Даниел Стийл
Радост и болка (14)

Глава 14

Чарли ходи още няколко пъти в Палмс парк с надеждата да срещне Анабел и Бет и накрая ги откри. Побъбри и поигра с тях на топка, но не посмя да попита за телефонния им номер. Не успя да разбере дали Бет е омъжена, тя не носеше халка, но и не бе споменала да е разведена. На Чарли му доставяше голямо удоволствие да ги гледа, Ани беше възхитителна с опадалите си зъбки и с веселия си нрав. А майка й беше много приятна събеседничка. Мило му беше да гледа колко са привързани една към друга и колко обичат да са заедно. Когато в началото на март ги видя за трети път, вече ги чувстваше като стари приятелки и именно тогава Бет започна да се държи по-непринудено с него. Разказа му, че Анабел ходела на забавачка, а тя работела наблизо, в Университетския медицински център на Лос Анджелис като санитарка. Искала да стане сестра, ала не успяла да довърши обучението си. Познаваха се само от няколко седмици, но докато седяха на пейката и гледаха как Анабел играе на дама, той се чувстваше изненадващо свободно с нея. Бе купил на малката захарно петле — така, за всеки случай, ако случайно ги открие. Почти всеки ден ядеше обяда си в парка, само и само да ги види.

— Аз имам простуда — съобщи му Ани веднага щом дойде при тях, но изглеждаше в добро настроение. Миг след това се върна на люлките, което му даде възможност да разговаря с майка й.

— Тя е чудесна — топло каза Чарли.

— Зная. Страхотно хлапе е. — После се обърна към него с плаха усмивка: — Благодаря ви, че сте толкова мил с нея… бонбоните, дъвката, захарното петле. Сигурно обичате децата.

— Обичам ги — кимна той.

— Имате ли собствени?

— Аз… не… още не… — Даде си сметка какво е казал и си наложи да внесе уточнение. — Не, нямам. И вероятно никога няма да имам. Но това е дълга история — рече загадъчно той. Тя се зачуди дали жена му не може да има деца, семеен ли е изобщо, но беше твърде стеснителна, за да го попита, а той не й обясни. — Иска ми се някой ден да си осиновя деца. Бил съм сирак и зная какво е да се нуждаеш от семейство, а да го нямаш.

Не й каза в колко чужди домове е живял, нито колко много хора са го отпратили заради алергията и астмата му. Най-милите от тях имаха котка и той не можеше да живее там. А те заявиха, че щели да умрат от мъка, ако се откажат от котката. Така че се отказаха от Чарли.

— Много е тежко за едно дете… Искам да променя съдбата на някое от тях, преди да е станало късно. — Той се усмихна. Напоследък мислеше много за това. Смяташе дори да осинови дете като самотен родител. Знаеше, че някои хора го правят, и когато спестеше повечко пари, щеше да провери как стоят нещата. А междувременно имаше своите момчета от детския отбор, с които играеше бейзбол през всички почивни дни.

— Това ще е много благородна постъпка — усмихна се Бет. — Аз също бях сираче. Родителите ми починаха, когато бях на дванайсет години. Израснах при леля си и когато станах на шестнайсет, избягах и се омъжих. Беше голяма глупост от моя страна, но си получих заслуженото. Бях се обвързала с мъж, който пиеше, лъжеше и ме биеше при всяка възможност. Не зная защо останах при него, а когато исках да го напусна, бях вече бременна. Родих Ани на осемнайсет години. — От което следваше, че сега е на двайсет и четири и това му се стори поразително, тя изглеждаше много по-зряла от повечето момичета на нейната възраст и си личеше, че е добра майка.

— И какво стана? Как се отървахте от него? — Чарли бе ужасен при мисълта, че някой може да бие жена, особено пък мило момиче като нея.

— Той ме напусна и повече нито го чух, нито го видях. Предполагам, че си е имал някоя друга. След шест месеца загинал при сбиване в някаква кръчма. Ани беше на една годинка, аз се върнах тук и оттогава си живеем все така. В болницата работя нощна смяна, за да бъда по цял ден с нея, а през нощта я наглежда съседката, така че не ми се налага да плащам за детегледачка.

— Това разпределение на времето ми се струва много разумно.

— За нас е добро. Иска ми се след време да си довърша училището, да взема диплома за сестра. Някой ден може и това да стане.

Като я слушаше, Чарли бе готов да направи всичко, за да й помогне.

— Къде живеете? — Изведнъж го изпълни любопитство за повече подробности от живота й.

— Само на няколко пресечки оттук, в Монтана — каза му адреса и той кимна. Беше един от по-бедните, но прилични квартали в Санта Моника и там вероятно бяха в безопасност.

— Искате ли да вечеряме заедно някой път? — предложи той, след като погледаха още няколко минути как Ани се забавлява на люлката. — Можете да доведете и Анабел. Тя обича ли пица?

— Обожава я.

— Какво ще кажете за утре вечер?

— Звучи чудесно. В болницата ме искат чак в единайсет. Тръгвам от къщи около десет и се връщам в седем и половина сутринта, тъкмо имам време да я приготвя за забавачката и да направя закуската. Сетне спя няколко часа и след това я вземам. Всичко се съчетава много добре. — Бяха си изработили собствена система, която им помагаше. Но той изпита съжаление към Бет, задето носи на раменете си толкова много отговорности и си няма никого, който да й помага.

— Доколкото разбирам, не спите достатъчно — тихо каза той.

— Нямам нужда от много сън, свикнала съм. Три часа сутрин, докато Ани е на училище, а и вечерта, като я сложа в леглото, също подремвам, преди да тръгна за работа.

— Не ви остава много време за развлечения — заключи той и в този момент Ани връхлетя върху него. Тя, изглежда, вече се чувстваше по-добре и Бет й каза, че са поканени на пица.

— От Чарли ли? — изглеждаше радостно изненадана и майка й кимна, също доволна на вид. Тя беше хубава и млада, а в живота й дълго време не бе имало място за мъж. Но когато се запозна с Чарли, изведнъж започна да мисли по-различно.

— Охо! А може ли да отидем и на сладолед? — попита го Ани и той се разсмя.

— Разбира се.

Чувстваше се добре дори само от присъствието им. Проследи с поглед момиченцето, когато то се върна на люлките, и отново му се прииска да си има собствено дете, но от друга страна, си даде сметка, че това не е непременно необходимо. На този свят беше пълно с малки същества, които щяха да пресекат пътя му и да сгреят сърцето му, също като Ани. Пък и напоследък бе започнал да се уверява, че е доста приятно да си свободен. Марк се бе опитал да му обясни това, но той вече го откриваше от собствен опит. Дълго гледа Анабел, а после, тръпнещи пред неизвестното бъдеще, той и Бет си размениха топли усмивки.

 

 

Този път Пилар не намери смелост да направи теста за бременност веднага след като мензисът й закъсня. Страхуваше се, че без друго ще е отрицателен, функциите на организма й сигурно бяха твърде разстроени след помятането. Още първия път, когато отново й направиха изкуствено осеменяване, лекарката предупреди, че шансовете им за успех са слаби. Така че Пилар реши да не бърза и зачака. Докато след една седмица Брад не я заплаши, че ако продължава да се бави, сам ще направи теста.

— Не искам да зная — измъчено рече тя.

— Е, аз пък искам.

— Сигурна съм, че не съм бременна.

Но той не беше толкова сигурен. Пилар непрекъснато беше уморена и гърдите й бяха станали по-едри, кожата й — по-нежна. И имаше някакво излъчване, което го караше да подозира, че е бременна.

— Направи теста! — скара й се той.

Тя обаче отвърна, че не би понесла още веднъж всичко това. Не искаше да взема повече и кломифена. Така или иначе, не го бе вземала след последния си мензис и нямаше намерение да го пие отново, в случай че забременее. Вече си мислеше, че стресът, който лекарството й причинява, е прекалено разрушителен.

Накрая Брад се обади на местния гинеколог доктор Паркър. И той като него бе на мнение, че е изплашена, и заръча да я заведе в кабинета му. Прегледа я и веднага предположи, че е бременна. Направиха й тест на урината и той излезе положителен. Нямаше никакво съмнение, че Пилар е заченала.

Тя имаше вид, сякаш ще припадне от радост, Брад също беше във възторг. След всичко, което бе преживял до този момент, той от все сърце искаше Пилар да роди това дете. Изписаха й прогестерон на свещички, за да поддържат високото ниво на този хормон, необходимо за безпроблемното протичане на бременността, а останалото беше в ръцете на майката природа. Лекарят я предупреди, че отново може да направи спонтанен аборт, възможно беше да не износи докрай никоя бременност. Никой не можеше да й каже какво ще стане.

— През следващите три месеца ще остана на легло — заяви тя с израз на паника в очите, но лекарят подчерта, че това не е необходимо. После се обадиха на доктор Уорд, за да й кажат, че оплождането е било успешно. По пътя за вкъщи Брад все повтаряше, че всичко се дължало само на онзи филм.

— Ти си безнадежден случай — ухили се тя, изплашена, развълнувана и щастлива.

Толкова много се боеше да не загуби отново бебето, че двамата решиха този път да не казват на никого, докато не влезе в четвъртия месец и опасността от спонтанен аборт не премине. Но все пак имаше милион други неща, които можеха да объркат плановете им. Вечерта тя напомни това на Брад: можело да получи късен аборт и дори да роди мъртво дете. Бебето можело да умре в корема й, задушено от пъпната връв или по много други ужасни причини. Като се има предвид напредналата й възраст, било възможно то да страда от болестта на Даун, съществувал голям риск и от някое друго генетично заболяване. Главата й се замая, докато изброяваше грозящите я беди, а Брад само я слушаше и клатеше глава.

— Я по-добре млъкни и се успокой. Ами ако детето е с плоско стъпало, с нисък коефициент на интелигентност или се разболее от болестта на Алцхаймер, когато стане достатъчно голямо, за да я пипне? Защо просто не престанеш да се тревожиш, скъпа, както е тръгнало, докато стане време да родиш, ще се превърнеш в пълна истеричка.

Но когато след месец и половина й направиха сонограма, всички изпаднаха в истерия, включително и доктор Паркър. Щеше да роди близнаци, нямаше никакво съмнение в това, и то двуяйчни — имаше два околоплодни мехура. Пилар изкрещя от радост, докато гледаха как туптят мъничките им сърчица.

— О, господи, ами сега! — слисано възкликна тя и се завайка, все още замаяна от новината, че носи две бебета. — Трябва да купуваме по две от всичко!

— Това, което трябва да направим сега — твърдо рече лекарят, — е да накараме една майка да живее много спокойно през следващите осем месеца и да не се тревожи за нищо. Надявам се, че и двамата сте съгласни с мен, защото иначе ще си имаме неприятности. Нали не искаме да изгубим тези младежи?

— Господи, не! — каза Пилар и затвори очи, съзнавайки пределно ясно, че не би го понесла.