Даниел Стийл
Радост и болка (10)

Глава 10

На Коледа Пилар се обади на майка си. Изкушението да й каже за бебето беше голямо, но някак си успя да му устои. Даваше си сметка, че то всъщност наполовина е продиктувано от нетърпението да й натрие носа, да й докаже, че не е толкова стара, та да не може да има деца. Но разумът надделя, пожела й весела Коледа и не спомена нищо за това.

Позвъни и на Марина, която беше в Торонто, на гости за празниците у една от многобройните си сестри.

По-късно през деня Пилар и Брад отвориха подаръците си заедно с Тод, Нанси, Томи и малкия Адам. Пилар бе проявила голяма щедрост към всички, особено към бебето. Беше му купила огромно плюшено мече, малка люлка, няколко много сладки дрешки, които бе открила в един бутик в Лос Анджелис, и красиво немско люлеещо се конче, поръчано в Ню Йорк. Подаръците й за всички останали също бяха прекрасни… Беше очарована да види Тод в такава добра форма и толкова хубав. Той не спираше да приказва за своята работа и за приятелката си в Чикаго. А с Нанси се чувстваше по-близка отвсякога. Сега помежду им имаше много общи неща, макар заварената й дъщеря още да не знаеше това.

Вечерята беше вкусна и обилна, а после, докато пиеха шампанско и похапваха от коледния кейк, Брад й се усмихна и тя кимна.

— Имам да съобщя нещо на всички ви. Зная, че то малко ще ви изненада, но животът е пълен с чудесни изненади. — Пилар се усмихна на Адам, който изгука от високото си столче, когато тя заговори. Беше облечен в червеното кадифено костюмче, което му бе купила и дала на Нанси още преди Коледа.

— И ти ще ставаш съдия! — опита се да познае Тод, зарадван и за двама им. — Какво внушително семейство само! — рече той и отдаде чест.

— Ще си купувате нова къща! — не остана назад и Нанси, която се надяваше, че ако решат да не продават тази, баща й ще им позволи да живеят в нея.

— Още по-хубаво е — ухили се Пилар. — И много по-важно. Не, няма да ставам съдия. И един е достатъчен в това семейство, ще оставя тази отговорна работа на баща ви. — Преди да продължи, се усмихна нежно на Брад, а после накара всички да онемеят, като им съобщи с тих, но горд глас: — Ще си имаме бебе.

В стаята настъпи пълна тишина, после Нанси се засмя нервно. Отказваше да го повярва.

— Не може да бъде!

— И още как!

— Но вие сте толкова стари — грубо каза тя.

Баща й я наблюдаваше. Тя изведнъж му напомни за разглезеното малко момиче, дето така егоистично се противеше, когато той излизаше с Пилар в началото на тяхната връзка.

— Нали ти ми разправяше, че имаш приятелки, по-възрастни от мен, които раждат за първи път — тихо рече Пилар. — Нали ти беше тази, която ме предупреждаваше добре да си помисля, преди да е станало прекалено късно — припомняше й нейните собствени думи и това не се хареса на Нанси.

— Но никога не съм допускала… аз просто… Вие с татко не мислите ли, че сте вече твърде стари за дете — изтърси без заобикалки тя, а съпругът и брат й я гледаха, без да кажат дума.

— Не, не мислим — спокойно отвърна баща й. — А явно и майката природа не мисли така. — Той беше щастлив, че ще си имат бебе, радваше се и за Пилар и нямаше да позволи Нанси да помрачи тази радост. Тя си имаше свой живот, мъж, дете. Нямаше право да хвърля сянка върху техния и с ревността си да разваля удоволствието на Пилар. Не се съмнявам, че това е изненада за всички вас, но ние сме много щастливи и се надяваме вие също да се радвате. Намирам за прекрасно, че принц Адам ще си има още един вуйчо. — Той се разсмя и Тод вдигна чаша към тях.

— Е, татко, от вас двамата могат да се очакват какви ли не изненади. Но аз се радвам за вас, след като желанието ви е такова — искрено каза той. — Мисля, че и двамата сте добри хора. Аз не мога дори да си представя да имам деца, особено пък ако излязат като нас — Тод многозначително погледна сестра си, — но… бъдете щастливи! — Вдигна наздравица и пресуши чашата си. Томи също изказа своите благопожелания. Само Нанси изглеждаше раздразнена и настроението й не се оправи до края на вечерта. Когато си тръгнаха, тя се сопна на Томи, че е взел детето, със сълзи в очите целуна баща си за довиждане и дори не благодари на Пилар за подаръците.

— Като че не е станала толкова зряла, колкото си мислех — тихо рече Пилар, след като те си отидоха. — Страшно ми е ядосана.

— Тя е едно разглезено хлапе. Нашият живот и онова, което правим с него, не й влиза в работата.

Брад не беше съгласен децата да се месят в живота му, и той не се месеше в техния. Те бяха големи хора, той и Пилар — също. Нямаше никакво намерение да се съобразява с мнението им. Искаше Пилар да роди това дете. Знаеше колко много означава то за нея, никой не можеше да я лиши от правото да стане майка и ако събитието идваше късно в живота й, това си беше нейна работа и не засягаше никого.

— Може би си мисли, че го правя, за да не остана по-назад от нея — разсъждаваше на глас Пилар, докато раздираха масата и трупаха чиниите в умивалника, за да ги измие чистачката на следващата сутрин.

— Може и така да е. Но е време да разбере, че светът не се върти около нея. Томи ще я сложи на място, брат й също. — Тод щеше да гостува на Нанси и Том няколко дни по празниците.

— Според мен Тод беше чудесен, а за него трябва да е било не по-малко шокиращо.

— Сигурно, ала той поне е достатъчно зрял, за да разбира, че това няма да промени нищо в неговия живот. И Нанси все някога ще стигне до този извод — че от това моята обич към тях няма да намалее. Но междувременно ще ти вгорчи живота, ако ти го допуснеш. — Той погледна строго Пилар. — Не желая да се оставяш да те разстройва точно сега. Ясно ли е? — каза го много строго и тя му се усмихна. Тъкмо тръгваха към спалнята.

— Да, Ваше благородие.

— Добре. И не искам да чувам за това зверче, докато не си припомни как трябва да се държи.

— Тя няма да ни създава неприятности, Брад. Беше голяма изненада за нея.

— Ами да влиза в пътя, че баща й ще й даде да се разбере. Преди петнайсет години ти причини толкова ядове, че стигат за няколко живота. За този са й надупчени вече всичките талони и ако се наложи, ще й го припомня. Но се надявам да не се стига дотам.

— Следващата седмица ще я поканя на обяд и ще се опитам да й позагладя перушината.

— Би трябвало тя да те потърси — измърмори той.

Но Нанси изненада и двамата, като се обади да се извини още същата вечер. Тод и Томи я бяха заставили да признае, че не е имала никакво право да критикува намеренията им и че се е държала много лошо. Тя се разплака на телефона, каза, че съжалява, задето се е държала толкова зле с нея, и Пилар също заподсмърча.

— Трябва да знаеш, че ти си виновна за всичко — разчувствано поде тя. — Ако Адам не беше толкова сладък може би никога нямаше да се реша.

Но нещата съвсем не бяха толкова прости и те с Брад добре знаеха това.

— Толкова съжалявам… а ти беше така мила с мен, когато ти казах за Адам.

— Не се притеснявай — усмихна се през сълзи Пилар. — Ще се реваншираш с един сладкиш с извара. — В момента това бе единствената й мечта.

Когато станаха на следващата сутрин, пред входната врата беше оставен сладкиш с извара в розова кутия с роза. Като я показа на Брад, Пилар отново ревна. Но той се радваше, че Нанси се е вразумила толкова бързо.

— Сега не ти остава нищо друго, освен да си гледаш спокойствието и да родиш бебето.

Осемте месеца до август се струваха на Пилар безкрайни.

 

 

Даяна и Анди прекараха една спокойна Коледа на Хаваите. Точно от това имаха нужда. Ден след ден лежаха и се пържеха на слънцето в подножието на Мауна Кеа. За пръв път след преживяната криза отиваха някъде сами ако не се брои злощастният им уикенд в Ла Джола в началото на септември. И двамата се стреснаха, когато разбраха колко тънка е чертата, отделяща ги от краха на техния брак. Сякаш вече нямаха нищо общо — нямаха какво да си кажат, какво да споделят, какво да очакват. В продължение на четири месеца навлизаха все по-дълбоко в тресавището, всъщност водата вече ги бе заляла, но в Деня на благодарността бе проблеснала искрица надежда.

Преди да заговорят за нещо друго, освен за храната и времето, прекараха на плажа цели два дни. Мястото беше идеално за тях. В стаите нямаше телевизори, нямаше къде да се отиде и какво да се види, те само се излежаваха на пясъка и постепенно започваха да се възстановяват.

На Коледа вечеряха тихо в голямата трапезария, а после дълго се разхождаха по брега, хванати за ръка, и гледаха залеза.

— Имам чувството, че тази година сме летели до Луната и обратно — тихо каза Даяна. След година и половина брак тя вече не знаеше какво иска и накъде отиват.

— И аз се чувствах по същия начин — призна й той, когато седнаха на белия пясък, завладени от вечния ритъм на прииждащите вълни. Малко по-късно, след мръкване, на брега щяха да изпълзят гигантските скатове, за да търсят храна, и гостите на хотела щяха да наизлязат да ги наблюдават. — Важното, Ди, е, че издържахме… не потънахме… все още ни има, разговаряме, държим ръцете си… Това означава много… Оцеляхме след всичко това.

— Но на каква цена — тъжно рече тя. Бе погребала всичките си мечти. И какво можеше да очаква сега от бъдещето? Искаше едно-единствено нещо — деца… И Анди. Той все още беше до нея. Лишила се бе само от своите неродени бебета. Трудно беше да се живее така, но той имаше право, загубата на мечтите им не ги бе убила.

— Може би в последна сметка това ще ни направи по-силни — замислено рече Анди.

Все още я обичаше. Само че не знаеше вече коя е тя и как да стигне до нея. Месеци наред се бе крила емоционално от него, както и от себе си. Затваряше се в своята черупка, тръгваше за работа все по-рано и по-рано, прибираше се все по-късно и по-късно и щом влезеше вкъщи, веднага заспиваше. Не желаеше да разговаря с него и с когото и да било, много рядко се обаждаше на родителите си и никога на сестрите и приятелките си. Всички те изведнъж бяха станали чужди. И поемаше всяка командировка, която успееше да докопа в службата. Неведнъж Анди й бе предлагал да я придружи с намерението да прекарат няколко приятни дни в края на пътуването й, но тя не желаеше да живее приятно и не желаеше да бъдат заедно. Винаги му отвръщаше, че е много претрупана с работа.

— Големият въпрос е — колебливо додаде той, питайки се дали не е прекалено рано да подхваща тази тема — какво ще правим отсега нататък? Ти продължаваш ли да държиш на нашия брак? Преживяната мъка ще ни попречи ли да си върнем хубавото помежду ни? Аз просто не зная вече какво искаш.

Анди си мислеше колко е трагично, че при този разкошен хавайски залез я пита дали не иска развод. Тя беше в бяла памучна рокля, след двата прекарани тук дни бе доста помургавяла и тъмната й коса се развяваше съблазнително на вятъра. Но колкото и красива да я намираше, Анди знаеше, че тя не го желае.

— А ти какво искаш? — отвърна тя на въпроса му с въпрос. — Не мога да се отърва от мисълта, че нямам право да тежа като камък на шията ти. Ти заслужаваш много повече, отколкото аз мога да ти дам. — Даяна бе готова да се лиши от него заради самия него. Ще живее сама и ще следва своята кариера. Бе убедена, поне за момента, че ако той я напусне, тя никога повече няма да се омъжи. Беше на двайсет и осем години и бе готова, ако Анди поиска, да се откаже от всичко. Но той не го искаше.

— Това са глупости и ти го знаеш.

— Вече нищо не зная. Зная само от какво съм лишена. Не зная какво е положението, кое е правилното и какво би трябвало да направя, не зная дори какво искам. — Бе й минавало през ума да напусне работа и да замине за Европа.

— Обичаш ли ме? — тихо попита той и седна по-близо до нея, надзърна в очите й, в които сега се четяха само тъга, пустота и безнадеждност. Всичко в нея бе попарено, изгорено, изтръгнато от душата й. На Анди понякога му се струваше, че там не е останало нищо друго, освен пепел.

— Да, обичам те — прошепна тя. — Много те обичам… и винаги ще те обичам… но това не означава, че имам правото да те задържам… Аз не мога да ти дам нищо, Анди… освен себе си, а от мен не е останало много.

— Не е вярно. Ти просто си се погребала в работата, в болката и скръбта… Аз мога да ти помогна да се измъкнеш, стига да ми позволиш. — Преди една-две седмици той бе започнал да посещава психотерапевт и вече се чувстваше по-силен.

— И после какво? — попита тя. Всичко й се струваше толкова безсмислено.

— После аз ще имам теб, а ти — мен, което е много повече от онова, с което могат да се похвалят доста хора. И двамата сме свестни, обичаме се и можем да си дадем много един на друг, както и на обществото, на приятелите. Светът не се върти единствено около децата, Даяна. Дори и да ги имахме, те рано или късно щяха да пораснат и да си отидат, може би щяха да ни мразят или пък да загинат в някоя автомобилна катастрофа, в пожар. В живота няма гаранции. Дори децата невинаги са докрай твои.

Лошото беше, че те бяха навсякъде: по улиците, в супермаркетите, понякога дори в редакционния асансьор. Прелестни човечета с големи очи и открити сърца. Майките ги държаха за ръка, прегръщаха ги и ги утешаваха, когато плачат, а тя никога нямаше да има подобно щастие. Накъдето и да се обърнеше, виждаше огромни кореми — бременни жени, изпълнени с надежда и очакване, каквито тя никога нямаше да познае, да сподели, да изпита със сърцето и тялото си. Не беше леко човек да се откаже от всичко това и на Даяна се струваше несправедливо Анди също да се лишава от него.

— Мисля, че не е честно и ти цял живот да нямаш деца само защото аз не мога да имам. Защо ще приемаш такава съдба?

— Защото те обичам. И освен това не е задължително да оставаме без деца. Можем, разбира се, ако го искаме. Но ако не искаме, има и други възможности.

— Не зная дали съм готова за тях.

— Нито пък аз. Не е задължително сега да вземаме някакво решение по този въпрос. Трябва само да помислим за себе си и да направим нещо, преди всичко да е отишло по дяволите. Мила… не искам да те изгубя…

— И аз не искам да те губя — промълви Даяна, от очите и рукнаха сълзи и тя му обърна гръб. Над рамото му, далеч надолу по плажа, бе видяла играещи деца и не бе понесла тази гледка.

— Искам да се върнеш… в мечтите ми… в живота ми… дните ми… в сърцето ми… в прегръдките ми… в леглото ми… в бъдещето ми. Господи, колко ми липсваше! — прошепна той и я притегли към себе си, усети топлината на нейното тяло до своето и я пожела до болка. — Мила… имам нужда от теб…

— И аз от теб — отвърна тя и се разплака. Толкова много се нуждаеше от него. Без Анди не би се справила, не би преживяла краха на своите мечти, и все пак в целия този ужас някак си го бе изгубила.

— Нека опитаме… Моля те, нека опитаме… — Той не откъсваше очи от нея, а тя му се усмихна и кимна. — Понякога няма да ни е лесно, понякога аз може би няма да те разбирам и невинаги ще ти бъда достатъчна опора… но ще се старая. Когато не съм на мястото си — кажи ми го! — Единственото, което искаше сега, беше да я върне при себе си.

Бавно, ръка за ръка, те се върнаха в своята стая. За пръв път от месеци се любиха и беше много, много по-хубаво, отколкото някой от двамата можеше да си спомни.

 

 

Коледата на Чарли и Барбара беше странна. След посещението при лекаря това бе единствената дума, която му се струваше подходяща за създалата се ситуация. Особена. Чудата. Дори може би поразителна.

Той, както обикновено, се зае с приготвянето на празничната вечеря, а тя още сутринта отиде у Джуди, уж да й занесе коледния подарък. За първи път Чарли беше доволен, че е сам. Отново го мъчеше ужасен махмурлук, напоследък прекаляваше с пиенето и го съзнаваше. Опитваше се да асимилира онова, което му бе казал доктор Патънгил, но не можеше. Жена му никога нямаше да забременее от него. Никога! Близък до нулата брой на сперматозоидите. Спомняше си какво му бе доверил лекарят за себе си, но това бе слаба утеха. Не го интересуваше колко деца са си осиновили Патънгил и жена му. Той искаше бебе, негово собствено и на Барб. Веднага. А знаеше, че не може. Или поне го знаеше с ума си, но сърцето му отказваше да повярва.

Тя се върна към четири часа, пълна с енергия и вълнение. Явно бе пийнала няколко чашки и започна да го предизвиква, докато той поливаше пуйката, но на него не му беше до това. Чарли й бе купил късо палто от лисица, което тя много хареса. Отиде в спалнята, съблече всичките си дрехи, с изключение на черните дантелени гащички и после се появи по кожено палто, гащички и обувки на високи токчета. Без да ще, той се разсмя. Барби изглеждаше толкова смешна и сладка, а всичко беше така безсмислено.

— Ти си една глупава уличница, знаеш ли? — усмихна се Чарли, дръпна я до себе си на дивана и я целуна. — И те обичам.

— Аз също те обичам — отвърна тя със загадъчен и малко пиян вид.

Той наля от любимото й шампанско. Пуйката беше чудесна и към края на вечерята Чарли се почувства по-добре. Знаеше, че ще трябва някак да се примири. После тя дойде и седна в скута му. Беше облечена в розовия копринен халат, който той й бе купил за рождения ден, и гледката беше доста апетитна.

— Честита Коледа, Барб. — Целуна я по врата и усети как гърбът й се извива под дланите му. Тя малко се поотдръпна и го погледна нежно. Чарли забеляза в погледа й нещо, не беше сигурен точно какво, но в този момент тя го целуна.

— Имам да ти казвам една новина — прошепна тя.

— Аз също… — изхриптя той. — Хайде да отидем в спалнята и ще ти я кажа…

— Първо аз — рече тя и отново се отдръпна от него. — Струва ми се, че това ще ти хареса. — Изражението й беше пакостно, това го развесели, той се облегна назад и зачака.

— Гледай да е нещо хубаво. Защото, ако не е, ще смъкна халата ти направо тук и по дяволите спалнята. — Настроението му се повдигаше дори само от това, че беше с нея.

Последва безкрайна пауза, през която тя се усмихваше нерешително, а после му го каза:

— Бременна съм.

Той я зяпна стъписан, в началото неспособен да каже нещо, а после цветът бавно се оттегли от лицето му.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се, че сериозно. Бих ли се шегувала с тебе за такова нещо? — Не беше изключено, като се има предвид какво му бе казал доктор Патънгил.

— Сигурна ли си? — Възможно ли беше да е сбъркал? Възможно ли бе да са изследвали спермата на някого другиго с прекалено малко и слабо подвижни сперматозоиди? — Какво те кара да мислиш така?

— За бога! — ядосано рече тя, слезе от скута му и запали цигара от свещника на масата. — Ей, очаквах много да се зарадваш. Какво е това? Испанска инквизиция ли? Да, сигурна съм. Преди два дни ходих на лекар.

— О, бебчо! — Когато я прегърна, той затвори очи, за да не види тя сълзите в тях. — Извинявай… аз само… Не мога да ти обясня… — Държеше я в обятията си и плачеше, а тя нямаше представа защо. Чарли не знаеше дали да коленичи и да благодари на бога, или да я прокълне. Нима тя се бе сваляла, с когото й падне? От някой друг ли беше това дете? Не можеше да я попита, без да й каже онова, което бе научил за себе си.

До края на вечерта беше необичайно тих и докато миеше чиниите, тя проведе няколко разговора по телефона. Ала беше очевидно, че бе очаквала от него по-друга реакция и не го разбираше. Най-сетне си легнаха и той я взе в прегръдките си, молейки се Патънгил да е сгрешил. Но знаеше, че трябва да го попита, преди да разтвори сърцето си за Барби и за детето, за което тя твърдеше, че е негово.

Изминаха три безкрайни дни, преди да се вреди при лекаря. Рядко виждаше Барби. Тя все излизаше с приятели, ходеше по магазините, дори каза, че имала прослушване още на първия ден след Коледа. Този път той не започна да я разпитва. Нищо не й каза. Най-напред трябваше да говори с Патънгил. Това беше единственото, което искаше. Но щом отново седна пред бюрото му, лекарят твърдо поклати глава.

— Не мисля, че това е възможно, Чарли. Иска ми се да ти кажа, че чудото е станало, виждал съм и по-смахнати неща. Но е във висша степен невероятно ти да си бащата на бебето. Случвало се е безплодни пациенти да ме изненадват, но повярвай ми, Чарли… не смятам, че в твоя случай е така. Съжалявам, не мога да те зарадвам с по-различен отговор.

Чарли го бе разбрал по някакъв начин. Беше го подозирал през цялото време. Всичките тези нощи, когато тя не се прибираше вкъщи, преди да е заспал, всичките тези „приятелки“, вечерни излизания с „момичета“, посещенията „у Джуди“, мистериозните „прослушвания“ и „курсове“, които не водеха доникъде. Тя от месеци не бе получавала роля. Чарли просто си знаеше, че колкото и да му се иска, бебето, което носи Барби, не е от него.

Излезе от клиниката на доктор Патънгил и бавно подкара към дома. Почти съжали, когато я завари вкъщи. Тя говореше с някого по телефона и щом го видя, веднага затвори.

— Кой беше? — безстрастно попита той, сякаш тя наистина щеше да му каже.

— Джуди. Съобщих й за бебето.

— О! — Застана с гръб към нея, за да не види тя изражението му. Не му се искаше да й казва, но знаеше, че трябва да го направи. После се заобръща бавно-бавно, та дано преди това светът се провали, и застана лице срещу лице с нея. — Трябва да поговорим — тихо рече той и седна на един стол възможно най-далеч от мястото, където седеше тя, невероятно секси на вид.

— Случило ли се е нещо? — погледна го неспокойно и свали преметнатия си крак, после запали поредната цигара и зачака.

— Да.

— Да не са те уволнили?

Искрено се изплаши и когато той поклати глава, на лицето й се изписа облекчение. Какво друго можеше да е станало? Той не ходеше по жени, Барби бе сигурна в това. Беше прекалено порядъчен, за да го прави.

— Не, не е нищо от този род — продължи той. — Преди известно време отидох на лекар. Веднага след Деня на благодарността.

— Какъв лекар? — тревожно попита тя.

— Ендокринолог по възпроизводствените процеси, или както сам се величае, „специалист по плодовитостта“. Веднъж много отдавна ти ми каза, че си изненадана, задето не забременяваш, когато лудуваме, без да ни е грижа за предпазните мерки. Мисля, че тъкмо това ме накара да се обезпокоя. Затова реших да проверя как стоят нещата, и го направих…

— И? — Тя се опитваше да си придаде спокоен вид, но вече усещаше какъв ще бъде отговорът и сърцето й биеше лудо.

— Аз съм стерилен.

— Той не знае какво говори — рече тя и закрачи из стаята. — Няма ли да прегледа и мен, та да се увери, че съм бременна?

— Бременна ли си? — остро попита той. Не бе изключено да го лъже и сега той отчаяно се надяваше да е така.

— Разбира се, че съм. Мога да ти направя и теста, ако са ти необходими доказателства. Вече съм в третия месец. — И той започна да се пита какво бе правила тя към края на октомври. — Този тип е луд.

— Не е — сряза я Чарли. — Но аз май съм. Какво става, Барб? Чие е това бебе?

— Твое — отвърна тя и се обърна настрани с наведена глава. Разплака се, а после го погледна в очите. — Добре, няма значение чие е… Отвратително е, че ти причинявам това, Чарли. Съжалявам. — Но ако той не знаеше, ако не бе казал нищо, щеше да продължава да го лъже, Чарли не си правеше илюзии по този въпрос.

— Аз пък мислех, че не искаш деца. Защо е това сега?

— Защото… Не зная… — И тогава Барби реши, че е прекалено късно да го лъже. Той и без това знаеше вече истината. Нищо не пречеше да научи и останалата част от нейната история… — Може би защото съм правила прекалено много аборти, може би защото знаех колко много искаш дете… може би остарявам… или се разкисвам… или оглупявам… Просто си помислих, че…

— Кой е бащата? — Сърцето му се късаше, докато й задаваше тези въпроси, абсолютно безполезни впрочем, освен като средство за самоизтезание.

— Ами един тип, когото срещнах във Вегас. Познаваме се много отдавна, а през октомври той се премести тук. Каза, че можел да ми намери работа. Че имал много връзки във Вегас. Бяхме заедно няколко пъти. Просто си мислех… — Но не беше в състояние да продължи. Плачеше.

— Обичаш ли го или го направи заради работата? Или пък просто за удоволствие? Какво означава за теб този човек?

— Нищо — рече тя, но не можеше да погледне Чарли в очите. А той подозираше, че другият мъж притежава целия блясък, който липсваше на него. Като си помисли това, започна да се пита дали изобщо го е обичала някога. Може би от самото начало е било само една лоша шега. А той искаше единствено да има жена и деца, семейство, най-ценното нещо в живота. Но вероятно нямаше право на това. Как би могъл да даде добър дом на едно дете, след като самият той никога не бе имал такъв? Какво знаеше той?

— Защо го направи? — отчаяно я попита той, разплакан като момченце.

Тогава тя го погледна открито.

— Защото ти ме плашиш. Ти искаш всичко… всичко онова, от което избягах. Всеки път, когато съм близо до теб, ме хваща страх. Ти искаш деца, семейство и цялата тази гадост, за която аз не давам и пет пари. Не желая да съм вързана за никого. Просто не мога да го понеса.

Той я слушаше и по бузите му се търкаляха сълзи. Тя разбиваше всичките му мечти с пълното съзнание какво върши.

— Искаш ли да научиш защо отношението ми е такова, Чарли? Може би ще е по-добре да го знаеш. Аз имах семейство, братя и сестри, майка и баща… И какво? Брат ми ме чукаше в продължение на седем години. Започна се, когато бях на седем. И знаеш ли? Майка ми му позволяваше да го прави. Той беше „трудно“ момче и тя се боеше, че ще си навлече неприятности с полицията, ако не изпусне малко от „парата“ си. Така че аз станах неговият предпазен клапан. Благодарение на него направих първия си аборт, когато бях на тринайсет. И още два през следващата година. А после й баща ми реши да не се минава… Мило семейство, а, Чарли? Чак да ти се доще веднага да хукнеш да раждаш деца. И на мен така. Затова избягах. Отидох във Вегас и цяла година се чуках за пари. А после си намерих работа като танцьорка във вариете. Там имах още няколко аборта. А после и тук един от агентите ми направи бебе. Не, не искам това дете, Чарли, но мислех, че ти го искаш.

Искаше. Ала не детето на някой друг. Седеше, вторачен в нея, и сърцето му се късаше от това, което му говореше.

— Не зная какво да кажа, Барб. Съжалявам за всичко, за миналото, за нас. Сигурно и двамата сме се родили под лоша звезда.

— Да. — Тя издуха носа си и запали още една цигара. — Изобщо не трябваше да се женя за теб. Ти настояваше да се забъркаме в цялата тази каша. Трябваше да ти кажа, че това е скапана работа, но ми се искаше да вярвам, че ще мога да живея така. И знаеш ли какво? Не мога. Просто не мога да бъда такава, каквато ме искаш ти, сладката малка женичка, която си представяш. Просто не съм такава. Мислех, че ще откача да седя тук, в този апартамент, да разговарям с теб как ще си имаме деца и да те гледам как чистиш с прахосмукачката и готвиш вечерята. Майната й на вечерята, Чарли, аз искам веселба!

Слушаше я със затворени очи. Не можеше да повярва онова, което му говореше. Но всичко беше вярно и той го знаеше.

Отвори очи и я погледна. Чудеше се дали изобщо някога я е познавал.

— И какво смяташ да правиш сега?

— Не зная. Май ще се преместя при Джуди.

— А бебето?

— Лесна работа. Не ми е за пръв път. — Тя вдигна рамене, сякаш това беше нещо съвсем маловажно, и Чарли с усилие прогони спомена колко беше сладка, когато му каза, че е бременна.

— А онзи човек? Той не иска ли детето си?

— Изобщо не съм му казвала. Така или иначе, има жена и три деца във Вегас, сигурно ще умре от радост, ако научи.

— Не зная какво да кажа. — Чарли се чувстваше сякаш целият му живот бе обърнат наопаки и действително беше така. Почти не можеше да мисли, да не говорим пък да взема важни решения. — Защо не ми дадеш няколко дни?

— За какво? — озадачено го погледна тя.

— За да улегне всичко това в главата ми. Вече не зная какво мисля, какво чувствам или искам. Не зная какво да ти кажа.

— Не си длъжен да ми казваш нищо — меко промълви тя, за пръв път в живота си изпитала разкаяние. — Аз ще те разбера.

Тогава той се разплака, чувстваше се като пълен глупак. Тя беше толкова обиграна, толкова закоравяла, толкова изхабена, а той хлипаше безутешно, както някога, когато хората, при които бе живял цяла година, казаха, че не можели да вземат дете с астма.

— Извинявай… — Не успяваше да се овладее, а тя го прегърна, отиде в спалнята и си взе някои неща. Малко след това се обади за такси и замина при Джуди.

Чарли през целия ден седя на един стол и плака. Не можеше да повярва, че му се е случило. Не събра достатъчно смелост дори да се обади на Марк, защото знаеше какво ще каже той — че от нея могат да се очакват само неприятности и че сам ще му е по-добре. Но ако беше така, защо не му бе олекнало? През целия си живот не се бе чувствал по-нещастен. Беше стерилен и жената, която обичаше, го бе напуснала.