Ричард Леймън
В тъмните гори (29)

Двадесет и девета глава

— Колко ли е часът? — попита Нийла, поглеждайки през вратата.

Шери вдигна рамене.

— Корделия имаше часовник.

— Предполагам, че вече минава обяд — каза Джони. — Може би е към един часът.

— Стъмва се около осем, нали?

— Да — потвърди Шери. — Така че ни остават към седем часа. Може ли човек да умре от жажда за седем часа?

— Съмнявам се — каза Джони.

Нийла изтри с длан потното си лице.

— Искам нощта да дойде по-скоро.

— Спокойно, ще дойде — обади се Джони.

— И тогава — каза Шери — ще започне истинската забава. — Тя бе легнала по гръб с длани зад тила си и с вперен в тавана поглед. — Игра на криеница с таласъмите.

— Но и не можем да останем тук — отбеляза Нийла.

— Можем, ако имахме вода.

— Да, но нямаме.

— Ами ако някой от нас излезе нощес и донесе? Можем да използваме това котле…

— Мен ли имаш предвид под този „някой“? — попита Джони.

— Разбира се — ухили му се Шери. — Готов ли си на това?

— Не точно на това. За същото време, през което ще търся вода и ще се връщам обратно, бих могъл да стигна далеч оттук.

— Правилно! Велика идея! Да продължиш напред и да доведеш помощ. Или пък да дойдеш с булдозер и да изринеш тези кръволоци и сексманиаци.

Джони запази мълчание. Разтревожена, Нийла се обърна към него.

— Да не би да се замисли сериозно над всичко това?

— Ами…

— По дяволите, Шери! Как можеш да му пускаш такива мухи?

— Ами че това беше само предложение.

— То си има своите достойнства — каза Джони.

— Не!

— Вероятно бих могъл да доведа помощ. Спасителният отряд в Мелвил разполага с хеликоптер. Ако се добера дотам и им опиша положението, ще кацнат точно пред тази врата. Лошото е, че всичко това ще отнеме време. Ще трябва да се добера до пътя и да се докопам до някоя кола. Може и до моята кола, ако е в състояние да се движи. После ще се наложи да мина през Барлоу.

— Какъв е проблемът? — попита Шери.

— С Барлоу? Там всички ме познават. Ако ме разпознаят, ще се опитат да ме спрат. Но ако пък нищо не се случи, Мелвил е само на половин час от Барлоу, така че бързо ще стигна дотам.

— Да — вметна Нийла, — ако нищо не се случи. А междувременно ние ще седим тук самички. Без храна, без вода, без да знаем дали си успял.

— Сигурното е, че тук ще бъдете в безопасност, а оттатък набучените глави — не.

— Същото се отнася и до теб.

— Сам ще мога да се придвижвам по-бързо. Ако успея, сутринта ще се върна с хеликоптера.

— А ако не успееш?

— Положението ви няма да стане по-лошо, отколкото е сега.

— Това е добра идея — обади се Шери.

— Чакай малко, по дяволите — поде отново Нийла. — Джони, не каза ли ти, че трябва да се извървят двадесетина километра, за да се излезе от територията на крулите?

Той кимна с глава.

— Да, ако се върви на изток.

— Какво означава това „ако“? Миналата нощ точно в тази посока ни водеше — на изток.

— Сега ако тръгна сам, ще поема на запад.

— Обратно по пътя, по който дойдохме?

— Ще се опитам да се добера до колата си. Ако успея да я запаля…

— Но там гъмжи от крули!

— Гъмжеше миналата нощ — обади се Шери.

— Добре, миналата нощ. Защо сега да ги няма?

Шери със самодоволна усмивка уточни:

— Защото сега те са тук, отвън.

— Точно така — каза Джони. — Те са тук. Около тази къщурка трябва да са около петдесетина. Това означава, че петдесетина по-малко се шляят из горите. Ако смогна да се промъкна край тези тук, останалият път ще бъде фасулска работа.

— Ако всичко това е така — каза Нийла, — защо да не тръгнем и тримата.