Даниел Стийл
Радост и болка (16)

Глава 16

На следващия ден Анди и Даяна тичаха като ненормални да купуват пелени, камизолки и нощнички, чорапки и терлички, топли шапчици и одеялца и всичко останало от безкрайния списък на нещата, за които им бяха казали, че ще им трябват, когато вземат бебето в понеделник сутринта. Следобеда отново се срещнаха с Джейн и Едуард и подписаха предварителния договор.

Джейн изглеждаше по-добре, отколкото предишната нощ, но преживените мъки като че бяха поразклатили нервите й. Много се развълнува, като видя Даяна. Опита се да й благодари за всичко, което бе сторила за нея, и затова, че обича нейното малко момиченце, но накрая само се разплака и Едуард я прегърна.

— Толкова съжалявам! — Като ги гледаше, Даяна също се просълзи, имаше чувството, че се кани да открадне детето им. За момент смелостта почти я напусна. — Обещавам, ще се грижим много добре за нея… и нищо няма да й липсва.

Даяна още веднъж прегърна Джейн и когато накрая Анди я изведе от стаята, всички плачеха. Отбиха се при бебетата да видят малката си дъщеричка и усетиха със сърцата си, че са постъпили правилно. Тя спеше и бе така хубава, така мъничка. Преди да си тръгнат, поговориха с педиатъра и той им каза какво ще й се дава, каква схема на хранене трябва да се спазва, как да се грижат за пъпчето и ги посъветва през следващата седмица да я занесат при домашния си детски лекар. Даяна погледна озадачено Анди, а после се сети за сестрите си.

— Ще се обадя на Сам — изведнъж се усмихна тя. От седмици не бе разменила и дума със сестра си. Те почти не си говореха. Най-вече защото Даяна не искаше и да чуе за нейното бебе. — Майчице, как ли ще се изненада! — разсмя се тя.

Слязоха с асансьора и тръгнаха по Сакраменто стрийт да хапнат някъде. Бяха изживели два изтощителни, но прекрасни дни, а на следващата сутрин щяха да вземат бебето. Джейн също щеше да бъде изписана от болницата, но бе решила да не вижда повече детето, това само би направило нещата още по-трудни за нея.

— Нали не очакваш тя да промени решението си? — неспокойно попита Даяна същата вечер. Преди да отвърне, Анди помисли известно време.

— Не, не очаквам. Но смятам, че е една възможност, за която не бива да си затваряме очите през следващите месеци, чак докато не подпишат окончателните документи. Не е изключено в последния момент да се разубедят, но ми се струва, че са решили твърдо. Поне що се отнася до Едуард. Според мен и тя, само че моментът е много болезнен, за нея това сигурно е направо жестоко.

Даяна не можеше да си представи какво е да се откажеш от детето си. Благодарна бе, че никога не й се е налагало да взема подобно решение, но усещаше инстинктивно, че не би могла да го направи. После двамата заговориха за други неща като например как да нарекат малката. Все още не се бяха спрели окончателно на никое име, въпреки че предпочитанията им клоняха главно към Хилъри.

На сутринта и двамата се обадиха в службите си и съобщиха, че ще отсъстват поради „болест“. Анди искаше да си остане вкъщи поне още един ден, а Даяна възнамеряваше да излезе в дълъг отпуск, дори може би щеше да напусне, но все още не бе обмислила добре всичко това.

Ерик Джоунс ги чакаше в болницата с още документи, подготвени за подписване. Вече се бе видял с Едуард и Джейн и каза, че те току-що са си тръгнали. Даяна и Анди посрещнаха тази вест с облекчение. Искаха да приключат с този етап от осиновяването и най-после да си вземат бебето.

Докато пътуваха нагоре с асансьора, мъкнейки плетено кошче, застлано с чаршафче с бяла бродерия, Даяна изглеждаше силно развълнувана. Бяха взели със себе си и специална седалка за лимузината, която бяха наели за пътуването до аерогарата. Това беше голямо събитие за тях. Най-сетне отвеждаха вкъщи своето бебе. То имаше вече дори име. Сутринта се бяха спрели на Хилъри Даяна Дъглас.

След като навлякоха върху дрехите си престилки, им бе разрешено да влязат при бебетата. Сестрата взе от креватчето потъналата в дълбок сън Хилъри. Показа на Даяна как да я облича и как да сменя пелените, обясни й кога да дава от предписаната бебешка храна и кога да я заменя с разтворена във вода глюкоза (болницата им бе осигурила по десетина шишета и от двете). Добави също, че дори да я бе родила тя, млякото й още нямало да е дошло, та да я хранят по-умерено поне още един ден. Тя още нямаше и два дни, беше съвсем мъничка.

Докато се занимаваха с нея, Хилъри отвори уста и се прозя, а после погледна сънено Даяна и Анди и отново затвори очи. Даяна продължи да я облича и в този момент я прониза чувство, каквото никога не бе изпитвала към друго човешко същество, дори към Анди — прилив на любов и радост, които почти я задушиха. Обличаше малкото момиченце в розова рокличка, в топло розово палтенце и малки розови терлички, а по страните й се търкаляха сълзи. Сложи й и шапчица в същия цвят, с розички на нея, и когато я взе на ръце, дъщеричката им беше възхитителна. А Анди гледаше Даяна и си мислеше, че никога не е била толкова красива.

— Хайде, мамче — нежно й рече той.

Даяна гушна бебето до рамото си и излязоха. То беше изписано от болницата. Вече беше тяхно.

В коридора ги чакаше Ерик. Двамата го прегърнаха, благодариха му и той слезе да ги изпрати до колата. Даяна нервно нагласи предпазния колан на допълнителната седалка. В багажника имаше три куфара с бебешки дрешки и едно огромно плюшено мече, купено от Анди.

— Благодарим ти за всичко — извика на Ерик той, когато потеглиха, и му помаха усмихнато. Тримата представляваха очарователна гледка.

После Даяна се отпусна на седалката до бебето и погледна към Анди. Трудно беше да се повярва колко много неща им се бяха случили за по-малко от четирийсет и осем часа.

— Вярваш ли, че всичко това е истина? — смутено усмихната попита тя, все още страхувайки се да повярва. Но стисналата пръста й малка ръчичка показваше, че не сънува. Гледаше Хилъри и всичко на света й се виждаше прекрасно.

— Все още не мога да повярвам — шепнешком си призна Анди. Страхуваше се да не събуди бебето. Когато пристигнаха на аерогарата, той погледна Даяна и се ухили. — Какво ще правиш с твоята работа?

Тя тъкмо бе започнала отново да взема кариерата си насериозно, а ето че сега всичко пак се обръщаше наопаки.

— Вероятно ще взема отпуск по майчинство. Още не съм решила.

— Много ще ги зарадваш — пошегува се Анди. Но той също имаше намерение да си вземе най-малко една седмица, за да помогне на Даяна и да опознае дъщеря си… тяхната дъщеря… тяхното бебе… Думите все още им звучаха толкова чуждо, когато ги произнасяха. И винаги когато Даяна си позволяваше да мисли за това, сърцето я заболяваше за загубата, понесена от Джейн, и за начина, по който ги бе споходило щастието. Много жестоко беше да се сдобиеш с дете, причинявайки такава мъка на друга жена, от която го отнемаш. Но Джейн бе пожелала така, всички бяха дали съгласието си.

Хилъри се събуди точно преди да се качат в самолета. Даяна й смени пелените и й даде малко глюкоза. После я сложи в кошчето и тя веднага заспа отново. По време на полета я държа на ръце. Усещаше приятната топлина на спящото дете до гърдите си. Никога преди не бе изпитвала подобно нещо — покоряващото чувство на любов, спокойствие и топлина, което вдъхваше едно спящо бебе.

— Не зная коя от двете ви има по-доволен вид, ти или госпожица Хилъри — усмихна им се Анди и с наслада отпи от поднесеното в самолета питие. Имаше чувството, че наистина си го е заслужил.

Към осем си бяха вече вкъщи и Даяна се огледа, сякаш бе отсъствала цяла вечност. Толкова много им се бе случило, толкова много неща се бяха променили след съдбоносния телефонен разговор в петък вечер. Нима бяха минали само три дни? Никой от двамата не можеше да повярва.

— В коя стая да я сложа? — шепнешком попита Анди, когато внесе кошчето.

— В нашата, мисля. Не искам да е далеч от нас. Пък и нощем трябва да се будя заедно с нея, за да я храня.

— Да, да, зная — пошегува се той, — не искаш да се отделяш от нея и за минута.

Не можеше обаче да я вини. Той също предпочиташе бебето да е близо до тях. И докато го слагаше в кошчето до леглото им, вече се питаше дали ще е трудно да си осиновят още едно.

Същата вечер Даяна се обади на сестра си Сам и я помоли да й даде името на своя педиатър „за една приятелка“. Сам не можеше да види доволно ухилената физиономия на по-голямата си сестра. Даде й името, а после Даяна попита как е бебето и дали тя не иска да й дойде на гости на следващия ден.

Сам най-сетне бе разбрала колко чувствителна на тази тема е Даяна и отговори много предпазливо:

— Няма на кого да оставя малкото, Ди. Шеймъс работи върху нова картина. Бих могла да дойда, когато другите две са на детска градина, но ще трябва да взема и него.

Знаеше, че Даяна няма да приеме това. Откак детето се бе родило, тя го бе виждала само веднъж, и то от значително разстояние.

— Чудесно. Нямам нищо против — отвърна непринудено Даяна и откъм своя край на линията Сам се намръщи подозрително.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. — Като че наистина говореше сериозно.

— По-леко ли възприемаш вече тези неща? — внимателно полюбопитства Сам.

Тя се бе възмутила от избухването на сестра си в Деня на благодарността, но през последвалите месеци бе започнала да разбира колко голяма е мъката й. Почувства се като истинска глупачка, задето наред с всички останали се бе държала така нетактично с нея, без да си дава сметка за нейните проблеми.

— Много по-добре съм, Сам — отвърна Даяна. — Утре ще поговорим за това.

После се обади на майка си. Баща й бе вън от града, което много я разочарова. Но покани госпожа Гуд да намине на кафе по същото време, когато щеше да дойде Сам. Позвъни и на Гейл. Всички те обещаха да дойдат и Даяна не каза на никоя от трите защо ги вика. Когато остави слушалката след последния телефонен разговор, бе ухилена до ушите. Най-сетне беше една от тях. Най-сетне бе успяла. Бе проникнала в тяхното съзаклятие. Имаше си бебе.

— Радвам се, че си щастлива, скъпа — прошепна й Анди.

Никога не бе я виждал такава и сега по-ясно от всякога разбираше колко много е жадувала за дете. С изненада си даде сметка, че самият той никак не е притеснен, задето бебето не е биологически свързано с него. Това беше последната му грижа. Намираше дъщеря си възхитителна, и когато през нощта тя се събуди за пръв път, двамата с Даяна скочиха и грабнаха по едно шише. След това започнаха да се редуват. На сутринта Анди — уморен, но доволен — й подхвърли:

— Снощи забрави да се обадиш на един човек — връщаше се в леглото, след като бе телефонирал в службата, за да съобщи, че този ден, а вероятно и на следващия, няма да се яви на работа. Каза им, че още не бил оздравял. Останалото щеше да обясни по-късно.

— На кого съм забравила да се обадя? — Видът на Даяна бе объркан, опитваше се да си спомни. Беше повикала двете си сестри и майка си. Щеше да покани и баща си веднага след като се върне от пътуването. — Не се сещам за никой друг.

Може би той имаше предвид Елоиз, но двете вече не бяха чак толкова близки.

— Не, имам предвид Уонда… Нали си спомняш… Уонда Уилямс.

— О, нищожество такова! — Даяна се разсмя и бебето ревна.

Тя го изкъпа и нахрани, а преди да пристигнат гостите, го издокара с комплект от новите дрешки. И докато му се радваше в очакване на близките си, изведнъж осъзна, че важното е не как ще реагира нейното семейство, нито какво ще е отношението им към нея сега, когато вече има дете. Единствено важно беше бебето, малкото същество, което ще порасне и ще стане жена. Онова, което то ще означава, което вече означаваше за нея и за Анди. Бяха го чакали, както й се струваше, цяла вечност. Бяха се молили, бяха се борили за него и когато бяха престанали да вярват, че ще го имат, едва не се бяха унищожили взаимно. То означаваше за тях повече, отколкото биха могли да предадат с думи, и мнението на другите хора беше без значение. Даяна се надяваше, че семейството й ще обикне Хилъри, дори бе сигурна в това — та можеше ли някой да не я обича? Но ако не станеше така… какво от това? Сега тя знаеше, че нейните опити да има дете не са се провалили. Просто бе постигнала целта си по различен начин. Беше се сблъскала с непреодолимо препятствие, в душата й се бе вселил самият дявол, но бе оцеляла. Препятствието беше заобиколено. Животът продължаваше. Това не бе нито победа, нито поражение. Беше просто животът с цялото му богатство, всичките му радости и скърби, с неговите безценни дарове. Хилъри беше един от тях, може би най-големият от отредените й. Но сега Даяна знаеше, че появата на момиченцето в живота й не е победа, а благословия за нея.

Все още гледаше усмихната спящото дете, когато на вратата се позвъни. Беше майка й.

— Как си, скъпа? — тревожно попита тя и Даяна разбра по очите й, че е изплашена.

— Много съм добре.

— Защо не си на работа? — Тя седна на дивана със стиснати колене, облечена в морскосиния си костюм от „Адолфо“, с току-що направена прическа и вкопчени в чантата ръце.

— Няма причини за безпокойство, мамо. Всичко е наред. В отпуск съм.

— Така ли? Не си ми казвала, че ще излизаш в отпуск. Ще заминавате ли някъде с Анди?

Тя знаеше, че за известно време се бяха разделили, но когато се събраха отново, Даяна веднага й съобщи. По правило проявяваше разбиране и никога не ги караше да се тревожат излишно за неща от този род. Беше запазила за себе си само мъчителната тайна за покрусата от своето безплодие. Майка й никога не говореше с нея за това. Не желаеше да проявява излишно любопитство и да задава неудобни въпроси. Сам обаче й бе казала, че няма никаква надежда Даяна да забременее, зет й Джак също го бе потвърдил.

Даяна тъкмо се канеше да отговори на майка си, че с Анди няма да заминават никъде, когато на вратата отново се позвъни. Беше Сам със своето бебе. То беше вече на два месеца и спеше дълбоко в специалното столче за автомобил — прекрасно момченце. Даяна го гледаше с ясното съзнание, че само допреди няколко дни сърцето би я заболяло при вида му. Сега го възприемаше просто като едно хубаво бебе, което ти се иска да гушнеш.

— Нещо неприятно ли се е случило? — попита още с влизането си Сам.

Даяна се разсмя и й помогна да сложи долу детето, а сестра й я гледаше като втрещена. Нещо бе станало с нея, вече съвсем не приличаше на предишната изтъкана от нерви жена, държеше се много самоуверено и изобщо не се разстрои от бебето. Сам започваше да си мисли дали пък не е забременяла, но за нищо на света не би посмяла да я попита.

— Няма нищо такова. И мама ми зададе същия въпрос. Помислила, че са ме уволнили, след като съм си вкъщи. — Сам последва Даяна и се изненада още повече, когато видя майка си във всекидневната. — Тази седмица съм в отпуск и си помислих, че ще е забавно да се съберем. Приятно ми е да те видя, Сам. — Даяна й се усмихна и двете сестри си размениха погледи, които стоплиха сърцето на майка им, зарадвана да ги види така.

Гейл пристигна десет минути след тях и се заоплаква от претовареното движение по магистралата, от колата си и от това, че няма къде да се паркира.

— Та какъв е поводът? — Видя сестра си и майка си и се огледа подозрително из стаята. — Прилича ми на семеен съвет.

— Да, ама не е — непринудено се усмихна Даяна. — Искам да ви запозная с някого — спокойно добави тя. — Ей сега ще ви я представя. Сядай, Гейл. — Сам вече се бе настанила на дивана до майка си и кърмеше бебето.

Даяна излезе за няколко минути, внимателно вдигна Хилъри от кошчето и без да я буди, я сложи на рамото си. Тя се отпусна там, топла и пухкава, и докато вървеше обратно към хола, Даяна обсипваше главичката й с леки целувки. После се изправи пред тях и те я зяпнаха. Сам седеше и се усмихваше, майка й се разплака, а Гейл я гледаше смаяно.

— О, боже мой… вие сте си взели бебе!

— Точно така. Хилъри — представи я Даяна, седна до Сам и сложи бебето на скута си, така че да могат да го виждат. То бе хубаво малко момиченце с безупречна кожа, мили черти и миниатюрни ръчички с дълги изящни пръстчета.

— Колко е красива! — възкликна госпожа Гуд и целуна дъщеря си. — Скъпа, толкова се радвам за тебе!

— И аз се радвам, мамо — отвърна Даяна и също я целуна, а после Сам я прегърна сърдечно, двете се разсмяха през сълзи. Гейл се наведе, за да разгледа по-отблизо бебето.

— Чудесна е! — обяви тя. А после се обърна към Даяна: — Ти си цяла щастливка, намери му лесното — спести си родилните болки, излишните петнайсет килограма, които трябва да се смъкват, провисналите цици и сега имаш прекрасно дете и мършаво тяло. Ако не се радвах толкова много за тебе, щях да те намразя. Може би вече ще можем отново да бъдем приятелки. И на нас не ни беше леко, ще знаеш.

Говореше от името на всички им, но както винаги, между нея и Даяна имаше най-голямо напрежение. Сам предпочиташе да се държи настрани от спречкванията им. Тя беше тяхната малка сестричка.

— Съжалявам — рече Даяна, загледана в дъщеря си. — Беше ужасно време, но сега всичко това е минало.

— Откъде я взехте? — полюбопитства Сам, очарована от изящните черти на детето.

— От Сан Франциско. Роди се в дванайсет и трийсет през нощта в събота срещу неделя.

— Страхотна е! — възхищаваше се новоизпечената баба.

Нямаше търпение да съобщи радостната вест на съпруга си, да излязат заедно и да накупят подаръци за бебето. Не можеше дори да си представи какво ще каже той, но с положителност щеше да е доволен, ще му олекне, че Даяна най-сетне е излязла от кризата.

Жените останаха почти цели два часа и накрая си тръгнаха с неохота, след като нацелуваха хубаво Даяна и бебето. Анди се върна тъкмо когато тя се сбогуваше със Сам. Беше ходил до службата да вземе някои документи и да обясни, че му е необходим отпуск до края на седмицата.

Добрата новина бе дошла изневиделица за всички, но хората бяха проявили разбиране по въпроса за отпуска, дори му бяха предложили да го освободят и за следващата седмица, ако сметне това за необходимо. Бе се отбил да се види и с Бил Бенингтън и да му каже за бебето.

— Това означава ли, че пак ще можем да играем тенис? — пошегува се Бил. — Той разбираше колко трудно е било на Даяна да понася присъствието на бременната Дениз. Съпругата му и без това в последно време бе на легло, нещата не протичаха гладко. Лекарите се опасяваха, че детето може да се роди преждевременно, дори, че може да го загубят. Но вече му се виждаше краят. Датата й беше само след осем седмици, а след месец вече щяха да й разрешат да става и нямаше да е страшно, ако роди. — Кога можем да я видим? — развълнувано попита Бил. Той знаеше, че и тяхното бебе ще е момиченце и му бе много приятно да си представя как с Анди ще излизат с дъщерите си.

— След някоя и друга година ще играем на двойки — подхвърли той.

Анди се разсмя и обеща, че ще се отбият да видят Дениз, стига тя да се чувства достатъчно добре, за да приема посетители.

— Ще ви се обадим — увери го Анди, а после отново се върна мислено при Даяна и бебето. Тя му бе връчила дълъг списък на нещата, които трябваше да се купят, пък и лично на него му бяха необходими някои работи. Когато се прибра, разбра по вида й, че е прекарала чудесно със сестрите и майка си.

— Успешна ли беше мисията? — попита той и жена му се усмихна. — Как се държа принцесата? — В момента детето спеше дълбоко в кошчето си.

— Безупречно. Всички са във възторг от нея.

— Как би могъл някой да й устои?

Той се загледа в дъщеря си, очарован от всяка нейна частица, от всяко нейно движение. Обожаваше я. После се сети за нещо друго:

— Обади ли се в редакцията?

— Опитах се, но не успях да открия никого от онези, които ми трябват. Помислих си, че ще е по-добре да ида лично и да им съобщя новината. — Имаше да им казва много неща, дължеше им обяснение, задето не ги бе предупредила.

Когато късно същия следобед отиде в службата си, Даяна бе поразена от разбирането, което проявиха към нея. Предложиха й пълния отпуск по майчинство, възлизащ на пет месеца, смятано от същия ден. Веднага след изтичането му щеше да получи същата длъжност. Сега тя беше убедена, че иска да се върне на работа, макар преди да се бе питала как ще постъпи, ако й се роди дете. В началото смяташе, че ще се откаже, а по-късно бе решила, че ще продължи да работи, макар и на намален работен ден. На непълно работно време никога нямаше да запази мястото си на старши редактор, но би могла да върши много други интересни неща. А сега просто не знаеше какво решение ще вземе. Имаше на разположение цели пет месеца да бъде с Хилъри и да обмисля всичко. Дотогава щеше да си изясни какво предпочита.

Благодари на главния редактор за неговото великодушие и отиде да опразни стаята си, която щеше да им трябва за някой друг, докато я няма. Отне й само един час да наслага всичко в кашони и да го изпрати по портиера долу в колата си. На излизане се отби да види Елоиз. Тя тъкмо вадеше от фурната някакво суфле.

— Господи, колко хубаво изглежда!

Въздухът бе натежал от ароматите на приготвяната храна. Като я видя, Елоиз се усмихна.

— Ти също. Не съм те виждала цяла вечност. Имаш ли време за чашка кафе?

— Само че набързо.

— Готово.

Даяна седна край ъгъла на масата и след миг Елоиз й подаде димящата чашка и чинийка със суфле.

— Не зная какво е излязло от тази рецепта, опитай го и кажи как го намираш.

Даяна лапна една хапка и примижа от блаженство.

— Сладко като грях.

— Радвам се. — Елоиз беше доволна. — Е, какво ново към тебе?

Знаеше през какъв тежък период бе минала Даяна предишната година, от време на време се бяха срещали и тя й беше разказвала. Ала през цялото време бе изглеждала мрачна и се отдръпна от всичките си познати. Тогава и техните отношения се поохладиха. Но Даяна продължаваше да я харесва.

— Изглеждаш прекрасно — направи й комплимент Елоиз.

Тя имаше хубав вид още откакто се събраха повторно с Анди. Тогава сякаш отново хвана здраво юздите на живота си и престана да мисли, че щастието й зависи единствено от това, дали ще има, или няма да има дете. Но беше станала по-сериозна отпреди. Нямаше как преживяното да не е оставило следи.

— Благодаря. — Даяна отпи от кафето и на лицето й се появи палаво изражение. — През почивните дни се сдобихме с бебе — ухилено обяви тя и Елоиз направо зяпна.

— Вие какво? Добре ли чух?

— Да. — Даяна цяла сияеше. — Момиченце на име Хилъри. Роди се в неделя и ние ще го осиновим.

— Ами радвам се за вас! — Елоиз изглеждаше възхитена.

За тях това бе най-големият подарък и тя можеше да си представи колко много ще обичат детето.

— Току-що ми дадоха пет месеца отпуск по майчинство. Но после ще се върна на работа. Ще ми идваш на гости, а към края на годината аз ще си дойда в редакцията. Само не се отказвай от готвенето.

— Няма — погледна я виновно Елоиз. — Но вече ще готвя на друго място. Приех да отида на работа в Ню Йорк. Тази сутрин си подадох оставката. Заминавам след две седмици. Ако те бях видяла, щях да ти кажа веднага.

— Ще ми липсваш — тихо промълви Даяна.

Тя много уважаваше Елоиз и съжаляваше, че не я бе опознала още по-добре. Но през последната година в собствения й живот се бяха случили толкова неща, че не бе останало много място за приятелства. Елоиз разбираше това.

— И ти ще ми липсваш. Трябва да ми дойдеш на гости в Ню Йорк. Обаче, преди да тръгна, искам да видя бебето. Ще ти се обадя тези дни.

— Чудесно. — Даяна изпи кафето си, прегърна я и Елоиз обеща да намине в края на седмицата.

По пътя за вкъщи Даяна мислеше за нея и за това колко много ще й липсва списанието, докато е в отпуск. Но още преди да се прибере, съзнанието й без остатък се изпълни от бебето, а списанието, което преди бе поглъщало всяка нейна минута, сякаш се намираше на някоя далечна планета.

 

 

През май станаха три месеца, откакто Чарли и Бет се бяха запознали, но той имаше чувството, че цял живот я е познавал. С нея можеше да разговаря за всичко. Часове наред й разказваше за своето детство и как му се бе отразило то, как благодарение на него сега горещо желае да има семейство и дом. Не скри и за преживяното разочарование с Барбара, колко уязвен се бе почувствал, когато тя го напусна. Вече разбираше случилото се по-добре. Много бе мислил и бе започнал да си дава сметка, че никак не са си подхождали.

Ала все още имаше нещо, което не бе й доверил и не знаеше дали някога ще събере сили да й го каже. Беше твърдо убеден само в едно: че няма право да се жени повторно. Но тъй като не се бе стигало дотам, нямаше защо да го обяснява на Бет. Не беше нужно тя да знае, че е стерилен.

Твърде много я харесваше, за да й го признае. Опасяваше се, че ще я загуби. Беше изгубил толкова много в този живот, толкова хора, които бе обичал, че не можеше да рискува същото да се повтори с Бет и Ани.

Деня на майката^[1] прекараха заедно, заведе ги на разкошен обяд в „Марина Дел Рей“. Преди това бе излязъл с Ани да купят цветя на Бет, а малката й бе приготвила в забавачката една хубава картичка. Следобеда отидоха на плажа, смяха се, лудуваха, разговаряха. Той се държеше прекрасно с момиченцето и когато Ани се заигра с другите деца, Бет го погледна и неочаквано му зададе съдбоносния въпрос.

— Защо досега не си имал деца, Чарли? — небрежно попита тя, легнала на пясъка с глава на гърдите му и усети как той се вцепени, като я чу.

— Не зная. По липса на пари и време.

Не му бе присъщо да говори така, пък и вече бе споделил с нея, че едно от най-сериозните противоречия с бившата му съпругата е било нейното нежелание да имат деца. Беше й обяснил също, че тя забременяла от друг и това довело до разпадането на брака им, без да навлиза в подробности като тази, че беше готов да приеме детето, но когато й го каза, тя вече бе абортирала.

— Мисля, че никога повече няма да се женя — бавно изрече той. — Всъщност, сигурен съм в това.

Тя се обърна и го погледна със стеснителна усмивка. Не се опитваше да си изпроси предложение за женитба. Просто искаше да научи нещо повече за миналото му, интересуваше я всичко, свързано с него.

— Не те питах това. Няма защо да заемаш отбранителна позиция, не съм ти правила предложение. Попитах те само защо не си имал деца. — Бет беше напълно спокойна, но забеляза, че той се стегна, и започна да се чуди какво толкова е казала. Чарли бавно се надигна, тя също седна и го загледа настойчиво.

Нямаше смисъл да я лъже. Твърде много я харесваше, за да го прави. И щеше да е нечестно да я подвежда, а после един ден да изчезне, както си бе намислил да направи. Реши, че е по-добре да й го каже сега. Тя имаше право да знае с кого си губи времето.

— Аз не мога да имам деца, Бет. Разбрах това преди шест месеца, точно преди Коледа. Правиха ми куп изследвания и, казано накратко, установиха, че съм стерилен. За мен това беше тежък удар — рече той, съкрушен от своето признание. И ужасно изплашен. Какво щеше да направи тя сега? Сигурно щеше да го изостави, както и всички останали. Но беше редно да го знае.

— О, Чарли… — съчувствено възкликна Бет, обзета от разкаяние, че е попитала. Протегна ръка към него, но този път той не я пое в своята. Изведнъж й се стори странно далечен.

— Може би трябваше да ти го кажа по-рано, ала това не е от нещата, които изгаряш от желание да съобщиш на едно момиче още на първата среща. — Или когато и да е.

— Да. — Тя се усмихна нежно и подхвърли шеговито: — Все пак можеше да ми намекнеш нещо, щяхме да си спестим доста грижи с противозачатъчните средства.

Бяха използвали презервативи. И двамата знаеха, че в наши дни те са много подходящи за една нова връзка. Но после тя бе започнала да употребява диафрагма и той пак не й бе казал да не си прави труда, което сега й се виждаше смешно. Не обаче и на Чарли.

— Както и да е — примирено рече Бет, а сетне се намръщи. — Та какви бяха тези приказки, че никога повече нямало да се жениш? Какво искаше да кажеш?

— Не мисля, че имам право да се женя, Бет. Виж какво хубаво момиченце имаш, трябва да си народиш още деца.

— Кой ти е казал, че ги искам? Или дори, че мога да ги родя? — погледна го с разбиране тя.

— Не искаш ли? Не можеш ли? — Беше изненадан, тя обичаше Ани толкова много, та човек трудно би могъл да си представи, че няма да иска повече деца.

— Да, мога да имам и други — честно му призна Бет. — Предполагам, че това ще зависи от човека, за когото евентуално ще се омъжа, ако изобщо се омъжа. Но да ти кажа право, не съм много сигурна, че искам, Ани ми е достатъчна. Никога не съм мислила да раждам повече. Напълно ще съм доволна, ако остана и само с нея. Аз бях единствено дете и това с нищо не ми е навредило. И е по-просто в много отношения. Така или иначе, точно сега не бих могла да си позволя още едно. Понякога парите едва ми стигат да изхраня Ани и себе си.

Той знаеше това и правеше, каквото беше по силите му, носеше им малки подаръци, продукти, извеждаше ги да се хранят навън с повод и без повод.

— Но ако се беше омъжила, щеше да искаш още деца. Всеки би искал… аз също… — тъжно рече той. — Някой ден ще си осиновя. От тази година започнах да спестявам пари, за да мога да осиновя някое малко момченце. Вече се разрешава и на самотни родители. Искам да си намеря някое, също какъвто бях аз, зарязано в жалкото сиропиталище, без никой, който да го обича. Искам да променя неговия живот, а може би и на още няколко дечица, само да ми стигнат възможностите.

— Колко деца мислиш да осиновиш? — неспокойно попита тя.

— Две… три… Не зная. Това е моята мечта. Тя не ме напускаше дори когато вярвах, че мога да имам собствени.

— Сигурен ли си, че не можеш? — сериозно попита тя.

— Абсолютно. Ходих при един голям специалист в Бевърли Хилс. Той каза, че няма начин. И сигурно е прав. През живота си много пъти съм проявявал непредпазливост, особено докато бях млад, и никога нищо не се е случвало.

— Не е чак толкова важно, знаеш ли — тихо промълви тя.

Съчувстваше му, но не смяташе, че това е краят на света. Надяваше се и той да не мисли така. Във всеки случай ни най-малко не бе променила мнението си за неговата мъжественост, която беше твърде впечатляваща.

— Известно време бях направо съсипан — заобяснява той. — Винаги съм искал да имам собствени деца и полагах толкова усилия Барб да забременее, за да спася брака ни. — Изведнъж прихна при мисълта за тази ирония на съдбата. — Накрая някой друг свърши работата вместо мен.

Но това вече не го вълнуваше толкова. Мъчно му беше, че бракът с Барб се провали, но през последните няколко месеца бе започнал да гледа по-философски на нещата, особено след като се запозна с Бет и Ани. Сега се безпокоеше единствено, че любовта му към Бет няма да доведе до нищо повече. Каквото и да говореше тя, все още бе убеден, че няма право да се жени за нея и да я лишава от други деца. Сега беше много млада, напълно възможно беше по-късно да поиска още.

— Струва ми се, че не бива да допускаш това да те тревожи — рече напълно откровено тя. — Според мен всяка жена, която истински те обича, би проявила разбиране и изобщо не би се разколебала от това, дали можеш да имаш деца, или не.

— Така ли смяташ? — Той изглеждаше изненадан. Двамата отново легнаха на пясъка и тя сложи глава на рамото му. — Не съм убеден, че си права — промълви тихо, след като помисли малко над думите й.

— И още как. Аз пет пари не давам за това.

— Грешиш — възрази той с бащински тон. — Не ограничавай бъдещето си, още си твърде млада, за да го правиш. — Тя отново седна и го погледна строго отгоре.

— Не ми нареждай какво да правя, Чарли Уинуд. Мога да върша всичко, което си поискам, и още на минутата ще ти кажа, че ни най-малко не ме интересува дали си стерилен. — Заяви го твърдо и на висок глас и той изстена. Огледа се, но, изглежда, никой не им обръщаше внимание, Ани не се виждаше наоколо.

— Дай да го напишем на дъската за обяви.

— Извинявай. — Тя, изглежда, се успокои и отново легна до него. — Но наистина мисля така.

Той се обърна по корем, подпря се на длани и обгърна с поглед опънатата й на пясъка фигура.

— Сериозно ли говориш, Бет?

— Да.

За него това променяше много неща. Караше го сериозно да се замисли за тяхното бъдеще. Но му се струваше погрешно да се жени за младо момиче като нея, а да не може да я дари с деца. Знаеше, разбира се, че има донори на сперма, Патънгил му ги бе препоръчал, обаче никога не би се възползвал от услугите им. Ала ако тя наистина мислеше онова, което му бе казала, може би Ани щеше да им бъде достатъчна… или пък щяха да си осиновят още деца. Легнал на пясъка, той й се усмихна, а после, без да каже дума повече, се претърколи до нея и я целуна.