Ричард Леймън
Къщата на Звяра (16)

3

Дона стоеше до северната част на желязната ограда и наблюдаваше зловещата, обрулена от времето къща. Изпитваше нежелание да се приближи до нея.

— Не съм сигурна, че ми се прави това, мила.

— Но ти каза, че ще проверим за посещенията.

— Не зная дали изобщо искам да вляза вътре.

— Защо не?

Дона сви рамене. Не искаше да изрази с думи мрачния страх, който усещаше.

— Не знам — каза тя.

Тя премести погледа си от издадения навън скосен прозорец нагоре към балкона с перилата. После зрително обходи разстоянието от триъгълното чело на островърхия покрив до кулата в южния край. Прозорците на кулата не отразяваха нищо. Покривът й представляваше стръмен конус и приличаше на шапка на вещица.

— Страхуваш се, че ще се шашнеш ли?

— Езикът ти достатъчно ме „шашка“.

Санди се засмя и нагласи слънчевите си очила.

— Добре, ще погледнем графика на обиколките. Но не ти обещавам нищо.

Запътиха се към будката за билети.

— Ако те е страх, ще отида сама.

— Ти няма да влезеш вътре сама, малка госпожице!

— За мен е на половин цена.

— Въпросът не е в това.

— А в кое е въпросът?

Можеш никога да не излезеш оттам, внезапно си помисли Дона. Пое дълбоко дъх. Въздухът, който ухаеше на високопланински бор, я успокои.

— В какво е въпросът?

Дона се опита да изкриви лицето си в зла усмивка и проломоти:

— Не искам Звярът да те изяде!

— Ти си ужасна!

— Но не толкова, колкото Звярът.

— Мамо! — смеейки се, Санди размаха дънковата си чанта.

Дона я улови с ръка, вдигна поглед и видя мъжа от кафенето. Очите му бяха приковани в нея. Усмихвайки му се, Дона отби следващата атака от страна на дъщеря си.

В ръката му забеляза син билет.

— Добре, скъпа, стига толкова! Ще направим обиколката. Ще разгледаме къщата.

— Наистина ли? — попита зарадвано.

— Рамо до рамо, ние ще се изправим пред ужасния Звяр.

— Ще го размажа с чантата си — каза Санди.

Докато вървеше към входа, Дона видя как мъжът небрежно се обърна към неспокойния си приятел и му заговори.

— Виж — Санди посочи над касата един дървен циферблат на часовник. На табелата отгоре пишеше: „Следващата обиколка започва в…“, а часовникът показваше десет. — Колко часът е сега?

— Почти десет — каза Дона.

— Ще влезем ли?

— Добре. Хайде да се подредим на опашката.

Те застанаха зад последния човек — дундест пубертет, скръстил важно ръце на корема. Без да помръдне крака, той се обърна целият и изгледа критично Дона и Санди. Каза тихо „Хм“, като че ли присъствието им го обиждаше и наведе рамене.

— Какво му става на този? — прошепна Санди.

— Шшшт.

Докато чакаха, Дона преброи четиринадесет души на опашката пред тях. Въпреки че осем изглеждаха деца, тя видя само две, които можеха да минат в категорията „деца под дванадесетгодишна възраст“, за които имаше намаление. Ако на никой от останалите не се полагаше билет с намаление, тя изчисли, че обиколката носи петдесет и два долара приход.

Никак не е зле, помисли си тя.

Мъжът от кафенето беше трети в редицата.

Млада двойка, мъж и жена, с две русокоси момиченца, пристъпиха към будката за билети.

— Това прави шейсет и четири — каза Дона.

— Какво?

— Долара.

— Колко е часът?

— Остават две минути.

— Не обичам да чакам.

— Наблюдавай хората.

— Защо да ги наблюдавам?

— Интересни са.

Санди погледна майка си. Дори с тъмните очила, които закриваха по-голяма част от лицето й, скептицизмът на Санди беше очевиден. Но тя направи крачка встрани от опашката, за да разгледа хората по-внимателно.

— Демони! — някой пронизително изкрещя. — Таласъми!

Дона рязко се обърна. Застанала на средата на улицата, една слаба бледа жена сочеше към нея, към Санди — към всички тях. Жената беше на не повече от тридесет години. Косата й беше късо подстригана, по момчешки. Жълтата й рокля без ръкави беше смачкана и изцапана. Краката й бяха мръсни и боси.

— Ти, и ти, и ти също! — крещеше тя. — Таласъми! Караконджули! Всичките сте вампири, които изсмукват кръвта на мъртвите!

Вратата на будката рязко се отвори. Оттам изтича мъж с червено от яд лице.

— Махай се оттук, по дяволите!

— Червеи! — крещеше тя. — Всички вие сте червей. Да плащате, за да видите тази мръсотия! Лешояди! Страхливци!

Мъжът измъкна широкия си кожен колан от гайките на панталона и го сгъна на две.

— Предупреждавам те!

— Блудници такива! Блудствате с трупове!

— Това вече е прекалено — мърмореше той.

Жената хукна назад, когато мъжът я подгони с високо вдигнат колан, готов да я удари. Залитайки, тя падна тежко на настилката.

— Продължавай, червей такъв! Таласъмите обичат това! Виж ги тия дръвници! Дай им кръв! За това са дошли!

Изправяйки се на крака, тя разтвори предната част на роклята си. Гърдите й бяха твърде големи за толкова дребна жена. Те се люлееха върху корема й като чували с ориз.

— Дай им зрелища! Дай им кръв! Разкъсай плътта ми! Точно това обичат те!

Той вдигна колана над главата й, готов всеки миг да го стовари.

— Недейте! — думата беше изстреляна бързо и остро.

Пазачът се огледа.

Дона се обърна и видя мъжа от кафенето, който излезе от опашката. Приближи се към човека с колана.

— Ти си гледай твоята работа, приятелче.

Той продължи да върви.

— Нямаме нужда от чужда намеса.

Той нищо не каза на мъжа с колана, но мина покрай него към жената. Помогна й да се изправи. Повдигна роклята, за да покрие раменете й, и внимателно я придърпа отпред. Жената хвана здраво скъсаните краища с трепереща ръка.

Той тихо й заговори. Тя се спусна към него, целуна го необуздано в устата и отскочи встрани.

— Бягайте! Бягайте, за да спасите живота си! — крещеше тя. — Бягайте, за да спасите душите си!

След това хукна по улицата.

Няколко души от опашката се засмяха. Някой смотолеви, че лудата жена е част от атракцията. Други не се съгласиха. Мъжът от кафенето се върна и застана мълчаливо на опашката до приятеля си.

— Слушайте, хора! — извика човекът с билетите. Той тръгна към тях, като поставяше колана обратно в гайките на панталона. — Извиняваме се за закъснението, но съм сигурен, че всички можем да проявим разбиране към момичето. Преди три седмици Звярът нападна съпруга и единственото й дете — разкъса ги на парцали. След това преживяване момичето превъртя. През последните дни, откакто отново започнахме да пускаме посетители, непрекъснато се мотае наоколо. Но сега, тук има една друга жена, жена, която е минала през пречистващия огън на трагедията, и се е обогатила от нея. Това е собственицата на „Къщата на Звяра“ и ваш личен екскурзовод по време на днешната обиколка.

С широк замах той посочи към поляната пред къщата. Към тях се приближаваше приведена, дебела жена.

— Още ли искаш да влезем?

Санди сви рамене. Лицето й бе пребледняло. Беше стресната от истеричната жена.

— Да — каза тя. — Мисля, че да.