Ричард Леймън
Нощно шоу (18)

18

— Какво правиш? — попита той.

Загубила ума и дума, Дани вдигна кутията с течността.

— Скара?

Тя кимна.

— Може ли да поговорим?

Той се пресегна и вдигна резето. Портата зейна.

Дани облиза пресъхналите си устни.

— По-добре да си вървиш, Тони.

Той изглеждаше обиден.

— Няма да ти преча. Обещавам. Просто исках да поговорим за минутка.

Той тръгна към нея. Тя кимна и се опита да се усмихне, съзнавайки, че не може да го накара да си тръгне.

Той се приближаваше, гледайки я изпод вежди.

Тя никога не се появяваше с тези бански пред хората. Оскъдните яркооранжеви парцалчета от полупрозрачна найлонова материя се крепяха на няколко плетени връзки. Искаше й се да може някак да прикрие голотата си, но не биваше да се показва уязвима пред Тони. Тя остави кутията и събра цялата си воля, за да не скръсти ръце пред гърдите си. Вдигна чашата си и отпи.

— Е, Тони… — гласът й трепереше. Тя пое дълбоко дъх и каза по-уверено: — Мисля, че се разбрахме за идната събота.

— Знам. Много съжалявам, че ти губя времето. Лошото е, че тук още нямам никакви приятели и…

Нищо чудно, помисли си Дани.

— И не исках да бъда сам. Не и тъкмо сега.

Вдигна към нея угрижени, пълни с молба очи.

— Случило ли се е нещо?

— Аз… аз току-що научих… че майка ми е починала.

— О, Боже. Съжалявам.

Тя пристъпи напред и го хвана за ръката. Заведе го до един от шезлонгите.

— Ела, седни.

Той се намести и заби поглед цимента.

— Какво да те почерпя? Бира?

— Добре.

Тя се втурна в къщата, грабна една кутия „Курс“ от хладилника и изтича в градината. Дани взе чашата си и отиде при него, а той дори не вдигна очи. Подаде му бирата. Седна с лице към него. Кокалестите му пръсти забарабаниха по кутията. Тони я завъртя и я гледаше, без да пие.

— Тя болна ли беше?

Той поклати глава.

— Станало е внезапно. Инфаркт. Татко каза, че както си миела чиниите, изведнъж се свлякла на колене. Починала, преди да дойде линейката.

Той сви рамене и отпи от бирата си.

— Това е ужасно, Тони.

— Поне… поне не се е мъчила. Искам да кажа, че така е по-леко, отколкото да боледуваш дълго.

— А-ха — измърмори Дани.

И двамата й родители бяха живи, но можеше да си представи болката от загубата на близък. Стана й мъчно за Тони.

— Много ли бяхте близки?

— Доста се карахме. Не искаше да ме пусне да дойда тук.

— От Ню Йорк ли си?

— Да, от Клеймор.

— Ще заминеш ли за погребението?

— Мисля, че не. Татко предложи да ми плати билета, но… какъв е смисълът?

Той се вторачи в бирената кутия с изтерзан вид.

— Слушай, обичаш ли пържоли?

— Естествено.

— Тъкмо съм размразила една повече. Искаш ли да останеш за вечеря?

— Не мисля, че на Джак ще му е особено приятно.

— Той няма да вечеря с нас.

— Няма ли? — Тони притеснено сви вежди. — Да не е станало нещо?

— Поканен е навън. Ще се върне по-късно.

Около полунощ.

Моля те, заради доброто старо време.

— Искаш ли да запалиш скарата, докато аз се поизмия?

— Да запаля скарата?

— Да. Нали знаеш как?

— По-добре ти да го направиш.

— Много е просто. Трябва само да…

— Не, не мога. Съжалявам. Ако искаш, ще си тръгна, но не мога да го направя.

— Добре тогава.

— Извинявай.

— Няма нищо.

— Веднъж жестоко се изгорих. Затова.

Той вдигна крачола на черния си панталон до коляното. На кожата от вътрешната страна на прасеца му имаше голям розов и набръчкан белег.

— Виждаш ли?

— Аз ще я запаля — повтори Дани.

Той стана и тръгна след нея, но стоеше настрана, докато Дани поливаше брикетите с течността за разпалване.

Тя драсна клечка кибрит.

— Внимавай! — извика Тони.

Аз съм свикнала — увери го тя и приближи пламъчето до въглищата. Подпали купчинката от няколко страни и скоро огънят забумтя. — Това трябва да е достатъчно.

Тя взе решетката и я закрепи на мястото й. Почернялата мазнина засъска и запуши.

Дани се обърна към Тони.

— Готово. Ако искаш, вземи си още една бира. В хладилника има достатъчно. Аз ще се върна след няколко минути.

— Добре.

Дани кимна и тръгна. Мина през терасата на всекидневната, затвори плъзгащата се врата след себе си, но не я заключи, за да може Тони да си вземе бира от кухнята.

Надяваше се, че няма да направи нищо повече.

Беше в такова състояние, че вероятно щеше да се държи прилично.

Ала не можеше да му се довери изцяло. Щом влезе в спалнята, Дани натисна бутона за заключване. Дръпна плъзгащата се врата на терасата, заключи я и дръпна завесите.

На път за банята Дани хвърли поглед към огледалото. Оранжевото долнище на банския едва успяваше да прикрие окосмението й, тънките връвчици минаваха през голите й хълбоци и крепяха почти символичното триъгълно парченце отзад. Господи, как допусна Тони да я гледа този вид! С горнището на банския нещата стояха още по-зле.

Хлапето си е напълнило очите.

Но поне се държеше прилично.

Засега.

По дяволите, та нали е починала майка му! Видът й би трябвало да е последното нещо, което да го вълнува в този момент.

Влизайки в банята, Дани развърза връвчиците и съблече банския. След това се покатери във ваната.

 

Десет минути по-късно Дани излезе от стаята си, облечена с бели джинси и червена копринена хавайска риза. Тръгна по коридора, чудейки се дали има време да сготви ориз. Времето течеше. След час трябваше да тръгва. Освен ако не се откажеше от киното. Не. Ако не отиде, няма начин да се отърве от… До нея рязко се отвори врата. Дани се дръпна и за малко не удари главата си.

Тони, който излизаше от банята за гости, отскочи назад.

— Божичко, Тони!

Той нервно се изсмя.

— Уплаши ме.

— Така ли?

Дани притисна с ръка разтрепераната си гръд и с мъка преглътна.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза той. — Трябваше да… Нали разбираш.

— Нали затова служи.

Когато Тони излезе от банята, коридорът сякаш се стесни. Дани се почувства като в капан. Обърна се и тръгна, подпирайки се с една ръка в стената. Тони вървеше редом с нея. Дани се задушаваше, но се удържа да не се втурне напред. Още няколко крачки. Само няколко крачки. Когато минаха покрай всекидневната, светлината, която нахлуваше от нея, и широкото отворено пространство освободиха част от напрежението й. Вече отново можеше да диша, но все още бе притеснена от присъствието на Тони в къщата й.

Той не трябваше да влиза тук.

Особено когато го няма Джак.

— Взе ли си още бира? — попита тя.

— Да, благодаря.

— Хайде да видим какво става с огъня.

Тони избърза напред и отвори плъзгащата се врата. Кога то Дани мина покрай него, той направи крачка напред и се потърка в тялото й. Тя се престори, че не е забелязала. Най-после беше навън.

Дани се приближи до скарата и забеляза, че краищата на брикетите са посивели. Тя сложи ръка над скарата. Беше се нагорещила, но не достатъчно.

— Почти сме готови — каза тя. — Искаш ли салата?

Тони поклати плешивата си глава.

— Бих направила ориз, но няма време. Трябва да излизам.

— Къде отиваш?

— Трябва да видя няколко филма.

— Ще ходиш на кино? — Малките му очички се разшириха. — Може ли да дойда с теб?

Дани успя да не се намръщи.

— Моля те! Аз ще купя билетите.

— Няма нужда.

— За мен това ще е удоволствие. Наистина! Толкова много ти дължа.

— Ти сигурно вече си гледал тези филми.

— Кои?

— „Нашествието на зомбите“ и „Среднощен убиец“.

— Ах! Кога са ги пуснали?

— Мисля, че вчера.

— Господи, откога мечтая да видя „Среднощен убиец“!

 

Тони държеше той да я закара.

— Не, няма нужда — каза Дани, докато излизаха от къщата. — Ще отидем с моята кола.

— Хайде. Много е забавно. Някога возила ли си се в катафалка?

— Не и ще гледам да отложа, доколкото е възможно това приключение.

Тя се засмя на шегата си. Но не и Тони. Майка му току-що беше починала. Дани се изчерви от неуместната си реплика.

— Както и да е — добави тя. — Това чудовище сигурно гълта бензин като ламя.

— Така си е — призна той.

Дани се качи на фолксвагена си, пресегна се през седалката и отвори на Тони.

— Как ти хрумна да купиш катафалка?

— Защото хората се плашат.

— А ти не се ли плашиш?

— Това е половината от удоволствието. — Той обърна лице към нея. — Знаеш ли, произведена е през петдесет и втора година. Разнасяла е трупове цели десет години, преди да се родя. Направих изчисление: дори да е пренасяла само по два на седмица, това прави над три хиляди мъртви за тридесет години. Представяш ли си толкова много трупове?

— Предпочитам да не си представям.

— Отзад имам и ковчег. Много е хубав, от махагон. С копринена тапицерия и всичко останало. Понякога спя в него.

— Прекрасно.

— Вярваш ли в духове?

Дани сви рамене.

— А аз вярвам. Понякога ги чувам, докато карам.

— Стига, Тони.

— Пъшкат и стенат.

— Фантазираш.

— Не, честна дума. А веднъж, посред нощ, някаква ръка ме докосна по врата. За малко да катастрофирам. Но когато погледнах назад, нямаше никой.

— Стига, Тони. Говоря сериозно. Не искам да те слушам. Ако продължаваш, ще обърна назад и това ще е краят на киното.

— Просто си мислех, че ще ти е интересно — намуси се той.

— Някой друг път, става ли?

— Добре.

Той се извърна напред и скръсти ръце на гърдите си.

След малко, за да наруши мълчанието, Дани го попита кой е любимият му филм.

Тони веднага се оживи.

— „Тексаското клане“ е най-любимият ми.

— И моят.

— Наистина ли?

— Да.

— Не беше ли страхотно, когато убиецът наниза онова момиче на куката за месо?

— Ужасно. Имах чувството, че куката минава и през мен.

— Ами оня старец с чука.

— Уф!

Дани откри, че разговорът я забавлява. Докато караше по „Кресънт Хайтс“ към „Пико“ обсъдиха и други филми на Хупър. Скоро заговориха и за филмите на Крейвън, Ромеро, Кроненбург, Карпентър. Спомняха си най-интересните сцени и Дани обясняваше как са направени специалните ефекти.

— Ами сцената в банята в „Очите на маниака“?

— О, гледал ли си го?

— Четири пъти — отвърна Тони. — Как направихте оня номер с ръжена?

— Използвахме манекен.

— Тялото изглеждаше като истинско.

— Да, направихме гипсова отливка по тялото на Джени. Техниката е същата като при изработването на главата. Изработване калъпи по цялото тяло.

— На голо?

— Да.

Тя си помисли за Ингрид.

— А какви бяха червата.

— Истински.

— Човешки.

— Не, свински. Купуваме ги от кланицата.

Той поклати глава.

— Занимаваш се с такива работи, а не ти е приятно да слушаш за катафалката ми.

— Така е. Не искам.

— Каква е разликата?

— Във филмите нищо не е истинско.

— Ами червата?

— Не го правя за удоволствие, а по необходимост. Освен това с тия неща обикновено се занимава Джак.

— Аз не бих се притеснявал.

— Сигурна съм. Както и да е, ето къде е разликата, филмите са измислени. Джени Бейлър в действителност не беше прободена с ръжен. Когато свършиха снимките, тя си отиде вкъщи, а не в моргата.

— Да, обаче публиката направо умря от страх.

— Това е просто игра на въображението. В момента на прожекцията хората вярват, че всичко става наистина, но дълбоко в съзнанието си знаят, че това не е така.

— И затова не ги е страх чак толкова много.

— Те се преструват, че ги е страх.

— Затова действителният живот е по-интересен — каза Тони и я погледна предизвикателно.

— Кое е интересно, да пробождаш хората с ръжен ли?

— Не, да ги плашиш. Аз не съм наранил никого. Просто обичам да им изкарвам ангелите. Ти никога ли не си го правила?

— Няколко пъти съм изскачала от тъмното и съм викала „Бау“.

— Не е ли страхотно?

— Понякога е забавно.

— Не те ли кара да затрепериш от възбуда? Когато се спотайваш в мрака и дебнеш жертвата си?

Дани сви рамене.

— Аз пък се побърквам — каза Тони.

— Хора разни — заключи Дани и паркира колата на едно празно местенце до тротоара. Погледна часовника си. — Имаме само пет минути.

Насочиха се към касата и Дани бръкна в чантата си.

— Аз ще купя билети — каза Тони с нетърпящ възражения глас.

Дани се намръщи. Съмняваше се, че Тони има много пари, а и не искаше да се чувства задължена. От друга страна, ако откажеше, щеше да го обиди. Мъжете са толкова честолюбиви.

— Добре — каза тя и успя да се усмихне. — Но аз ще купя пуканките.

— Става.

Господи, помисли си тя, започва да заприличва на любовна среща.