Ричард Леймън
В тъмните гори (13)

Тринадесета глава

Корди погледна червените числа на циферблата на ръчния си часовник.

— Стана десет и четиридесет. Ще тръгваме, нали?

— Няма смисъл да чакаме повече — отвърна Робинс.

— Прав сте — каза Корди, поемайки дълбоко дъх. — И сигурно ще се доберете до някое шосе?

— Надяваме се. Ще продължим да се движим на изток и ще се опитаме да излезем от територията на крулите.

— Добре. Желая ви късмет. На теб също, Бен.

— Корди?

Тя избърса влажните си длани в джинсите и отмести поглед встрани. Бен направи крачка към нея.

— Не, недей, Бен. Върви с другите.

Корделия се обърна и побягна. Чу бързи стъпки след себе си. Разбра, че Бен я следва. Затича се по-бързо. По дяволите, той не трябваше да идва.

— Върви с тях — извика тя през рамо.

Бен протегна ръка и я сграбчи за рамото. Принуди я да спре.

От останалите вече нямаше и следа.

— Какво целиш? — попита Бен. — Да умреш ли?

— Не мога да си отида току-така. Мама и татко са някъде тук. Трябва да ги намеря.

— Тогава тръгвам с теб.

— Не, недей.

— Нямам друг избор.

— Иди с другите. Те вече бягат. А имат и пушка.

— Не мога.

— Бен, моля те!

— Не мога да те изоставя. Причината е същата, поради която ти не можеш да изоставиш родителите си. Именно защото те обичам.

— О, Бен! — Тя се притисна плътно към него и го целуна по устните. После го сграбчи за косата, отметна леко главата му назад и изрече: — Надявам се, че не съжаляваш за чувствата си.

— Никак.

— Хайде да намерим родителите ми и всички да се измитаме оттук.

 

 

— Трябва да вървим в тази посока — каза Робинс.

— Няма ли да тръгнем след тях? — попита Нийла.

— Те направиха своя избор. Той не е наш.

— По-добре съм без тях — каза Шери.

— Хайде да тръгваме.

Нийла, все още облегната до дървото, обшари с тревожен поглед тъмнината наоколо. Не помръдна от мястото си.

— Нийла?

— Не… Там… Там някой се крие.

— Ще проверя.

— Не!

— Не се тревожи.

С готова за стрелба пушка Робинс тръгна към посоченото от нея място.

— Не, недей, Джони! По-добре е да тръгнем веднага!

Той погледна към нея. Стори й се, че се усмихна.

— Нека да тръгнем — каза тя вече с по-спокоен тон.

— Добре — съгласи се той и свърна обратно към нея.

Тя пак се вгледа в мястото, което бе привлякло вниманието й и което сега той бе загърбил. Сърцето й подскочи. Мярна бързо придвижване на нещо бледо. Лице? Каквото и да видя, то се скри мигновено.

Забелязвайки разтревоженото й лице, Джони погледна назад.

— Няма нищо — каза Нийла.

— Сигурна ли си?

Шери застана до Джони и препречи погледа на Нийла.

— Защо се мотаем още тук? — попита Шери.

Нийла поклати отрицателно глава.

— Тръгваме — каза Джони. — Аз ще вървя последен. Продължаваме натам, на изток. — Той кимна към посоката, в която се движеха, преди да спрат. — Местността е доста дива. Но всичко ще е наред, щом излезем от територията на крулите.

— Колко ще трябва да извървим?

— Около тридесет километра.

— Ох, майната им!

— Да потегляме.

Нийла се отблъсна от дървото. Отново погледна към мястото зад Джони и Шери, но не забеляза нищо в мрака.

Тя оглави колоната. Шери я следваше плътно отзад. Джони тичаше зад Шери. Отначало тя наложи темпо — твърде бързо за неравния терен. По едно време се спъна и падна. Шери връхлетя върху нея и настъпи крака й.

— Добре ли си? — попита я Шери и й помогна да стане.

— Ще оживея.

— Хич не се и надявай.

— Безкрайни благодарности.

Шери я тупна по дупето.

— Не си мисли за това.

И те отново се впуснаха в бяг. Този път водеше Шери. Сега вече бягаха малко по-бавно отпреди. Нийла внимаваше къде стъпва. Плътният мрак я затрудняваше.

Но все пак успя да види в какво се спъна, когато това се случи за втори път.

В една ръка.

С писък падна по очи. Резкият сблъсък със земята я остави без дъх. Груби ръце я сграбчиха, обърнаха я с лице нагоре и едно кокалесто бледокожо същество заопипва трескаво тялото й.

Съществото беше мъж. Главата му беше обезкосмена, а крайно изпитото му лице напомняше мъртвешки череп. Той я ухапа по устната. В същото време от очите му се отделиха капки влага.

Нийла чу силен гръм. Ужасната глава се отметна от нея. Мъжът буквално бе изхвърлен и се просна по гръб. Нийла видя еректиралия му член — отвратително нещо, приличащо на вкочанена бяла змия. После пред погледа й се появи Джони. Той замахна и с приклада на пушката размаза ужасното лице на урода.

— Всичко е наред — прошепна той.

Помогна й да се изправи.

Нийла тръсна глава. Избърса сълзите на уплаха, които бяха избили в очите й. Блузата й се бе разтворила, оставяйки на показ дясната й гърда. Прикри я с ръка. Но успя да забележи следите от ноктите, които бе оставил нападателят. Чувстваше ги като изгаряния върху кожата си.

— Нарани ли те? — попита Джони.

— Малко. Мисля, че съм добре.

— Гадна свиня! — изрече Шери. Пристъпи към мъртвото тяло. — Господи, погледнете го.

Нийла с погнуса отклони поглед встрани.

— Та това е някакъв шибан албинос!

Нийла понечи да закопчае блузата си. Копчетата ги нямаше. Задоволи се с привързване на долната й част на възел.

— Ама че гадна твар! — обади се отново Шери, която все още оглеждаше тялото.

— Най-доброто, което ще направим, е да продължим пътя си — каза Джони.