Ричард Леймън
Къщата на Звяра (37)

1

— Днес трябва да го получим, госпожо. Засега това мога да ви кажа. Като го получим, ще го монтирам.

— Дали ще стане днес? — попита Дона.

— Както ви обясних, зависи кога ще ни доставят радиатора.

— До колко часа работите?

— До девет.

— Мога ли тогава да си взема колата?

— Ако е готова. Сту ще ви я даде. Аз си тръгвам в пет. Сту не е монтьор. Ако не я направя до пет, значи ще стане утре.

— Благодаря ви.

Видя Санди да гледа към един автомат за шоколад и други храни.

— Мога ли да си взема чип? — попита детето.

— Виж…

— Моля те. Умирам от глад.

— Скоро ще обядваме. Защо не почакаш и ще ядеш пържени картофи.

— Тук наблизо можем ли да обядваме? — попита тя и застана с гръб към автомата.

— Не съм сигурна — призна Дона.

— Не искам там, където бяхме вчера. Беше гадно.

— Хайде да тръгнем насам.

Тръгнаха на юг по крайбрежната улица.

— Кога ще е готова колата?

— Не се знае.

— Аха — Санди сбърчи нос.

Когато отново го отпусна, огромните й слънчеви очила се плъзнаха надолу. Намести ги с показалеца си.

— Човекът в гаража не можа да ми каже кога ще е готова. Но имам чувството, че и утре ще бъдем тук.

— Ако татко не ни пипне преди това.

Споменаването му сепна Дона. Сега, когато срещна Джуд, незнайно как съзнанието й изтласка бившия й съпруг в един тъмен ъгъл и го забрави.

— Той не знае къде сме.

— Но леля Карън знае.

— Хайде да се обадим на леля ти — Дона се огледа и видя една телефонна будка на ъгъла на бензиностанцията Шеврон, от която току-що си бяха тръгнали. Върнаха се обратно. — Колко струва чипсът?

— Трийсет и пет цента.

Тя подаде на Санди един долар.

— Продавачът ще ти върне.

— Ти искаш ли нещо?

— Не, благодаря. Ти върви.

Видя как дъщеря й тръгна, а тя влезе в телефонната будка.

Монетите издрънкаха в апарата. Набра централата. Поиска разговорът да бъде за сметка на домашния й телефонен номер. Когато я свързаха, чу телефонът на сестра й да звъни. След второто позвъняване някой вдигна слушалката. Дона очакваше да чуе гласа на Карън, но отсреща мълчаха.

— Ало? — каза тя накрая.

— Да.

— Боб? — попита тя, въпреки че гласът не приличаше на неговия. — Боб, ти ли си?

— Кой се обажда?

— А вие кой сте?

— Сержант Морис Уо от полицията на Санта Моника.

— Господи!

— За какво търсите госпожа Марстън?

— Аз просто… тя е моя сестра. Нещо случило ли се е с нея?

— От къде се обаждате, моля?

„Как да съм сигурна, че си полицай?“ — каза си тя, а после си отговори: „Няма как“.

— Обаждам се от Тъксън.

— Така.

Представи си го как затваря, обръща се към Рой и се ухилва, защото толкова лесно е разбрал каквото иска. Но той не затвори.

— Извинете, как се казвате?

— Дона Хейс.

— Така. А кой е адресът и телефонният ви номер?

— Какво се е случило с Карън?

— Моля, сестра ви има ли роднини в района на Лос Анджелис?

— По дяволите!

— И така, госпожо Хейс, много съжалявам, но сестра ви е починала.

Починала?

— Тя и съпругът й Робърт Марстън са починали снощи. Така че, ако имате някакви близки…

— Родителите ни — тя беше онемяла. — Джон и Айрин Бликс.

— Бликс. Добре, госпожо Хейс, бихте ли ми каза ли къде живеят?

Тя продиктува адреса и телефонния номер.

— Така.

— Убити ли са?

— Да, убити.

— Знам кой го е направил.

— Така ли?

— Какво значи „така ли“? По дяволите, та аз наистина знам кой ги е убил.

— Добре. Бихте ли ми казали.

— Това е бившият ми съпруг. Казва се Рой Хейс. Вчера е освободен — имам предвид в събота. По някое време в събота.

— Така. От къде е освободен?

— От затвора Сан Куентин.

— Така.

— Лежа шест години, защото изнасили дъщеря ни.

— Така.

— Той е убил Карън, за да разбере къде съм аз.

— А тя знаеше ли?

— Да, знаеше.

— Така, значи вие сте в опасност. Опишете, ако обичате вашия Рой Хейс.

Докато обясняваше на полицая как изглежда бившият й съпруг, видя, че Санди се връща с пликче чипс. То беше отворено. Санди вадеше чипса един по един и ги мушкаше в устата си на една страна.

— Значи той е с кола.

— До, но не знам каква. Може би е взел една от колите на Карън. Имат жълт фолксваген и бял понтиак Гран при.

— Така, от коя година са?

— Не знам.

Тя погледна към дъщеря си, която дъвчеше чипс пред будката. Дона се обърна настрана и заплака.

— Моля ви госпожо Хейс. Колите нови ли са?

— Фолксвагенът е от 1977. За другата не знам. Може би ’72 или ’73.

— Така. Много добре, госпожо Хейс. Много добре. Обадете се на полицията в Тъксън и съобщете в какво положение се намирате. Може би ще ви придружат до летището.

— Летището ли?

— Така. Не бива да оставяте родителите си сами да преживеят трагедията.

— Да. Прав сте. Ще отида при тях колкото се може по-скоро.

— Така.

— Благодаря ви, господин Уо.

Тя затвори телефона. Санди почука по пластмасовата стена на будката. Дона не й обърна внимание, а започна да търси в чантата си монети. Намери ги и отново се обади.

— Полицейското управление на Санта Моника — каза женски глас. — Офицер Блиъри слуша. С какво мога да ви помогна.

— Имате ли полицай на име Морис Уо?

— Един момент, моля.

Дона чу телефонен звън. Някой вдигна слушалката.

— Отдел „Убийства“. Инспектор Харис слуша.

— Имате ли полицай на име Морис Уо?

— В момента не е тук. Мога ли аз да помогна?

— Говорех по телефона с един човек — тя подсмръкна и потърка с ръка носа си. — Той твърди, че е сержант Морис Уо. Просто исках да проверя дали наистина е полицай.

— И?