Ричард Леймън
Плът (32)

Тридесет и втора глава

Коридорът на втория етаж на общежитието беше пуст. Само някои от флуоресцентните лампи на тавана светеха през нощта и изцеждаха хладно самотно осветление, което увеличаваше безпокойството на Джейк. Светлина се прокрадваше под някои от вратите. От една от стаите Джейк чу музика и шум от течащ душ в банята.

Спря пред вратата на Роланд. Под вратата не се открояваше светлина. Извади портфейла си, отвори отделението за банкноти и извади плоско найлоново калъфче. Измъкна тънка плексигласова карта и малко лостче. Пъхна картата между ключалката и вратата и напъна с лостчето.

Оръдията на труда на крадците бяха подарък от Чък, който му бе преподал начални уроци срещу шест бири.

Джейк никога не бе възнамерявал да ги използва за незаконни нахълтвания. Независимо от това бе носил картата със себе си през последните две години — предимно за да зарадва Чък. Пък и все се уверяваше, че могат да послужат в случай, че забрави ключовете от дома си. Напоследък няколко пъти бе отварял къщата си по този начин, защото на Кими страшно й харесваше.

Тренировките си казаха думата. След по-малко от минута ключалката на стаята на Роланд щракна и Джейк открехна вратата сантиметър-два.

Прибра инструментите.

Не очакваше Роланд да е в стаята. Не бе забелязал никакъв жълт фолксваген отвън, а и Роланд е знаел, че Алисън ще издаде адреса му. Но той бе ранен. Може да се опита да се скрие къде ли не — дори в стаята си.

Джейк измъкна револвера, притисна гърба си към стената за прикритие и отвори вратата със замах. Тя се удари във вътрешната стена. Заслуша се, но нищо не чу.

Пресегна се и затърси ключа за осветлението.

Светлина огря коридора.

Той се втурна в стаята.

Беше празна.

Подът бе застлан с линолеум и килимче в средата. Джейк не видя кръв по пода или килима.

По протежение на стените имаше две легла: едното оправено, другото — не. Пред всяко имаше бюро и стол. До средата на отсрещната стена висяха лавици с книги, а оттам нагоре имаше прозорци, които стигаха до тавана.

Джейк затвори вратата.

Стоеше между две дървени плоскости, които изглеждаха като страничните стени на малки гардероби.

Ако Роланд бе в стаята, то той се криеше. Или под леглото, или в някой от гардеробите.

С гръб към стената, Джейк приклекна. И под двете легла имаше куфари. Значи оставаха гардеробите.

Джейк се надигна. Втурна се напред и се въртеше така, че дулото на револвера сочеше ту единия, ту другия гардероб. Плъзгащите врати и на двата бяха разтворени. Така половината от двата гардероба оставаше скрита.

Джейк пристъпи към левия, наведе се, погледна зад висящите дрехи. Нямаше никой. Пристъпи към другия. На закачалките нямаше дрехи. Това му даде възможност бързо да се увери, че и там няма никой.

Доволен, че е сам в стаята, прибра револвера в кобура.

Ако това бе гардеробът на Роланд, то къде бяха дрехите му? Да не би Роланд вече да е бил тук, да си е прибрал багажа и да е побягнал? Изглеждаше малко вероятно, че някой в неговото състояние ще се върне за багажа си, преди да се омете. А и не се виждаше кръв.

Като се сети за багажа, Джейк клекна до по-близкото легло и издърпа куфара отдолу. Не беше затворен. Отметна капака. Куфарът бе пълен със сгънати дрехи. Тениската най-отгоре беше с надпис. Вдигна я, разгърна я и прочете: „ВАМПИРИТЕ СЪЩО ИСКАТ ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАТ!“

Джейк постави обратно тениската и бутна куфара под леглото.

Очевидно Роланд бе възнамерявал да пътува.

Да изчезне от града, преди облаците съвсем да се сгъстят. Може да е възнамерявал да обикаля по пътищата като шофьора на микробуса и да убива всеки път, когато му се отдаде възможност, оставяйки след себе си полуизядени трупове в плитки гробове.

Но не бе идвал за куфара.

Още не.

Няма да се върне, реши Джейк. Сляп е с едното око, може да има увреждане на мозъка вследствие пробива на палеца на Алисън и му липсват два пръста, откъснати от куршума на Рекс Дейвидсън. Има прободна рана в гърдите — макар вероятно и не особено сериозна. Но най-малкото трябва да е в шок и изнемощял от загубата на кръв. Последното нещо, за което ще се сети, е да дойде да прибира куфара.

Ако въобще още се сеща за нещо в този момент. Ако вече не е починал.

Джейк седна на леглото. На отсрещната стена имаше плакат на актрисата Хидър Локлир. Загледа се в стройните й голи крака и мисълта му се върна към Алисън.

Може би не бе особено добре да я остави сама.

В безопасност е, опитваше се да се убеди той.

Не можеш да си сигурен.

А защо да не се върне?

Най-доброто, което можеш да сториш за нея, е да заловиш Роланд. Преди да умре и преди проклетото змиеподобно същество да се намърда в някой друг.

На поличка под плаката имаше портрет в рамка. Младият мъж на снимката вероятно беше съквартирантът на Роланд — Джейсън, който бе изчезнал със Силия.

Може и Роланд да има снимка, помисли си Джейк. Хвърли поглед през рамо. Стената бе облепена с мрачни картинки, очевидно изрязвани от списания. Повечето от заснетите актьори не бяха познати на Джейк, но все пак успя да разпознае Джанет Лий в сцената в банята от филма „Психо“. На друга снимка бе убиецът Фреди от „Кошмарът на Елм стрийт“ — с мека шапка и ръкавица с дълги ножчета за бръснене, закрепени към върховете на пръстите. Имаше и някакъв зловещ тип, вдигнал трион над главата си. Както и група зомбита, като едното дъвчеше откъсната човешка ръка.

Джейк поклати глава. Змиеподобното същество определено си бе намерило подходящ стопанин. Съвпадение?

Сети се, че търси снимка на Роланд. Щеше да му е от полза, ако знае как изглежда.

Изправи се и отиде в дъното на стаята. На бюрото нямаше нищо, освен туба лепило и ножница. Отпускайки се на стола, Джейк издърпа централното чекмедже и зяпна.

Беше открил мечтаното изображение на Роланд.

Прилоша му, когато го видя.

Части от човешко тяло обкръжаваха ухиленото лице: гърди, торсове, задници, вагини и няколко ръце и крака.

Те не бяха изрязвани от списания. Имаха дебелината на фотографии.

Единствената част от анатомията на момичето, която не плаваше около главата на Роланд, бе лицето й.

Може би Силия Джеймърсън, помисли си Джейк.

Капка пот падна върху лявото око на Роланд. Джейк я забърса с ръкав, след което изтри лицето си.

Извади снимката от чекмеджето. Отдолу лежеше рамката.

Значи Роланд не я бе поставил обратно, след като е приключил творението си.

Кошчето за отпадъци беше между двете бюра, тикнато назад до стената. Джейк се наведе над него. Покритото с бял найлон дъно бе посипано с изрезки. Той изпразни съдържанието, седна на пода и затърси.

На повечето от снимките липсваше лицето на момичето, фотографът очевидно е бил по заинтересуван от по-интимните й части — повечето от които бяха изрязани, и затова на снимките се виждаха предимно крайници.

Джейк откри три снимки с лице на момиче. И на трите бе едно и също лице — на едно и също момиче.

Не беше Силия.

Не беше мъртва. Поне не в момента, когато е била заснета. Хилеше се предизвикателно. Ближеше устните си. На една от снимките смучеше средния си пръст.

Джейк пъхна лика на момичето в джоба на ризата. Събра останалите изрезки и ги изсипа в кошчето.

Сутринта щеше да извади разрешително за обиск. Стаята щеше да е заснета и претърсена сантиметър по сантиметър, всяка вещ щеше да е проверена за отпечатъци, цялото пространство — проверено за косми, нишки от плат и други частици, които могат да уличат Роланд.

Джейк взе снимката с размери двадесет на двадесет и пет сантиметра и, напусна.

 

 

Джейк излезе от общежитието „Бакстър“. С колата обиколи улиците около университетското градче в търсене на жълт фолксваген костенурка със знаменце на антената, но не се надяваше да го зърне. Всъщност мечтаеше да се прибере вкъщи и да се увери, че Алисън е в безопасност. От друга страна съзнаваше, че е длъжен да продължи търсенето.

Първо — улиците около университетското градче. След това — ресторантът „Оукуд“.

Ужасяваше се от мисълта да отиде до ресторанта и да влезе в тъмната сграда. Колкото повече обикаляше улиците обаче, толкова по-сигурен бе, че Роланд е именно там. Проклетото същество сякаш се бе привързало към мястото. А и там бе оставило яйцата си.

Джейк съзнаваше, че нарочно се бави.

Сви на север от университетското градче по Съмър стрийт.

Преди да се отправя натам, ще се прибера и ще си навлека екипировката, помисли си той. Няма да отида в „Оукуд“ без ботушите и кожените дрехи. Роланд може и да е мъртъв, а съществото да не е намерило къде да се приюти.

А и така ще имам възможност да видя Алисън.

Зачуди се дали вече е заспала.

Хвърли поглед към страничната улица. Зърна фолксваген до бордюра и натисна спирачките. Погледна в огледалото за обратно виждане. Отзад бе чисто. Даде на заден ход, спря и се загледа в колата.

Беше паркирана до стълба на улична лампа, която не светеше. Колата бе на тъмно. Джейк не успя да различи цвета на автомобила.

На антената обаче имаше знаменце.

Това бе колата!

Сърцето му лудо заби, докато обръщаше. Насочи се право към фолксвагена, фаровете му го осветиха.

Жълт.

Имаше някой на шофьорското място.

Потресен, Джейк гледаше през стъклото.

Мъжът във фолксвагена не помръдна. На светлината на фаровете лявата страна на лицето му изглеждаше черна.

Това трябва да е Роланд.

Джейк отвори вратата на своята кола. Сниши се зад нея, извади револвера и се прицели.

— Излизай от колата! — провикна се той.

Роланд не помръдна.

Джейк повтори нареждането.

Роланд остана все така неподвижен. Беше мъртъв, припаднал или се преструваше.

Джейк се отдели от вратата. Като продължаваше да държи револвера си насочен към Роланд, тръгна бавно напред. Стараеше се да не изпуска от очи Роланд зад стъклото, но откри, че погледът му е насочен към паважа.

Съжаляваше, че не е с ботушите. Въпреки че носеше чорапи, чувстваше глезените си оголени.

Сети се за мачетето в багажника на колата. Спря и обмисли дали да не се върне да го вземе.

Предният капак на фолксвагена бе на не повече от два метра от него. Той се взря в тъмнината под предницата на колата.

Погледна Роланд.

Дясното око бе отворено. То сякаш го наблюдаваше.

Този тип е мъртъв.

Шибаната змия може да е навсякъде.

Например — под колата, и да изчаква да се приближа.

Кожата на тила на Джейк настръхна.

Отстъпи заднешком, отиде до багажника и затърси ключовете из джоба. Намери ключа за багажника. Успя да го навре в ключалката и завъртя. Капакът подскочи нагоре и закри гледката. Сграбчи мачетето и бързо стъпи встрани.

Роланд не бе помръднал.

Джейк не забеляза нищо, което да пълзи към него по паважа.

С мачетето в дясната ръка и револвера в лявата той скочи на тротоара и приближи пътническата врата на фолксвагена. Бе достатъчно близо и забеляза, че прозорецът е вдигнат. Бързо се върна към средата на улицата. Прозорецът от страната на шофьора също бе затворен.

Независимо дали Роланд бе жив или мъртъв, змиеподобното същество бе още в колата. Вероятно. Или е в Роланд, или е извън него, но е попаднало в капан.

Джейк пристъпи към прозореца от страната на шофьора и надникна вътре. Хвърли поглед към дупката, която зееше на мястото на лявото око на Роланд, но бързо го отмести.

Тялото на Роланд се килна назад. Когато главата му почти се облегна на седалката, Джейк видя окървавената предница на ризата. Позицията, която зае, пречеше на Джейк да види гърба и врата му.

Светлината на фаровете не достигаше до долната част на колата. Дори съществото да бе върху някоя от седалките или на пода, Джейк нямаше да успее да го види.

Имаше само един начин да се провери дали все още е в гърба на Роланд: да отвори вратата, да го килне напред и да погледне.

Нямаше да го направи.

В никакъв случай.

Джейк прибра револвера в кобура. Наблюдавайки Роланд, той отиде заднешком до колата, седна до кормилото и извади кутия кибрит от жабката. Излезе. По същия начин стигна до багажника, откъдето взе туба с бензин.

Изсипа от течността последователно върху бордюра до фолксвагена, върху паважа отзад, до шофьорското място и отново на паважа — и този начин затвори цял кръг. След това обля колата и направи връзка между следите от бензина — от нея до кръга, който я заобикаляше. Най-накрая се наведе и изсипа бензин и под шасито.

Спря, едва когато тубата почти се изпразни. Искаше да му остане малко бензин. За всеки случай.

Затвори тубата. Бързо се отправи към паважа като внимателно прескочи влажния кръг. Постави тубата зад гърба си, наведе се, запали клечка и я докосна до паважа.

Нисък синкав пламък с проблясъци от жълто и оранжево тръгна в двете посоки. Срещаше напречни пътечки и по тях се отправи към колата.

Джейк взе тубата и отстъпи. Докато стигна до другия бордюр на улицата, колата представляваше пламтяща клада. Усещаше как топлина обгръща дрехите и тялото му. Пожарът караше листата на близките дървета да проблясват, а прозорците на жилищните сгради отзад — да просветват. Пламъците се отразяваха в капака и в предното стъкло на неговата кола.

Паркираният зад фолксвагена автомобил като че ли бе на безопасно разстояние.

Зачуди се дали да не премести своята кола.

Или себе си.

Съскащи, гърмящи звуци идваха откъм пожара. След това едно остро пукване накара Джейк да трепне. Чу стъкла да се разбиват на паважа.

— Господи! — прошепна той.

Втурна се напред, докъдето не го спираше горещата вълна. Като засенчи очите си, той се взря сред пламъците, които излизаха от счупеното стъкло до шофьорското място.

Нищо не излезе.

Докато наблюдаваше, пламъците обгърнаха Роланд. Запълзяха отдолу на тялото му, плъзнаха по лицето и подпалиха косите му. На Джейк му се повдигна, когато лицето почерня и зацвъртя. След това гъст дим скри ужасната гледка.

Джейк чу далечни гласове:

— Пожар!

Чу как още прозорци се пукат.

В следващия миг кръжеше около колата, размахваше мачетето и се взираше през пламъците в един или друг отворен вече прозорец. Дим излизаше отвсякъде. Но нищо друго.

Засега.

Резервоарът на колата гръмна с приглушен тътен. Джейк отстъпи назад, когато усети топлинната вълна. Парче стъкло прелетя покрай бузата му. Друго се заби в бедрото му. Извади го. Колата все още се тресеше от взрива.

Сега бе като в ада.

Шибаната гадина се е опекла, помисли си Джейк. Опекла се е. Няма я.

За пръв път забеляза, че няколко души го наблюдават от другата страна на улицата. Обърна се. Още толкова бяха на моравата пред жилищния блок. Пристъпи към двама млади мъже — вероятно студенти. Единият бе с халат, другият — само по къси гащета. И двамата отстъпиха назад. Нищо чудно, помисли си Джейк. Не съм в униформа. Държа мачете.

— Полицай съм — провикна се той. — Един от вас да се обади в пожарната.

— Вече го сторих — обади се някаква брюнетка по пижама. — Надявам се, че не е имало човек в колата.

— Никой жив — отвърна Джейк.

— Как започна? — попита младежът по гащета.

Джейк само поклати глава. След това се обърна. Пожарът не бе изгаснал. Някой от застаналите от другата страна на улицата се придвижваха напред, за да могат по-добре да виждат.

Когато Джейк се втурна през улицата, някои от тях отстъпиха, а една млада двойка побягна като жената се разпищя. Очевидно бяха пропуснали информацията, че е ченге. Или не можеха да имат доверие на тип, било той ченге или не, който търчи наоколо с мачете.

— Всички да се отдръпнат! — извика Джейк. — Пожарникарите са на път.

— Има някой в колата! — изкрещя мъж, сочейки с пръст.

— Отдръпнете се — предупреди Джейк.

Една от жените се извърна, приведе се и повърна.

— Отнася се за всички, отдръпнете се! Отдръпнете се на тротоара. Ей сега ще дойдат пожарните коли.

Млада двойка не обърна внимание на предупреждението му. Стояха до тубата с бензин на Джейк и си шепнеха. Момичето беше с горнището на пижама. Момчето носеше долнището. Момичето се наведе и взе тубата.

По дяволите, помисли си Джейк.

— Не пипай! — рязко нареди той. — Това е улика. Подпалвачът може да е оставил отпечатъци.

Умно го измисли, похвали се той мислено.

Задник такъв! Защо не прибра тубата в багажника?

Докато момичето отстъпваше, Джейк прокара мачетето през дръжката на тубата, вдигна я и я понесе към колата си.

Нямаше смисъл да оставя тубата на улицата, където всеки можеше да я види. Възможно бе пожарникарите да не се подведат толкова лесно и ще му е трудничко да обясни защо е подпалил кола със заподозрения вътре.

Заключи тубата и мачетето в багажника, преди да чуе воя на сирените.

 

 

Пожарникарите се втурнаха към колата с пожарогасители. Разкараха пламъците от пътя си, стигнаха до овъгления труп на Роланд и го изтеглиха на пътя. Двама пожарникари го обляха със струята. После се върнаха и се присъединиха към колегите си, които още гасяха пламтящата кола.

Джейк погледна трупа. От него все още се издигаше дим. Представляваше обгорена, безформена маса, която почти не приличаше на човешко същество. Ако не бе наблюдавал как го измъкват от колата, Джейк нямаше да може да каже дали е по лице или по гръб. Знаеше, че лежи по гръб. Но нямаше лице. Нито очи, или гениталии. Представляваше черна кора — тук-таме с бяла пяна от пожарогасителите. Течности се стичаха през пукнатините на коричката.

Когато шумът от пожарогасителите спря, Джейк му свистенето, което идваше от тялото. Напомняше печенето на ребра.

Но не миришеше така.

Джейк отстъпи назад като се стараеше да не повърне.

Появи се един от пожарникарите и метна одеяло върху тялото.

Пушекът продължи да се издига и през одеялото.

Джейк наблюдаваше съсредоточено.

 

 

Пожарът бе напълно загасен, а колата остана димяща развалина, когато се появи микробусът на следователя. Пожарникарите останаха вътре в колата си и запушиха. Чакаха според инструкцията появата на Епългейт.

Скоро Стийв пристигна в своя Линкълн Континентал. Излезе. Беше по шушляков анцуг и носеше лекарска чанта. Присъедини се към Джейк.

— Какво става?

— Това е нашият човек — каза Джейк и посочи с глава към покрития труп. — По-рано тази вечер уби момиче и се опита да спипа и съквартирантката й. Уби и Рекс Дейвидсън. Има шанс да е бил с нашето змиеподобно същество, когато го е сторил.

— Чудно, няма що! — промърмори Стийв. — Чакай да помисля. Ти искаш малко хирургическо изследване тук, на място, за да се определи дали съществото е още у него.

— Добре се справяш — отвърна Джейк.

— По дяволите!

Стийв отиде до микробуса и каза нещо през отворените прозорци на мъжете там. Те излязоха.

Нахлузили ръкавици, отметнаха одеялото от трупа и го поставиха в торба. Затвориха я с цип. Един от мъжете измъкна от задната част на микробуса носилка със сгъваеми крака. Положиха торбата с овъгления труп на носилката, пренесоха я до микробуса и я бутнаха вътре.

— Самостоятелно ли ще работя или ще имам удоволствието да ми правиш компания? — обърна се Стийв към Джейк.

— Ще дойда с теб.

— Мъдро решение. Моите поздравления. Ето ти пура.

Запалиха пурите и Джейк последва Стийв до задната част на микробуса. Стийв затвори вратите. Светлината вътре остана запалена. Димът от пурите се виеше към тавана.

Стийв приклекна от едната страна на торбата. Джейк остана в края й с гръб към вратите на микробуса и извади револвера.

— Правилно — обади се Стийв. — Тъкмо щях да ти го предложа.

— Съществото вероятно е мъртво — прошепна Джейк. — Ако въобще е още в него.

— Ако е останало между гръбнака и епидермиса, съм съгласен с теб. Но да предположим, че когато атмосферата се е нагорещила, то е предприело пътуване до корема на този тип. Мина през стомаха на Смелцър, така че явно киселините не представляват проблем за него.

— Да, но този тип се пече поне петнадесет минути — посочи Джейк.

Стийв вдигна вежди.

— Добре изпечени отвън, полусурови — вътре. Така обичам пържолите.

Джейк присви очи и през дима на пурата погледна Стийв.

— Смяташ, че ако е отишло надълбоко, нищо му няма?

— Най-вероятно да е свежо като краставица.

— По дяволите! — промърмори Джейк.

Захапал пурата, Стийв отвори чантата си и извади чифт хирургически ръкавици. Издърпа ципа на торбата.

Независимо от вентилационната система на микробуса и миризмата от пурите, вонята, която се разнесе от обгореното тяло, задави Джейк. Очите му се насълзиха. Усети как му се повдига, но въпреки това внимателно наблюдаваше отварянето на торбата и държеше револвера, без да му треперят ръцете.

Стийв сякаш не бе впечатлен. Той се наведе над останките. С върха на пръста бодна чернеещ се кратер на няколко сантиметра над слабините.

— Тоз тип застрелян ли е бил? — попита той, а пурата в устата заваляше думите му.

— Само в ръката.

— Значи съществото може да е излязло оттук.

— Не може ли огънят да го е направил?

Стийв сви рамене. Натисна по-силно с пръста. Обгорената повърхност в центъра на кратера се разпадна и пръстът му хлътна дълбоко. Той го завъртя наоколо.

— Не — отвърна той убедено.

И извади пръста.

След това хвана торбата отстрани, вдигна я и я привлече към себе си. Трупът се изтърколи и тупна по лице на носилката. Разхвърчаха се черни сажди.

За миг Джейк прехвърли револвера в лявата си ръка, за да избърше дясната в панталона.

Известно време Стийв изучава гърба на трупа. След това извади скалпел от чантата. Извърна очи към дулото на револвера на Джейк.

— Постарай се да не уцелиш ръцете ми, ако ненадейно попаднем на посетител. Те са ми много важни.

— Ами дупката — изход от другата страна?

— Не съм сто процента сигурен, че е такава.

— Блазе ни.

— Готов ли си?

Джейк постави показалец на спусъка.

— Не, но ти действай.

Стийв заби острието на скалпела в подножието на врата и го прокара надолу.

— Господи! — прошепна Джейк.

Кожата, която бе станала на коричка, се разпадаше по краищата на прореза.

Нищо не изскочи.

Стийв отново постави острието на врата. Вкара го навътре и заровичка наоколо.

— Май ще ни се размине — каза той и се ухили на Джейк. — Но ти гледай да не се подаде от задника му.

— Благодаря за съвета.

Оставяйки скалпела, Стийв използва и двете си ръце, за да разтвори прореза. Външният слой чернилка шумолеше сякаш някой тъпчеше сухи листа, а наоколо отново се понесоха сажди. Стийв вкара и петте пръста на дясната си ръка. След като в продължение на няколко минути опипва вътре в раната, обяви:

— Без съмнение съществото е било тук. Напипвам определено разстояние между долния слой на епидермиса и мускулатурата.

Взимайки наново скалпела, Стийв прокара острието до долната част на гръбнака. Отново заопипва с ръце.

— Да, да…

— Значи е било в него, а сега го няма? — попита Джейк.

— Така изглежда. Измъкнало се е през стомаха. Това е професионалното ми мнение. Разбира се, нещото би могло да е още вътре… да изчаква да се разсеят облаците, така да се каже. Не мога да кажа с абсолютна сигурност, докато не направя пълна аутопсия. Ще кажа на момчетата да го държат в торбата. Ще го поставя на хладно и ще те извикам, за да стреляш, когато стане време за великото събитие. Макар че, както казах, почти съм сигурен, че вече не е в него.

— Ако е така — пророни Джейк, — то съществото или е станало на пепел в колата… или не е.

— И си търси нов дом — подсказа Стийв.

— Или вече си е намерило — добави Джейк.