Даниел Стийл
Радост и болка (18)

Глава 18

Октомври беше адски месец за Анди и Даяна. Тя беше вече към края на шестия месец и предстоеше Джейн и Едуард да подпишат окончателните документи за Хилъри. Неотдавна бяха говорили с Ерик и той бе уверил Даяна, че няма никакви проблеми. Щели да подпишат.

Докато не се обади сутринта на един вторник и не пожела да говори с Анди. Анди само мълчеше и слушаше и нито веднъж не вдигна очи да я погледне. Даяна веднага разбра, че се е случило нещо ужасно. Притисна до гърдите си вече петмесечното гукащо бебе, то почувства напрежението й и се разплака, сякаш бе разбрало, че нещо не е наред. Когато Анди сложи слушалката, Даяна се досети, още преди да й е казал.

— Какво има? Не са подписали документите, нали?

Анди я погледна с насълзени очи и поклати глава.

— Не, не са. Искат да си помислят още няколко дни. И може да пожелаят да дойдат и да видят детето.

Много му бе неприятно да й го каже, неприятно му бе да я разстройва сега, но тя трябваше да знае, особено пък като се очакваха проблеми. Джейн се била разколебала. Не знаела дали иска да продължи образованието си, не била сигурна, че е постъпила правилно, като е дала детето си на чужди хора — понятно безпокойство, но не и за Даяна и Анди.

— Едуард все така е готов да подпише, но Джейн иска още няколко дни. И казала на Ерик, че може би ще пожелае да я види.

— Изключено! — отсече Даяна и нервно скочи на крака. — Те се отказаха от нея… не могат сега да си я вземат обратно — рече тя и веднага се разплака.

— Мила — колкото може по-внимателно се опита да я вразуми Анди, — докато не са подписали, могат да постъпят както намерят за добре.

— Нали няма да им позволиш да ни причинят това? — Тя се разтърсваше от плач с детето на ръце. Анди нежно го взе от нея и го сложи върху рамото си.

— Само се опитай да останеш спокойна. — Не искаше да загуби тяхното бебе заради това, макар че душа даваше за дъщеричката си. — Просто трябва да почакаме и да видим какво ще стане.

— Как можа да го кажеш! — изкрещя му Даяна.

Тя обичаше Хилъри като свое дете и знаеше, че колкото и да й бъде любимо собственото, никога няма да й е по-любимо от това. Хилъри беше първата й рожба, първата й любов и тя нямаше да я даде на никого. — Не желая Джейн да я вижда!

Но Ерик се обади отново, за да им съобщи, че Джейн и Едуард ще дойдат. Каза, че когато говорили по телефона, Джейн му се сторила объркана, най-добре било Анди и Даяна да запазят спокойствие и да й позволят да види детето.

— Аз разбирам това — отвърна на приятеля си Анди, — но не и Даяна. Тя е в истерия от цялата тази история.

Анди бе осведомил Ерик, че Даяна е бременна. Джейн виждала проблем и в това. Страхувала се, че когато се роди детето, те ще се привържат към него и ще лишат от любов нейното.

— О, господи! — възкликна Анди, докато го слушаше. — Защо животът е винаги толкова сложен?

— Защото иначе нямаше да е интересен, не мислиш ли? — отвърна Ерик и Анди въздъхна. На Даяна нямаше да й е леко.

Едуард и Джейн останаха в Лос Анджелис два дни. Бяха отседнали в един близък мотел, малко встрани от магистралата, и няколко пъти идваха в дома им. Джейн искаше да се среща с тях и настояваше да взема на ръце детето, а това довеждаше Даяна едва ли не до лудост — боеше се тя да не избяга с него. Ала Джейн не го направи. Повечето време само седеше и плачеше, а Едуард не казваше нищо. Отношенията им изглеждаха далеч по-обтегнати, отколкото когато се роди Хилъри, и тя беше много по-нервна. После, на втория ден, Даяна разбра защо. Джейн й призна, че току-що направила аборт. Не искала да преживее още едно раждане, но това променило отношението й към осиновяването. Изведнъж започнала да се пита дали преди пет месеца и половина е постъпила правилно, като се е отказала от Хилъри. Била сигурна, че единствената причина да забременее отново, е чувството за вина и желанието да си има бебе.

— И значи сега искаш моето! — избухна накрая Даяна. Тя вече е наша. Ние стояхме будни, когато беше болна, ние ставахме по четири пъти на нощ, ние я вземаме на ръце и я носим, и я обичаме.

— Но аз съм я носила девет месеца! — ужасено рече Джейн. Двамата мъже само ги гледаха, чувстваха се излишни и безпомощни.

— Зная — отвърна Даяна, опитвайки се да възвърне самообладанието си. — И винаги ще ти бъда благодарна, задето ни я даде. Но не можеш просто така да си я вземеш от нас. Не можеш просто да кажеш: „Ето ви я, обичайте я завинаги!“, а после: „Ох, извинете, промених решението си, понеже направих аборт“. Ами тя? Ами нейният живот. Какво й предлагаш ти? Какво се е променило през изминалите пет месеца? Какво те кара да мислиш, че вие ще сте по-добри родители за нея от нас?

— Може би просто това, че съм нейна майка — тихо промълви Джейн. Чувстваше се виновна, че постъпва така с тях, но трябваше да разбере дали иска това дете.

— Не желая цял живот да съжалявам — честно си призна тя, но Даяна също бе откровена с нея, а беше и по-зряла.

— Ще съжаляваш, Джейн, винаги ще съжаляваш. Винаги ще си мислиш какво е могло да бъде, колко различен е можел да бъде животът ти. С всички ни е така. А да се откаже от детето си май е най-трудното решение, което една жена може да вземе. Но преди пет месеца ти смяташе, че искаш да го направиш.

— И двамата мислехме така — тихо се обади Едуард. — Аз продължавам да съм на това мнение. Но Джейн се разколеба. — Ако питали него, тя преди всичко трябвало да абортира, а като не го направила, от това не следвало, че са длъжни да задържат детето. Говорил й, но сега тя панически се бояла да се откаже от бебето си.

— Просто не знам — рече Джейн на тръгване, а на Даяна й идеше да крещи и да я моли да не ги измъчва повече. Просто не можеше да приеме това. И през целия ден имаше контракции, което много разтревожи Анди.

Същата вечер Едуард ги хвърли в ужас, като се обади от мотела в полунощ и попита дали двамата могат да наминат. Джейн имала да им казва нещо важно.

— Сега ли? — попита стреснато Анди, а на Даяна й призля, когато чу това?

— Тя ще ни вземе бебето, нали? Тя… Това ли ти каза той?

— Даяна, престани. Нищо не ми е казвал. Само че Джейн имала да ни съобщава нещо.

— Защо ни измъчва така?

— Защото и за нея решението е тежко. — И двамата съзнаваха, че сигурно й е ужасно тежко. Те не можеха да си представят да се разделят с Хилари и все пак очакваха Джейн да се откаже завинаги от нея. Някак си не изглеждаше много справедливо, но и четиримата знаеха, че в живота няма справедливост. Оставаше им само да се молят тя да не се отметне.

На Даяна и Анди очакването се стори безкрайно. Най-сетне в дванайсет и трийсет на вратата се позвъни. Джейн изглеждаше разстроена и бледа, личеше си, че е плакала.

А Едуард явно й беше ядосан. През последните два дни търпението му почти се бе изчерпило и той бързаше час по-скоро да се върне в Сан Франциско.

Даяна ги покани да влязат, но Джейн стоеше на вратата и само клатеше глава. После се разплака.

— Съжалявам… — прошепна тя и ги погледна, Даяна събираше сили да чуе най-лошото и несъзнателно обгръщаше с ръце надутия си корем, сякаш за да спаси поне това дете, да не й бъде отнето и то. — Съжалявам — отново поде Джейн. — Зная, че това беше голямо изпитание и за вас — задави се с думите тя, — но трябваше да бъда сигурна. Зная, че не бих могла… че не мога… Сигурно от самото начало ми е било ясно, че не мога да си я задържа.

Даяна усети, че ще припадне, и се вкопчи в ръката на Анди, а той я хвана през кръста, за да е сигурен, че ще я закрепи.

— Сега се връщаме в Сан Франциско — продължи Джейн и подаде на Даяна един плик. — Подписах документите. — Даяна се разплака, но Джейн изведнъж бе започнала да се владее по-добре и премести очи от нея върху Анди. — Може ли да я видя още веднъж? Обещавам, че след това никога повече няма дори да се опитвам. Отсега нататък тя е ваша.

Застанала пред тях, тя изглеждаше така покъртителна, че Даяна нямаше сърце да й откаже и тихо я поведе нагоре по стълбите да види детето си. Хилъри спеше дълбоко в новото си креватче в ъгъла на спалнята. Имаше си собствена стая на горния етаж, пълна с плюшени играчки и с всевъзможни други подаръци, но те предпочитаха да я държат близо до себе си. И двамата не можеха да се решат да я преместят.

Джейн стоеше и гледаше надолу към нея с изпълнено от любов сърце и преливащи от сълзи очи. Нежно докосна с пръсти бузката на бебето като за благословия.

— Приятни сънища, миличко — прошепна тя на спящото дете. И двете жени плачеха. Винаги ще те обичам.

Остана още минута, загледана в нея, после се наведе и я целуна, а в гърлото на Даяна заседна буца, която заплашваше да я задуши. Един последен миг Джейн постоя в нерешителност, после тихо слезе долу без повече думи, без детето си.

На тръгване стисна силно ръката на Даяна и се отправи към колата, следвана от Едуард. Когато вратата се затвори след тях, Даяна не можеше да спре сълзите си. Чувстваше се виновна и тъжна, изпитваше състрадание към Джейн и огромно облекчение, че Хилъри е вече тяхна. Не знаеше как да се справи с тази лавина от чувства и се хвърли в прегръдките на Анди.

— Хайде, ела — поведе я бавно нагоре той, като я крепеше да не се свлече под напора на емоциите. Наближаваше вече два часа сутринта. И двамата бяха изцедени от преживяванията през последните дни и според Анди бе цяло чудо, че Даяна не загуби бебето си.

На следващия ден я накара да остане в леглото и сам пое грижите за малката.

Ерик Джоунс долетя лично да вземе документите. Всичко беше подписано и уредено. Хилъри Даяна Дъглас бе в безопасност и завинаги тяхна.

— Не мога да повярвам, че всичко свърши — тихо рече Даяна, когато Ерик си замина.

Вече никой не можеше да отведе детето далеч от тях, никой не можеше да се върне и да каже, че е променил решението си. Никой не можеше да им го отнеме.