Ричард Леймън
Нощно шоу (13)

13

— Ще трябва да се откажем от мачетето — каза Роджър.

— Какво?

— Знам, че това ще ни забави и че всичко е готово. Ще стигнем до сцената на убийството и ще продължим в понеделник.

— Какво му е на мачетето? — попита Дани.

— Нищо. Много е хубаво — стисна рамото й той, за да я утеши. — Обаче гледах „Тринадесети, петък — Част II“ по телевизията и там на един от героите забиват мачете в лицето.

— Знам. Казах ти го още преди един месец.

— Да не го правим на въпрос. Вместо с мачете нашето момче ще бъде посечено с брадва. — Той се обърна и изкрещя: — Брус, брадвата!

Реквизиторът, който беше в другия край на студиото до машината за кафе, кимна и се завтече да я донесе.

— Почакай само да я видиш — каза Роджър. — Ще я забием право в челото на Бил, също като мечетето, но никой няма да може да ни обвини, че копираме от „Тринадесети, петък — Част II“. Брус!

— Ида — извика реквизиторът и се втурна към тях с блестяща нова-новеничка брадва в протегнатите си ръце.

Подаде я на Роджър.

— Гадничка е, а? — намигна Роджър иззад тъмните си очила и поглади с пръст острието.

— Дори прекалено — каза Дани. — Много по-тежка е от мачетето и разпределението на тежестта ще е различно.

— Е, и?

— Това значи, че решетката няма да издържи на удара.

— Твоят човек ще трябва да си премери удара.

Тя поклати глава.

— Трябва да удари достатъчно силно, за да пробие маската. Твърде е рисковано. Освен това, не би изглеждало убедително. Брадвата не е като мачетето, Роджър. Не може да потъне само на няколко сантиметра. Не и при удара, който искаме нашият маниак да нанесе на Бил. — Дани посочи с пръст челото си. — Брадвата направо би отнесла скалпа оттук нагоре.

Роджър се ухили и кимна.

— Прекрасно. Така и ще направим.

— В такъв случай ще ни трябва цяла изкуствена глава.

— Ще я направиш ли до понеделник?

Тя кимна.

— Майкъл е с почти същия ръст като Бил. Можем да използваме неговия манекен и да сменим само главата.

— Чудесно, чудесно. Захващай се за работа, детенце.

Докато излизаха от студиото, Дани обясни положението на Джак.

— Това значи, че за днес сме приключили — каза той.

— Да.

— Добре. Ако докараш колата, ние с Брус ще се погрижим за Майкъл.

— Не. С удоволствие бих разгледала старите манекени. Тук е същински музей.

Брус се усмихна през рамо, отключвайки вратата.

— Само се пазете от мишките.

— Мишки ли?

Той се разсмя.

— Сладки малки същества, които обаче имат навика да се навират под краката ти.

— Ще гледам къде стъпвам — увери го Дани.

Беше с ботуши и джинси и се чувстваше в безопасност. Независимо от това, докато вървеше след Брус и Джак по тесните пътеки между стелажите, Дани не откъсваше очи от пода.

Складът беше задръстен с декори. Видя прашно бюро с извит сгъваем капак, някакъв висок шкаф, маси, столове и дивани, лампи, лампиони и полилеи. Дани отново сведе очи, за да се огледа за мишки, и видя множество картини в рамки, подпрени от двете страни на пътеката.

Направиха завой. Тук имаше копия на статуите на Венера и Давид, на Наполеон, фонтани и шадравани с херувимчета, голи женски тела, статуя на мъж, балансиращ на един крак с издадени напред устни, от които явно някога е бликала вода.

Настъпи нещо малко и меко. Уплашено вдигна крак. Беше просто парченце от скъсан килим.

— Пристигнахме — обади се Брус.

Край стената, сякаш за оглед, бяха подредени петнадесет-двадесет голи манекена. Дани веднага разпозна Майкъл с пробитото от изстрела лице. След това внимателно огледа манекените.

Намръщи се.

— Къде е Ингрид?

— Ингрид ли? — попита Брус.

— Моят манекен! Къде е?

— Трябва да е тук някъде — отвърна той.

— Не го виждам — каза Джак.

Брус поклати глава и почеса ухо.

— Нали ти отговаряш за тях? — настояваше Дани.

— Бях го сложил тук, до Майкъл.

— Но сега го няма!

— Виждам, мис Ларсон. Много хора имат достъп дотук. Може да е потрябвал на някого.

— Бих искала да знам къде е.

Брус се навъси. Изглеждаше озадачен.

— Ще го потърся.

Джак хвана Дани за ръката.

— Сигурно ще се намери.

— Да, сигурно. Съжалявам, Брус. Извинявай, че повиших тон.

— Няма нищо, мис Ларсон.

— Убедена съм, че вината не е в теб. Просто… просто съм някак привързана към проклетото чучело.

— Е, ще се опитам да го намеря.

— Чудесно. Благодаря ти. Хайде да взимаме Майкъл — каза тя, придавайки бодрост на гласа си — и да се захващаме за работа.

 

Дани мина на бавен ход край охраната пред портата на студиото и зави наляво по „Пико“. Вдигна очи към огледалото.

Катафалката не беше зад тях.

Естествено.

— Джак?

Той я погледна.

— Мисля си за Ингрид. Смяташ ли… че е възможно Антъни да я е отмъкнал?

— Антъни ли? — попита удивено той. — Не. Пък и как би могъл?

— Може да е проникнал в склада. Не е невъзможно. Случва се.

— И така да е. Но откъде би могъл да знае, че Ингрид има нещо общо с теб? Та тя е без лице, а не смятам, че те е разгледал толкова добре, че да те познае по тялото.

Дани се изчерви.

— Ами ако е бил в студиото в сряда?

— Ти видя ли го?

— Не. Но това не означава, че не е бил там.

— Но той те „намери“ чак вечерта!

— Ако е казал истината.

— Предполагам, че не ни е излъгал. Преди това не се случи нищо.

— Може да е бил в студиото, да е гледал сцената с Ингрид и след това да ни е проследил до ресторанта.

— Възможно е. Да го попитаме ли утре?

— Сякаш това ще ни помогне с нещо.

— Слушай, Дани, не мисля, че…

— Ами ако тя все пак е при него?

— Няма нищо страшно, щом оригиналът не е при него — утеши я Джак и погали Дани по врата.

Беше й приятно да усети ръката му върху напрегнатите си мускули, но при мисълта за Антъни и манекена в стомаха й заседна ледена буца.

Беше Ингрид, но и копие на Дани.

Представи си го в леглото с обезглавеното тяло — как го гали, целува, плъзва ръка по…

— Внимавай!

Тя натисна с все сила спирачката. Колата закова на сантиметри от някакъв фургон, спрял на светофара.

— Добре ли си? — попита Джак.

— Да. Напълно.