Ричард Леймън
Плът (29)

Двадесет и девета глава

Добре го цапардосах, повтаряше си Алисън, докато бързаше по тротоара. Наистина добре го цапардосах.

О, да. Добре го цапардоса. Известно време може да го боли стомахът, дори да е натъртен, но до сутринта почти нищо няма да му има. Ще е като нов, а ти?

Как е могъл да направи подобно нещо?

Как съм могла да го проспя?

Вероятно е напъхал ръка, за едно бързо опипване, нищо повече.

Да, да. Поопипване тук, поопипване там.

Ако беше изчистил проклетата лютеница от ръката си, въобще нямаше да узная. Какво по дяволите е правил нагъвал е, докато ме опипва ли?

Алисън чу шум от кола. Фарове осветиха пътя вляво от нея. Движейки се близо до бордюра, колата бавно тръгна успоредно с нея.

— Извинявай! — провикна се Евън през десния прозорец. — Моля те! Не бихме ли могли поне да поговорим?

Тя продължи да върви.

Колата на Евън я последва.

— Дай поне да те откарам до вкъщи. Не е редно да приключим по този начин.

— Съвсем редно е.

— Нищо не съм направил!

— Нима? — Алисън стъпи на тревата и се отдалечи от тротоара. Евън спря колата. Тя мина пред запалените фарове и отиде до неговата врата. Прозорецът беше смъкнат. Хвана се за дръжката и се взря в него. — Не си направил нищо, така ли? А какво ще кажеш дето си ме опипвал по гърдите? И Бог знае какво друго си опипвал!

— Не знаех, че спиш, по дяволите! Върнах се от кухнята, седнах до теб и ти ме погледна. Отвори очи, когато се настаних до теб и сякаш ми казваше, че всичко е наред. Тогава те прегърнах през раменете. Не ме отблъсна, така че си помислих, че ти харесва. Мислех, че всичко отново е наред. Тогава чак пъхнах ръка под блузата. Не знаех, че спиш. Не се държеше като заспала. За Бога, та ти дори простена, когато… те докоснах.

— Не ти вярвам! — промърмори Алисън. Но гневът й се бе превърнал в объркване.

Ами ако казва истината?

Сведе глава. Имаше нужда да се държи за колата, за да не падне.

— Мислех, че си будна. Никога нямаше да го направя, ако не смятах, че си будна.

— Какво точно направи?

— Наистина ли нищо не си спомняш?

— Направи ли нещо друго, освен… да погалиш гърдите ми?

— Да.

Алисън простена.

— На теб като че ли ти хареса.

— Господи!

— Дишаше тежко, извиваше се…

— Господи, нищо…

— И тогава изведнъж изхърка. Не можех да повярвам. Искам да кажа, бях шокиран. Не вярвах, че си спала през цялото време, но си помислих — ами ако наистина спи! Искам да кажа, ако се събудиш внезапно и ме свариш върху теб? Затова закопчах блузата колкото се може по-бързо и реших да се преструвам, че нищо не се бе случило, освен ако ти първа не заговориш. Нещо, което ти не направи.

— Значи просто щеше да си остане твоята малка тайна.

— Виновен съм, Алисън.

— Да, точно така.

— Щях да ти кажа какво е станало, но по-късно. Мислех, че след като се сдобрим, няма причина да не ти кажа. Ами че то дори можеше да ти се стори смешно.

— Как ли пък не.

— Разбира се, че си разстроена. Мога да си представя как се чувстваш. Но погледни от друга страна: ако не бе забелязала лютеницата на сутиена, сега щяхме да се любим. Нали така?

— Сигурно — призна тя.

— Затова, стореното от мен… не е чак толкова лошо. Просто го направих в неподходящо време. Ако беше станало преди миналия четвъртък или след тази вечер, нямаше дори да е тема за разискване.

— И убийството не е тема за разискване, ако изстреляш куршум в главата на някого, след като той вече е мъртъв.

— Защо намесваш тук убийството?

— Илюстрирам с примера въпроса за времето.

— Казах, че съжалявам, Алисън. Обясних, че е станало недоразумение. Смятах, че си будна.

— А аз започнах ли да те разсъбличам?

Той не отвърна.

— Нямаше ли това да е естественото ми поведение, ако участвах съзнателно в безсрамното ти натискане?

— Мислех, че си се отпуснала и се наслаждаваш. Както се отпусна, когато ти правех масажа.

— Може и така да е — промърмори тя.

Чувстваше се толкова уморена.

— Искам да ме разбереш. Желая да се върнеш с мен. Всичко вървеше толкова добре, Алисън. Длъжни сме да се опитаме да започнем отново.

— Не — поклати тя бавно глава. — Свърши се. Приключи между нас.

— Ще поговорим за това утре. Става ли?

— Лека нощ, Евън.

Тя се откъсна от вратата. Отстъпи и залитна назад. Разтърка лице.

— До утре — повтори Евън.

— Разкарай се — промърмори тя.

Той бавно се отдалечи.

Алисън остана сама на улицата известно време. Най-накрая се насили да тръгне. Дотътри крака до бордюра и успя да стъпи на тротоара. Все още бе на няколко преки от дома. Чувстваше се като изцедена. Вместо да продължи по тротоара, тръгна по тревата. Скоро хладната роса проникна през обувките. Искаше да легне, да затвори очи и да забрави. Но не на мократа трева. Отиде до циментовата пейка, която ограждаше дънера на дъбово дърво близо до аудиторията „Бенет“.

От далечната страна, където не можеше да бъде забелязана от пътя, тя се изтегна върху пейката. Подгъна ръце зад главата и остави краката да висят от кръглата седалка. Затвори очи.

Така е добре, помисли си тя. Ако Евън се върне да ме търси, няма да ме забележи.

Циментът се врязваше в ръцете и раменете, затова подложи чантата си като възглавница и скръсти ръце на корема. Така беше много по-добре.

Нещо премина шумно през листата над главата й. Катерички, реши тя.

Щеше й се да е с жилетка. А с одеяло щеше да й е още по-добре. Ако имаше одеяло, може би щеше да остане тук цялата нощ.

Евън държеше одеяло в багажника на колата. Одеяло за всеки случай. По дяволите, често се налагаше да го използва с мен.

Никога вече.

Мислил, че съм будна. Разбира се!

Хладината от цимента проникна през гърба на блузата и късите панталони и достигна кожата. Усети хладен бриз да се плъзга по голите й крака и ръце. Разпиля косите й. Те ухаеха на влага и свежест.

В таванската й стаичка щеше да е задушно.

Още една причина, за да не тръгва.

Не бих могла да мръдна, дори ако исках, мина й през ума. А и не искам.

По дяволите с цялата тази история. По дяволите с всичко.

Е, добре, ще изключа катеричките, освен ако някоя не се стовари върху лицето ми. И Мама и татко. И без Силия и Хелън. Изключвам и пицата. Както и Джон Д. Макдоналд или Роналд Макдоналд.

Глупак.

Да върви по дяволите. Евън Форбс да върви по дяволите. Както и Роланд не-знам-кой-си и професор Блейн, защото и двамата ме гледат сякаш копнеят да разкъсат дрехите ми! И кой още? Защо не всички накуп? Защо не всички мъже изобщо? Хелън е права. Те са само надървени пениси, търсещи тясна дупка.

Добре де, поне по-голямата част.

Алисън си даде сметка, че стиска зъби и трепери. Обви раменете си с ръце.

Стой още малко тук и на сутринта ще те намерят като замръзнал леопард на Килиманджаро. Ще застанат наоколо и с благоговение ще се чудят: „Какво прави тук?“ И някой скапаняк вероятно ще си навре лапите под блузата ти. Няма да остави такова дребно нещо като смъртта да попречи на едно хубаво опипване.

Побъркваш се, Алисън.

Разтри лице. Махна ръце от раменете си. Бризът се промъкна и открадна топлинката от кожата под блузата.

Таванската й стая щеше да е топла, а леглото — меко.

Стига е лежала тук.

Изправи се и тръгна към вкъщи.

 

 

Прозорците на втория етаж бяха тъмни, но крушката на горната площадка на стълбището светеше. Все още трепереща, Алисън бързо се изкачи и отключи вратата. Влезе вътре. Великолепно бе да усети топлината.

Хелън вероятно е палила ароматни пръчици. Независимо от бриза, който проникваше през отворените прозорци, във въздуха витаеше лек дъх на бор.

В процепа под врата на Хелън не се забелязваше светлина.

Алисън се надяваше Хелън да я чака нетърпеливо, за да чуе за всички нощни приключения. Но сигурно вече минава единадесет. С лекции утре в осем, вероятно е решила да не задоволи любопитството си, а да си ляга.

На слабата светлина от прозорците Алисън си проправи път по коридора и влезе в банята. Наплиска лицето си. Изми зъбите. Използва тоалетната.

Застанала на прага, за миг тя си наложи да се съвземе. Загаси лампата и тръгна по тъмния коридор към стълбите. Изкачи ги бавно като се държеше за перилата.

След тъмното стълбище стаята й на тавана, огряна от сивата светлина, проникваща от единствения прозорец, изглеждаше почти ярко осветена. Разтворените пердета леко се залюляха от вятъра. Застанала на прага, тя обаче изобщо не го усети. В стаята бе дори по-задушно, отколкото очакваше.

Няма междинно положение, помисли си тя. Или трепериш, или се потиш.

Остави чантата на пода, но така, че да не пречи, ако й се наложи по-късно да отиде до тоалетната.

Свали блузата и я остави да падне също на пода. Разкопча късите панталони. Дръпна ги надолу заедно с пликчетата.

Стаята продължаваше да е неприятно гореща, но усети съвсем лек повей на вятъра върху голата кожа.

Хвърли поглед зад гърба си, пристъпи към гардероба и се облегна на него. Вратата се затвори с трясък. Стресна се и затаи дъх, шокирана и от факта, че опората не се оказа достатъчно стабилна, и от острия звук.

Пое дълбоко въздух.

Притисна вратата с дупе. Сега вече беше затворена.

Приятно й бе да усеща хладината на гладкото дърво върху гърба си. Облегната назад, вдигна единия си крак и събу чорапа и маратонката. Повтори същото с другия.

При шкафа издърпа чекмеджето и прокара ръка по дрехите вътре. Пръстите й напипаха тънката материя на новата нощница. Беше по-лека от останалите и беше чудесна за нощ като тази. Извади я, мина покрай леглото и застана пред прозореца.

Слабият полъх на вятъра погали кожата й. До не много отдавна хладният въздух я бе изстудил до кости. А сега усещането от него бе великолепно. Виеше се около бедрата на Алисън, промъкваше се между краката й, галеше корема и гърдите й и се мушваше под мишниците. Остави нощницата да се изплъзне от ръцете й. Вдигна ги високо, облегна се на рамката на прозореца, разтвори крака и затвори очи.

Вятърът нежно се движеше по нея.