Ричард Леймън
Къщата на Звяра (15)

2

Решиха да закусят в „Ресторанта на Сара“, от другата страна на бензиностанцията „Шеврон“. След като разгледа поничките, изложени на витрината, Санди се отказа от тях. Поръча си бекон с яйца.

— Това място е отвратително — каза тя.

— Повече няма да се храним тук.

— Ха-ха.

Санди бръкна под масата и сбръчка нос от отвращение.

— Има лепната дъвка.

— Под масите винаги има дъвки. Някои от нас обаче са достатъчно разумни и не си пъхат ръцете там.

Санди подуши пръстите си.

— Отвратително!

— Защо не се измиеш?

— Обзалагам се, че тоалетната е истински „кенеф“ — каза тя и стана от масата, сякаш изгаряше от нетърпение да провери предположението си.

Дона я наблюдаваше усмихнато как пристъпва пъргаво към другия край на заведението. Сервитьорката се приближи и напълни с кафе голямата нащърбена чаша.

— Благодаря.

— Пак заповядай, мила.

Наблюдаваше как сервитьорката се отправя към друга маса. В следващия миг вниманието й бе привлечено от отварянето на вратата.

В заведението влязоха двама мъже. Изпитият изглеждаше твърде млад за бялата си коса. Въпреки че беше добре облечен, със син спортен костюм, в погледа му се четеше безпокойството на човек, който бяга от нещо. Мъжът до него би могъл да бъде негов бодигард. С дълбоки сини очи и лице, което й напомняше за дървена гравюра, той имаше уверения поглед на ченге. Или на войник. Или на водача от Колорадо, който преди много години ги беше завел с Карън на лов за елени, заедно с баща им.

Двамата мъже седнаха пред бара. По-якият от тях имаше светлокестенява коса, равно подрязана над яката на ризата. Широкият му гръб изпълваше светлокафявата риза и я опъваше. Черният колан изглеждаше твърд и нов в сравнение с дънките, които бяха толкова стари, че едната от гайките на кръста беше скъсана и подскачаше върху задния джоб. Грубите му обувки с каучукови подметки изглеждаха още по-стари и от дънките.

Привлечен от силата на нейния поглед, мъжът погледна през рамо. Дона се пребори с порива си да извърне очи. Тя срещна очите му за момент, след това погледна към другия мъж, след това небрежно плъзна поглед по тезгяха. Вдигна чашата. От кафето вече не излизаше пара. Върху тъмната повърхност се беше образувал мазен слой, който отразяваше цветовете на дъгата, подобно на развалено месо. Все пак отпи. Докато оставяше чашата обратно на масата, тя погледна към мъжа още веднъж.

Той вече не я гледаше.

Разочарованието помрачи облекчението й.

Продължаваше да пие кафе и да го гледа. Главата му беше обърната към неспокойния белокос мъж. Той го слушаше. Нечие рамо й пречеше да вижда устата му. Забеляза лека издатина на гребена на носа му, вероятно от някаква стара травма. От ъгъла на веждата му надолу, към скулата, косо се спускаше белег. Дона сведе поглед, страхувайки се, че може отново да привлече вниманието му.

Когато чу бързите познати стъпки, видя, че мъжът се обърна. Той погледна към Санди, после към Дона, а след това отново към приятеля си.

— Чисто ли беше? — попита Дона.

— Нямаше с какво да си избърша ръцете — каза Санди и седна.

— А ти в какво се избърса?

— В панталона. Къде е яденето?

— Може би ще имаме късмет, ако не го донесат.

— Умирам от глад.

— Предполагам, че можем да го опитаме.

Сервитьорката дойде скоро и донесе яйца, кренвирши и сандвичи с кайма. Храната изглеждаше добра, колкото и да беше странно. Докато Дона режеше кренвиршите, стомахът й силно изкъркори.

— Мамо! — закиска се Санди.

— Сигурно се задава буря с гръмотевици — каза Дона.

— Не можеш да ме измамиш. Това бяха червата ти.

— Не е учтиво да се говори така.

Момичето се усмихна. След това, с намръщена физиономия, която изразяваше отвращение, взе стрък магданоз от сандвичите и го захвърли в края на чинията.

Дона погледна към мъжа. Той пиеше кафе. Докато ядеше и говореше със Санди, тя често поглеждаше към него. Видя, че не яде. Очевидно той и приятелят му бяха дошли в заведението само, за да изпият по едно кафе. След малко станаха от бара.

Мъжът тръгна към касата и посегна към джоба на дънките. Неспокойният му приятел запротестира, но загуби спора. След като плати сметката, от джоба на ризата си извади тънка пура. Махна обвивката. Докато смачкваше целофановата опаковка на малка топка, той огледа пространството около бара, търсейки кошче за боклук. Като видя, че няма, пъхна топчето в джоба на ризата. Стисна пурата между зъбите. Очите му внезапно се стрелнаха към Дона. Заковаха се в нея, държаха я във вцепенение като подплашена кошута. Очите му не се отместиха, докато мъжът не драсна клечка кибрит и поднесе пламъка под върха на пурата си. Загаси клечката. След това се обърна, бутна вратата и излезе.

Дона изпусна дълбока трептяща въздишка.

— Добре ли си? — попита Санди.

— Всичко е наред.

— Какво става?

— Нищо ми няма. Добре съм.

— Не изглеждаш толкова добре.

— Привършваш ли с яденето?

— Вече приключих — каза Санди.

— Готова ли си да тръгваме?

— Аз съм готова. А ти няма ли да довършиш закуската си?

— Не. Хайде да тръгваме — тя взе сметката. Ръката й трепереше, когато посегна към портмонето. Пъхна три банкноти под края на чинията и бързо се изправи.

— Какво става?

— Нищо, просто искам да изляза навън.

— Добре — каза момичето неопределено и последва Дона към касата.

Когато излязоха, Дона огледа тротоара. Една пресечка по-надолу някаква възрастна жена с пудел слизаше с мъка от бордюра. Нямаше и следа от двамата мъже. Тя погледна и в другата посока.

— Какво търсиш? — попита Санди.

— Опитвам се да разбера в коя посока е най-добре да тръгнем.

— Вече сме ходили натам — каза момичето и кимна наляво.

— Добре.

Свиха надясно.

— Мислиш ли, че можем да заминем тази сутрин? — попита Санди.

— Не зная колко време ще е нужно. Намираме се поне на един час от мястото, където оставихме колата. Момичето от мотела не каза в колко часа Аксел е отишъл да я вземе.

— Ако няма да тръгваме веднага, защо не отидем да разгледаме „Къщата на Звяра“?

— Не знам, миличкото ми.

— За мен е на половин цена.

— Сигурна ли си, че наистина искаш да разгледаш такова зловещо място?

— Какво представлява то?

— Говори се, че е домът на ужасен Звяр, който убива хора и ги разкъсва. Това е мястото, където преди няколко седмици бяха убити онези трима души.

— О, това ли е мястото?

— Да, наистина.

— УУУУ! Можем ли да го видим?

— Не съм сигурна, че идеята ми харесва.

— О, хайде. Почти стигнахме. Моля те!

— Добре, нищо не ни пречи да проверим в колко часа започват посещенията.