Ричард Леймън
Къщата на Звяра (39)

1

Когато Джуд слезе от колата, видя Дона да седи на стълбата пред бунгалото. Веднага разбра, че нещо не е наред. Тръгна към нея. Тя го видя и се изправи. Той я прегърна. Дона заплака тихо, безмълвно. Чувстваше как гърбът й потръпва под ръцете му. Джуд я погали по главата. Усети мократа й буза върху лицето си. Стояха така дълго време.

След това Дона вдигна поглед към него. Подсмръкна, извинително се усмихна и избърса лицето си с ръкава на блузата.

— Благодаря ти.

— Добре ли си вече?

Тя кимна и стисна устни.

— Искаш ли да се поразходим? — попита тя.

— Знам едно място. Но трябва да отидем с колата.

— Преди да тръгнем, трябва да платя за тази вечер.

— Добра идея. И аз трябва да сторя същото.

Двамата отидоха до рецепцията. Платиха и се върнаха при колата на Джуд.

— Къде е Санди?

— Спи.

— Май често прави това, а?

— Добър начин да оцелееш.

— Тя добре ли се чувства?

— Не. Мисля, че не.

Качиха се в крайслера и Джуд подкара по крайбрежната улица.

— Днес сутринта видяхме колата ти в града — каза Дона.

Явно искаше да смени темата.

— Пак отидох в „Къщата на Звяра“.

— Да не би пак да са я отворили за посетители. Мислех, че полицията…

— Тя нищо не знае за убийството. Трупът беше изчезнал, а също и кръвта. Изглежда някой добре е почистил.

— Чистници — Дона срещна погледа му и се усмихна. — Това е работа на Аксел. Той почиства къщата.

— Аксел е затънал в тая история до гуша. Също и майка му. Всички. Това е работа на семейството. От време на време убиват някого, за да привлекат посетители.

— Но ако тялото е изчезнало…

— Изглежда са се подплашили, защото това убийство става много скоро след другите две. Толкова са неспокойни, а се държат така, сякаш нищо не е станало.

— Защо са я убили? Казах „те“. Накара ме да ти повярвам. Защо са я убили, след като не искат никой да научи за това?

— Тя щеше да подпали къщата.

— Да, това е сериозен мотив. Какво смяташ да правиш? Ще се опиташ ли да откриеш тялото й?

— Това няма да ни е от полза. Трябва да намерим мъжа, които се крие в маймунския костюм.

— И после?

— Ако трябва, ще го убия.

— Смяташ да го убиеш, така ли?

— Едва ли ще имам някакъв друг избор.

Докато минаваха покрай „Къщата на Звяра“, замълчаха. След като завиха зад ъгъла, Дона се обади.

— Много ли хора си убил?

— Да.

— Мислиш ли… често за това?

Той я погледна, след това се насочи към бордюра и спря.

— Питаш дали съвестта ми е гузна?

— Може и така да се каже.

— Не съм убил никого, който да не си го е заслужил.

— Кой решава това.

— Аз. Аз го осъждам и екзекутирам.

— Как успяваш?

— Чувам гласове.

Тя се усмихна.

— Говоря сериозно.

— Аз също. Чувам един глас. Обикновено моят. Той ми казва: „По-добре пречукай това копеле, преди то да те пречука.“

— Ужасен си.

Джуд тихо се разсмя. След това усети как нещо студено, вътре в него, го стисна. Преглътна.

— Понякога чувам гласовете на мъртвите. Хора, които не познавам. Виждал съм само снимките им във вестниците, или на живо. Те ми казват: „Щях да съм още жив, ако оня кучи син не ми беше светил маслото.“ След това поглеждам към живите и те ми казват: „Оня тип утре ще ме убие.“ Аз го осъждам и след това, ако мога, го екзекутирам. Мисля че по този начин отмъщавам за мъртвите и спасявам нечий живот. Може би звучи ужасно, но съвестта ми е съвсем спокойна.

— Убиваш ли за пари?

— Ако е някой, когото искам да убия, винаги се намира човек, готов да ми плати за това.

Излязоха от колата. Джуд хвана Дона за ръката и двамата пресякоха улицата.

— Искаш ли да ти покажа как е станало.

— Нямам нищо против.

Влязоха в гората. Джуд вървеше напред и търсеше пролуки сред гъсто обраслите борове и непроходимите места, осеяни с камъни и паднали дървета. Спря на два пъти, за да може Дона да си почине.

— Не ми каза, че е пълно с толкова непредвидени препятствия.

Последните няколко метра бяха стръмни и Джуд се обърна да види Дона. На лицето й беше изписана решителност. Тя избърса с опакото на ръката капка пот от върха на носа си. Влажни кичури бяха залепнали за челото й.

— Почти стигнахме — каза той. Подаде й ръка. Изтегли я върху един изсъхнал пън. След това и двамата скочиха на земята. — Успяхме.

Вървяха безпрепятствено по равното било на хълма и стигнаха до една ветровита поляна.

Дона се протегна и разпери ръце.

— О, вятърът е толкова приятен.

— Почакай ме тук. Трябва да си прибера някои неща.

— Значи затова дойдохме тук?

Отиде с Джуд до края на поляната. Той посочи надолу към скалите.

— Оставих част от екипировката си при тези камъни.

— Там ли стоеше снощи?

— Да, на това място.

Двамата се спуснаха по склона. След това се изкачиха по камъните до върха на възвишението, откъдето се виждаше задната страна на „Къщата на Звяра“.

— Не мога да си представя, да остана тук през нощта — каза Дона. — Достатъчно неприятно изглежда и на дневна светлина.

— Ще сляза да си взема вещите — каза Джуд.

— Добре. Ще те изчакам.

Дона седна на един камък. Джуд се смъкна до равното място с двете борчета. Раницата, пушката и бинокълът бяха на същото място, където снощи ги заряза и се затича надолу по хълма, за да спре жената. Прибра бинокъла, мушна го в раницата и я завърза. После я преметна на гърба си. Вдигна калъфа с пушката и се изкачи на върха.

— Хайде да се върнем на поляната — каза Дона.

— Добре.

— Не ми е много приятно да гледам фасадата на тая къща.

— Това е гърбът й.

— Няма значение.

Изкачиха се до тревистата поляна. Джуд остави пушката и раницата си. Дона се приближи, сложи длани върху гърдите му и го погледна.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

— Разбира се.

— За убийствата?

— Ако искаш.

— Това, което се случи днес… — тя наведе поглед. — Днес научих, че… сестра ми… — гласът й секна.

Тя се извърна. С гръб към него пое дълбоко въздух. Джуд я хвана за раменете.

— Сестра ми е убита! — изхлипа тя и избухна в сълзи.

Джуд я обърна към себе си и силно я прегърна.

— Аз я убих, Джуд. Аз я убих. Избягах. Иначе той нямаше да го направи. Нямаше да му се наложи. Боже! Не предполагах. Не знаех! Аз ги убих. Аз ги убих и двамата!