Ричард Леймън
Къщата на Звяра (47)

Деветнадесета глава

От прозореца на крайното бунгало Рой видя, че Дона и Санди влизат с двама мъже в номер 12. Колата й беше пред номер 9. Досети се, че 9 е нейното бунгало, а другото е на мъжете.

Това опростяваше нещата. Вечерта Дона и Санди ще се върнат в бунгалото си. Може би след пет минути. А, може би след часове. Но рано или късно ще се появят. Все едно, той ще чака, докато се стъмни.

Обърна се и погледна към двете легла и към момичетата, които лежаха завързани. По-голямата, дъщерята на собственика, все още подсмърчаше. Реши, че трябва да е на шестнадесет или може би седемнадесет години. Не знаеше името й. Важното е, че му беше гот с нея. Когато започна да я чука, усети, че отдолу се овлажнява, което значеше, че й харесва. Прекара с нея почти час, когато четиримата излязоха. Може би отидоха да вечерят. Дъщерята на собственика се разрева чак след това. Сигурно я налегнаха угризения.

Рой се чудеше защо никой не я търсеше. Може би родителите й са свикнали често да изчезва.

Рой повдигна края на пердето и пак погледна към номер 12. Вратата все още беше затворена.

Отново погледна към момичетата. Точно сега не искаше никоя. Все пак, беше му приятно да ги гледа как лежат голи и безсилни в тъмнеещата стая.

По-късно може би ще се заеме с една от тях.

Коя?

По дяволите, има достатъчно време да реши. Много време.

Изправи се. Очите на по-голямото момиче го гледаха в упор, когато той застана до нея. Наведе се над леглото. Очерта с показалеца си кръг около лявото й зърно и видя как тъмната кожа около него се сви и втвърди.

— Харесва ли ти? — прошепна с усмивка, надвесен над нея.

След това измъкна възглавницата изпод главата й. Занесе я на стола до прозореца. Сложи я пред твърдата дървена облегалка. Седна и се опря на възглавницата. Така беше много по-добре.

Открехна пердето и продължи да наблюдава.