вратата, на която бе написано: „Предродилно и родилно отделение. Вход забранен“.

— Сега ли? — ужасено попита Даяна. Все едно на някой от нейните прегледи да бе присъствал външен човек, макар че, трябваше да се признае, в случая ставаше дума за по-радостно събитие. Въпреки това се отнасяше за нещо интимно, а те бяха напълно непознати хора.

— Не мисля, че тя ще има нещо против.

Раждането продължаваше вече шести час, но Едуард каза, че в момента имало известен застой и лекарите смятали да й сложат питоцин, за да засилят родилната дейност.

Поведе ги по коридора със самоувереността на студент медик и после ги взе със себе си в родилната зала при Джейн, като остави отвън само Ерик.

Джейн, хубаво момиче с тъмна коса, разпиляна върху възглавницата на болничното легло, пъшкаше шумно под ръководството на една акушерка, а после, когато контракцията отмина, спря и се вторачи в тях. Знаеше кои са. Едуард й бе казал, че са дошли, и тя бе пожелала да ги види.

— Здравейте — срамежливо поздрави тя, но като че нямаше нищо против присъствието им тук. Едуард и ги представи, държеше се с нея много покровителствено. Тя изглеждаше по-млада, отколкото беше в действителност, в нея имаше нещо дружелюбно, детинско. Цветът на кожата и косата й бяха също като на Даяна, а в очите двете имаха такава прилика, че Анди чак се стресна.

Както си говореха, контракциите започнаха отново и Даяна помисли, че трябва да излязат, ала Джейн им направи знак да останат. Анди изглеждаше леко смутен, но младата двойка се държеше така непринудено в тяхно присъствие, та скоро и той, и Даяна престанаха да се чувстват неловко.

— Този път беше много болезнено — рече Джейн, обръщайки се към Едуард.

Той погледна как напредва бебето и кимна одобрително.

— Ще могат да го извадят, сигурно няма да се наложи да ти слагат питоцин.

— Надявам се — отвърна тя и се усмихна на Даяна. Когато започна следващата контракция, хвана ръката й, сякаш помежду им вече съществуваше някаква връзка. Така продължи до четири часа. Даяна и Анди не бяха излизали от стаята, а Джейн вече изглеждаше уморена. Болките изчерпваха силите й, но засега това не водеше доникъде.

— Сякаш няма край — оплака се тя, а Даяна се чувстваше като нейна майка, нежно гладеше челото й, подаваше й парченца лед и нямаше време да си помисли колко е необичайно, че до предишната вечер дори не бе подозирала за съществуването на това момиче, което сега раждаше тяхното дете. Едуард бе говорил на четири очи с Джейн и след това бе казал на Ерик, че те двамата определено желаят семейство Дъглас да осиновят детето. След като дадоха окончателното си съгласие, Ерик попита Анди и Даяна, които също потвърдиха, че всичко е наред. Сега оставаше само бебето да се роди.

В пет часа лекарят отново дойде да провери как вървят нещата и Анди излезе в коридора да побъбри с Едуард. Джейн бе помолила Даяна да остане с нея и тя изведнъж почувства момичето като своя дъщеря, която трябва да покровителства.

— Дръж се, Джейн — меко каза Даяна, — само се дръж още малко… скоро всичко ще свърши. — Питаше се защо не й дават нищо против болките, но акушерката обясни, че засега контракциите не били достатъчно резултатни, след десетчасова родилна дейност разкритието било само пет сантиметра.

— Нали ще се грижиш добре за моето дете? — тревожно попита Джейн, когато лекарят излезе и я връхлетя нова контракция. Той бе казал, че има още много време.

— Обещавам. Ще го обичам като свое. — Искаше й се да каже на нещастната майка, че може да идва да го види винаги когато пожелае, струваше й се много жестоко да й отнеме бебето след всичко това, но знаеше, че те с Анди няма да позволят тя да ги посещава. — Обичам те, Джейн — прошепна Даяна, когато болката отново се засили, и беше напълно искрена, — обичам и твоето бебе.

Като чу това, Джейн кимна, а после се разплака. Мъките бяха жестоки.

В шест часа срязаха околоплодния мехур и водата изтече. След това болките станаха наистина непоносими. По това време Джейн вече почти бе загубила контрол над себе си, Даяна дори не беше сигурна дали съзнава кой стои до нея. Следобедът се бе оказал много изтощителен. Но когато се опита да излезе за малко, Джейн трескаво се вкопчи в нея, сякаш чувстваше нужда от нейното присъствие.

— Не си отивай… не си отивай… — бе всичко, което успя да изпъшка между болките тя. Едуард стоеше от едната й страна, а Даяна — от другата. След това акушерката най-сетне й каза да започне да се напъва, появи се лекарят и на Едуард, Анди и Даяна неочаквано хвърлиха зелени пижами.

— За какво е това? — шепнешком попита акушерката Анди.

— Джейн иска и двамата да присъствате на раждането — обясни им Едуард.

Един по един всички се преоблякоха в малката баня, а после, когато подкараха Джейн с количката към родилната зала, мълчаливо я последваха по коридора. Тя бързо бе преместена на масата, покриха я, вдигнаха краката й на халките и ги увиха в синя хартия. Изведнъж цялата зала се изпълни с трескаво напрежение. Джейн пищеше, влизаха лекари и акушерки и Даяна изпадна в ужас, че нещо не е наред. Но всички бяха спокойни, просто имаха много работа. Тя също бе заета да говори на Джейн, докато Едуард я държеше за раменете и по знак на лекаря й казваше кога да напъва. Джейн се напъваше с всичка сила. После Даяна видя, че вкарват в помещението бебешко кошче и разбра, че вече няма шега. Вдигна очи към часовника и се изненада, като видя, че наближава полунощ.

— Още малко и свършваме, Джейн — рече лекарят. — Хайде, давай, напъни силно само още няколко пъти… — Той направи знак на Даяна. Знаеше защо са тук и се радваше за нея. Махна й да се приближи и да погледне между краката на Джейн, тя пристъпи до него и видя, че бебето вече се подава. Главичка с тъмна коса, която бавно си пробиваше път навън… напираше все по-напред с всеки напън на Джейн, а после внезапно се чу плач — малкото същество бе излязло от утробата на майка си вън на белия свят и учудено гледаше към Даяна. Тя извика тихо, а Анди стоеше до нея просълзен.

Лекарят внимателно зави бебето в една пелена и го подаде на Даяна, както бе още свързано с пъпната връв за Джейн. Тя почувства, че очите й се замъгляват и по страните й рукват потоци сълзи. Когато вдигна поглед, единственото, което успя да различи, бе лицето на Анди.

Те стояха един до друг и гледаха момиченцето, това малко чудо. Веднага след като бе прерязана пъпната връв, Даяна внимателно го подаде на Джейн. Тя бе положила толкова усилия, за да го роди, имаше право да го вземе на ръце. Но Джейн го задържа само за миг. Нежно го притисна до гърдите си, целуна го и го подаде на Едуард. Тя също плачеше и изглеждаше напълно изтощена. Едуард гледа дъщеря си дълго, настойчиво и сякаш без емоции, а после я предостави на акушерката. Новороденото бе претеглено и прегледано. Всичките му данни бяха отлични. Тежеше три килограма и шестстотин грама и бе дълго петдесет и три сантиметра. След почти двегодишни мъки, Даяна най-сетне имаше своето бебе. Стоеше до кошчето и му се радваше. То имаше големи, широко отворени очи и сякаш гледаше с почуда новоизпечените си родители. А те се държаха за ръце и тръпнеха в благоговение пред чудото на живота, неизразимо благодарни на Джейн и Едуард.