Ричард Леймън
В тъмните гори (30)

Тридесета глава

— Трябва да ми повярваше! — изскимтя Арт. — Аз ги лъжех. Ако ги бях вкарал в колата, щях да ги откарам право при дърветата.

— Я си затваряй устата, дърт педал! — озъби му се Розовото листенце, поглеждайки го злобно в полумрака на камиона.

— Честно ви казвам! Трябва да ми повярвате!

— Плъх такъв! — процеди Пег.

— Не е честно!

— Знаех си, че ни лъже — каза Джени.

Камионът се наклони. Пег се претърколи и притисна гръб до Джени. Когато камионът се изправи, тя зае предишното си местоположение.

Лежеше просната на пода с глава към задните врати. Ръцете й бяха в белезници, заключени към ръцете на Джени.

След като Рой се обади по телефона, още двама мъже пристигнаха с една кола. Държаха се грубо и им щракнаха така здраво белезниците на ръцете, че им притиснаха кръвообращението.

И не повярваха на Арт.

— Чух Филипс да им казва — каза Рой, — че през нощта ще ги скрие в колата си и ще ги откара оттук.

Това беше единственото добро нещо от развилите се събития.

Пег се опиша да поразмърда ръцете си. Пръстите й се бяха подули като кренвирши. Не можеше да ги разгъне.

— Моля те, милинка! — изплака пак Арт към зловещата старица.

Розовото листенце погледна към предната част на камиона. Зад шофьорската седалка се подаваше плешивото теме на Рой. После отново обърна поглед към Арт.

Беше седнал на пода недалеч от краката на Пег. Ръцете му бяха прикрепени с белезници към ръчката на страничната врата.

— Ще ви дам каквото поискате — предложи той. — Пари! Искате ли пари? Каквото пожелаете! Господи, само не ме оставяйте при дърветата!

Розовото листенце запълзя към него.

Пег видя, че пот се бе стекла и по лицето, и по гърдите му. Арт примигна, за да отстрани капчиците от очите си.

— Ключът? — изхриптя той с надежда. — Имаш ли ключ от белезниците?

Розовото листенце коленичи пред него. Повдигна шапката му назад и вдигна чука.

Арт зяпна с опулени очи.

Тя хвърли бърз поглед в посоката на Рой и замахна. С глух звук чукът се стовари върху главата на Арт, която се отметна встрани. Очите му бясно се завъртяха в орбитите си.

— Мамо, какво става? — чу се гласът на Джени.

Пег не беше в състояние да отговори. Ако си отвореше устата, щеше да закрещи. Стиснала устни до побеляване, продължи да гледа ставащото пред нея. Розовото листенце подхвърли дръжката на чука в лявата си длан и пак замахна. Този път тежкото желязо улучи устата на Арт. Кръв, примесена с парчета от зъби, се стече по брадичката му.

Розовото листенце отново стовари чука и дясната скула на Арт хлътна със сухо изпращяване.

Изведнъж възвърнал съзнанието си и като че ли за пръв път дал си сметка какво става, Арт закрещя. Замята се бясно. Розовото листенце сплеска челото му.

Той се отпусна тежко.

Камионът спря. Рой обърна седалката си към тях.

— Ох, Господи! — смотолеви той.

Розовото листенце се задоволи само с вдигане на раменете.

— И защо трябваше да правиш това, милинка?

Посочвайки с чука лицето на Арт, тя отвърна:

— Сам си го изпроси.

Рой се засмя.

— Е, добре. Стореното — сторено. Но после ще трябва да почистиш.

Той се обърна напред и камионът отново потегли.

Розовото листенце все така с помощта на чука се зае да раздробява черепа на Арт. Когато протегна пръсти към очите му, Пег затвори своите.

Разтреперана, се заслуша в мляскащите звуци и доволните възклицания на старицата.

Камионът отново спря.

Задната врата се отвори.

— Света дева Марийо! — възкликна мъжки глас.

Пег продължаваше да стиска клепачите си.

— Ела насам, Бърт! Погледни какво е направила с Филипс!

— Ама че говняна работа! — смотолеви другият мъж.

— Както и да е, да действаме.

Пег почувства как я хващат под мишниците и я повличат.

— А ти, Рой, измъкни Филипс.

— Гнус ме е.

— Собствената ти съпруга го е направила, приятелю.

Пег се озова извън камиона. Изправиха я на крака. Залитна.

Блъсна се в Джени и двете паднаха на земята.

Отвори очи. Поляната беше огряна от слънцето. Шестте мъртви дървета се извисяваха в една редица. Бяха по-високи, отколкото си ги бе представяла. И по-зловещи. Приличаха на поникнали от земята оглозгани ръце, чиито кости проблясват под слънцето!

Макар множество птици да кръжаха наоколо, никоя от тях не се доближаваше до дърветата на смъртта.

Изправиха отново Пег и Джени на крака.

Единият от мъжете отключи халката на лявата ръка на Пег.

— И не прави глупости! — каза глухо той.

Заведоха ги до най-близкото дърво. Поставиха ги гърбом от двете му страни. Извиха ръцете им назад. Щракнаха белезниците. И без да кажат нито дума, двамата мъже си тръгнаха. Безмълвно се разминаха с Рой и Розовото листенце, които влачеха Арт за краката. Влязоха в колата си, затвориха вратите и седнаха в очакване.

— Е, дами — каза Рой с радостен глас, — тук ще е вашето Ватерло.

— Я си… — викна Джени.

— Кротко — прекъсна я Пег.

Боеше се Розовото листенце да не подходи към тях с чука.

Рой и жена му довлякоха тялото на Арт до съседното дърво и го облегнаха на него. Обърнаха към Пег кървавата маса — лицето му.

— Приятно прекарване! — каза Рой.

Розовото листенце им махна с чука за довиждане.

После Рой поднесе към устните си лъскава свирка. Наду я и над поляната прозвуча режещ ушите звук.

Докато се оттегляха припряно, тялото на Арт се срина. Розовото листенце понечи да се върне, но Рой я затегли към камиона.

Скоро той потегли, следван от колата на другите двама мъже.

Пег и Джени останаха сами.

Пег затвори очи. Заслуша се в бръмченето на отдалечаващите се двигатели на возилата. Дочуваше жуженето на пчелите и мухите и чуруликането на птичките.

— Да се измъкнем оттук! — каза Джени.

— Как?

— Остана ми един от ножовете. Онзи в чорапа ми.

— Той реже ли стомана?

— Не е нужно да реже точно стомана. Май някой скоро ще дойде за нас и ще отключи белезниците.

— Не го очаквам с нетърпение.