Ричард Леймън
В тъмните гори (11)

Единадесета глава

— Седни тук! — заповяда Ханк.

Пег се отпусна на дивана, до който я бе довел Ханк, след като я вмъкна обратно в къщата.

Той застана насред стаята. Държеше Джени за косите. Момичето бе паднало на колене и продължаваше да хлипа.

— Да не си помръднала от място! — предупреди я Ханк.

Пусна я. Посегна към телефона и започна да набира някакъв номер. След като го набра, отново я сграбчи за косата.

— Да. Обажда се е Ханк Стоувър. Възникнаха извънредни обстоятелства. Там ли е шефът Мърдок? Не? Добре тогава, ще изпратите ли насам някое от момчетата? Не, нищо от този род. Държа здраво нещата. — Той се усмихна на шегата си и дръпна косата на Джени. — Адресът е „Нъсбоум роуд“ номер 833… Окей, ще бъда благодарен.

Ханк положи слушалката върху апарата. После изправи Джени.

— Хайде, иди да седнеш при майка си.

Тя седна до Пег и се облегна на нея. Тихо плачеше. Пег обгърна раменете й.

— Хубава я свършихте — каза Ханк. — Ти и твоят проклет брат. Всички ни ще убият, знаеш ли това? — Клатейки глава, той се облегна до стената и скръсти ръце. — Хубави ги надроби тоя кретен. Човек хич не бива да се подебава с крулите. Те ще дойдат за нас. Знаеш, нали?

— Именно заради това трябва да бягаме.

— Да, ще бягате, друг път. Това, което ще сторим, е да сложим ръка на откачения ти брат, още щом се покаже. Така ще стане. И ще го отведем при дърветата. Може би ще е достатъчно. Хубаво братле си имаш! Да ни хвърли всички в кенефа заради някаква си мадама.

— А ти не искаш ли да тръгнеш оттук?

— На мен ми харесва тук, благодаря. Имам си добър бизнес…

— Разбира се, много добър! Да продаваш колите на убитите!

Той заплашително тикна показалец в нейна посока.

— Не пред хлапачката, по дяволите!

— Мислиш, че тя не знае ли? Знае. Кажи му — подкани я Пег.

Джени поклати отрицателно глава.

— Кажи му! — настоя по-остро Пег.

— Да, знам! — троснато изрече Джени.

— Какво знаеш? — напрегнато попита Ханк.

— Ти взимаш колите… на хората, които доставяме на крулите.

Кой ти каза?

— Всички знаят:

Той се спусна към нея с вдигнат юмрук, Джени прикри с длани лицето си.

— Луиз Мърдок! — извика тя.

— Дъщерята на Чарли?

— Да. Тя каза, че част от парите остават за теб, друга — за баща й, а трета — за града.

— Това хич не е тайна — заяви Пег.

— Ха! Според мен всичко това си е много редно. Всеки получава своята част. Не съм единственият, който се възползва от положението!

— Но ти се възползваш повече от другите.

— Така ли? Но не се оплака, когато получи автоматичната миялна машина! Или пък когато ти купих допълнителния телевизор за спалнята. Или…

— Можеше да се хванеш на някоя чиста работа.

— Разбира се. Като твоя брат — оцапаният с масло светец.

— Той е добър механик. Парите му не са кървави.

— Ах, да. Той е чист като снежец. Ако не се счита това, разбира се, че е снабдител от осемнадесетгодишната си възраст насам. — Ханк се ухили. — Същински ангел, няма що!

— Той нямаше избор.

— Разбира се. Бяха допрели пистолет в главата му. Не ми излизай с това. Знаеш ли защо е снабдител? Защото това му харесва. Чувства силата на властта.

— Въобще не знаеш какво говориш!

— Не знам ли? Няма нищо на света, което той да обича повече от това да пуска лапите си на онези…

Думите му бяха прекъснати от звънеца на входната врата.

— Да не сте помръднали! — предупреди ги той. Отиде при вратата и я отвори. — Влизай!

Пег видя, че е Дейв Филдинг. Двадесет и три годишен. Беше най-младият полицай в управлението на Барлоу. Забеляза Пег и Джени. Усмихна им се неловко.

— В какво се състоят неприятностите, мистър Стоувър?

— Отнася се до Джон Робинс.

— Аха…

Младият полицай откопча джоба на ризата си. Извади бележник и химикалка. Започна да си води бележки.

Ханк продължи:

— Робинс е братът на съпругата ми. Хванах я да се опитва да драсне заедно с дъщеря си.

— Със своята дъщеря?

— От предишен брак.

— Нейният баща — каза Пег, — той… изчезна.

— Разбирам. — Филдинг погледна към Ханк. — Вие сте втори баща.

— Точно така. Залових ги двечките, тъкмо когато се канеха да се изнижат. Робинс се е върнал нощес при дърветата…

— Той е снабдител, нали?

— Именно. Хлътнал е по някаква фуста и се върнал там да я спасява.

— Исусе! — измърмори Филдинг.

Погледна към Пег и силно се изчерви.

— Намерението му е било, след като освободи въпросната мадама, да се върне за Пег и момичето. И всички да се изнесат.

— А-ха!

— Мисля, че щом се появи, трябва да го приклещим…

— И да го отведем при дърветата — довърши Филдинг.

— Точно така.

— Кога го очакваше?

— Всеки момент. Тръгнал е преди около час.

— А може въобще да не се върне?

— Както го познавам, може и да успее.

Филдинг поклати глава. Пъхна бележника обратно в джоба на униформената си риза и каза:

— Ако се върне, ще е нужно подкрепление.

— А трябва и да скриеш колата си.

— Това се разбира от само себе си. Мога ли да използвам телефона?

— Ей там е.

Филдинг пристъпи към апарата и завъртя шайбата. Джени доближи устни до ухото на Пег и прошепна:

— Трябва да отида по нужда.

— Не можеш ли да удържиш малко?

— Не.

— Ханк, Джени иска да отиде до тоалетната.

— Чакайте ченгето да се обади по телефона.

— Обажда се Филдинг — изрече в слушалката полицаят. — Необходимо ми е подкрепление за дома на Стоувър… улица „Нъсбоум“ номер 833… Маркс и Хейкрафт са достатъчни. Кажете им да побързат!

Той положи слушалката обратно.

— Сега мога ли да отида? — попита Джени.

— Наблюдавай жена ми? — обърна се Ханк към полицая. — Ще заведа хлапачката до кенефа.

— Не искам ти да идваш с мен!

— Фръцла твърдоглава! Да не мислиш, че ще те оставя да офейкаш?

— Не! Ти ще гледаш!

Обръщайки се към полицая, тя добави:

— Тоя е перверзник! Винаги ме дебне!

Лицето на Ханк поаленя.

— Лъжлива малка кучка! Какви ги дрънкаш?

— Само казвам истината!

Ханк стисна юмруци, но не се помръдна от мястото си.

— Знаеш ли защо прави това? — обърна се към Филдинг. — Иска ти да я заведеш в кенефа. Не зная какво си е наумила, но е хитра хлапачка. Все чете книжки. Разни криминалета и тям подобни. Мисли се за Ненси Дрю.

— Имате ли нещо против аз да я заведа? — попита Филдинг. И неговото лице се беше зачервило.

— Не възразявам. Но бъди нащрек.

Филдинг махна на момичето.

— Хайде, идвай!

То хвърли на Ханк коварна усмивка и последва Филдинг.

— Там има прозорец — предупреди го Ханк. — Не й позволявай да затваря вратата.

Джени и Филдинг се отдалечиха. Тя го бе хванала за ръката. Ханк поклати глава и каза на Пег:

— Нещо се мъти в главата й. Почакай и ще видиш.

 

 

Филдинг влезе в тоалетната. Отиде до прозореца. Беше достатъчно голям. Момичето можеше да излезе. Но рамката му беше солидна. Полицаят го затвори. Пусна резето и каза:

— Така е добре.

— Мога ли да затворя вратата? — попита го тя.

— Окей. Но ти давам само половин минута. След това ще вляза, независимо дали си готова или не.

— А ако заключа вратата? — усмихвайки се, го попита тя.

— Ще се наложи да я разбия.

— Чиста работа.

— По-добре е да не се налага да…

— Добре — каза тя и затвори вратата.

Филдинг се заслуша дали ще чуе щракването на резето. Не се чу нищо. Загледа се в секундарника на часовника си. Малката стрелка отброи тридесет секунди. Той почука леко на вратата.

— Времето изтече!

— Почти съм готова!

— Побързай!

Той чу шума от стичащата се вода. Вратата се отвори и от нея се показа усмихнатото лице на Джени.

— Ханк наистина щеше да наднича, знаете ли? Той не е с всичкия си.

— Да тръгваме!

— Мога ли да ти кажа една тайна? — Тя го подкани с пръст да се наведе. В същото време погледна нервно към коридора. — Но трябва да ти я кажа на ухо.

Филдинг вдигна рамене и се наведе. Устните й погъделичкаха ухото му.

— Знаеш ли какво ми прави Ханк? — прошепна тя. — Понякога нощем се промъква в спалнята ми и…

Ръката й направи светкавично движение, Филдинг почувства странна топла линия през гърлото си. За миг си помисли, че го е одраскала с нокът. После кръв пръсна върху лицето му. Неговата кръв. Отблъсна момичето от себе си. Опита да се изправи. Но му се зави свят и залитна към стената, която се обагри в червено.

Продължавайки да се клатушка, посегна към револвера си. Но ръката му не можа да откопчае кобура. В следващия момент всичко се завъртя и видя над себе си тавана. Кръвта продължаваше да блика чак до очите му. Не намери сили дори да я избърше.

 

 

Джени пъхна автоматичното ножче в джоба на блузката си. Коленичи до полицая. Отвори кобура и извади револвера.

Изправи се. Погледна към мъртвия вече мъж. Кръвта продължаваше да се стича от прорязаното му гърло. Но вече не бликаше така силно.

Призля й.

Той й се стори нелош човек.

Но щеше да съдейства за убийството на чичо й Джон. Трябваше да го премахне. Това беше единственото правилно действие.

Изведнъж тя се прегъна и повърна. Коремът й бе обхванат от спазми. Сълзи избиха в очите й.

Трябва да го премахна!

Трябва да…

Последва още една силна болка. Тя изпрати нов заряд от стомашен сок и полусмляна храна към устата и ноздрите й. В този миг с периферното си зрение улови някакво раздвижване в края на коридора. Избърсвайки сълзите с опакото на дланта си, тя се вгледа натам.

Ханк се втурна към нея.

Тя вдигна револвера. Стискаше го с двете си ръце!

— Не! — Той се закова на място. — Не стреляй! Правилно си постъпила! Сега ще можем да избягаме всички заедно!

Първият куршум го улучи в крака. Ханк се свлече на пода по корем. Опита да се повдигне на ръце.

— Джени, моля те!

Тя внимателно се прицели в лицето му. Натисна спусъка пет пъти подред като гледаше през белия дим как парчетата от черепа му се разпръскват и удрят стените на коридора.