Даниел Стийл
Радост и болка (23)

Глава 23

Анди и Даяна отпразнуваха третата годишнина от сватбата си заедно с децата на Хаваите, на плажа в Уайкики.

Хилъри беше вече на годинка и два месеца, щапукаше навсякъде и откриваше за себе си света. Обичаше пясъка, океана, родителите си и своето братче Уилям. Той беше дебело, здраво бебе на пет месеца и половина, което гукаше и се смееше. И двамата бяха големи немирници. Даяна се занимаваше с тях денонощно, а след две седмици вече трябваше да се връща в „Тудей’с хоум“. Но на намалено работно време. Още не беше много сигурна, че ще й е приятно да оставя рожбите си, но й се искаше да помогне на Анди. Сега, когато трябваше да издържат две деца, парите щяха да им влязат в работа. При все това щеше да им се наложи да пожертват част от лукса, с който бяха свикнали, но Даяна просто не беше готова да се откаже от времето си с децата и да мине на цял работен ден. Анди бе напълно съгласен с нея. Тя вече се ужасяваше от часовете, които ще прекарва далеч от тях. Бе наела момиче, което да идва и да се грижи за малките, докато тя отсъства — симпатична млада германка, работила като прислужница, чиста и спретната на вид, която говореше прилично английски. Щеше да идва само когато Даяна е в редакцията, тя държеше през останалото време сама да се грижи за децата си, а Анди бе готов да й помага.

Тази година той получи повишение в телевизионната компания и бе затрупан с работа, но обичаше да се прибира вкъщи и да вижда доволния израз на лицето й. Съзнанието, че мечтите им са се сбъднали, не ги напускаше дори в дните, когато пералната машина не работеше, навсякъде бяха разхвърляни пелени и Хилъри пак бе рисувала с червилото на Даяна по стената в спалнята. През близките няколко години животът щеше да е пълен с такива неща, но и двамата възприемаха това като нещо извънредно ценно и знаеха колко мимолетно е то.

— Какви хубави деца имате — заговори ги някаква жена от Охайо един следобед на хавайския плаж. — Колко са големи?

— На пет месеца и на годинка и два месеца — усмихна се Даяна и жената я погледна смаяно. Разликата между тях беше по-малка дори, отколкото тази между собствените й деца, които бяха родени само година и един месец едно след друго и й бяха създавали доста работа.

— Не можете да си представите колко сте щастливи, че толкова бързо са ви се родили децата — най-сериозно каза тя. — Имате прекрасно семейство. Бог да ви благослови.

— Благодаря — отвърна Даяна и отправи на съпруга си дълга, тиха усмивка.

 

 

През един юнски следобед Чарли заведе Бет и Ани в Роузмид и по една тиха уличка се отправиха към тухлена сграда със зловещ вид. Той дълго бе чакал този ден и когато паркира колата, не каза нищо. Но Бет докосна ръката му, знаеше, че моментът е много важен. Ани също усещаше това, не бяха скрили от нея какво става и защо са тук, но тя не бе съвсем сигурна, че го разбира.

Въведоха ги вътре и ги поканиха да седнат. Документите се уреждаха от шест месеца и всичко като че беше наред.

Чарли и Бет бяха идвали тук вече няколко пъти за разговори и срещи. Заведението се обслужваше от монахини, които все още се обличаха, както едно време. Самото влизане в тази сграда будеше у Чарли мъчителни спомени. Бе живял в твърде много сиропиталища като това. Още си спомняше тракането на броениците им, когато се движеха, студените тъмни нощи в тясното легло, ужасните кошмари, които бе имал, и вечния страх, че астмата ще го задуши. Щом влезе вътре, му стана трудно да диша и докато чакаха, той инстинктивно хвана Бет и Ани за ръцете.

— Идвал ли си тук друг път? — попита Ани с висок шепот и той кимна. — Не ми харесва.

— На никого не харесва, мила. Тъкмо затова сме дошли. — Щяха да спасят една душа от този самотен затвор.

Вече се бяха запознали с момченцето и още в мига, когато го беше видял, сърцето на Чарли бе полетяло към него. Сестрите им бяха казали, че е на четири години, но беше много дребничко. Още от раждането имало проблеми с дишането и те били длъжни да уведомят господин Уинуд, че за съжаление боледувало от астма. Разбира се, ако това не го устройвало, имало и едно момиченце… Но монахините с изумление научиха, че семейство Уинуд няма никакви възражения.

Социалните работници бяха проучили Бет и Чарли, бяха разговаряли дори с Ани и се бяха уверили, че момченцето ще има хубав дом. То, разбира се, не било бебе и това можело да създаде трудности, трябвало да се предвиди известен период на адаптация.

— Знаем това — спокойно им бе отвърнал Чарли.

Всичко по този въпрос му бе известно: какво е отчаяно да се стараеш, да им готвиш и чистиш, да ги молиш да те обичат. Какво е, когато накрая те винаги те връщат обратно, какво е отново да спиш върху парцаливия дюшек на железния креват в студените, пронизвани от течението общи спални, от които толкова се боиш.

Една врата се отвори и се появиха две монахини. Чарли чу потракването на броениците и вдигна поглед. Лицата им бяха приветливи и когато доминиканските им одежди се развяха, видя детето непосредствено зад тях. То бе слабичко бледо момченце в джинси, стар морскосин пуловер и избелели гуменки. Косата му беше яркочервена, очите му в тих ужас се спираха върху всекиго от тях. Цяла сутрин то се бе крило в стаята си, тръпнещо от страх, че няма да дойдат. Вече бе разбрало, че хората никога не правят онова, което са обещали. Монахините му бяха казали, че Уинудови ще дойдат този ден, но то не им бе повярвало. Знаеше, че ще го отведат някъде, но не точно къде и колко дълго ще остане там.

— Господин и госпожа Уинуд са дошли да те вземат — тихо му каза по-високата от монахините и Барни кимна. Те наистина бяха дошли за него. Още не можеше да повярва.

Погледна въпросително и тримата, сякаш не знаеше дали да вярва на очите си, и Чарли бавно тръгна към него.

— Здрасти, Барни — мило го поздрави Ани и неговият дъх започна да свисти. От няколко дни получаваше пристъпи от астмата и умираше от страх, че ако разберат, ще се откажат от него.

Чарли го погледа с просълзени очи, после протегна ръце и момченцето бавно тръгна към него.

— Дойдохме да те вземем вкъщи… и ще останеш с нас завинаги. Аз искам да ти бъда баща… а това е твоята майка… и Ани ти е сестричка.

— Като истинско семейство? Завинаги? — Детето го гледаше с широко разтворени, пълни с недоверие очи. Те вече му бяха казали всичко това, но, едва четиригодишно, то не ги бе разбрало напълно, нито им бе повярвало. Просто се бе надявало, че ще дойдат и отново ще го изведат оттук. Това беше всичко, което искаше.

— Точно така — спокойно рече Чарли, усещайки как сърцето пърха в гърдите му. Толкова добре си спомняше как се бе чувствал, само че никой не му бе обещавал подобно нещо. Бяха му казвали само, че ще отиде да поживее малко у тях, а после ще го върнат обратно. Онези никога не се ангажираха с определен ангажимент.

— Аз нямам семейство. Аз съм сираче.

— Вече не си, Барни. — Бяха готови да поемат цялата отговорност за него. Всички монахини казваха, че той е чудесно момченце, много умно, добродушно и обичливо. Отказали се от него, още когато се родило и било давано за отглеждане на няколко семейства, но заради астмата никое от тях не пожелало да го осинови. Не били готови да се нагърбят с главоболията, които създавал той.

— Мога ли да си взема мечето? — предпазливо попита Барни и отново хвърли поглед към Ани. Тя го гледаше и му се усмихваше.

— Разбира се, можеш да си вземеш всичките неща — меко рече Чарли.

— Вкъщи имаме хубави играчки — препоръча дома си Ани и червенокосото момченце запристъпя бавно към Чарли. Сякаш нещо го теглеше към него, сякаш усещаше, че помежду им има много общо и при него ще бъде в безопасност.

— Искам да дойда с тебе — каза то и вдигна очи към човека, който толкова желаеше да бъде негов баща.

— Благодаря ти — отвърна Чарли и нежно го прегърна. Щеше му се да му каже, че го обича, но само го държеше в обятията си, а Барни се притисна към него и с най-нежния възможен глас прошепна думата, която Чарли винаги бе копнял да чуе.

— Татко — рече той с лице, заровено на неговите гърди. Чарли затвори очи и се усмихна през сълзи, а Бет и Ани ги гледаха мълчаливо.

 

 

Тази година Пилар и Брад прекараха тихо годишнината от сватбата си. Имаше много неща, за които трябваше да бъдат благодарни и много други, които не биваше да забравят. Кристиан беше великолепно бебе, вече на седем месеца, и доставяше безкрайна радост на родителите си. Обожаваха го.

Четири месеца след раждането Пилар нае детегледачка и се върна в кантората, но все още работеше само сутрин и обичаше да се перчи в съда с Кристиан в спортна количка. Брад също се хвалеше с него наляво и надясно и хората най-сетне престанаха да питат къде е другото близначе.

Бяха изживели един дълъг и труден период, който им бе коствал много. Брад винаги казваше, че се радва, задето са го направили, но вече не би повторил. А Пилар се шегуваше с него, че й липсвали мръсните филми на доктор Уорд. След раждането на близнаците те бяха изпратили на лекарката бележка, че дъщеричката им е умряла, и тя им бе написала много мило писмо. Пилар винаги помнеше какво им бе казала: че няма гаранции за нищо — и плодовитостта, и безплодието понякога могат да бъдат както благословия, така и проклятие. И в техния случай беше така, но през последните няколко месеца везните определено се бяха наклонили към добрата страна. Кристиан бе източник на непрестанна радост за тях и нямаше такъв миг, в който Пилар да не е благодарна, че се бе решила, докато все още имаше избор.

Майка й вече бе идвала да види бебето, тя също беше луда по него. Това бе първото й приятно гостуване и достави на двете голямо удоволствие.

Нанси отново беше бременна и този път се надяваше на момиченце. Пилар накрая й каза, че се е лекувала от безплодие, и на нея й се стори невероятно, че по собствено желание са изтърпели всичко това. Беше им коствало много сили, кураж и постоянство.

— И малко лудост. Беше ни станало нещо като натрапчива идея, все едно да стоиш пред игралната маса, докато загубиш и последния грош или спечелиш цяло състояние.

— Както виждам, паднала ви се е голямата печалба — каза Нанси, но и двете знаеха с цената на какви мъки и на каква покруса от загубата на Грейс. В началото Пилар не бе в състояние дори да се зарадва на Кристиан, без да си спомни за нея. Едва сега, след успокояващото въздействие на времето, можеше истински да му се наслаждава.

— Понякога имам чувството, че съм пропуснала първите му месеци — често казваше тя на Брад. — Главата ми бе така замаяна от мъката, че сега не си спомням нищо. — Бе опаковала дрешките за другото бебе и бе изнесла от стаята предназначените за момиченцето играчки. Сложи всичко в голям сандък с надпис „Грейс“ и Брад ги занесе на тавана, защото тя не искаше да ги дава на други хора, не искаше да я забрави. Тогава още не беше готова да се раздели с нея завинаги.

Но когато настъпи годишнината им, вече бе дошла на себе си и изглеждаше както обикновено.

— Е, тази година животът определено не беше скучен — усмихна се тя. На предишната им годишнина беше бременна и вече знаеха, че ще имат близнаци.

— Сега поне не си бременна — отвърна Брад.

Но Пилар все пак не пожела да излязат. Обичаше да си стои вкъщи с бебето, пък и през последните седмици се чувстваше изтощена от работата по едно трудно дело, което трябваше да подготви. Когато му призна, че е уморена, Брад я обвини, че се е разкиснала:

— Едно време ме правеше на нищо в съда, а после ме караше да те водя на танци.

— Какво да ти кажа? — вдигна рамене тя и се ухили. — Вече съм на две хиляди години.

— От което следва, че аз съм… на колко? — замисли се той и Пилар прихна. Тя беше на четирийсет и пет, а той на шейсет и четири, но възрастта още не му личеше и беше по-затрупан с работа отвсякога. Тя се чувстваше така, сякаш тази година бе остаряла с цял живот, но той твърдеше, че нямала такъв вид. Само че напоследък едва се влачеше. Отдаваше го на факта, че вече ходи на работа и продължава да кърми Кристиан. Толкова дълго бе чакала това дете, та искаше да се наслади на всеки миг с него.

Две седмици след годишнината им Пилар бе все така отпаднала, а бе поела още три нови случая. Единият беше трудно дело за осиновяване, което събуди интереса й, а другите две — съдебен спор между собствениците на един ресторант и голям процес за скъпи имоти в Монтесито. И трите бяха интересни и разнообразни, а клиентите — извънредно взискателни.

Късно една вечер Пилар разказа на Брад за тях. Той бе загрижен за нея, изглеждаше капнала, а по средата на разговора стана и отиде да кърми бебето.

— Не смяташ ли, че се съсипваш? — попита я той, като влезе в детската стая и седна. — Може би трябва да престанеш да го кърмиш или да понамалиш работата, не знам. — Пилар рядко бе изглеждала толкова уморена.

— Използвам кърменето като противозачатъчно средство — отвърна с усмивка тя, но не беше съвсем така. Обичаше да кърми детето и то се развиваше много добре. — По-скоро бих се отказала от работата, отколкото от това — честно си призна тя.

Брад ги гледаше очарован. Между майката и сина съществуваше някаква прекрасна обвързаност, която винаги го трогваше.

— Може би ще трябва пак да си останеш вкъщи, докато той поотрасне малко.

Но тя поклати глава.

— Не мога, Брад. Няма да е честно по отношение на партньорите ми. Мързелувах повече от година, а и сега ходя в кантората само сутрин. — Но си носеше преписки вкъщи и помагаше по доста други дела.

— Имаш вид на човек, който работи извънредно. Може би няма да е зле да отидеш на лекар.

През юли тя най-сетне отиде при лекаря си и му каза какви оплаквания има. Напомни му колко е голям Кристиан и че още го кърми. За съжаление не можело да става и дума за бременност, тъй като тя и Брад решили повече да не се впускат в подобни героични дела, а и доктор Уорд я уверила, че след четирийсет и пет е почти невъзможно да забременее. Така или иначе, след раждането мензисът й изобщо не бил идвал, казали й, че това се дължи на кърменето. Понякога се питала дали няма направо да навлезе в менопаузата, което й изглеждало малко необичайно, но се били случвали и по-странни неща.

Лекарят й направи няколко прости изследвания и й се обади в кантората, за да й съобщи, че е анемична, може би още от раждането. Предписа й хапчета с желязо, но Кристиан започна да се мръщи на млякото й, така че тя престана да ги пие и забрави за всичко. Не бяха й открили нищо сериозно, пък и след седмица се почувства вече по-добре. Докато един ден не отидоха да наблюдават регатата. Както стоеше до Брад, тя го погледна някак странно и припадна.

Брад страшно се изплаши. Тя отново отиде на лекар, направиха й още изследвания и когато този път получи резултатите, онемя от изненада. Никога не бе смятала това за възможно, никога не бе си позволявала дори да мечтае за още едно дете, а беше бременна. Лекарят се обади към обяд в офиса, за да й съобщи новината, тя тъкмо се канеше да си отиде вкъщи и да нахрани Кристиан. Каза й, че ще трябва спре кърменето. Предупреди я също за риска от помятане на нейната възраст и за всичките опасности и клопки, които й бяха прекалено добре известни: болестта на Даун, дефектни хромозоми, раждане на мъртво дете — същинско минно поле, през което на нейната възраст задължително щеше да мине. В последна сметка всичко зависеше от късмета… от съдбата… от това, дали й е писано да роди детето.

 

 

Пилар стоеше в съдебната зала и гледаше Брад, когато той удари със своето чукче, за да обяви прекъсването за обяд. Слушаше се дело за криминално престъпление и съдебният пристав изведе подсъдимия. Брад вдигна очи и се изненада, като я видя да стои в отсрещния край на залата.

— Можете да се приближите — прокънтя гласът му, когато залата се изпразни, и тя бавно тръгна към него. Това й напомни за онези далечни дни, когато и двамата работеха в съда. Беше го срещнала преди деветнайсет години и след това той й бе станал най-близкия човек, бяха преживели заедно толкова трагедии, възторзи и скъпоценни мигове.

— Какво можете да кажете в своя защита? — строго рече той, гледайки я от висотата на съдийската маса. Тя му се усмихна, почувствала се изведнъж отново млада. Животът понякога поднасяше странни изненади.

— Много сте сладък в тази тога! — Крайно непристойно поведение в залата на съда.

В отговор той й се усмихна.

— Не желае ли дамата да я приема в кабинета си? — с порочна усмивка предложи той и тя се разсмя.

— Може. Но преди това имам да ви казвам нещо. — Той направо нямаше да повярва.

— За какво се отнася? Самопризнание? Или изявление?

— Вероятно и за едното, и за другото… и за нещо като шега, а може би и за шок, в последна сметка за нещо много хубаво.

— О, господи. Блъснала си колата и се опитваш да ми кажеш, че без друго е била стара таратайка и че отдавна сме имали нужда от нова.

— Не, но идеята е много полезна. Ще си спомня за нея, когато ми потрябва.

Пилар изведнъж цяла засия, а той я гледаше и нямаше никаква представа какво се готви да му съобщи.

— В какво се състои престъпното ви деяние? — строго попита той и изведнъж му се прииска да се наведе и да я целуне. Всички си бяха отишли и те бяха съвсем сами в залата на съда.

— Не съм толкова сигурна, че вината е само моя… струва ми се, че и вие, Ваше благородие, имате пръст в тази работа.

Без да сваля очи от нея, той свъси чело, объркан от думите й.

— Подозирам, че без да ми кажете, пак сте гледали мръсни филми — закани му се с пръст тя.

Той се разсмя гръмогласно.

— Какво означава това?

— Означава… че без никакви геройства и хормони и без ничия помощ, с изключение на вашата, Ваше благородие… аз съм бременна.

— Ти си какво? — стреснато я зяпна той.

— Добре ме чу.

Той слезе от подиума и тръгна към нея усмихнат, без дори да знае какво чувства и защо го чувства и дали иска да преживее всичко това отначало. И все пак, колкото и да бе странно, беше щастлив.

— Мислех, че няма да го правим втори път — рече той и я погледна нежно.

— И аз мислех така. Но май някой друг е подредил по-иначе нещата.

— Ти искаш ли? — тихо попита той. Не беше съгласен Пилар отново да преживее всичко това против волята си.

Тя му отправи дълъг и съсредоточен поглед. По пътя към съда бе мислила доста по този въпрос.

— Намирам, че доктор Уорд беше права. Както всичко друго в този живот… и това е нещо като нож с две остриета… И все пак — да, искам… — Пилар затвори очи, а Брад я целуна и дълго я държа в обятията си, като си мислеше колко старо е това негово желание — да я целуне в съда. Бяха му трябвали цели деветнайсет години, но накрая го бе направил.