Ричард Леймън
Къщата на Звяра (9)

2

Джуд се ослуша пред вратата на апартамент номер 315. Отвътре се чуваше как някой диша тежко. Джуд потропа тихо на вратата.

В края на коридора от една врата надникна жена с ролки на главата.

— Хайде по-тихо? Ако не, ще извикам ченгетата. Знаете ли колко е часът?

Джуд й се усмихна.

— Да — каза той.

Гневът, който беше изкривил лицето й, изчезна. Тя му се усмихна подканващо.

— Вие сте новият наемател, нали? Този от апартамент 308? Казвам се Сали Ленард.

— А сега си легнете, госпожице Ленард.

— Случило ли се е нещо с Лари?

— Аз ще видя.

Като продължаваше да се усмихва, Сали затвори вратата.

Джуд почука отново.

— Кой е? — попита мъжки глас.

— Чух писък.

— Извинявайте! Събудих ли ви?

— Не, вече бях станал. Кой изкрещя?

— Аз. Нищо особено. Сънувах кошмар.

— И вие наричате това нищо?

Джуд чу да се дърпа предпазната верига. Вратата се отвори и той видя мъж по пижама на райета.

— Говорите, като че ли знаете какво представляват кошмарите — каза мъжът. Въпреки че разрешената му от съня коса беше бяла като мъглата, изглеждаше на не повече от четиридесет години. — Казвам се Лорънс Мейуд Ашър.

Той подаде ръка на Джуд. Беше костелива и влажна. Вялото ръкостискане говореше за изтощеност и като че ли се опита да изсмуче сила от ръката на Джуд.

— Казвам се Джуд Ръкър — каза той, докато влизаше.

Мъжът затвори вратата.

— Добре, Джудсън…

— Цялото ми име е Джаджмънт.

Лари се развесели и попита закачливо:

— Като Страшния съд^[1]?

— Баща ми е баптистки свещеник.

— Джаджмънт Ръкър. Звучи очарователно. Искате ли малко кафе, Джаджмънт?

Той си спомни за отворената бира в своя апартамент. По дяволите, ще я използва утре като готви.

— Да, би било чудесно.

— Познавач ли сте?

— Съвсем не.

— Нищо, това ще ви достави истинска наслада. Опитвали ли сте някога ямайско кафе?

— Не, доколкото си спомням.

— Добре, ето че ще имате тази възможност. И вашето слънце изгря.

Джуд се усмихна, изненадан от оживеността на мъжа, който беше изкрещял.

— Ще дойдете ли с мен в кухнята?

— Разбира се.

Там Лари отвори малка кафява торбичка. Поднесе я към лицето на Джуд. Джуд усети силния аромат на кафето.

— Мирише хубаво — каза той.

— Няма как да не мирише. Това е най-хубавото кафе. С какво се занимавате, Джуд?

— Инженер съм — каза той, използвайки обичайното си прикритие. — Работя в „Брехт Брадърс“.

— Звучи ми като немски сироп за гърло.

— Компанията строи мостове, електроцентрали. А вие?

— Преподавам.

— В гимназия?

— Боже опази! Достатъчно се занимавах с тези безочливи, невъзпитани, вулгарни копелета преди десет години. Никога повече! За бога, не!

— На кого преподавате сега?

— На елита — той пусна кафемелачката. — Висш ешелон — Американски сили. Преподавам американска литература.

— А те не са ли вулгарни?

— Техните псувни не са отправени по мой адрес.

— Да, има разлика — каза Джуд.

Той наблюдаваше как мъжът сложи с лъжица от смлените зърна във филтъра на машината за кафе и я включи.

— Голяма разлика. Ще седнем ли?

Отидоха във всекидневната. Лари се разположи на дивана. Джуд седна на стол с облегалка, но не се облегна.

— Наистина се радвам, че се отбихте при мене, Джаджмънт.

— Защо не ми викате Джуд?

— А защо не Джадж^[2]?

— Аз дори не съм юрист.

— Ако съдя по външния ви вид, навярно сте добър съдник. На човешкия характер, на положението, на това какво е добро и какво е зло.

— И познахте всичко това по външния ми вид?

— Разбира се. Значи, ще ви наричам Джадж.

— Добре.

— Кажете ми, Джадж, какво ви накара да дойдете и да почукате на вратата ми?

— Чух писъка.

— Разбрахте ли, че е предизвикан от кошмар?

— Не.

— Може би решихте, че някой ме убива?

— Тъкмо това си помислих.

— И въпреки опасността дойдохте. При това невъоръжен. Вие сте смел човек, Джадж.

— Едва ли.

— Или може би сте виждали толкова страшни неща, че възможността да се сблъскате с един прост убиец ви изглежда дреболия.

Джуд се засмя.

— Да, сигурно е така.

— Както и да е. Аз действително се радвам, че дойдохте. Срещу ужасите на нощта няма по-добра противоотрова от приятелско лице.

— Често ли ви спохождат кошмари?

— Почти всяка нощ през последните три седмици. За двадесет и една нощи аз съм имал кошмари деветнадесет нощи поред. Трябва да ви кажа, че ми изглеждат като години.

— Разбирам ви.

— Понякога се чудя, дали изобщо някога съм живял без кошмари. Разбира се, че имаше и такова време. Аз не съм луд, нали ме разбирате, само съм разстроен. Нервен съм. Много. Ужасно нервен бях и съм. Но защо твърдите, че съм побъркан?

— Не съм казал такова нещо.

— Не, разбира се, че не — той се усмихна с крайчеца на устата. — Това е Едгар Алан По. От разказа „Сърцето-издайник“ — за един друг нещастен човек. Нещастен до умопобъркване. Аз приличам ли на умопомрачен?

— Изглеждате уморен.

— Цели деветнадесет нощи!

— Знаете ли какво е предизвикало кошмарите ви? — попита Джуд.

— Сега ще ви покажа — той извади една изрезка от вестник, която лежеше на масата, под списание „Таим“. — Прочетете това, докато донеса кафето.

Той стана от дивана и подаде на Джуд статията от вестника.

Останал сам в стаята, Джуд се отпусна на облегалката и прочете:

ТРИМА УБИТИ В КЪЩАТА НА ЗВЯРА

(МАЛКАСА ПОЙНТ) — Обезобразените трупове на двама мъже и дванадесетгодишно момче бяха намерени късно през нощта в сряда в зловещата туристическа атракция на Малкаса Пойнт — „Къщата на Звяра“.

Според местните власти, полицейският патрул Даниел Дженсън е влязъл в къщата в 23.45 ч. за да търси евентуални мародери. След като не се обадил в управлението, на мястото била изпратена кола. С помощта на доброволци от пожарната команда, полицаи заградили участъка и влезли в загадъчната къща.

Тялото на полицая Дженсън беше открито в коридора на горния етаж, заедно с телата на г-н Матю Зиглър и сина му, Андрю. И тримата очевидно са станали жертва на нападение с нож.

Според Мери Зиглър, съпруга на починалия, Матю бил ядосан от уплахата на сина им след посещението на „Къщата на Звяра“, където бил ходил през деня, и се заканил да му покаже „Звяра“. Малко след 11 часа вечерта в сряда той закарал момчето до „Къщата на Звяра“ с намерението да проникне вътре и да принуди малкия Андрю „да се изправи лице в лице със страховете си“.

„Къщата на Звяра“ е построена през 1902 г. от вдовицата на Лайл Торн — ръководителят на небезизвестната банда на Торн. Оттогава досега в нея са извършени най-малко единадесет загадъчни убийства. Настоящият собственик, Маги Куч, се изнесла от къщата през 1931 година, след като съпругът и трите им деца били „разкъсани на парчета от бушуващ бледолик звяр“, който, както се говорело, влязъл в къщата през прозорец на долния етаж. Скоро след бруталните убийства г-жа Куч отворила къщата за посещения през деня.

Няма сведения за други инциденти до 1951 г., когато две дванадесетгодишни момчета, живеещи в Малкаса Пойнт, влезли в къщата по тъмно. Едното момче, Лари Мейуд, успяло да избяга с леки наранявания. Обезобразеното тяло на неговия приятел, Том Багли, било намерено от детективи призори.

Коментирайки последните убийства, седемдесет и една годишната собственица на къщата обясни: „След като се стъмни, тя принадлежи на Звяра.“ Според шефа на полицията в Малкаса Пойнт, Били Чарлс: „Никакъв звяр не е виновен за смъртта на тримата. Те са били умъртвени от човек, който добре си служи с някакъв остър инструмент. Предполагаме, че ще заловим извършителя веднага.“

Посещенията в „Къщата на Звяра“ са прекратени до приключване на полицейското разследване на убийствата.

 

 

Джуд се наведе напред и погледна Лари, който в този момент, с нервна усмивка на лицето, носеше в стаята двете чаши с кафе. Взе една от тях. Изчака Лари да седне. После каза:

— Вие се представихте като Лорънс Мейуд Ашър.

— Винаги съм бил голям почитател на Едгар Алан По. Всъщност предполагам, че до голяма степен именно неговото влияние ме подтикна да изследвам „Къщата на Звяра“ онази нощ с Томи. Когато най-накрая реших, че едно ново име ще бъде много важно за емоционалното ми оцеляване, изглеждаше съвсем на място да приема името на преследвания герой на По — Родерик Ашър.^[3]