Ричард Леймън
В тъмните гори (22)

Двадесет и втора глава

Корделия се събуди и се загледа в преплетените вейки и листак над нея. Страхувайки се да направи каквото и да е движение, напрегнато наостри слух.

Дочу шум от тичащи крака и лаещ смях. По гласовете, които го издаваха, успя да разбере, че наоколо имаше пет-шест тийнейджъри.

Вече не чувстваше храсталака като убежище, а по-скоро като капан.

Изпита силно желание да изскочи и да побегне…

Но те можеха да я чуят. Можеха да чуят как се измъква и да я хванат, преди да е излязла от шубрака. Приклещена от вейките, ще бъде безпомощна. За юношите ще бъде игра да се докопат до нея.

Ще си играят с нея.

Ще издевателстват над нея по всевъзможни начини, а може би и накрая ще я изпекат жива на слаб огън.

Тя се вслуша в язвителния смях и крясъците им.

Бяха наобиколили храсталака.

Като че ли знаеха, че тя се намира в него.

Прииска й се да се обърне на една страна и да присвие колене към гърдите си. Но не посмя. Задоволи се да притисне леко краката си един към друг. Притисна и ръцете към тялото си. Не отмести поглед от малките късчета утринно небе, прозиращи през сплетените над нея вейки.

И зачака.

Децата разискваха нещо с високите си отривисти гласове. Едно от тях се изсмя. Сред листака и клонките се чу шумолене.

Вцепененото тяло на Корди се разтрепери. Мускулите на врата й бяха схванати и я боляха.

Те знаят, че съм тук!

Но как са могли да разберат?

Тя ясно дочу, че някой е навлязъл в гъсталака и пълзи в нейната посока. Идваше за нея.

Корделия пое въздух и го задържа в гърдите си, опитвайки се да не извика.

Шумовете секнаха.

Те се ослушват, помисли си тя. Ослушват се и изчакват.

Корди надигна глава. Видя как измежду гъстите листа откъм краката й изплува едно лице. Лице на момиче. Русо момиче. От разчорлената й коса стърчаха листа и клонки. Устните, бузите и брадата й бяха оцапани с кръв.

Изглеждаше на четиринадесет-петнадесет години. Раменете й бяха голи.

Докато момичето се приближаваше с пълзене, Корди задиша учестено и запреглъща мъчително.

Момичето се озова до нея. Кожата на гърба му бе изподрана и покрита с парченца пръст. По задника си имаше кървави ивици като от нокти.

То седна и кръстоса крака.

— Аз съм Лили — промълви то. — А ти как се казваш?

Корди смотолеви името си.

— Как?

— Корделия.

— Ама че изчанчено име! — Смръщи нос момичето. — На нищо не прилича.

— Коя си ти?

— Лили.

— От ония ли си?

— Разбира се. — Лили се почеса по една от гърдите си. — От две години съм с тях. Забавно е.

— Забавно?

— Ами да! — изкикоти се момичето. — Няма училище, никой не ти нарежда какво да правиш и през цялото време се чукаш. Велико е! Ще ти хареса.

Корди поклати глава.

— Наистина ще ти хареса — настоя Лили.

— Вие сте убийци.

— Ами да. Голяма работа е да убиваш. А сега ти ще трябва да излезеш оттук.

— Защо?

Момичето се усмихна и вдигна рамене.

— Ами че няма да си стоиш все тук, я! — После, като доближи лицето си до Корди, добави: — Ако не излезеш, момчетата ще бъдат принудени да влязат. А това няма да им хареса, защото ще им се наложи да пълзят. Така че по-добре е да дойдеш с мен.

Корди поклати глава в знак на несъгласие.

— Ако не го направиш, ще полудеят. Пък и ще пропуснеш шанса си.

— Шанс! За какво?

— Да се присъединиш към нас. А те няма да те допуснат, ако се впрегнат.

— Какво ще стане, ако се присъединя?

— Няма да те убием.

— Добре, но какво ще стане?

— След като те огледат добре, момчетата ще те посветят в каквото трябва. После ще си една от нас и ще можеш да си поживееш в гората.

Корди положи глава на земята. През плетеницата от храсти се загледа в късчетата бледосиньо небе.

— Казваш, че ако се присъединя, няма да ме убият.

— Не, ако те харесат.

— И трябва да направя така… че да ме харесат?

— Именно.

— И тогава няма да ме убият?

— Тогава ще станеш една от нас. Така се присъединих и аз. Така са се присъединили и останалите.

— Значи от мен се иска да изляза оттук и… Какво ще направят първо. Ще ме чукат ли?

— Разбира се.

— Значи само ще ме чукат и това е всичко? Няма да ме убиват или осакатяват?

— Да. Това е всичко. После ще те отведем в селището. Там ще трябва да преминеш през една лайняна работа, ама нищо. Старият Грар ще ти даде окончателното окей или нещо от този род. Няма за какво да се безпокоиш. Да тръгваме!

Корди остана да лежи. Изпитваше страх да се помръдне.

Селището. Ще ме заведат в селището им, помисли си тя. Може би мама и татко са там…

— Хайде, размърдай се!

Господи, как не й се искаше да напуска прикритието си, макар то вече да не бе такова!

— Момчетата ще се изнервят.

— Добре — колебливо каза Корди.

— Тръгвай първа.

Тя напрегна волята си, обърна се по корем и запълзя напред.

Ами ако Лили лъжеше?

Ами ако се готвеха да я убият?

Но нямаше избор.

Продължи да се примъква напред.

Тогава ги видя. Три момчета. На тийнейджърска възраст. Чисто голи. Бяха приклекнали на слънце пред самия храсталак. Гледаха я втренчено.

Скована от страх, Корди спря да пълзи и погледна назад към момичето. То я подкани:

— Продължавай!

Корди поклати глава.

— Хайде!

— Не!

Изведнъж пред нея се чу шумолене на листа. Обърна глава и видя как две от момчетата тичат към нея, отстранявайки с ръце изпречилите им се буренаци.

— Не! — изпищя тя.

И продължи да пищи, когато я сграбчиха за ръцете и я заизмъкваха от храсталака.