Ричард Леймън
В тъмните гори (2)

Втора глава

Когато иззад насрещния завой се показа кола, Лендър Дилс изключи дългите светлини. След като се разминаха, той ги включи отново и пътят пред тях заблестя между шпалира от дървета.

— Сред шепота на борове и хвойна, на вековни дебри горски… — ритмично занарежда той.

— Татко често изпада в поетични настроения — каза от задната седалка Корделия, обръщайки се към седящия до нея Бен.

— Намирам, че хубаво говори — отвърна Бен.

Свястно момче беше този Бен. Не различаваше ямб от хорей и хич не го беше грижа за това, но поне изглеждаше що-годе интелигентен и възпитан. Лендър, който бе преподавател в колеж, бе виждал много младежи от другия тип.

А дъщеря му, слава Богу, проявяваше добър вкус относно гаджетата си.

— Лонгфелоу най-проникновено е описал гората — продължи Лендър. — Четейки го, човек даже с костите си започва да чувства глухотата на горските усои, където всичко е застинало от нявгашни времена. „Там, край обвитите във влажни мъгли брегове на езерото, сред обитавани от зли призраци дъбрави…“

— Това вече е по-скоро вдъхновение в духа на Едгар По — изкоментира Корделия.

— Аз не бих възразила, ако баща ши сега получи моментно вдъхновение — подхвърли Рут.

— Мама също я е ударил хормонът.

— Нямам предвид това, Корди. Знаеш много добре!

Корделия и Бен се разсмяха. Моментно вдъхновение! Неочаквано и с известна болка Лендър си представи своята дъщеря гола и стенеща под Бен. По начина, по който двамата се държаха един към друг, беше ясно, че вече са стигнали до това. Тази мисъл го караше да се чувства зле — така, както се чувства човек, когато е изгубил нещо скъпо за него. Но тя все пак беше на осемнадесет години — достатъчно голяма, за да знае какво прави. Той не можеше да я спира. А и не би опитал. Но все пак го болеше.

— Скоро ще стигнем до градчето Барлоу — каза Рут, осветявайки с фенерче пътната карта, разгъната на коленете й. — Какво ще кажете, ако спрем там?

— Не искаш ли да продължим направо към езерото Мулешкото ухо? — попита Лендър.

— Ние сме на няколко часа път от него, скъпи. Ще се доберем около полунощ, а казахме на господин Елсуърт, че ще пристигнем към девет часа. Ще е вече заспал. Пък и пътувахме целия ден.

— Ако бяхме пътували целия ден, сега вече щяхме да сме там.

— Все същото — въздъхна Корделия. — Твоята представа за ваканционно пътуване е да се тръгва на път непременно преди изгрев-слънце.

— Добре де, и аз нямам нищо против да спрем в Барлоу — отвърна той. — Но просто мислех за вас. — Усмихна се на Рут в тъмнината. — Даваш си сметка, надявам се, че там няма хотел „Хайат“.

— Достатъчно е да има чисти чаршафи…

— Вие, деца, за спиране ли сте, или да продължаваме към хижата?

— Нека спрем — каза Корделия. — Ще бъде забавно.

— На мен ми е все едно, господин Дилс — обади се на свой ред Бен.

— Добре, ще видим тогава… — изрече Лендър.

Не му се спореше. Не си струваше. Беше му приятно да поема ролята на лидер, но само до момента, в който някой се опълчеше срещу решението му. А в случая решението му още от самото начало бе да кара, без да спира. Но ето че решението му бе отхвърлено.

А и да смени ролята си на ръководител срещу тази на шофьор, не му беше чак толкова неприятно.

Щом искаха да режисират нещата — моля. Разтоварен от всякаква отговорност, той щеше да се оттегли на заден план и да наблюдава. Повече от вероятно бе, че щяха да се оплетат в неприятности.

Не след дълго навлязоха в Барлоу. Минаха край затворена бензиностанция и смесен магазин. Точно пред тях, от дясната страна на пътя, видяха ресторанта „Терк“. Срещу него, през пътя, беше мотелът „Слънчев лъч“. Надписът гласеше, че има свободни места.

— Тук ли искате да спрем? — попита Лендър и намали скоростта.

Това въобще не беше обичаен мотел, а множество скупчени бунгала зад неугледния офис плюс ограждения за колите.

— Знам ли… — измърмори Рут с нотка на колебание в гласа си.

Лендър се усмихна.

— Ти как мислиш? — попита тя.

— Вие решавате. Да хвърлим едно око по-отблизо?

— А вие, деца, какво мислите? — обърна се назад Рут.

— Не знам — промълви Корделия. — На мен ми се вижда малко зловещичко.

Лендър спря колата по средата на шосето. Зачака, загледан в огледалото за обратно виждане, да не би отзад да се зададе някоя кола.

— Дали пък да не…? — започна Рут.

— Ваша воля.

— Много си неопределен! — почти изплака тя.

— Само кажи и оставаме тук.

— Добре — каза тогава Рут. — Нека погледнем.

След като подаде мигач за завиване, Лендър премина шосето и спря пред осветения офис.

— Сега почакайте малко.

— Момент — каза Рут. — Какво смяташ да правиш?

— Да ни регистрират.

— Знаеш какво имам предвид.

— Имаш предвид това, че не можем да се съберем всичките в някое от тези бунгала, нали?

Тя кимна утвърдително.

— Тогава ще наема две — едно за момчетата, другото за момичетата.

— Ама, татко…

— Не — каза той. — Съгласен съм да прекараме нощта тук, но няма да осигурявам условия за сексуалните ви лудории.

— Лендър!

— Ох, татко!

— Това беше доста неуместно — каза Рут.

Той очакваше да се стигне до открито разискване на въпроса за разпределението за спане, но все се бе надявал, че този момент някак си ще бъде избегнат.

— Съжалявам — каза, — но така чувствам нещата. Докато сме заедно, те няма да пребивават сами в отделно спално помещение. Нито тук, нито в хижата!

— Прекрасно, няма що! — промърмори Корделия.

— Или ще е така, или обръщам тази бричка обратно и край на всичко!

— Добре де, добре — изрече Корделия.

— Не съм съгласна — каза Рут. — Тръгнахме насам, за да прекараме добре и така ще бъде. В случая подкрепям баща ти. Вкъщи никога не сме позволявали на Бен да прекарва нощта с теб и не виждам причина, поради която това да се наруши, само защото сме на почивка. Ако бяхте женени, щеше да е друго, но…

— Необходим е брак? Лиценз за чукане?! — изтърси Корделия.

— Ако мислиш така, трябва още да пораснеш — каза Лендър.

— Съгласен съм с родителите ти — намеси се Бен.

— Покорно благодаря.

— Не за порастването, а за другото, нали разбираш…

Корделия въздъхна.

— Какво става тази нощ? Заговор срещу мен ли има?

— Отивам да наема бунгалата — каза Лендър. Беше доволен, че напуска и колата, и спора.

Влизането му в офиса бе известено от окачено над вратата звънче. Зачака пред плота на рецепцията. След малко страничната врата се отвори и от нея излезе възпълничък мъж. Зад гърба му Лендър успя да зърне мъждиво осветена стая. Вратата започна да се затваря сама, но изведнъж спря, при което между нея и рамката остана неколкосантиметров процеп. В него надникна наполовина скрито лице и впери око в Лендър.

— Бунгало ли? — попита мъжът.

Наглед беше доста приятен. Кръгличък, плешив и с херувимска усмивка. Приличаше на актьор за епизодични роли от телевизионно комедийно шоу.

— Ами да — отвърна Лендър. — Две бунгала.

Окото зад вратата продължаваше да го наблюдава изпод месестия си клепач.

— Четирима сме. Всъщност имате ли бунгало с две стаи?

— Нямаме такова, съжалявам. Но можем да ви сместим в едно, което е по принцип с три легла. Просто ще вкараме още едно легло — и готово.

— Не, благодаря. Тогава ще вземем две отделни бунгала. Разполагате достатъчно с такива, предполагам.

— Разбира се — усмихна се мъжът. — Бихте ли попълнили регистрационната карта?

Докато Лендър попълваше различните графи, ръката му леко потреперваше. Онзи, който надничаше иззад вратата…

Той на два пъти хвърли бегли погледи в нейна посока. Лицето беше все там, опряно на процепа. Беше възрастно лице. Трудно му бе да определи дали принадлежи на мъж или на жена. Фиксиращото го око примигваше и сълзеше.

Лендър попълни формуляра за регистрация и го подаде на мъжа заедно с кредитната си карта.

Мъжът пресметна с калкулатора и каза:

— Дължите ми общо за двете бунгала за една нощ 42,50 долара. Валидно — до обяд. Бихте ли се подписали тук?

Лендър се подписа на фактурата.

Погледна към вратата. Вече беше затворена.

Мъжът се наведе и извади изпод плота два ключа.

— Ето, господин Дилс. Това са номер три и номер дванадесет.

— Близо ли са едно до друго?

— Ами едното е точно зад офиса, а другото е доста по-назад.

— Нямате ли такива, които да не са толкова отдалечени?

— Това е най-доброто, което мога да ви предложа, господин Дилс. Голям наплив имаме тази вечер.

— Добре тогава. Благодаря ви.

— Приятно прекарване при нас.

Лендър кимна. Отвори вратата и излезе навън облекчен, че е напуснал офиса.

Отиде до колата и се качи в нея.

— Какво стана? — попита Рут.

— Наех две бунгала. Трето и дванадесето.

Ръката му колебливо застина на ключа за запалване.

— Нещо не е наред ли?

— Нищо, надявам се. Навярно е била майката на онзи.

— Какво?

— Докато бях там, някаква възрастна особа ме наблюдаваше полускришом. Това ме накара да понастръхна. Тя, или може би той, през цялото време ме дебнеше през процепа на вратата.

— Татко?! — извика изплашено Корделия.

— Сигурна съм, че тя е изцяло безобидна — каза Рут.

— Разбира се — съгласи се Лендър.

Запали мотора и бавно вкара колата в тъмното паркингово ограждение. Чувстваше известно успокоение от наличието в него на други возила. Все пак семейството му не беше само в този доста зловещ мотел.