Ричард Леймън
Къщата на Звяра (13)

Четвърта глава

Рой се събуди в голямо двойно легло. До него, с лице надолу и ръце завързани на гърба, лежеше Джони. Беше гола. Въже от простора свързваше китките й с дясната ръка на Рой. Той развърза въжето от ръката си, след това и нейните ръце.

Обърна Джони по гръб. Очите й бяха отворени. Тя погледна в него, през него, покрай него. Сякаш беше сляпа.

— Добре ли спахме? — попита той.

Тя не даваше вид, че го чува.

Постави ръка на гърдите й. Почувства ритмичното биене на сърцето и повдигането, и спадането на гръдния кош.

— Защо нямаш настроение? — попита той и се засмя.

Тя не мигна, нито мръдна. Не трепна, дори когато я ощипа. Нито, когато я погали, засмука, захапа. Нито, когато влезе в нея. Нито, когато трепереше от оргазъм. Нито, когато излезе и стана от леглото.

За всеки случай я завърза.

Облече се с дрехите на баща й. Влезе в кухнята. Докато кафето се вареше, приготви шест резена бекон, три твърдо сварени яйца и две препечени филийки. Занесе ги във всекидневната и включи телевизора.

Телефонът звънна. Той го вдигна.

— Ало?

— Ало? — гласът на жената прозвуча объркано. — Мога ли да говоря с Марв, ако обичате?

— Няма го. Какво да му предам?

— Обажда се Естер. Неговата секретарка. — А, сигурно се чудите защо не е дошъл на работа.

— Дори не се обади.

— Да, не се е обаждал. Снощи получи инфаркт. Всъщност рано тази сутрин.

— О, не!

— Страхувам се, че е така. Последното нещо, което видях, е как го натовариха в линейката.

— А той… той жив ли е?

— Когато пристигна линейката, беше още жив. Аз останах при Джони. Грижа се за нея. Откакто го откараха, не знам нищо.

— Можете ли да ми кажете в коя болница се намира?

— Момент да си спомня. Всичко беше толкова объркано, не съм съвсем сигурен.

— Ще ни се обадите ли, веднага щом разберете нещо за състоянието му?

— С удоволствие.

Тя му даде служебния телефонен номер. Той не го записа.

— Ще ви се обадя, щом получа някакви новини.

— Много ви благодаря.

— Моля.

Затвори телефона, върна се на дивана и започна да яде. Закуската беше още топла.

Когато приключи, потърси телефонния указател. Намери го в едно кухненско чекмедже. Наля си още една чаша кафе и се върна в хола.

Първо потърси на Хейс. Нямаше никаква Дона Хейс. Само тази Хейс, Д., която беше проверил снощи. Това беше нейният апартамент, нямаше никакво съмнение. Беше разпознал част от мебелите.

Запита се дали все още работи в онази туристическа агенция. Как се казваше? Голд? Голдън? Не, Гулд! Сети се. „Гулд Травъл“. Прелисти телефонния указател, намери телефона и го набра.

— „Гулд Травъл“, на телефона мис Уиноу.

— Бих искал да говоря с г-жа Дона Хейс, ако обичате.

— Хейс?

— Дона Хейс.

— Нямаме такава. Имате грешка. Тук е агенцията „Гулд Травъл“.

— Тя работи там или поне работеше.

— Един момент, моля — той изчака почти минута. — Господине, Дона Хейс е напуснала нашата агенция преди няколко години.

— Знаете ли къде е отишла?

— Не! Мога ли аз да ви помогна с нещо? Пътешествие по море ли искате да направите? Имаме чудесни екскурзии…

— Не, благодаря ви.

Потърси името Бликс, Джон. Бащата на Дона. Родителите й със сигурност знаят къде е отишла. Преписа адреса и телефонния номер.

По дяволите, не искаше да се среща с тях. За него бяха последните хора на света, които искаше да види.

Ами Карън? Той се ухили. Изобщо нямаше нищо против да види Карън. Може би тя знае къде се намират онези две кучки.

Струва си да се опита.

Дори и да не знае, едно посещение може да се окаже полезно. Тя винаги му е харесвала.

Как се казваше онзи мъж, за когото се омъжи? Боб някой си. Звучеше нещо като шоколад, Милки У ей? Не. Марс. Боб Марс. Марстън!

Потърси Марстън, намери Робърт, преписа адреса и телефонния номер.

Ще ги посети. Не сега. Не искаше още да си тръгва. Защо да бърза? Можеше да остане още и да се позабавлява.

Отиде в спалнята.

— Хей, Джони. Какво си намислила?

Тя гледаше вцепенено в тавана.