Ричард Леймън
Плът (11)

Единадесета глава

Същия следобед Роланд бе купил белезниците за двадесет и четири долара и петдесет цента от спортния магазин в Търговската алея.

Искаше да ги купи, още когато ги видя за пръв път преди няколко седмици. Докато ги гледаше как блестят на витрината, в главата му се въртяха възбуждащи картини за това, какво би могъл да стори с тях. Не че някога щеше да прави точно така. Достатъчно бе само да притежава белезниците. Както е приятно да притежаваш ножове, макар да не се готвиш да обикаляш улиците с тях и да нападаш жени. Също днес бе купил и сгъваемия нож. Не се бе притеснявал, докато го купува, защото хората непрекъснато купуват ножове за излети с палатки, за риболов, за лов. Но ако не си ченге, за какво са ти белезници? Какво щеше да си помисли продавачът? Беше издайническо, както ако си купиш пакетче презервативи.

Роланд никога не бе купувал презервативи, макар да искаше. Не посмя да купи и белезниците.

До днес.

Когато Дана го предизвика да прекара нощта в ресторанта, веднага се сети за белезниците и си представи как ще му помогнат да спечели облога. Белезниците щяха да гарантират успеха му. Смелостта му, или по-скоро липсата й щеше да е незначителна, след като се захване за неподвижен предмет в ресторанта. Каквото и да стане, той щеше да спечели облога.

Като си мислеше за стоте долара и за репутацията си, той отиде отново в магазина. Усети, че се изчервява, докато разглежда изложените вещи на витрината.

— Мога ли да ви помогна? — попита продавачът.

Роланд не смееше да го погледне в очите.

— Бих искал да видя белезниците.

— Черните или никелираните?

— Никелираните.

Мъжът се наведе, отвори вратичката към витринката и се пресегна. Беше едър, с дълги кафяви коси, които сякаш трябваше да компенсират плешивината на темето. Постави белезниците на тезгяха.

Роланд ги взе. Тежаха доста.

— Първокачествена стомана. Халките издържат на опън до петстотин килограма.

Роланд кимна и дръпна халките. Свързващата верига се опъна.

— Колко струват?

— Двадесет и четири и петдесет. Интересува ли ви калъф за тях?

— Не. Няма нужда.

— Желаете ли нещо друго? Имаме разпродажба на военни ножове. Обикновено струват четиридесет и девет и деветдесет и пет. Много са хубави. Искате ли да ги видите?

Роланд поклати глава.

— Не, благодаря.

— В брой ли ще платите или с кредитна карта?

Това беше всичко. Никакви неудобни въпроси, никакви излишни коментари. Облекчен, Роланд напусна магазина с покупката.

И зърна Силия. Ето едно момиче, върху което би искал да изпробва белезниците. А и върху другото — онова с гащеризона. Представи си как стяга ръцете й с белезници зад гърба и дърпа ципа на гащеризона надолу, чак под кръста.

О, да. И двете си ги биваше. Само да им нахлузи белезниците и те оставаха на неговата милост.

Но не ги беше купил за това. Така и така никога нямаше да посмее да го направи.

Не съм луд, беше си помислил той.

Закупи белезниците само заради баса. С тях нищо не може да му попречи да спечели… Стига само да има достатъчно здрав предмет вътре в ресторанта, за който да ги захване. Няма начин да няма.

Дръжката на врата. Тръба. Все ще има нещо.

Идеята му беше блестяща.

Седнал в тъмнината и вързан към подпората за крака на бара, Роланд откри обаче, че идеята му може и да не е толкова брилянтна. Ами ако нещо стане и той трябва непременно да излезе?

Пожар, например?

Хубаво, че беше духнал свещите.

Няма да избухне пожар, успокояваше се той. Не се тревожи.

Но как да не се тревожи?

Ако Дана например подпали мястото, за да го принуди да излезе и да не спечели облога? Не. Тя не беше чак толкова откачена. Но не беше и малко луда. Сети се какво направи в киното. Той се пресегна през нея да вземе от пуканките, които бяха при Джейсън. Неволно докосна гърдите й и тя изсипа кока-колата в скута му. Или когато отидоха на автокиното и тя го убеди да се скрие в багажника на колата, за да влезе гратис. После придума Джейсън да не го пуска и Роланд прекара заключен повече от час.

Наистина ме мрази, помисли си Роланд. Но чак пък да подпали мястото… Това е прекалено налудничаво дори за Дана.

Може би.

Или пък може направо да си тръгне.

Не. Иска да си получи снимките. Ще дойде за тях.

Но това не означава, че ще ми даде ключа.

Когато ме завари заключен тук, може просто да си вземе снимките и да изчезне. Или нещо по-лошо.

Устата на Роланд пресъхна. Сякаш студена ръка го стисна за стомаха.

Ще бъда зависим изцяло от нейната милост.

Боже, какво ли ще му стори?

Дори не става въпрос дали ще му направи нещо, а по-скоро — какво?

Имаш цяла нощ на разположение, за да го измислиш.

Защо не се сетих, преди да се заключа към шибаната подпора?

Той дръпна лявата си ръка. Стоманата издрънча и халката се впи болезнено в китката му.

Петстотин килограма. Толкова са нужни, за да се счупи веригата между халките, беше казал продавачът.

Роланд опипа пода около себе си. Напипа фенерчето, вдигна го и насочи светлината към масичката. Бутилките проблеснаха. Ключето беше някъде там.

Масичката бе на около три метра вляво.

Придвижи халката на заключената си лява ръка по подпората. Чу се ужасно стържене на метал в метал, което го накара да потрепери. Но все пак се движеше. Като приплъзва халката, ще успее да се приближи до масичката. След което може да се опита с крак да я придърпа към себе си и да вземе ключето.

Заслужава да се опита, помисли си той.

Ами облога?

Няма проблеми.

Роланд се ухили.

Само да се добера до ключето и оставам. Опечена работа.

Напълно опечена. Защото изведнъж си даде сметка, че вече не го е страх толкова от ресторанта. Единствено се плашеше, че на зазоряване Дана ще влезе и ще го завари вързан с белезниците за подпората под барплота.

Ще взема проклетото ключе, реши той.

Отмести се встрани от спалния чувал. Гърбът му се опираше о гладката дървена повърхност под барплота, а лявата му ръка примъкваше заключената халка по подпората с ужасен шум. Шум, който караше зъбите му да изтръпват. Стържене, което опъваше нервите му, сякаш някой прокарва нокът по училищна черна дъска.

Спря да си почине.

Тишината му подейства успокояващо.

Още съвсем малко и…

Роланд долови някакъв звук.

Беше от меко тупване, като че ли върху твърдия дъсчен под падна въже.

Беше дошло… Откъде?

Отдясно.

Светлината на фенерчето бе насочена към масата. Светлинният кръг потрепери.

Заслуша се. Чуваше дъжда и ударите на сърцето си, но нищо друго.

Какво можеше да причини такъв звук?

Змия? Змия, пълзяща по барплота?

Усети как цялата му кожа настръхва.

Как може тук да се вмъкне змия?

По дяволите — та мястото е празно от години. Нищо чудно змията да си живее тук.

Или Дана я е пуснала. В неин стил е. Просто я е купила от зоомагазин.

Кучка!

Дана е купила змията, за да го подплаши да излезе, а Роланд купи белезниците, за да е сигурен, че ще остане вътре.

Ако е купила животното, то е безобидно. Не продават отровни змии. Ами ако продават?

Роланд трябваше да го види — да види какво е и къде е.

Светлината сигурно ще го пропъди, помисли си той.

Започна да прехвърля лъча към другата страна. Възнамеряваше да огледа хубаво пода отдясно. Лъчът мина пред него и се плъзгаше надясно, когато Роланд осъзна, че е зърнал нещо между краката си. Моментално насочи лъча натам.

Роланд изтръпна. Главата му се удари в дървената стена под плота. Урина потече по бедрото му и напълни крачолите на джинсите, докато дърпаше краката си.

Странното същество се оказа доста бързо. Гърчеше се като червей и се насочваше към десния му крак.

Но не беше червей.

Не беше и змия.

Роланд вдигна десния си крак във въздуха, колкото можеше по-далеч от главата му. Стъпи встрани и го ритна с левия крак. С пета го уцели и то полетя назад. Веднага щом тупна на земята, отново се насочи към него.

Имаше слузеста жълтеникава кожа, набраздена с червени и сини кръвоносни съдове. Очите му имаха безжизнен, сив и флегматичен поглед. От главата му или от устата му, когато я разтегна и отвори широко, — заизлизаха всмукващи звуци.

Роланд вдигна и двата си крака, колкото можеше по-високо. Още уринираше. Струята, спирана от джинсите, се връщаше обратно и обливаше гениталиите и задника му. Ритна с десния си крак, но не улучи мекотелото и отново вдигна крайника си високо.

То не се опита да достигне вдигнатия края. Просто продължи напред и ухапа другия му крак, вдясно от слабините.

Гърлото на Роланд се сви и той се приготви да нададе вик от болка и ужас.

Но не усети болка.

Само горещо изтръпване и слаб натиск, които предизвикаха тръпка на удоволствие по цялото му тяло.

Той докосна мекотелото, но не се опита да го отскубне. Вместо това го галеше нежно. Долавяше топлината и силата му. То скоро изчезна в него. А на крачола на Роланд остави отвор колкото монета от двадесет и пет цента.

Също и в крака му.

Раната не притесняваше Роланд.

Той разкопча горното копче на джинсите, свали ципа и се изви на лявата си страна. Плъзна ръка към седалището на панталона. Не носеше слипове. Платът беше подгизнал и той го усещаше с опакото на ръката си. Кожата на задника му също беше мокра.

Съществото се промъкваше в него, точно под кожата му. С ръка, притисната към образуващата се издатина, Роланд усещаше как то се придвижва. Кожата му отново се връщаше на мястото си, след като мекотелото преминеше. Усети го да се насочва към гръбнака му. Изви ръка доколкото можа и го погали през кожата си. После то вече беше прекалено високо, за да може да го докосне.

Постави ръка на врата си точно навреме, за да усети как кожата под дланта му се надига. Малко след това съществото спря да се движи.

Тялото на Роланд силно се разтърси. Усети толкова огромна наслада, че му се искаше да се гърчи и стене от удоволствие.