Ричард Леймън
В тъмните гори (39)

Тридесет и девета глава

Вратата падна с трясък. Нийла потрепери. Притисна лице в еленовата кожа, която й служеше за завивка. Искаше й се да може да се скрие.

Тежки стъпки се придвижваха към Нийла.

Не!

Тя стисна зъби и сподави вика, който напираше в устата й.

— Крул!

Тя затрепери, пронизана от ужас.

Ох, Господи, трябваше и ние да се махнем оттук!

Той всеки миг щеше да отхвърли настрана кожите, които я покриваха.

Дева Марио, изпълнена с милост; Бог е с теб; и благословена си ти измежду всички жени…

 

 

От мястото, където се беше скрил зад една висяща еленова кожа, Робинс наблюдаваше как високата тъмна фигура се прокрадва към противоположния ъгъл.

На гърба й бе преметната пушка.

Моята пушка?

Горката Шери…

Сабята се свлече по стената и издрънча.

Съществото рязко се обърна. Замря неподвижно. Робинс задържа дъха си. Втренчи се в него и потръпна.

Широкото му лице с груба кожа изглеждаше червено под светлината на свещите. Едното му око липсваше. На негово място зееше черен процеп, сякаш клепачът беше изскубнат. Здравото му око заискря с презрение.

После се наведе към купчината кожи до краката на Робинс. Робин се вгледа. Видя косите на Нийла. Показваха се изпод кожите, блестейки под златистия зрак.

Съществото мълниеносно се наведе. Сграбчи косите на Нийла и ги дръпна нагоре.

Показа се една глава.

Робинс изскочи иззад еленовата кожа. С две ръце замахна със сабята. Острието отсече протегнатата ръка, държаща главата за косите. Ръката тупна на пода и задържа в дланта си косите на Нийла.

Робинс замахна втори път и нанесе удар по врата на съществото. Сабята сряза плътта. Главата се наклони на една страна. Изригна кръв. Главата се устреми към пода, но бе задържана от недоразрязани мускули и сухожилия. Увисна върху гърдите и се заклати.

Тялото се срина назад.

 

 

Скрита в противоположния ъгъл, Нийла чу шумовете от схватката. Отхвърли кожите настрана и видя как обезглавеното същество стои пред Джони. Видя го как се строполи на пода.

 

 

Малко по-късно Робинс развърза дългата мека коса на Нийла. Издърпа я от челюстите на старата глава. Изхвърли черепа през вратата.

След това намери пред къщичката един по-здрав кол. Набучи на него главата на Дявола. Заби кола близо до вратата на убежището им.

— Робинс!

Той се обърна. Един човек си пробиваше път през кръстовете. Слабият блед мъж разбутваше внезапно препречилите се колове.

Нийла хвана Робинс за ръката. Беше взела пушката.

— Идвам с мир — каза мъжът.

Излезе от заграждението. Около краката му се ветрееше пола от човешки коси. Спря се пред Робинс.

Джони се взря в огряното от луната лице.

— Огъст? — прошепна той.

Възрастният мъж кимна утвърдително.

— Това е Огъст Хейър — каза Робинс на Нийла. — Той е… той е кметът на Барлоу.

— В гората ме наричат Грар. Вождът съм на крулите.

— Исусе Христе!

— Ти уби дявола Вейс.

— Вейс! — Робинс се обърна и заразглежда чертите на зловещата отрязана глава. — Не може да бъде!

— О, той е. Той мародерства от години и избиваше безмилостно. Всички тези глави… — Хейър с широко движение на ръката посочи към полето от колове с набучените глави. — … са негово дело. Нашите хора са примитивни и изпълнени със суеверия. Нарекоха го Дяволът и избягваха да се доближават до къщичката му. Той тепърва щеше да убие още от нас, ако не беше ти. Така че убивайки го ти откупи своето спасение. Сега ще дойдеш с мен в селището и ще заживееш с нас.

— Не ни върши работа — каза Робинс. — Искаме да се махнем.

— Това е невъзможно.

— Така ли?

— Не можем да ви позволим да напуснете гората.

— Страхувате се, че ще се разприказваме? Че ще разкажем на света за играта ви?

— Това не е игра, Робинс. Ако само знаеше защо сме тук, защо крулите са тук…

— Това хич не ме интересува.

— А може би трябва да те интересува. Ако знаеше какъв е залогът…

— Ще ти кажа какъв е залогът — задникът ти! — Робинс грабна пушката от Нийла. Тикна дулото в гърдите на Хейър и го отблъсна назад. — Ще ни изведеш оттук. Отиваме към колата ми. Нали знаеш къде е тя? Добре. И ако ти или някой от твоите проклети неандерталци ни създадете грижи, ще направя в теб такава дупка, че през нея ще може да мине цял автобус!

— Ти си глупак, Робинс. Аз ти предлагам…

— Знам какво ми предлагаш. Не го купувам.

— А твоята приятелка?

Хейър кимна в посока на Нийла.

Тя погледна Робинс. Очите й бяха все още зачервени от плач по смъртта на Шери. Изглеждаше замаяна и уморена.

— Не мисля, че Нийла ще приеме.

— Какво да приема? — попита Нийла с равен глас.

— Тоталната свобода — отвърна Хейър. — Един живот от безгрижни удоволствия в лоното на природата…

— Ти видя всички онези сакати изроди — каза Робинс. — Би ли живяла с тях?

— По-скоро ще умра.

— Това е положението, Хейър. Хайде, да тръгваме.

— И още нещо. Имаш сестра на име Пег и племенничка, която май се казва Джени…

Стомахът на Робинс се сви в студена топка.

— Предполагам, че не би искал да напуснеш гората без тях — приключи Хейър.

— Къде са?

— В селището. И с нетърпение очакват твоето пристигане.

Хейър свали пръстена, който носеше на кутрето си. Подаде го с протегната длан.

Робинс взе пръстена. Заоглежда го на лунната светлина и докосна гладкия овал на нефрита.

— На Пег е — прошепна.

— По-добре ще бъде да тръгнем с него — обади се Нийла.

— Така е — каза Робинс, внезапно овладян от безпомощен гняв. — Да, отведи ни в селището. — И тикна цевта в корема на възрастния мъж, който със стон се преви на две. — Заведи ни в селището! — продължи да цеди през зъби Робинс. Стовари приклада върху рамото на Хейър и го смъкна на колене. — Заведи ни в селището! — потрети Робинс й ритна с ботуша лицето на мъжа.