Ричард Леймън
В тъмните гори (21)

Двадесет и първа глава

— Ще измъкна кърпата от устата ти — каза Пег, — но трябва да обещаеш, че няма да викаш.

Арт кимна с глава. Пег остави автоматичния пистолет на кухненската маса, върху която седеше, и слезе от нея. Пристъпи зад Арт. Наведе се и провери въжетата, с които краката и ръцете му бяха вързани за стола. Установи, че са надеждни.

После хвана края на широкия лейкопласт, залепен на устата на Арт, й с рязко движение го отлепи. Отваряйки уста, Арт се опита да изплюе кърпата, затъкната между зъбите му. Пег хвана мокрото парче плат и го изтегли.

— Благодаря — въздъхна той — Мога ли да пийна нещо?

— Защо не?

— Кафе, ако може.

Пег отиде до бюфета и извади голяма чаша.

— Съжалявам за нощес — каза той.

— Сигурно съжаляваш.

Тя сипа кафе и сложи захар. Отиде до хладилника и добави мляко.

— Наистина съжалявам — продължи той. — Толкова бях объркан, че просто не можех да мисля.

Пег поднесе чашата към устните му. Той се опита да сръбне, но без успех. Тя вдигна чашата по-високо. Кафето се разля по ъглите на устата и по брадичката му.

— Съжалявам — смотолеви тя развълнувано.

Остави чашата. Грабна една салфетка и започна да бърше следите от кафе по брадичката, врата и гърдите му. Имаше петна от кафе и по междукрачието му. Измежду цепката на спортните гащета се бе показал членът му. Тя бързо се отдръпна.

— Джени щеше да ме убие — каза той.

— Зная.

— Ти ми спаси живота.

— И сама не знам защо.

— Задължен съм ти, Пег.

— Какво би трябвало да означава това?

— Това означава, че ще направя онова, за което ме молеше. Ще ви откарам оттук.

— Не зная какво да ти кажа…

— Та нали, за Бога, точно това искаше?

— Ще трябва да попитам Джени.

— Да попиташ нея?

— Тя май се оказа по-оправна от мен.

— Та тя е дете! Какво ли разбира?

— Изглежда, че разбира много от изкуството за оцеляване.

— Добре, попитай я.

— В момента спи.

— Събуди я. Нали искате да се измъкнете оттук?

— Мисля, че е по-добре да я оставя да спи. Скоро ще се събуди.

— В такъв случай ще ми дадеш ли още малко кафе?

Пег отиде до масата. Взе чашата. Върна се при него и каза:

— Този път ще подходим по-внимателно.

И наистина не разля нито капка.

— Благодаря, миличка — каза Арт. — Знаеш ли, ако поне малко искаш да ми направиш добро, освободи ме от този стол.

— Как ли пък не!

— Изминаха часове. Ръката адски ме боли!

— Ръката ти е само одраскана.

— Лесно ти е да говориш. Не в тебе са стреляли.

— Докато я превързвах, я огледах. Няма й нищо. Само лека драскотина.

— Боли ме ужасно.

— Ще трябва да потърпиш.

— Така или иначе ще се наложи да ме развържеш.

Защо?

Ами че как ще откарам двете ви оттук?