Ричард Леймън
В тъмните гори (18)

Осемнадесета глава

Седнала под един от свещниците с гръб към стената, Нийла наблюдаваше как Джони претърсва помещението.

Той първо огледа стените. Покрити бяха с еленови кожи, които спираха процеждането на ветровете през цепнатините между дървените трупи. Джони повдигна всяка кожа и погледна зад нея.

След огледа на стените той пристъпи към огнището. Почерняло котле висеше над въглените от изгорели дърва. Той го откачи, свали капака му и подуши вътре. Запуши носа си и го захлупи.

Шери, която вече спеше върху купа кожи, изстена в съня си и се обърна на другата страна.

— Какво има в котлето? — шепнешком попита Нийла.

— Каквото и да има, е развалено.

Той го окачи обратно на ченгела. Опипа пепелта под него.

— Студена е — съобщи, триейки дланите си, и се изправи. Взе ръжена, подпрян до огнището. На Нийла й се стори солиден и тежък. Той го подържа в ръцете си, като да прецени теглото му, и го върна на мястото му. За няколко минути инспектира последователно опушените стени на огнището, една метличка и един плетен стол.

После се обърна и закрачи безшумно по застлания с кожи под.

— Какво търсиш? — попита Нийла.

— Всичко, което би могло да е от полза. — Той поклати разочаровано глава. — С изключение на някои дреболии тук няма нищо.

— А какво всъщност ни трябва?

— Храна и вода. А ако имахме и две пушки, щеше да е идеално.

От ъгъла се чу гласът на Шери.

— Както сте се размечтали, какво ще кажете за един булдозер, с който да се измъкнем от това шибано място?

— А дали няма и друга стая? — подхвърли Нийла.

— Вече проверих.

— А някаква пристройка?

— Ще огледам наоколо.

Той отиде до вратата, взе пушката и вдигна резето. Отвори вратата.

Възтъмният му едър силует се очерта на фона на бледата лунна светлина. Изглеждаше концентриран и решителен, напрегнато вгледан в нощта. После се обърна към тях.

— До скоро виждане.

В тона, с който изрече думите, Нийла долови преиграна решителност на уплашено момче.

Той посегна да затвори вратата.

— Почакай. Ще дойда с теб — каза Нийла.

Стана, прекрачи прага и застана до него. Погледът й обходи кръстовете и главите над тях. После се спря замалко и на просеката, която Джони бе прокарал сред тази злокобна градина.

— Да заобиколим и да минем отзад — каза Джони.

Тръгнаха край стените на къщичката. Установиха, че отвсякъде, включително и отзад, тя е заобиколена все така с кръстове, увенчани с глави. Малката квадратна къща стоеше самотна.

Затваряйки кръга на обиколката си, се намериха отново пред вратата.

— Ще поостана малко навън — каза Джони. — Ти се прибери и поспи.

Нийла се поколеба. Може би имаше нужда да се уедини за известно време. А може би искаше да прояви добра воля и да остане на пост, докато тя спи.

— Ще остана тук с теб — отвърна тя.

— Добре…

— Но ако искаш да си сам…

— Не, всъщност не държа. — Той се ухили. — Мислиш ли, че ми се иска да съм сам с всичко това? — И той кимна към главите. — А ако започнат да говорят?

— Смяташ ли, че са способни на това?

— Не, ако поддържаме разговор помежду си.

— Защо не приседнем?

Седнаха на земята. Нийла опъна крака. Кръстоса ги и облегна гръб на грубите трупи, изграждащи стената на къщичката. Заговори с наведена глава:

— Искам да ти благодаря. Не знам точно какво става и защо го направи, но спаси живота ни.

— Ами…

Тя изчака малко, за да му даде възможност да продължи, но той така и не добави нито дума.

— Защо се върна за нас?

— Кой знае?

— Ти трябва да знаеш.

— Предполагам, че да.

— Кажи ми го тогава.

— Предполагам, че защото не исках да умреш.

Тя леко се наклони и допря рамо до неговото. Този мъж я привличаше силно и това я объркваше. Той все пак беше част от схемата, чрез която се бе въвлякла в настоящия кошмар. Тя по-скоро трябваше да го ненавижда. Но не можеше. Той беше силен и опасен, но в същото време и уязвим по начин, който я караше да се стреми да бъде до него.

— Защо точно моята съдба те вълнува?

— Не зная. Има нещо… Известно ми беше какво щяха да ти направят. Мисълта, не ще бъдеш…

— Ами Шери? Да предположим, че аз не бях с нея. Щеше ли да я оставиш да бъде убита?

— Да.

— Защо?

— Така стават нещата в Барлоу. Така сме ги вършели от самото начало.

— А как е започнало всичко?

Тя обърна очи към него. Той отклони погледа си от нейния. Зарея го някъде към обляната от лунна светлина гора.

— Не съм сигурен дали някой знае точно как — каза той. — По всяка вероятност крулите са били тук още при основаването на града. Не е известен произходът им. Има всякакви теории. Някои казват, че това са деца на Дявола. Други твърдят, че са племе, останало от каменната ера и замръзнало на първобитен етап на развитие.

— Ако са на такъв етап на развитие, откъде имат метални оръжия?

— От нас. Даваме им каквото поискат с изключение на огнестрелни оръжия.

Нийла поклати глава.

— Както и да е… Моят учител по история подкрепяше хипотезата, че крулите са потомци на викинги, които навремето са слезли на Тихоокеанското крайбрежие и се придвижили нагоре по делтата — продължи той.

— А ти какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че са потомци на някой луд планински отшелник — трапер. — Той вдигна рамене и се усмихна кисело. — Никой не е сигурен в предположенията си. Моята съседка Джоан Ирли твърди, че са марсианци. Но каквито и да са, те са под известен контрол. Преди много години са имали навика да нападат града веднъж месечно. Но нашите предци се изхитрили и започнали да им предоставят минаващи оттук пътници. Ползата се оказала двойна — местните жители ограбвали пътниците, преди да ги предадат на крулите.

— И тази практика продължава — каза Нийла, поглеждайки към босите си разкървавени ходила.

— И двете страни извличат полза от това. И при положение, че си получават своите осем или десет жертви на месец, крулите не ни закачат.

— И никой ли не се е опитвал да сложи край на този ужас?

— Имаше няколко опита. Един смелчага, на име Маккиди, веднъж оглави група мъже и ги поведе в горите. Бяха се нарекли „Славната четиринайсеторка“. Това се случи през тридесетте години. Тогава за Барлоу се разнесе лоша слава. Говореше се, че е град, който човек е по-добре да заобикаля. Спряха да минават пътници. А нашите хора пък спряха да отвеждат жертви в гората. Така една нощ крулите дойдоха и отвлякоха около дузина жени и деца. „Славната четиринайсеторка“ тръгна подире им да ги спасява и повече не се завърна.

Плъзгайки замислен поглед по коловете и главите пред тях, той добави:

— Никога никой не се е завръщал.

— А ние?

— Ние ще направим сериозен опит да се завърнем.

Джони я прегърна през рамо и тя положи глава на неговото.

Тя се почувства добре с Джони.

По-добре, отколкото се бе чувствала с който и да е мъж, откакто се раздели с Дерек. Стана преди две години. Скъсването им я хвърли в дълбоко униние. Шест месеца живя като отшелничка. Изпитваше омраза не само към Дерек, но и към всички мъже. В мислите си непрекъснато се връщаше към хубавите мигове, които бяха прекарали заедно. В същото време си мечтаеше как той се връща при нея. Прехвърляше всичко това в главата си и сякаш болката, която й причиняваше, й доставяше удоволствие.

Накрая самотата я накара да излезе от дома си. Срещна отчаяни мъже, които желаеха близостта на тялото й, защото и те самите бяха не по-малко самотни от нея. Мнозина от тях се стремяха да изглеждат твърди и самоуверени. Говореха големи приказки. Караха поршета. Излизаха с какви ли не претенции. Други пък излагаха на показ като кървяща рана болезнената си чувствителност и хленчеха, молейки се за малко внимание. Малко бяха нормалните мъже, стоящи по средата на тези две крайности. Именно с тях, с тяхната спокойна уравновесеност желаеше да има допир.

Но мъжете от този тип, на които понякога попадаше, обикновено се оказваха женени, натоварени с грижи около деца и кучета.

И сега се появи Джони Робинс. За него не можеше да каже, че е нормален мъж, след като беше израснал в град като Барлоу и имаше зад гърба си ужасни деяния. Но все пак беше силен и уверен в себе си. Говореше прямо, а и умееше да бъде нежен и внимателен.

Беше от онези мъже, на които можеше да се разчита.

От онези, които можеха да й вдъхнат любов.

Очите й се изпълниха със сълзи. Подсмръкна. Джони я погледна.

— Съжалявам — каза тя.

— Няма нищо. Отпусни се малко.

— Всичко е толкова ужасно!

— Зная.

Дланта му погали косата и влажната й буза.

— Ние никога няма да имаме възможност да се опознаем, Джони. Не ни е отредено да бъдем заедно.

— Ще се борим за този шанс — изрече той с решителен тон. Тя поклати глава. Силно ридание разтърси тялото й.

— Ще успеем. Бъди сигурна!

Лицето му се доближи до нейното. Впи поглед в очите й. Усмихна се леко и долепи устни в нейните.