Ричард Леймън
В тъмните гори (36)

Тридесет и шеста глава

— Джони, недей!

— Дай ми пушката.

— Няма да успееш!

— Поне ще опитам. Вие двете останете тук колкото се може по-дълго. Ако не се върна с помощ, идете при крулите и направете каквото поискат от вас.

Шери му подаде пушката.

Използвайки я за подпора, Джони се изправи на крака. Закуцука през мъждиво осветеното от свещите помещение. По гърба му се стичаха вадички пот. Нийла забеляза, че едва пристъпва на превързания си крак.

— Джони…

— Веднъж да се добера до колата и всичко ще бъде наред. Няма да отнеме повече време от…

Пушката се изплъзна от ръката му. Той залитна и падна. Нийла се втурна към него.

— Остави, ще се справя сам.

— Не, няма да можеш.

Отново се подпря на пушката и започна да се изправя, стискайки зъби. Примигна от потта, която се стичаше по клепачите му. Цялото му тяло потръпна.

Нийла го прихвана за ръката.

— Чакай. Седни и си почини за минутка. Моля те!

Робинс се отпусна за миг.

— Така е добре. Дай ми пушката.

Той я стисна по-здраво.

— Нужно ми е да изляза за секунда.

— Пак ли? — попита Шери.

Нийла каза с въздишка:

— Може би е от нещо, което съм яла. Или по-скоро — обратното. От това, че нищо не съм яла.

— Ще дойда с теб — каза Шери.

— За Бога, не ми е нужен придружител!

— Добре, действай бързо.

— Ей сегичка ще се върна.

Целуна леко Джони по устните. Излезе и бързо се насочи към задната част на къщичката. Лунният сърп висеше ниско над далечните дървета. На Нийла и се прииска да не беше толкова ярка светлината му.

Облегна пушката на стената. Събу панталоните си. Взе ключодържателя на Джони и го пъхна в бикините си. Свали и блузата си.

Вятърът бе стихнал с настъпването на нощта. Въздухът беше неподвижен и топъл. Въпреки топлината потръпна, когато пое пушката. Прокара главата си през ремъка. Оръжието се залепи към гърба й. Натежа върху рамото й. Ремъкът я обгърна отпред и се впи в дясната й гърда. Нагласи го така, че да минава между двете й гърди. След това, приведена, се насочи към коловете.

— Нийла!

Беше гласът на Шери. Поглеждайки назад, видя как приятелката й тича към нея.

Побягна към коловете, но Шери я догони. Сграбчи я за косата. Тръшна я на земята. Затисна я с тялото си. Нийла изстена. Пушката болезнено се впи в гърба й. Шери я хвана за китките и ги прикова към земята.

— Пусни ме, да те вземат дяволите!

— Къде си тръгнала? Искаш да те убият ли?

— Махни се!

— Не. Не мога. Не мога да те оставя да действаш на своя глава!

— Ако аз не го направя, Джони ще опита.

— Можем да го спрем. Между нас двете…

— Шери, за Бога, не си ли даваш сметка? Не можем да останем в тази къщичка. Всички ще измрем. Дори крулите никога да не пристъпят насам, дори този Дявол никога да не дойде, тук ще умрем.

— Можем да се предадем и да поживеем с крулите.

— Разбира се. Но какво ще стане с Джони?

— Да, зная. — Тя впи поглед в очите на Нийла. — Ти го обичаш, нали?

— Да.

Шери пусна китките на Нийла. Нежно я погали по лицето.

— Ох, Нийла… — прошепна тя. — Ох, по дяволите. Няма да ме забравиш, нали?

— Как…?

Юмрукът на Шери се устреми надолу и се стовари върху скулата й. И другият юмрук се насочи към лицето й. Тя се опита да блокира този удар, но не успя да си вдигне достатъчно бързо ръката. Юмрукът се стовари и разтърси главата й.

Усети как Шери освобождава тялото й от тежестта си. Опита се да надигне глава, но не можа. Чувстваше се като пияна — неспособна бе да контролира движенията си.

Шери издърпа ремъка от гърдите й. Обърна я по гръб. Изтегли пушката от рамото й. Нийла отново падна по гръб. Без ръбовете на пушката земята й се стори по-уютна.

Шери се извисяваше над нея като гигант. Бързо свали дрехите си.

— Недей! — отрони Нийла.

Шери преметна през главата си ремъка.

Нийла повдигна глава.

— Недей! — повтори тя.

— Ох, Нийла! — възкликна Шери.

Коленичи до нея.

Нийла се съсредоточи върху ръцете си. Чувстваше ги натежали, като че ли държеше големи камъни в дланите си. Опита се да ги вдигне. В този момент Шери се наведе. Големите й ръце се пъхнаха под тялото на Нийла и я изправиха. Почувства гърдите й долепени до нейните, докато устните й се впиваха в нейните устни. Притисна се в Шери с останалата й мощ. Тогава приятелката й я отпусна и тя отново се стовари на земята.

— Ти и Джони оставате тук — прошепна Шери. — Аз съм тази, която отива да доведе подкрепление.

Юмрукът й за сетен път се стовари върху лицето на Нийла.

Нийла опитваше да отвори очите си. Но не смогваше да го направи. Опитваше се да надигне глава, но мускулите на врата й не се подчиняваха.

Не се помръдна, дори когато чу Джони да вика името й.

След малко той се надвеси над нея.

— Нийла? Нийла, какво се е случило? Къде е Шери?

Най-сетне успя да отвори очи.

— Отиде… за помощ — успя да отговори.

Още цяла минута се измина, преди да успее да се изправи на крака. Облече блузата си.

— Аз щях да отида — каза тя. — Съблякох се гола, за да приличам на тях. Но Шери ме спря. Тя… Ох, Господи! — Нийла мушна ръка в предния джоб на панталоните си. — Не! Ох, Джони! — Тя издърпа кожения ключодържател.

— Моите ключове?

— Взех ги, когато те превързвах. Забравих… Когато тя… Тя направо ме нападна, Джони. Не можех… О, Боже! Какво ли ще направи сега?

Той поклати глава.

— Щом се е устремила, може да се добере до пътя. Там би могла да спре някоя кола. И ако не попадне на хората от Барлоу…

— Тя няма никакъв шанс!

— Разбира се, че има шанс. И то толкова добър… — той не завърши думите си.

— … колкото и нашия — добави тя.

— Хайде да се приберем.

Тя стегна колана на панталоните си. Джони направи усилие да се изправи, като използваше ръжена за подпора. Нийла му помогна. Облегна, се на рамото й. Запристъпяха обратно към къщичката.

Докато Нийла затваряше вратата, самотен изстрел отекна в далечината.

Погледът й срещна този на Джони.

Той не каза нищо.