Ричард Леймън
Къщата на Звяра (72)

Епилог

— Кога ще ни махнат веригите?

— Когато се убедят, че няма да избягаме — каза Дона.

— Аз няма да бягам.

Дона присви очи в тъмното. Виждаше само размазано бяло петно там, където седеше дъщеря й, обградена с възглавници.

— Аз пък бих избягала на секундата.

— Защо?

— Ние сме затворници.

— Не ти ли харесва? — попита Санди.

— Не.

— Рози не ти ли харесва?

— Не.

— А на мен да. Само дето е грозна като Аксел.

— Няма как да е иначе, нали са близнаци.

— Тя е малоумна.

— Да.

— Кой ти харесва повече: Сет или Джейсън?

— Никой.

— Аз харесвам повече Сет — каза Санди.

— Аха.

— Няма ли да ме попиташ защо?

— Не.

— Хайде стига, мамо. Сърдиш им се, защото убиха Джуд. Не го убиха те, а Маги. При това той си го заслужаваше.

— Санди!

— Виж колко уби. Шест! Ами да, пада му се.

— Млъкни, по дяволите! — след това се засрами, че говори с такъв език на дъщеря си.

— Добре, поне, че не пипна Сет и Джейсън — каза Санди.

— Много жалко, че не успя.

— Само така говориш. Казваш го нарочно. Знам, че ги харесваш. Не съм глуха.

— Е, не ми е приятно да стоя прикована в тъмното. Въобще тук не ми харесва. А и храната е отвратителна.

— Маги ще ти разреши да готвиш, ако я помолиш. Уик ми каза, че някой ден можем да отидем с колата до Санта Роза и да купим продукти. Щом веднъж започнат да ни имат доверие, ще правим каквото си искаме.

— Най-много искам отново да видя слънцето.

— И аз, мамо.

— Наистина ли?

— Още ли мислиш, че си бременна.

— Да.

— От кого ли ще е бебето? Обзалагам се, че от Джейсън.

— Не знам.

— Аз пък искам да имам бебе от Сет.

— Шшт. Май че идват.