Ричард Леймън
Къщата на Звяра (51)

4

„На следващата нощ, когато слязох по стълбите към мазето, го заварих да ме чака. Свалих веднага нощницата, за да не я раздере с ноктите си. Прегърнах го, наслаждавайки се на влажната топлина на кожата му. След това се опрях на ръце и колена и той ме облада с не по-малък жар от предишната вечер. Когато опиянението премина, останахме да лежим, докато се съвзема.

После му показах лампата. Дадох му знак да се обърне, за да предпази очите си. След това я запалих и покрих с тъмносин похлупак, който бях направила през деня. Синята светлина не дразнеше чувствителните му очи и едновременно с това беше достатъчна за моите намерения.

Установих, докато го разглеждах, че той е наистина странно устроено същество. Несъмнено, някои от особеностите му обясняваха защо беше такъв чудесен любовник. Една от тях бе дългият, заострен език. Половият му орган безспорно беше най-изумителното и изключителното в него и очевидно той разпалваше както неговия, така и моя любовен плам. Не само, че размерът му беше смайващ, а очертанията и изпъкналости те необикновени, но отборът му не приличаше на нищо, което да съм виждала в познатите на мен създания. Той се затваряше като челюст, в която имаше език, който се подаваше пет сантиметра навън.“

— Глупости — каза Джуд. — Какво, по дяволите, се опитва да ни пробута тя?

— Като че ли пенис с уста — предположи Дона.

— Идеята не е толкова лоша, нали? — каза Джуд и се изсмя.

— Стига да няма зъби — каза Дона.

— За бога, каква ли част от текста са чисти измислици?

— Ти какво мислиш?

— Не знам. Много от това, което казва — ноктите, влажната кожа, реакцията към светлината — отговарят на онова, което видях.

— Ами пениса?

— Нищо не забелязах. Къщата беше тъмна. Едва виждах.

— Ще продължа. „Сигурна съм, че този отвор с език му даваше възможност не само да ме възбужда до краен предел, но също и да разпалва желанието му, като вкусва моите сокове.“

— Господи боже! — промърмори Джуд и поклати глава.

— „След като задоволих любопитството си по отношение на тялото му, той разгледа моето със същия интерес. След това и двамата се отдадохме на нов прилив от страст.

Когато свършихме, аз му предложих най-различни храни. Той изяде сиренето с голямо удоволствие. Наръфа кифлата и я захвърли. Едва подуши телешкото и отказа да го яде. Както по-късно научих, само суровото месо е по вкуса му, а това беше добре сварено. Излочи водата от една купа и след това седна на задните си крака, напълно сит.

Легнах по гръб и разтворих тялото си за него. Той изглеждаше объркан, защото беше свикнал да се сношава само по начина, познат на низшите същества. Все пак успях да го накарам да легне върху мен така, че да мога да виждам особената красота на лицето му и да чувствам хлъзгавата кожа върху гърдите си, докато ме обладаваше.

Когато свършихме, видях как се вмъкна в дупката зад кошовете. Пропълзях до отвора й. Ослушах се и го чух да се движи някъде из дълбините й. Не знаех как се нарича, затова го кръстих Ксанаду, на името на странната и екзотична земя, описана от г-н Колридж В недовършения му шедьовър^[1]. Той си отиде, но знаех, че следващата нощ пак ще се върне.

Оттогава всяка нощ съм с Ксанаду. Слизам тихо в мазето, когато децата заспят. Утоляваме страстта си неколкократно, с плам, който не познава граници. Всяка сутрин, преди да съмне, Ксанаду се връща в дупката си. Не зная защо, нито пък къде отива той. Мисля, че е нощно създание, което прекарва деня в сън. Аз самата започнах да се превръщам в такова.

Дневната светлина ме сварва изтощена до мозъка на костите. Това не минава незабелязано от Сам и Ърл. Обясних им, че напоследък съня ми убягва.

В началото Глен Рос беше най-голямата ми грижа. Той веднага изрази тревога по отношение на моята отпадналост. Настоя да ме прегледа, да не би да имам някакво физическо страдание, но аз рязко му отказах. Той отстъпи и ми предписа приспивателно.

Всяка нощ еротичните желания на доктора стават все по-настойчиви, а това безумно ме плаши. Ласките му ме карат да потръпвам от отвращение. Целувките на Рос са ми противни. И все пак, щях да изтърпя тези мъчения и да му позволя всякакви волности, само за да разсея подозренията, ако не бяха явните следи, оставени по тялото ми от Ксанаду — натъртванията, драскотините и раните от ноктите, белезите от ухапване. Едва ли има място по тялото ми, от врата надолу, което да не е пострадало от страстната ни любов. Когато съм с децата и д-р Рос, винаги нося блуза с висока яка и дълги ръкави и пола до петите. Но и това понякога не е достатъчно прикритие. Веднъж трябваше да оправдая драскотините по лицето и ръцете си с някакъв измислен котарак, който се е разфучал, когато съм го вдигнала.

Преди три нощи д-р Рос ме посети и искаше да узнае на какво се дължи хладината ми към него. Въпреки че отдавна очаквах такъв изблик от негова страна, затрудних се да намеря отговор, който да не събуди подозренията му. Най-сетне, с преднамерена скромност и срам му признах, че като извършваме греха на прелюбодеянието, и двамата обричаме душите си и че не мога повече да погубвам себе си. За моя най-голяма изненада, Рос ми предложи да се оженим. Казах му, че не мога да живея с мъж, който ме е опозорил. Той подигравателно се изсмя и изтъкна, че вече съм била достатъчно опозорена, щом съм била женена за бандит и убиец. Използвах тази обида по адрес на починалия ми съпруг като претекст да изгоня д-р Рос от къщата си. Мисля, че повече няма да дойде.

Вчера пратих писмо на Етел. Съобщих й, че д-р Рос е оттеглил предложението си за женитба и че съм много покрусена. Помолих я да вземе Сам и Ърл за две седмици, защото смятам да отида до Сан Франциско, за да се разтуша. С нетърпение очаквам отговора й. Когато децата заминат за Портланд, ще мога да изоставя уморителната роля, която играех пред тях. Аз и Ксанаду ще имаме на разположение цялата къща.“

— „28 юни“ — прочете Дона. — Значи не е писала почти месец в дневника. „Утре децата се връщат от Портланд, придружени от Етел, която иска да ни гостува за неопределен период от време. С мъка на сърцето очаквам завръщането им.

Почти три седмици аз и Ксанаду живяхме необезпокоявани в къщата. С пристигането на другите, той ще трябва да се върне в мазето. Не знам дали сърцето ми ще издържи раздялата.“

„1 юли. Снощи, докато Етел и децата спяха, отидох в мазето. Вместо да ме посрещне с прегръдка, Ксанаду ме гледаше враждебно, застанал в ъгъла, близо до дупката си. Взе суровото говеждо, което му донесох. Сграбчи го в лапите си, вмъкна се в дупката и изчезна. Въпреки че го чаках до зори, той не се върна.

2 юли. Ксанаду не дойде.

3 юли. И тази вечер не излезе.

4 юли. Ако иска да ме унищожи като не се появява, мисля че успява. Знам какво ще направя, ако не се върне скоро.

12 юли. Нощите минават. Страхувам се, че той няма намерение да се върне. Знам, че постъпих глупаво като го пуснах да излезе от мазето. Той свикна с удобствата на къщата и с постоянното ми присъствие. Как би могъл да разбере, че беше наложително да се върне в мазето? Сигурно е решил, че го отблъсквам.

14 юли. Снощи, вместо да продължа нощното си бдение в мазето, бродих из обраслите с дървета хълмове зад къщата. Въпреки че не открих никаква следа от Ксанаду, довечера пак ще ги обиколя.

31 юли. Нощните ми излети из хълмовете не доведоха до нищо. Чувствам се съсипана. С изчезването на Ксанаду, изчезна всяка радост от живота ми. Дори и децата не ме правят щастлива. Ненавиждам ги с цялото си сърце, защото те бяха причината за тази загуба. Сигурно щях да ги откъсна неродени от утробата си, ако знаех каква мъка ще ми донесе съществуването им.

1 август. Прекарах нощта в мазето с надеждата, че Ксанаду ще се върне. Искаше ми се да се помоля, но не посмях да оскверня Бога. Накрая реших да сложа край на живота си.

2 август. Снощи изчаках Етел и децата да заспят. След това занесох дълго въже в мазето. Лайл често ми беше говорил за смърт чрез обесване. Ужасно се страхуваше от такава смърт, но накрая загина от куршум. Бих избрала друг начин, за да сложа край на живота си, но никой, освен примката, не ми изглеждаше сигурен.

Дълго се мъчих с въжето. Не можах да направя възела както трябва. Реших, че обикновена примка ще свърши работа. Болката от задушаването щеше да е непоносима, но само за миг.

Успях след доста опити да преметна примката през една от подпорните греди на мазето. Завързах другия край на въжето за централната колона. След това се качих на стола, който бях донесла за тази цел. С примката на шията се подготвих за смъртта си.

Изведнъж разбрах, че не мога да си отида от този живот, без да направя последен опит да видя моя скъп Ксанаду.

След като реших това, слязох от стола и се приближих до отбора на дупката. Коленичих. Извиках го. След като почаках няколко минути, без да чуя отговор, реших да го намеря. Ако ми беше писано да загина, докато го търся, още по-добре. Такава смърт щеше да ме спаси от мъчителното обесване.

Свалих си дрехите и се вмъкнах в дупката с главата напред, точно както го бях виждала да изчезва. Плътта ми се притискаше във влажната и студена пръст. Цареше пълен мрак. Тесният проход ми пречеше бързо да пълзя, затова напредвах бавно, лазейки по корем, като змия. Извивах се с мъка и влизах все по-надълбоко. Стените на тунела се затягаха около мен, затискаха ме, сякаш искаха да изстискат и последната глътка въздух от дробовете ми. Напрегнах се и продължих напред.

Когато не можех повече да мръдна, извиках Ксанаду. Зовях го с цялата болка на любовта и отчаянието. Виках името му, въпреки че дробовете ми пареха при всяко вдишване, но не можех да си представя, че ще умра, без да се сбогувам с моя любим.

Най-сетне дочух познатия шум от плъзгането на слузестата му кожа по глината. Чух свистенето на дъха му. Той бутна лицето ми с муцуната си и започна да го лиже.

Захапа косата ми с едрите си челюсти и запълзя назад, като ме теглеше. Болката беше добре дошла за притъпените ми усещания. Когато накрая пусна косата ми, усетих, че наоколо нямаше стени, които да ме притискат. Въздухът беше свеж. По-късно разбрах, че ме беше довел в подземното си леговище — една кухина, голяма колкото да може да стои изправен и да ляга в нея. Беше разположена на няколко метра под земята, точно в края на двора ми. Свежият въздух влизаше от скрит отвор над главите ни и от другите тунели, които водеха към хълма. Всичко това открих на сутринта. Когато Ксанаду ме довлече до леговището си, бях почти в безсъзнание и треперех от студ. Прегръдките на моя любим прогониха студа и скоро потънах в блажен сън.

Той ме събуди малко преди да съмне. Вече се бях съвзела. Ксанаду проникна в тялото ми и ме люби по-нежно от всякога, но със същата жар. Когато свършихме, той ме заведе до един отвор. От начина, по който се разделихме, разбрах, че довечера ще дойде.

Минах гола по росната трева под сивотата на утрото.

Прекарах сутринта в усамотение и размисъл. Малко преди пладне мислите ми бяха прекъснати от млад мъж на име Гюс, който искаше да свърши някаква работа срещу храна. Дървата трябваше да се нацепят, затова му възложих да се заеме с тях. По-голямата част от следобеда чувах екливия звук на брадвата му. През цялото това време продължих да обмислям намеренията си.

Нощ е. Гюс вечеря с нас и си тръгна. Децата спят. Етел още не се е оттеглила в стаята си, но няма значение. Ксанаду чака. Ще го пусна в къщата и отново ще разполагаме изцяло с нея.“

— Това ли е всичко? — попита Джуд.

Дона кимна.