Ричард Леймън
В тъмните гори (28)

Двадесет и осма глава

Корди успя да види твърде малко от селището, преди да я напъхат в една колиба от клони.

— Оставаш тук — каза й Лили. — Грар трябва да те види.

После Корди остана сама. Седна с кръстосани крака в средата на колибата. Слънчевите лъчи, проникващи през покрива от листа, покриваха пода със светли петна. Тя въздъхна. Приятно й беше, че се освободи от мъртвото тяло. Но по-късно…

Не й се мислеше за онова, което щеше да стане по-късно.

Поне засега не се намираше в опасност.

Бяха я приели.

Чукаха я безпощадно. Кигит се опита да я убие. Но тя издържа и се справи добре. Беше почти станала една от тях.

С двете си длани изтри потта, която се стичаше по лицето, раменете и гърдите й.

Само да спечели доверието им, ще намери начин да избяга.

Макар че това можеше да отнеме доста време. Дни, седмици…

Кожата, покриваща входа на колибата, се отмести и оттам се появи същество, придвижващо се само на косматите си ръце. Корди затаи дъх. Сграбчи бедрата си и заби нокти в запотената плът, борейки се с напиращото в нея желание да побегне или да закрещи.

Установи, че създанието всъщност е мъж. Но мъж, засегнат от ужасна деформация — без крака и напълно разплут. Устата му се изкриви в ехидна усмивка.

— Грар?

Чудовището се примъкна още по-наблизо.

Корди стисна още по-силно бедрата си. Ноктите й пуснаха кръв.

На сантиметри от краката й той се спря и погледът му обшари тялото й.

Не!

Само не той!

Гледайки го във воднистите му очи, тя си даде ясна сметка, че е по-скоро готова да умре, отколкото да му се отдаде. Инстинктивно покри с длани гърдите си.

Създанието изръмжа.

— Не! — прошепна тя.

В този момент кожата на входа се отмести и вътре влезе мъж. Стар, слаб мъж. Когато заговори, уродът се отмести назад.

— Аз съм Грар — каза той. — Този наш приятел е Хет. Твоето име как е?

— Корделия.

Мъжът се придвижи напред на четири крака. Колибата беше твърде ниска, за да може човек да стои прав. Носеше пола от дълги коси, които метяха пода, докато лазеше. Косите бяха разноцветни: кестеняви, рижи, руси и гарвановочерни.

Мъжът седна срещу Корди и кръстоса крака.

— Ти си една от онези, които избягаха от дърветата миналата нощ.

— Да.

— Както разбирам, желаеш да станеш една от нас.

— Да.

— Защо?

Дали под този въпрос не се криеше уловка? Но тя не забеляза злонамереност в очите му.

— За да не бъда убита — отговори тя.

— Присъединяването към нас не дава гаранции за това. Тук има опасности, за които нищо не знаеш.

Тя кимна.

— Трябва да ни родиш деца — продължи той. — Деца, които да заменят онези, които загинаха. Да ни дадеш свежа кръв, която да се смеси с кръвта на нашите предци. Без нова кръв децата ни се раждат слаби и уродливи като Хет. — И той кимна с глава към безформеното същество в ъгъла. — Кръвта на неговите родители беше лоша.

Дали това не се е получило от тяхното кръвосмешение, запита се Корди. Не предполагаше, че може да доведе до такива деформации.

— Ще се отдаваш на всички мъже, докато забременееш. След като родиш, ще добиеш правото да се отдаваш само на онези, които желаеш.

— Добре — каза тя.

— Сега да тръгваме.

Сърцето й се разтуптя.

— Къде?

— При приятелите ти.

— Аз ня… Кои?

— Онези, които избягаха от дърветата. Ще отидеш при тях.

— Но къде са те?

— Приютили са се в къщата на Дявола. Ще отидеш при тях и ще ги изведеш.

Тя го погледна озадачено и изплашено.

— Само ти можеш да навлезеш в земята на мъртвите.

— Ох, Исусе, аз…

— Ония жени там са млади. Те също като теб ще ни родят много деца. Това ни е необходимо.

— Но там има и един мъж.

— Ще отнемеш живота му.

— Аз? Да го убия?

— Ти вече уби. Уби Кигит.

— Но онзи мъж има пушка.

— Ти си жена.

— Но това не… — Не се доизказа. Изразената неохота нямаше да й донесе добро. — Съгласна съм. Ще направя каквото кажете.

— Долавям лукавство в гласа ти.

— Не. Честна дума, ще го направя. Ще убия мъжа. Наистина ще го убия. И ще изведа оттам жените.

— Ако ни измамиш, смъртта ти ще бъде кошмарна.

С пресъхнало гърло го увери още веднъж:

— Няма да ви измамя.

— Хет!

Получовекът се повлече към тях.

— Подай си ръката, момиче!

Тя повдигна лявата си ръка.

Старият мъж я хвана леко за китката. Наклони ръката й към Хет. Корди стисна дланта си в юмрук.

— Разтвори си дланта!

Тя разпери пръсти.

— Моля ви! — прошепна тя.

— Това да ти е за урок за подчинение — каза Грар. Приближи кутрето й към устата на Хет. Сухите му устни го налапаха. Почувства острите му зъби. После езикът му облиза пръстчето й.

След това той стисна челюсти.

Корди видя кървавия остатък от пръста й.

Видя как Хет задъвка бавно. Покривът на колибата се килна странно и всичко потъна в мрак.