Ричард Леймън
Къщата на Звяра (55)

Двадесет и трета глава

Дона запали двигателя на крайслера. До нея седеше Санди. Рой, все още с калъфката на главата и със завързани зад гърба ръце, седеше отзад между Джуд и Лари. Джуд беше опрял в гърдите му пистолета си. Лари държеше мачетето си така, че извитият му край се подпираше в тялото на Рой.

— Щом ни оставите — каза Джуд, — ще се върнете в мотела. След половин час елате, за да ни вземете. Ако ни няма отпред, не се мотайте около къщата. Тръгнете си и се връщайте на всеки петнайсет минути, докато ни видите. Някакви въпроси?

— Не може ли да паркирам някъде наблизо и да чакам? Мога да ви дам знак, ако някой дойде.

— Колата ще привлече нечие внимание.

— Те наистина ли ще влязат в „Къщата на Звяра“ — попита Санди, сякаш ставаше дума за шега, която само тя не беше разбрала.

— Мисля, че да.

— Ама те са луди.

— Наистина — съгласи се Лари. — Напълно си права.

— Не е нужно и ти да идваш — каза Джуд.

— Но аз искам. Както разбирам, ти се каниш да освободиш света от Звяра.

— Точно това ще направя.

— Добре. Тъй като аз финансирам тази операция, естествено е, че искам да видя как протича. Освен това, може да ти трябва помощ за нашия човек тук.

— И баща ми ли ще вземете с вас?

— Да — каза Джуд, но нищо не обясни.

— Защо?

— За да го накажем.

— И ще го дадете на Звяра?

— Точно така.

— Може ли и ние да идем? — попита тя Дона. — Искам да видя.

— Не, не можем.

— Защо?

— Опасно е.

— Ама Джуд и Лари…?

— Те са друга работа.

— Искам. Искам да видя как Звярът ще сграбчи татко в лапите си и ще го разкъса.

— Санди!

— Искам да гледам!

— Повярвай ми — каза Лари. — Убеден съм, че не желаеш да видиш какво прави Звярът, с който и да е.

— Почти стигнахме — каза Дона.

— Добре. Мини покрай къщата, а след това обърни.

— Тук ли?

— Малко по-надолу, така че да сме зад ъгъла.

Дона намали.

— Тук е добре.

Тя се опита да направи обратен завой, но колата беше много широка. Видя, че няма да успее. Даде назад, за да направи завоя.

— Чудесно — каза Джуд. — Сега изгаси фаровете.

Тя изключи фаровете и пътят пред тях потъна в мрак, с изключение на петната лунна светлина. Шосето не беше чак толкова тъмно както гората от двете му страни, така че спокойно можеше да ги чака тук. Гората свършваше зад завоя. Луната осветяваше пътя с бледа, мека светлина.

— Спри пред будката — каза Джуд с напрегнат шепот.

Дона спря.

— Трябват ми за малко ключовете.

Тя изключи колата. Обърна се и му подаде ключовете.

— Джуд? — едва различаваше чертите на лицето му. — Не е ли по-добре да го заведем в полицията?

— Не.

— Не че аз не… Не може ли да го застреляме или нещо подобно?

— Това ще е убийство.

— Ако го дадете на Звяра, пак ще е убийство.

— Той ще го е извършил, а не ние.

— Не искам пак да влизаш в тая къща. Особено през нощта. За Бога, Джуд.

— Всичко е наред — каза тихо Джуд.

— Нищо не е наред. Може да те убият. Няма да е справедливо. Прекарахме само два дена заедно.

— Ще имаме колкото си искаш дни занапред — каза той и слезе от колата. Измъкна Рой, който се препъна и падна на колене, и се обърна към Лари: — Наглеждай го.

Дона отиде с Джуд до багажника.

— Моля те, върни се в колата.

— Една целувка само.

— Добре.

Тя плътно се притисна към него, стисна го силно с надеждата, че телата им по някакъв магически начин ще се слеят в едно и тогава ще може да го спре. Но след малко той нежно я отмести.

Видя го как извади разкъсаната си предпазна жилетка от багажника и я облече. Взе два фенера и една газова горелка. След това внимателно затвори капака. Подаде й ключовете.

— Колко показва твоят часовник? — попита той.

— Единадесет без петнадесет.

Той свери своя.

— Добре, елате да ни вземете в единадесет и петнадесет.

— Джуд?

— Върви. Моля те. Искам да приключа час по-скоро.

Тя влезе в колата, запали и тръгна напред, без да се обръща към тримата мъже, които остави на пътя.