Ричард Леймън
В тъмните гори (4)

Четвърта глава

— На кого му се пийва? — попита Лендър, след като отнесоха багажа в бунгало номер дванадесет.

— Имаш предвид пепси ли? — попита Корделия.

— Кой каквото пожелае. Пепси, севън ъп или пък нещо твърдо. Ние с Бен ще пийнем двойни, за да имаме сили за дългия път до нашето бунгало.

— Татко се опитва да ни омиротвори — изрече Корделия на Бен.

Лендър отвори походната си чанта барче с думите:

— Водка за мен.

Усмихна се на забележката на дъщеря си. Все пак тя беше права. Може да е всезнайка и свръхсексуална, но не бе глупава.

— А ти какво ще кажеш за един „Манхатън“? — попита той Рут.

— Точно това ще ми дойде добре.

— А ти, Бен, какво ще предпочетеш?

Корделия намигна на момчето.

— Не се изпълвай с надежди. Няма да получиш своето тази нощ.

Лендър с удоволствие видя как лицето На Бен пламна.

— Ще пия едно пепси.

— Нямаме лед — каза Рут.

— Видях до офиса автомат за лед — съобщи Корделия.

— Ще отида да взема — предложи Бен.

— Много добре.

— Ще дойда с теб — каза Корделия. Вече при вратата тя се обърна към Лендър. — Не се тревожи, татко, няма да се отдаваме на сексуални лудории.

И те излязоха.

Лендър си наля водка в една от чашите на чантата. Отвори и малко шише с вермут.

— Ти май освободи духа от бутилката.

— Това наистина е вермут.

Тя не обърна внимание на неуспешния му опит за хумор.

— Бутилката — заобяснява Лендър — си беше вече отпушена. Аз се опитах да я позапуша, доколкото мога. Но това е празна работа. Щом толкова искат да го правят, нека го правят скришом. Така е и по-интересно. Забраненият плод е най-сладък.

— Не знам — каза Рут. — Може би трябваше да им позволим да спят заедно. Та те вече са на по осемнадесет години. След два месеца заминават за Санта Барбара и там няма да можем да имаме думата какво да правят и какво — не.

— Това е още една причина да имаме думата сега.

 

 

— Ето тук — прошепна Корди и побутна Бен към една тъмна алея между бунгалата.

— По-добре е да вземем леда.

— Защо да бързаме толкова?

— Те ще чакат.

— Остави ги да чакат. Ела. Това е единствената ни възможност да бъдем сами тази нощ.

— Чакай! — каза Бен. — Да не искаш да ядосаме баща ти?

— Съобразявай се със собствените си желания.

— Наистина ли вярваше, че той ще ни позволи да спим заедно?

— Ни най-малко. Но никога не е излишно човек да опипа почвата.

Корделия отведе Бен сред нощните сенки. След малко се спряха и обгръщайки го с ръце, тя леко докосна устните му. В началото той имаше колеблив и угрижен вид. Тя обаче го целуна пак с нарастваща страст. Отвори уста и всмука в нея езика му.

Бен я притисна силно към себе си и тя усети ерекцията му върху корема си. Защо ли не си беше сложила пола вместо тези тесни джинси! Със стон на разочарование тя се отърка в него. Той сви единия си крак. Тя възседна бедрото му и се намести страстно. Провря ръка през набъбналата предна част на панталоните му. Бен на свой ред плъзна ръка под блузата и силно стисна гърдата й през тънкия сутиен.

Изведнъж цялото му тяло се разтърси. Захапа със зъби езика й. Пръстите му още по-силно стиснаха гърдата и топла струя обля дланта й. И тогава рухна на колене.

Зад него стоеше старица с високо вдигнат чук в ръка. Беззъбата й уста бе разтегната в изкривена усмивка.

 

 

— Доста се позабавиха — отбеляза недоволно Лендър.

Поразклати чашата си с топла водка и отпи малка глътка.

— Цял ден не са имали възможност да останат сами.

— Малко ограничение не им вреди.

— Да, но те са влюбени все пак.

— Зная, зная.

Рут седна до него на леглото.

— Ти самият съвсем не си по ограниченията. Спомняш ли си онази нощ до вратата на верандата?

Той изпусна тих смях.

— През цялото време бях сигурен, че баща ти неминуемо ще ни пипне.

— А следващата нощ ти донесе някакво масло за смазване.

— Чудя се дали родителите ти забелязаха, че скърцането е изчезнало.

— Важното е, че аз забелязах.

— Смазах пантите, и теб.

— Така ли! — Перна го тя игриво с ръка.

— Не само вратата, но и ти спря да скърцаш.

— Ужасен си!

Целунаха се. Устните й бяха отзивчиви, топли и познати. Той усети, че ръката й леко се плъзва по крака му.

— Е, по-добре, да не започваме! — каза той.

— Сигурно е по-добре — отвърна тя. — Навярно трябва да се въздържаме.

— Именно с такива упражнения не бих искал да се занимаваме.

Тя го отблъсна със смях от себе си.

— Иди и виж какво става с леда. Това ще те предпази от палави действия.

— Добре. А може би ще срещна и нашите влюбени птички.

Той взе ключа и тръгна към вратата. След като се озова навън, я захлопна след себе си. Натисна топката, за да се увери, че е добре затворена. Слезе по дървените стълби и огледа пространството между бунгалата. Никаква следа от Корделия и Бен. Погледна в колата. И там ги нямаше.

Застанал в средата на прашната централна алея, той обхвана с поглед шестте бунгала, офиса и главния път. Обърна се и погледна в противоположната посока, където алеята свършваше и започваше гората.

Вековни дебри горски. Шепотът на борове и хвойна…

Може би точно там се бяха сврели, за да се чукат. Шегите си бяха шеги, но…

Какви ти шеги, когато някой чука собствената ти дъщеря!

„Търкулни ме ти в детелината…“

Представи как Корделия е легнала по гръб, а Бен се клати отгоре й. При тази мислена картина чак стомахът го заболя.

„Търкулни ме, положи ме в тревата и пак, и пак го направи…“

Започвам да имам фикс идеи, каза си той.

Ревност ли беше това?

Глупости.

Но къде са те?

Дали не бяха влезли в някое от бунгалата? Той започна да ги обхожда и оглежда. Шест близнаци. Общо дванадесет помещения. В около половината от тях светеха прозорците. Пред някои имаше паркирани коли. Истински развалини. Той отбеляза, че на една от тях — стар, раздрънкан буик — гумите дори бяха изпуснати. Единият от прозорците не беше вдигнат.

Той тръсна глава. Не. Те не биха посмели да се отдадат на секс в чужда кола.

Все пак се спря и заоглежда с подозрение колите. Бяха четири, без да брои своята. Децата можеха да бъдат във всяка една, клатейки задници на задната седалка.

Клатейки задници?!

С изчервено от срам лице Лендър се насочи през прахта към буика. Приближи се достатъчно до него и видя, че на задната седалка няма никой. После тръгна към съседната кола.

Беше марка „Мейвърик“. Дясната част на задницата й беше така деформирана, че изглеждаше като отхапана от някакво чудовище, хранещо се с метал. Той пристъпи по-наблизо и погледна към задната седалка. Една черна сянка скочи изведнъж и изчезна през прозореца на отсрещната врата. Котка. Лендър се засмя тихо на уплахата си. Потупа с длан гърдите си. Сърцето му биеше до пръсване. Пак погледна в колата. Чифт детски обувчици висяха от огледалцето за обратно виждане. Премести погледа си по-надолу към шофьорското табло. Там имаше нещо странно. След като се огледа наоколо, за да е сигурен, че никой не го наблюдава, той отвори вратата и се промъкна вътре.

На мястото, където трябваше да е стартерът, видя само кръгла дупка.

Много странно.

Излезе от купето, тихо затвори вратата и мина отпред. Пръстите му затърсиха процеп под капака на двигателя. Повдигна капака и пантите изскърцаха.

Отдолу не видя нито акумулатор, нито радиатор, нито карбуратор, нито вентилатор. Двигателят бе ограбен.

— Исусе! — измърмори той и пусна капака да се затвори.

Пресече алеята и отиде при една очукана спортна кола. Вдигна и нейния капак. Разгледа в тъмнината мястото, където трябваше да бъде двигателят и не откри никаква следа от него. Предницата бе празна като издълбана орехова черупка.

Що за мотел е този, в който коли извън употреба са събрани като… примамка?

Внезапно, смразен от ужас, Лендър се запита дали всичко това — и гробището на коли и светлините в някои от бунгалата — не са само сценичен аксесоар в един общ измамен декор…

„И пиесата е трагедията човешка, а главният й герой — всепобеждаващият червей“ — изплуваха в паметта му думите на Едгар По.

Пиеса. Пиеса, в която единствените актьори са усмихнатият мъж в офиса и странната възрастна особа, надничаща иззад вратата.

— Корделия! — извика Лендър. — Корделия! Бен!

Зачака, заслушан за отговор. Дочу шума на вятъра между дърветата, църкането на щурците, далечното квакане на жаби, както и песента на птичките, сврени по клонаците; отнякъде долиташе и многогласен шум от телевизионно предаване… сякаш всичко беше наред.

Вратата на бунгалото им рязко се отвори и оттам излезе Рут.

— Лендър, какво не е наред?

Той изтича до нея.

— За Бога…

Бутна я вътре и затръшна вратата.

— Какво става? Какво не е наред? — Изплашените й очи го молеха за бърз отговор. — Нещо с децата ли?

— Не ги видях никъде. Не зная къде са, но тук нещо не е наред. Всички тези коли са… само декор.

— Не раз… — не успя да се доизкаже тя, въртейки глава в недоумение.

— Не зная какво става, но… Спомняш ли си за Норман Бейтс?

— Кой?

— Антъни Паркинс. Филмът „Психо“. Хотелът…

— Лендър, престани!

— Това не е истински мотел. Мисля, че е по-скоро нещо като клопка.

— Не!

Лендър се облегна на вратата и потърка с длан лицето си. Беше миролюбив човек и мразеше огнестрелното оръжие… Сега от все сърце пожела да има под ръка поне един пистолет.

— Какво ще правим? — попита Рут.

— Не зная.

— Корделия е някъде там!

— Виж какво, може би греша. Може би всичко… не е така, както ми се стори. Не е изключено децата да са отишли в гората да се усамотят, знам ли…

Овладявайки се, Рут каза с твърд глас:

— Най-добре ще е да ги намерим.

— Как?

— Първо да отидем в офиса…

— Голяма идея, няма що!

— Какво предлагаш тогава?

Лендър погледна към телефона, но веднага се отказа от хрумването си. Нямаше начин как да извика помощ, тъй като телефонната връзка минаваше през централата в офиса на мотела.

— Можем да потърсим помощ — изломоти той. — Някъде наоколо трябва да има полиция, шериф…

Рут протегна ръка към бравата на вратата.

Той я сграбчи за китката.

— Отивам навън да намеря дъщеря си — каза тя. — Пусни ме!

— Чакай! Трябва да помислим!

— Дрън, дрън! Докато мислим, дявол знае какво ще стане с Корди!

Тя издърпа ръката си рязко, сграбчи топката на вратата и отвори.

Лендър дръпна Рут назад и затръшна вратата.

— По дяволите, Рут!

— Пусни ме да изляза!

Телефонът иззвъня. През тялото на Лендър премина тревожна тръпка. И двамата с Рут застинаха, загледани в черния апарат, докато той не звънна втори път.

Лендър се спусна към него. Когато иззвъня за трети път, той вдигна слушалката.

— Ало?

— Мистър Дилс, тук е Рой от офиса.

— Да?

— Вашата дъщеря е тук, с мен. Тя би искала да ви каже няколко думи.

Лендър зачака, без да отделя поглед от Рут.

— Какво става? — попита тя, произнасяйки с труд думите.

Лендър вдигна рамене.

— Татко?

Гласът на дъщеря му изразяваше паника до краен предел.

— Нещо лошо ли е станало, миличка?

— Ох, татко! Те… Бен! Мисля, че е мъртъв!

— Къде си сега?

— Не! Не идвай! Те ще те убият!

— В офиса ли се намираш?

— Не се оставяйте да ви хванат!

Той направи знак на Рут.

— Ето, майка ти иска да говори с теб.

Рут прекоси бързо стаята. Той й подаде слушалката.

— Ало, Корди?

— Поддържай разговора — прошепна Лендър на жена си.

Рут кимна разбиращо.

Той се спусна към вратата, отвори я и изскочи навън. Нещо като опънат кабел се изпречи пред краката му, и докато летеше с глава напред, Лендър успя за миг да зърне една хилеща се старица с чук в ръка, седнала върху предния капак на колата му. Той се просна в прахта до предното колело.

С победоносен крясък старицата скочи отгоре му.