Ричард Леймън
Къщата на Звяра (11)

4

— Аз не зная какво представлява чудовището — каза Лари. — Може би никой не знае. Но аз съм го виждал. С изключение на старата г-жа Маги Куч, аз най-вероятно съм единственият жив човек, който го е виждал. Това не е човешко същество, Джадж. Или ако все пак е човек, е някакъв неописуемо деформиран тип. И е много, много старо. Първото известно нападение се е случило през 1903 година. Тогава президент е бил Теди Рузвелт. Това е същата година, в която братята Райт са полетели в Кити Хок, за бога. Същата година чудовището убило трима души.

— А първият собственик на къщата?

— Тя оцелява. Това е вдовицата на Лайл Торн. Нейната сестра обаче е била убита. Както и двете деца на Лили. Властите прехвърлили отговорността за зверството върху един умствено недоразвит, когото хванали в покрайнините на града. Той бил обвинен, осъден и обесен от балкона на къщата. Още тогава изглежда е било наредено случаят да се прикрие. Знаели са, че обесеният е невинен.

— Защо трябва да са знаели?

— Звярът има големи животински нокти — каза Лари. — Остри и твърди като пирони. Дерат жертвата, дрехите, плътта. Пронизват тялото, за да го приковат към земята, докато чудовището… изнасилва жертвата.

Чашата започна да трака върху чинията. Той я остави на масата и сви пръстите си в юмруци.

— А вас…?

— За бога, не! Той изобщо не ме докосна. Мене не. Но аз видях какво направи на Томи там, в спалнята. Беше толкова… погълнат… за да се занимава с мен. Първо трябваше да свърши с Томи. Надхитрих го! Прозорецът ми остави гадни порязвания. А при падането си счупих ръката, но се измъкнах. Измъкнах се, по дяволите! Оживях, за да разкажа историята!

Той си сипа още едно кафе. Треперещата му ръка постави чашата обратно на масата. Питието като че ли му помагаше да възвърне самообладанието си. С много тих глас каза:

— Разбира се, никой не вярва на моята история. Свикнах да не я разказвам. Сега вече, предполагам, се убедихте, че съм луд.

Той погледна Джуд. В уморените му очи се четеше отчаяние.

Джуд посочи към изрезката от вестника.

— Там казват, че в „Къщата на Звяра“ са намерили смъртта си единадесет души.

— Фактите поне са верни.

— Убийствата са твърде много.

— Да, наистина.

— Някой трябва да сложи край на всичко това.

— Аз щях да го убия, ако имах смелост. Но, господи, като си помисля само, че трябва да вляза в тази къща през нощта! Никога! Не бих могъл никога да го направя.

— След това влизал ли е някой?

— През нощта? Само някой глупак…

— Или човек с много силен мотив.

— Какъв мотив? — попита Лари.

— Отмъщение, идеализъм, пари. Не е ли предлагана награда?

— За този, който убие Звяра? Неговото съществуване не се признава от никого, освен от старата Куч и лудия й син. А те със сигурност не му желаят злото. Този проклет звяр и неговата слава са единственият им източник на доходи. Това вероятно е и единственото, което държи на повърхността градчето. „Къщата на Звяра“ не е нито средновековен замък, нито къща — музей, но ще се изненадате, ако ви кажа колко много хора са готови да платят четири долара на човек, за да се разходят с екскурзовод из такова злокобно място, което не само изтъква, че подслонява легендарно чудовище, но и е станало декор на единадесет брутални убийства. Хората идват от цяла Калифорния, от Орегон, от всеки щат. Семейство, което пътува през Калифорния, не може да мине на стотина километра от Малкаса Пойнт, без децата да започнат да плачат, че искат да посетят „Къщата на Звяра“. Парите на туристите вдъхват живот на града. Ако някой убие животното…

— Помислете си за туристите, които ще привлече трупът му — ухили се Джуд.

— Но загадката вече няма да съществува. Чудовището е сърцето на тази къща. Без него къщата ще умре. Малкаса Пойнт ще я последва по петите, а жителите й не желаят това.

— Искате да кажете, че предпочитат убийствата да продължават?

— Разбира се. По едно убийство от време на време върши чудеса за бизнеса.

— Ако хората в този град са такива, те не заслужават да живеят.

— Колко проницателен е бил баща ви, когато ви е нарекъл Джаджмънт.

— Казахте, че вие самият бихте убили чудовището, стига да можехте?

— Да, стига да бях достатъчно смел.

— Не ви ли е хрумвало да наемете някого, който да го направи вместо вас?

— Кого бих могъл да наема за подобна работа?

— Зависи какво ще платите?

— Колко струва добрият сън през нощта? — в усмивката на хлътналото му лице имаше нещо карикатурно и едновременно с това трагично.

— Можете да го разглеждате като милосърден принос към човешкия род — каза Джуд.

— Като че ли имате предвид някого, който срещу голяма сума би се съгласил да влезе в къщата посред нощ и да очисти чудовището?

— Може би наистина познавам такъв човек — каза му Джуд.

— Колко би струвало?

— Това зависи от риска. Той ще трябва да разбере много повече подробности, преди окончателно да се заеме с работата.

— Можете ли да ме ориентирате приблизително?

— Минимумът ще бъде пет хиляди.

— А максимумът?

— Няма максимум.

— Средствата ми не са бездънни, но мисля, че съм готов да вложа значителна част от тях в такъв проект, ако се наложи.

— Какво ще правите утре?

— Готов съм да чуя предложението ви — каза Лари.

— Защо не се качим на колата рано-рано и не посетим „Къщата на Звяра“.