Джорджия Рей
Богата жена (8)

Глава втора

 

Когато сутрешната поща пристигна на бюрото й в „Ъ. Блат и синове“, Барбара Хестър дори не си направи труда да я погледне.

— „Ървинг Блат“ — изрече тя с въздишка. — Свързвам ви.

Както обикновено телефоните звъняха непрекъснато.

След като й се стори, че е повторила неизменното свързвам ви поне хиляда пъти, тя прекъсна линията. Да вървят по дяволите! Щеше да хвърли вината върху телефонната компания. Беше й писнало да се прави на Ma bell^[1]. Вече две години на Седмо авеню, а не се бе придвижила нито на йота напред към осъществяването на мечтата си да стане моден дизайнер. Търпението й вече започваше да се изчерпва.

Освен че трябваше да приема всички телефонни разговори, от нея се очакваше да сортира и да разпределя пощата.

— До обяд, моля те, Барбара!

Шефът й постоянно й го напомняше. Сякаш тя по цял ден се мотае и се занимава с маникюра си…

Погледна днешната купчинка и развълнувано въздъхна, когато видя корицата на списание Пийпъл от 2 юни 1978 година. На цялата корица с огромни букви бе изписано:

ДАНИ И НИНО — ИЗВЕСТНИ, СКАНДАЛНИ И СТАВАЩИ ВСЕ ПО-БОГАТИ С ВСЯКА ИЗМИНАЛА МИНУТА

От снимката гледаха графиня Дани и съпругът й, които тъкмо влизаха или пък излизаха от някакъв прием. Дани бе облечена в смарагдовозелено, обсипаната й с блестящи пайети рокля беше по-официална модификация на „Падащата рокля“. Нино бе в смокинг. С едната си ръка бе хванал Дани, а в другата държеше отворена бутилка шампанско.

И трите линии иззвъняха едновременно, но Барбара Хестър не им обърна никакво внимание. Можеха да си звънят до второ пришествие — това изобщо не я интересуваше. Натисна един бутон, за да изключи временно звъненето, и, хванала списанието в ръка, забърза към женската тоалетна. Хубава, пикантна история, пълна с клюки за Дани ди Портанова — нейния кумир… Това не можеше да чака обедната почивка. С нетърпеливостта на алкохолик, отправил се към бара, тя разлисти забързано списанието и намери статията.

Не беше имала втора възможност да разговаря с Дани след оня случай през пролетта, когато бяха използвали заедно асансьора. Но скоро щяха да разговарят отново. В това Барбара Хестър бе абсолютно сигурна. А междувременно беше твърдо решена да намери за Дани ди Портанова всичко, до което можеше да се добере. Искаше да я познава по-добре, отколкото графинята познава себе си.

Това, че в момента тя бе властващата на Седмо авеню графиня, изобщо не означаваше, че някой ден няма да бъде детронирана.

 

 

Дани предпочиташе да прочете публикуваното в Пийпъл в усамотението на собствения си апартамент и затова рано сутринта накара икономката си, Елвира, да купи новия брой от вестникарската будка на ъгъла. Снимката на корицата бе направена на един коктейл, организиран миналия месец, за да популяризира първата серия реклами, които Айън МакАдам бе заснел за „Графиня Дани, Inc.“.

Айън бе успял да наложи мнението си. И в трите шестдесетсекундни клипа, които щяха да се излъчат по националната телевизия в началото на август, Дани беше единственият манекен на компанията. Дани, рекламираща „Падащата рокля“, рекламираща спортни облекла, рекламираща самата себе си. В началото бе смутена, чувстваше се притеснена като главно и единствено действащо лице, но режисьорът съумя да я накара да се отпусне, показа й как да флиртува с камерата, научи я да не се бои от снимките.

Дани остана удовлетворена от постигнатите резултати. От екрана тя излъчваше самоувереността на жена, доволна от себе си, на жена, изтъкана от сексуална привлекателност и чар. Айън предричаше, че веднага след излъчването на рекламите, продажбите ще скочат с двадесет и пет процента още през първия месец.

С критично, тренирано око тя разгледа отпечатаната на корицата снимка. И двамата с Нино изглеждаха притеснени и обезпокоени, а Нино на всичкото отгоре изглеждаше и пиян. А може би тя просто виждаше и това, което другите пропускаха да забележат.

Самата статия също бе измамна и създаваше донякъде невярно впечатление. Някои от описаните истории бяха характерни за този жанр клюки и преувеличения, но една голяма част от останалите си бяха самата истина. С нейно знание баща й и Моника бяха позволили да бъдат интервюирани. Дани смяташе, че по този начин поне част от информацията щеше да постъпи от близки и доброжелателни източници. Имаше хубаво интервю с Ървинг, който си спомняше първата им среща и оценяваше високо инициативността и въображението й. Чрез директора за връзки с обществеността на „Ди Портанова, Ltd.“ в Италия от Роберто бяха успели да изтръгнат само едно хладно без коментар. Беше безкрайно благодарна на вкоренената у Роберто неприязън и омраза към всякакъв вид публичност и реклама. Нямаше никакви илюзии по отношение на чувствата, които свекърът й изпитва към нея и компанията й. Но журналистката бе поработила добре върху домашното си и бе успяла да изрови отнякъде факта, че Роберто бе отказал да вдигне тост за сина и снаха си в деня на сватбената им церемония. А нежеланието му да отговаря на въпросите й, й даваше повод за безброй предположения и догадки.

Имаше мнения на членове на персонала й, на журналисти от модните списания, на търговци. Един приятелски реверанс от Холстън и дружелюбно потупване по гърба от приятелката й Даян фон Фурстенберг. Но най-впечатляващото бе изказването на един мъж, с когото бяха ходили заедно на училище.

Винаги сме знаели, че тя е много умна и талантлива — редеше мъжът, който бе член на градския съвет. — Всички ние, бившите й съученици, я подкрепяме и насърчаваме от първия миг, в който тя се захвана с този бизнес.

Каква жалка и глупава лъжа, помисли си Дани. Този мъж бе един от предводителите на група момчета, които й измисляха най-жестоките прякори и й се присмиваха, че е дебела. Поддържали ме били! Как пък не! Може би иска да купи дрехи на жена си на цена на едро.

В статията, разбира се, липсваше една много важна и съществена информация, която авторката бе предпочела да не споделя с читателите си — фактът, че цялата статия бе написана с пълното съдействие на графиня Ди Портанова и отдела й за връзки с обществеността. Публичността и рекламата — благосклонни, унищожителни и дори безразлични, винаги означаваха нарастване на печалбите.

Дани прегледа набързо страниците, като поспря за миг да разгледа и публикуваните снимки.

Снимка, направена веднага след сватбената им церемония. На лицето й бе изписан неподправен екстаз и тя блажено бе приковала поглед в съпруга си.

Нино и Дани, току-що пристигнали в Ню Йорк, снимани да се пръскат с вода от фонтана пред хотел Плаза.

Снимки от широко обсъждания навремето бляскав бал по случай третата годишнина от сватбата им и най-дългата колона лимузини, проточила се на няколко преки от „Дакота“.

Дани, почти разплакана след провала на първото си шоу.

Дани и Моника, и двете облечени в първия модел на „Падащата рокля“, които позираха пред витрините на Сакс на Пето авеню, където бе изложена първата й колекция.

Нино на карнавала в Рио с момчетата… снимка, на която той не изглеждаше в най-добрата си форма.

Дани, облечена във вечерна рокля по неин собствен модел, приема наградата „Коти“ за 1977 година.

Нино, сниман през есента в офиса си на Пето авеню. Дани понякога се чудеше как той, въпреки честите си отсъствия, все пак успява успешно да управлява бизнеса и парите на семейството си.

Нино в Рим, сниман през май тази година. По време на една рутинна митническа проверка на летище Леонардо да Винчи, Нино бе арестуван за притежаване на кокаин. Имаше снимки на Роберто ди Портанова, който пристига в полицейския участък с цяла армия адвокати. Благодарение на Роберто Нино се бе отървал с голяма глоба, без присъда и затвор. Според Пийпъл веднага щом бащата и синът бяха напуснали съдебната зала, Роберто му бил казал: Тя не е нормална жена и ти не си нормален мъж.

Ужасна снимка на Дани, която бясно крещи срещу Нино на средата на дансинга на „Студио 54“ само миг, след като Нино е излязъл от дамската тоалетна заедно с една осемнадесетгодишна дебютантка, която, както информираше статията, е пияна, напълно неадекватна и е загубила някъде горната част на роклята си.

Дани си припомни тази нощ. Дали момичето бе загубило само сутиена си? Вестникарите бяха документирали жестокия скандал между Нино и Дани. На следващия ден заглавието на първа страница на Ню Йорк поуст тръбеше: Великолепен скандал в семейството на известна дизайнерка.

Продажбите естествено скочиха до небето. Журналистката на Пийпъл бе написала:

Колкото по-скандално и възмутително е поведението на семейство Ди Портанова, толкова по-бързо дрехите на компанията изчезват от рафтовете на магазините. През изминалите три години „Графиня Дани“ е увеличавала продажбите си на дребно с по четиридесет процента годишно. Компанията на Дани ди Портанова е като машина, създадена от публичността и популярността, и захранвана от изумително простите, но безкрайно примамливи и очарователни модели, които карат заможните й клиенти да се връщат при нея сезон след сезон. Три години след като Дани извърши истинска революция в модата с „Падащата рокля“, двадесет хиляди жени седмично продължават да си купуват рокли от този модел.

Двадесет и пет хиляди, помисли си тя гордо, но на кого ли му е притрябвало да ги брои!

Статията бе сравнително вярна, с изключение на последния параграф:

Златната двойка на десетилетието сякаш са постигнали споразумение помежду си. Нино да си живее неговия живот, а Дани — нейния. Нито един от двамата не би направил нищо, което да застраши взаимоотношенията на Нино със семейството му или пък главоломния успех на Дани като моделиер. Наш източник, близък и на двамата, сподели: Това е най-сполучливият брак на седемдесетте години, който съм виждала. Брак, какъвто трябва да бъде всеки. Брак, предлагащ удобство и сигурност.

Известно удобство, помисли си Дани и захвърли списанието. Но бракът й вече бе започнал бързо да се разпада, да се пука по шевовете…

 

 

 

Още от детството си, когато тя и Дитър прекарваха летата си в Кан заедно с гувернантката си далеч от контрола на Карола, Моника проявяваше изключително любопитство по отношение на блестящата бяла прилична на крепост сграда, в която се помещаваше казино Палм бийч. Като тийнейджър тя най-редовно успяваше да се промъкне и да поиграе на рулетка до момента, в който неизбежно я забелязваха и я изхвърляха навън. Но запленена от неповторимото чувство на напрегнато очакване, породено от възможността да изгубиш или да спечелиш цяло състояние само с едно хвърляне на зара, Моника постоянно рискуваше и се завръщаше там винаги, когато можеше.

Според Хелмут игралните домове и хората, които често ги посещават, са покварени. Беше й забранил дори да прекрачва прага на подобно заведение. След развода Моника се опитваше да навакса загубеното време на Бахамите, в Монте Карло — навсякъде, където комарът бе законно разрешен. През юни, мъртвия сезон на Седмо авеню, Кан бе най-подходящото място за така нужната й ваканция.

Тази нощ бе последната й в Кан. Беше вдигнала русата си коса в изящен кок. Облечена бе в рубиненочервена рокля без презрамки от колекцията на Бил Блас. На ушите й блестяха скъпи, крушовидно оформени диамантени обици, а на добре загорялата й шия имаше огърлица от същите камъни. Прекрачи прага на голямата игрална зала, огледа обстановката и нетърпеливо облиза устни.

Късният час означаваше, че случайните играчи вече са си тръгнали, за да отидат да вечерят или потанцуват. По масите бяха останали само сериозните комарджии, които трупаха чипове пред себе си или пък тъпчеха пачки по джобовете на панталоните. Много от тях посрещнаха Моника с леко кимване или с усмивка. Познаваха я от доста години. Светът на богатите и привилегированите беше твърде малък, а клюките, които се разпространяваха в него — твърде много. Почти всички бяха подочули, че се е развела с Хелмут и само няколко души нетактично я запитаха за него.

Моника се усмихна учтиво. Но нищо повече. Не искаше да разваля прекрасната вечер, очарованието на която се нарушаваше само от отсъствието на Рик.

През пролетта бяха прекарали заедно един дълъг уикенд на Бахамските острови. Това бяха може би трите най-щастливи дни в живота й. Обходиха целия остров, плуваха, любеха се в ранния следобед, когато слънцето беше още прекалено силно за слънчеви бани, а нощем играеха комар в казиното на Парадайз айлънд.

Макар че Рик се забавляваше съвсем очевидно, той не бе чак толкова очарован от прекараните дни. И когато тя му предложи още едно такова пътуване, той й благодари, но й отказа, като се оправда, че има ангажименти със състава си. Освен това, напомни й Рик, той не може да си позволява да се забавлява по начина, по който тя бе свикнала. А нямаше никакво намерение да й позволява всеки път да поема разходите му. Моника го обичаше заради гордостта му и упоритото му нежелание да взема пари от нея. Но понякога инатът и независимостта му започваха да я дразнят.

Дори не си бе направила труда да го покани в Кан, където се играеше истински комар, защото той работеше върху един нов запис. Може би накрая кариерата му щеше да получи подтика, от който се нуждаеше. А когато един ден той стане известен рок музикант, тя щеше да му позволи да плаща всичко, ако това щеше да го накара да се чувства по-удобно.

А междувременно Моника искаше да се позабавлява.

През изминалите нощи бе загубила повече от шейсет хиляди долара на бакара, блекджек и рулетка. Но тази вечер усещаше, че ще й провърви. Комарджийският й инстинкт се бе събудил.

Дадоха й знак от една маса за бакара. Тя седна зад дългата овална маса — място номер четири. Направи няколко залога, опита се да се включи на няколко пъти, но нямаше успех. Загуби бързо няколко хиляди, а след това и още няколко хиляди.

Дотук с бакарата.

— Желая ти по-добър късмет оттук нататък — усмихна й се един австрийски принц, стар приятел на брат й. Взе от минаващия наблизо сервитьор две чаши шампанско и й подаде едната. — Изглеждаш страхотно, Моника! Ню Йорк изглежда ти се отразява добре. Как е Дитър?

— Добре е — изрече Моника, но умът й все още бе зает с последната загуба.

— Още ли се занимава с фотография?

— Ja — излъга тя. Нямаше никаква представа с какво се занимава Дитър напоследък. Когато го видя за последен път, той беше гипсиран от поетите наркотици и спеше на плажа в Гоа.

— Извини ме — обърна се към принца. — Мисля да си опитам късмета на блекджек.

Тук й провървя повече. Бързо спечели около петнадесет хиляди, но след няколко минути реши, че се е отегчила.

Време беше за истински комар. За игра на зарове. Моника обиколи залата и бързо намери една маса, на която залозите бяха ниски. Тя се хвана за масата и сложи купчина златни чипове от по петстотин долара.

Един мъж с огромен пръстен с рубин на розовия си пръст хвърли шест хиляди. Няколко души около масата подкрепиха залозите им и изкупиха всички номера. Крупието я изгледа с очакване. Тя взе заровете и ги хвърли в противоположния край на масата.

Шибан късмет! Седем! Най-голямата катастрофа за един играч на зарове. Мъжът с огромния пръстен бе загубил седем хиляди долара. А тя самата — четиринадесет.

— Encore une fois, mademoiselle^[2]? — попита крупието.

Моника кимна. Да, ще опита още веднъж. Натрупа цяла купчина от златни и черни чипове, заложи две хиляди долара на линията, подреди номерата си и изкупи всички други за по две хиляди долара всеки. През следващите петнадесет минути заровете бяха нейни. Но отново излязоха лоши числа.

Седем.

Беше изгубила повече от трийсет хиляди долара.

Наранена, но не и победена, тя изигра още една игра, твърдо решена да не позволи три последователни загуби в една нощ.

Последва нова загуба. И още една.

Беше й достатъчен половин час, за да изгуби още петдесет и пет хиляди долара. Чиповете й също свършиха.

— Je le regretted^[3] — информира крупието, — но кредитът ви е изчерпан.

Изчерпан? Моника не му обърна внимание. Сигурно говореше на някой друг. Та тя е Фон Райх, за бога, лоялен поддръжник на това казино още от тийнейджърските си години! Да вървят по дяволите! Биха могли да увеличат кредита й. Моника се обърна с гръб към масата. Заровете излязоха. Крупието взе служебния телефон и се обади на мъжа на стълбището, който позвъни по-нагоре.

Отговорът на управителя бе отрицателен. Категоричен и безпрекословен.

— Съжалявам, госпожице Фон Райх! — Крупието говореше тихо и учтиво.

Без да се смущава, Моника откопча диамантената си огърлица от врата си и я хвърли на масата. Хората около нея ахнаха от изумление и тихичко започнаха да я одумват.

— Госпожице, не приемаме бижута. Може би…

Един мъж се пресегна и взе огърлицата. Небрежно хвърли на масата двадесет и пет хиляди долара в златни чипове и даде знак на Моника да продължи играта.

— Огърлицата бе оценена за петдесет и пет хиляди — изрече студено Моника, втренчена в младия, изключително привлекателен тъмнокос мъж.

Той се усмихна и постави на масата чипове за още тридесет хиляди долара.

— Грешката е моя — пак се усмихна той. — Забавлявайте се.

— Danke schön!

Моника постави залозите си, изкупи номерата и хвърли заровете. Но тази вечер сякаш всичко бе против нея. Купчината чипове бавно се стопи.

— Толкова съжалявам… Тази нощ явно не ми върви — обърна се тя към благодетеля си.

Той сложи ръцете си върху нейните.

— Не се безпокойте. Аз ще ви финансирам за остатъка от нощта.

Очите им се срещнаха.

— Ja, добре. — Усещаше топлата му ръка, която сякаш изгаряше кожата й и разпалваше истински огън в душата й.

Опиянена от заровете, Моника загуби всякаква представа за времето. Не знаеше дали печели или губи. Вече не съществуваше нищо, нищо нямаше значение, освен търкалящите се зарове, гласа на крупието, масата пред нея и мъжа зад гърба й, който й подаваше все повече и повече шампанско и слагаше на масата все повече и повече чипове.

На следващата сутрин се събуди в чуждо легло и със страхотен махмурлук. Изобщо не можеше да си спомни как се бе озовала в тази непозната за нея обстановка. Приятелят й от казиното лежеше до нея. Все още спеше. След това изведнъж всичко й се проясни — предложението му да пийнат по нещо в апартамента му в Карлтън, бутилката шампанско, момичето, което внезапно бе изникнало отнякъде и се бе присъединило към тях в леглото.

Моника простена тихичко и се пресегна за вечерната си рокля, която лежеше на пода до леглото. Без да се бави с миене или сресване, тя нахлузи роклята и бързо излезе на пръсти от стаята.

Беше неделя. Трябваше да хване самолета за Ню Йорк.

Обратно на работа.

Обратно при Рик.

Обратно в истинския живот.

 

 

 

Барбара Хестър се утешаваше с мисълта, че макар и само телефонистка, тя бе научила твърде много неща за времето, през което работеше за Ървинг Блат. И това не бе случайно. Тя задаваше много въпроси, добросъвестно изчиташе от край до край всеки брой на Уименс уеър дейли и безсрамно подслушваше всеки разговор, до който можеше да се добере. А хората смятат, че евреите са трудни за разбиране, мислеше си тя, докато слушаше поздравите, които моделиерите си разменяха, използвайки странна смесица от английски и идиш.

Разбираше всичко. Или почти всичко. Най-много харесваше тази фраза: От твоите уста в божиите уши!

Но когато чу Стюарт Блат да я нарича хубавката shiksa в приемната, тя отиде при Керъл, една от манекенките на компанията, за да я попита какво означава думата.

— Иска да каже, че не си еврейка, скъпа — обясни й Керъл. — А това е рядкост тук. Но въпреки всичко бъди внимателна. Той може да излезе с теб, да спи с теб. Но не възлагай на това прекалени надежди. Когато дойде време за приключване на сделката, той никога няма да се ожени за една shiksa.

— Благодаря ти, Керъл. Не зная какво бих правила без теб.

Докато се връщаше на бюрото си, Барбара си помисли: Каква глупава кучка. Пет пари не даваше за Стюарт. Беше заложила стръвта си за много по-едра риба.

Междувременно правеше всичко възможно, за да се подготви добре за бъдещето. Няколко вечери седмично посещаваше курсове в Института по модата. Бързо разбра, че макар да имаше вродено чувство за стил и елегантност, моделиерството не беше истинският й талант. Но осъзнаването на този факт не можеше да възпре амбициите й. Напротив, подсилваше ги още повече.

Винаги съществуваше повече от един път към върха. Преподавателят й по дизайн й бе хвърлил око и тя му позволи да я свали. В края на семестъра Барбара бе първенец на курса. Не че заслужаваше наистина високите оценки, но беше сигурна, че за изпълненията й в леглото биха могли да й присъдят и почетна степен.

От време на време се срещаше с някой от клиентите или търговците, които работеха с Ървинг Блат, но никога не спеше с тях. В края на краищата те не можеха да направят нищо, с което да подпомогнат кариерата й. Позволяваше им да я водят на театрални постановки на Бродуей, а след това и на вечеря, но съвсем скоро й писна от храната в „Мама Леоне“, „Джо Пиер“ и „52“. Умори се от неизменното опипване на гърдите й, когато се навеждаха да я целунат за лека нощ.

Въпреки всичко тя постоянно си напомняше, че бе изминала твърде дълъг път от Хендерсън, Северна Каролина, и колкото по-далече бе от дома, толкова по-добре…

 

 

Барбара Рей Хестър бе израсла в един от бедняшките квартали на Хендерсън — Мокасин ботъм, само на хвърлей място от фабриката за памук. Допреди година и половина, когато бе пристигнала в Ню Йорк с две хиляди долара в брой, всички я наричаха Бъни^[4] — съвсем подходящ прякор за малко момиченце с големи, стърчащи напред зъбки.

Кръвосмешението беше нещо обичайно в Мокасин ботъм и бащата на Бъни й се падаше и дядо. Ърнест бе подъл, злобен човек, който се прехранваше като хвърляше краставици в големите съдове със саламура в завода за туршии „Хайнц Пикъл“. Майката на Бъни, Ирма Рай, работеше в същото предприятие като сортировачка на краставици.

В семейството не влизаха много пари и те живееха в разкапана барака с дървени подове, по които имаше толкова големи пукнатини, че Бъни виждаше през тях пилетата, които се въргаляха в пръстта под къщата. Откак се помнеше, Бъни знаеше, че е по-различна от останалите обитатели на Мокасин ботъм.

Ако животът й поне малко приличаше на онзи, който виждаше по телевизията! И тъй като не можеше да излее гнева и разочарованието си на родителите си, тя съсредоточи всичката си злоба върху малката си сестричка Върна. Биеше я с колан, караше я да поглъща мръсни центове или да яде питки от кал. А когато Върна решеше да се оплаче на майка им, Бъни й хвърляше такъв голям бой, че следващия път тя не смееше изобщо да се обади. Барбара мразеше живота там, мразеше родителите си, мразеше и по-малката си сестра.

За да избяга от бедността и мизерията, които я заобикаляха, тя прекарваше всичкото си свободно време в библиотеката на Лесли Пери, построена точно срещу съдебната палата. Обичаше да чете книги за живота на богатите. Но любимите й романи бяха за бедни момичета, които порастваха и се превръщаха в богати изтънчени дами.

Изчиташе модните списания от кора до кора, запомняше описанията на елегантните дрехи, поглъщаше всички подробности за живота на богатите — с какво се хранят, как се забавляват, къде прекарват ваканциите си. А когато откри Таун енд кънтри и Аркитектър дайджест^[5], тя едва не припадна от възхищение и завист.

Закле се пред себе си, че някой ден и тя ще живее по този начин. Но, разбира се, не в Хендерсън или където и да било другаде в Северна Каролина. Докато приятелките й от Мокасин ботъм мечтаеха да пропътуват петдесет и петте мили, които ги деляха от Ралей, Бъни фантазираше за преместване в Ню Йорк, където всички са богати, а жените са слаби и красиви. Е, тя бе слаба и си позволи да плати за корекция на зъбите си. Хората непрекъснато й правеха комплименти за големите й зелени очи и червеникавата й руса коса, която тя миеше всяка вечер без изключение.

Веднага щом навърши шестнадесет години, Барбара започна работа в Блеър, най-добрия магазин за дамско облекло в Хендерсън. Не пропускаше да се възползва от намалението на цената, с което се ползваха всички работещи в магазина, и макар че семейството й постоянно бе финансово притеснено, гардеробът на Бъни бе пълен с елегантни и изтънчени дрехи.

Джеремия Блеър, основател и собственик на магазина, беше един от най-изтъкнатите жители на Хендерсън. Бедният Джеремия живееше съвсем сам откак преди десетина години жена му го напусна и избяга с друг мъж. Всички вдовици от Хендерсън се опитваха да го оплетат в мрежите си, да го примамят в топлото си гнезденце.

Бъни бе повече от сигурна, че ще успее там, където всички по-възрастни дами се бяха провалили. Всеки път, когато работодателят й се случеше да мине покрай щанда, на който тя работеше, Бъни така изпъчваше напред пищните си гърди, че копчетата на блузата й бяха готови да се разхвърчат във всички посоки. Тя мъркаше, усмихваше се, непрекъснато въртеше задник пред очите му и важно пристъпваше насам-натам.

Джеремия не можа да устои на авансите й.

Не мина много време и изкусеният мъж започна да обсипва своето малко зайче с най-различни дрехи и бижута, водеше я на вечеря в Ралей. Когато се усмихваше, в устата й проблясваха металните скоби, платени от Джеремия Блеър. В замяна Бъни му отдаде девствеността си.

Тя беше чела в списания, че сексът бил вълнуващ… тайнствен… недостижим, момент на пълно всеотдаване и интимност между двама души, които се обичат. Това, за което не пишеха в списанията, бе, че пенисът на Джеремия, дори и в състояние на пълна ерекция, приличаше на продълговат, розов, полуспаднал балон. Когато се изпразнеше, спермата прокапваше също като последните две-три капки вода, които се оцеждат от стар маркуч.

Бъни затваряше очи и с мълчаливо отвращение понасяше всичко, но когато Джеремия веднъж я помоли да оближе капките лепкава белезникава течност, която се процеждаше от върха на пениса му, тя категорично отказа.

Според „Козмо“ при всеки любовен акт тя трябваше да се извиси на крилата на насладата и оргазма. Бъни дори не знаеше какво точно означава човек да изпита оргазъм, но и не държеше особено да научи, стига Джеремия да продължи да й прави подаръци и да пълни банковата й сметка.

Три седмици преди Бъни да завърши гимназия Джеремия й подари пръстен с диамант и я помоли да му направи честта да стане негова съпруга. Бъни бе ужасена. Мечтите й бяха далеч по-смели от това да остане в Хендерсън, Северна Каролина, като госпожа Джеремия Блеър. Но тя само му се усмихна нежно и се примири с поредната инвазия на провисналия му член.

Веднага щом Джеремия заспа дълбоко и започна да похърква, Бъни грабна дрехите си от гардероба, подреди ги в куфара му от Хартман, взе и двеста долара от портфейла му, които прибави към другите хиляда и осемстотин, които бе успяла да отмъкне до този момент. Тихо затвори вратата след себе си и обърна завинаги гръб на Бъни Хестър и на живота, който ненавиждаше.

От момента, в който се качи на автобуса на компанията „Грей Хаунд“ и пое за Ню Йорк, не се обърна назад нито веднъж.

Взе си стая в хотел „Барбизан“, който бе само за жени, и започна да обикаля улиците с надежда да си намери работа в някой от големите универсални магазини, които откак се помни бе мечтала да посети. Заплащането там обаче беше доста ниско и в няколко от магазините я предупредиха, че само две-три от всички продавачки имат някакви шансове да напреднат в кариерата. По-добре, реши тя, е да започне работа като телефонистка в приемната на „Ъ. Блат и синове“ за двеста долара седмично. Седмо авеню е нещо съвсем различно, казваха и останалите момичета. Там всичко се определя от това колко пробивен и амбициозен е даден човек.

Виж в края на краищата Дани ди Портанова…

 

 

Барбара не бе разговаряла никога с Ървинг Блат, освен в случаите, когато го поздравяваше с добро утро или му предаваше съобщенията по телефона. Но в продължение на няколко месеца го бе наблюдавала внимателно как работи с приятелите си в ателиетата на компанията. Макар че всъщност синовете му Стюарт и Хоуи управляваха компанията, Барбара бе съсредоточила усилията си върху Ървинг. Не защото се надяваше по този начин да се придвижи нагоре в йерархията на „Ъ. Блат и синове“, а защото Ървинг бе единственият човек, който би могъл да й даде това, което желаеше най-много… би могъл да я представи на Дани ди Портанова.

 

 

В заглавията на всички вестници за пореден път се споменаваше името на Нино. Не стига, че Дани бе постоянно обект на клюкарските рубрики, ами и абсолютната недискретност на Нино все по-често му осигуряваше място по първите страници на вестниците. Този път един от многобройните му приятели бе отмъкнал новата играчка на Нино — Астън Мартин Лагонда за сто и петдесет хиляди долара.

След като Дани плати гаранцията и измъкна Нино от затвора след обвинението в употреба на наркотици на обществено място, Нино с възмущение й обясни, че той само щедро бе поделил половин грам кокаин с момчето, което бе срещнал в един нощен клуб. След това решили да се поразходят около Манхатън с колата със скорост сто мили в час.

На Нино обаче му се припикало и се наложило да спрат край едно месопреработвателно предприятие в Уест сайд. Тъкмо разкопчал ципа на кожените си панталони и се прицелил в стената, когато чул рева на четирикамерния пет и половина литров V-образен осемцилиндров двигател.

— Сбогом, мухльо — извикало момчето и отпрашило с колата по посока на магистралата.

Три дни по-късно момчето се появи с любовника си в Кий уест, Флорида.

По това време историята се бе преместила чак на пета страница на Поуст, а колата пътуваше към къщи. Но Дани бе все още пищисана.

— Имаш късмет, че онова копеле само е откраднало колата ти — се обърна тя разярено към него. — Един прекрасен ден някой от многобройните ти приятели или приятелки просто ще те убие.

— Нима това има някакво значение за тебе, cara?

— Има, и още как! Развратът не може да бъде начин на живот, Нино!

— Какво знаеш ти за начина на живот? Ти, как, по дяволите, те наричаха… „Графинята на Седмо авеню“! На теб никога няма да ти се наложи да се безпокоиш за пари или за слава. Ти използва титлата ми не само за да създадеш едно цяло състояние, ами и да ме задминеш по популярност. Забележително постижение, si?

— Как можа да го изречеш! — кресна Дани. Беше наранена, но осъзнаваше, че той поне отчасти е прав. — Правя всичко това заради нас и поне съм в състояние да контролирам живота си. А ти? Виж се само! Отслабнал си, изглеждаш адски зле. Всеки път, когато не съм наблизо, се тъпчеш с кокаин и с най-различни транквиланти. И ти самият не знаеш какво точно правиш…

— Глупости! И аз като теб напълно контролирам живота си — изсумтя Нино и поизправи рамене. — Ciao, cara, иди да смачкаш нечии топки на Седмо авеню!

Докато вървеше забързана през фоайето на сградата, в която се помещаваше офисът й, Дани се замисли по въпроса с топките. Не искаше да ги мачка — но може би щеше да се почувства по-добре, ако погали нечии. Както вървяха напоследък нещата между нея и Нино, май бе започнало да й писва от мъжете. Нито един от тях, с изключение може би на Айън МакАдам, нямаше куража да е докрай откровен с нея. Непрекъснато се съобразяваха с нея, бояха се да кажат това, което наистина мислеха или искаха.

Айън, за разлика от тях, говореше това, което мисли, но бе толкова очарователен и интелигентен, че не му се сърдеше за откровените, понякога дори груби думи. А освен всичко останало той бе изключителен професионалист в областта на рекламата. Беше жалко, че е сгоден и скоро щеше да се жени, което обясняваше джентълменското му държане по време на първата им съвместна вечеря. А може би тя просто не го привличаше…

Останалите мъже, с които се срещаше в работата си, не бяха така безразлични към чара и обаянието й. Предишната седмица имаше среща с вицепрезидента на Бърлингтън хауз, който искаше да се пребори с Летс за закупуване на лиценз за производството на панталони от линията „Графиня Дани“. Предложението на Бърлингтън включваше аванс от два и половина милиона долара заради това, че ще използват името й, плюс седем и половина процента печалба за всеки продаден чифт. Дани щеше да запази правото си да одобрява моделите и да контролира качеството.

Отговори му, че й е необходимо едно денонощие, за да обмисли предложението.

А след това вицепрезидентът я попита:

— Искаш ли да пийнем по нещо?

Тя се съгласи да пийнат, но отклони предложението му да прескочат до апартамента му на Парк авеню.

Тогава той каза:

— Добре. А защо не идем у вас?

Това поведение бе типично за седемдесетте години. Основното бе да си преди другите, да се справяш добре с работата си. За изтънченост и такт не можеше да става и дума. Но дали тя копнееше точно за изтънченост? Щеше ли да приеме, ако онзи тип бе впрегнал целия си чар и финес и всичките си сладки приказки, за да я убеди да тръгне с него?

По дяволите! И тя самата не знаеше какво иска. Не, знаеше. Искаше да си върне съпруга, да си върне мъжа, когото обича, а не онзи, с когото живееше напоследък и който сякаш се интересуваше само от любовниците и от колите си.

И от наркотиците.

Остра болка прободе сърцето й. С наркотиците Нино вече бе преминал тънката граница между забавлението и пагубния навик. Безброй пъти бе разговаряла с него по въпроса, молила го бе да спре. Но той свиваше безразлично рамене и отминаваше всичките й тревоги със смях. Беше му споменала и за клиниката „Силвър хил“ в Кънектикът, където няколко нейни познати от света на модата вече се бяха подложили на детоксикация. Но той й се сопна да спре да се държи като истеричка и се впусна в нови гуляи, които бяха все по-разгулни от всеки предидущ.

Без да е в състояние да го наблюдава през целия ден, което, разбира се, беше невъзможно, Дани просто не знаеше какво да прави. Но той беше достатъчно голям, по дяволите! А и освен това тя не би могла да го контролира. Не се осмеляваше дори да опита.

Приеми го такъв, каза си тя, той не е нищо повече от едно разглезено дете, а ти ще трябва да пораснеш много бързо.

Дани въздъхна и влезе в офиса. Вече я очакваха няколко телефонни съобщения, а все още нямаше дори и девет часа.

 

 

 

Секретарката на Роберто ди Портанова сложи един плик в кутията за входяща поща и Роберто веднага разбра, че писмото е от Карола. Без съмнение в него имаше други вестникарски изрезки. Можеше да си представи удоволствието, което бе изпитала Карола, докато запечатва плика.

Вътре имаше един брой от списание Пийпъл, както и една страница от Ню Йорк поуст с ужасните заглавия с откраднатата кола на Нино. Нино бе пропуснал да спомене този малък епизод, когато разговаряха преди няколко дни. Без дори да си направи труда да прочете материалите, Роберто изръмжа и тикна списанието и изрезката в машината за смилане на хартия.

Значи Карола си мислеше, че го е прецакала отново. Ще трябва добре да начука тази кучка следващия път, когато се видят, да й даде добър урок, да я научи едно друго за това кога може и кога не може да го измъчва и да му се подиграва. А може би пък точно заради това я намираше за толкова завладяваща и неотразима… Само че така или иначе трябваше да бъде поукротена. И ако въобще някой може да се справи с нея, помисли си той самодоволно, това е само Роберто ди Портанова.

Припомни си как тя плачеше и го молеше да й го вкара в задника и усети, че започва да се възбужда. Да, когато следващия път се видеше с очарователната фрау, щеше добре да й го начука.

Щеше да го начука и на снаха си. В преносен смисъл, разбира се.

Вече бе задвижил нещата. Беше разговарял с другата си снаха, в Милано, и я бе убедил, че ще бъде в интерес на цялото семейство, ако тя преустанови производството на моделите „Графиня Дани“. Дани щеше да бъде уведомена веднага след празника, който американците наричат Labour Day^[6].

Роберто избухна в силен смях, като се замисли върху ироничното стечение на обстоятелствата. Никакъв труд след деня на труда…

 

 

 

— О-ох — изхленчи пресекливо господин Реджи. — Внимавай с бенките ми. Исусе, да не си мислиш, че кожата ми е гумена?

Не, помисли си Ра Ра и изстиска още малко плажно масло на гърба на Реджи, но започва да изглежда така, сякаш е кожа за обувки. Извъртя очи и погледна Мишел Бартън, госта на Реджи, който също бе твърдо решен да се попече на слънце.

Реджи лежеше по корем в един шезлонг край басейна на наскоро закупената му къща край брега. Разположена в най-скъпата част на Файър айлънд, Пайнс, къщата бе грандиозен паметник на изключително разточителство. Реджи я бе закупил с прилежащия към нея акър земя през пролетта за малко по-малко от шестстотин хиляди долара — като подарък за самия себе си в очакване на сделката, която окончателно и безвъзвратно щеше да го утвърди не само като най-популярния моден дизайнер в Америка, но и като най-прозорливия бизнесмен на Седмо авеню.

Ремонтът и подобренията бяха отнели цялото лято. Твърдо решил, че обзавеждането на къщата трябва да илюстрира най-модните тенденции на плажния шик, Реджи нае специалист по вътрешен дизайн, който разруши и поднови всичко в сградата. Сега, през последния уикенд на лятото, Реджи най-сетне имаше възможност да се наслади на плодовете на инвестицията си. Макар че беше перфекционист до мозъка на костите си, дори и той не можа да намери някакъв недостатък в работата на дизайнера. Цветовата гама, в която бе изпълнена цялата къща, бе хармонична симфония от бледорозово, пясъчножълто и бежово. Линиите бяха напълно изчистени и създаваха настроение на простота и уют. Цялата къща бе изпъстрена с огромни морски раковини, морски звезди и тънки, заострени свещи с най-различна големина.

— Наричам я облекчение и освобождаване от глъчката и врявата — бе казал господин Реджи на редактора на Ню Йорк таймс, който бе пожелал да фотографира къщата във връзка с една предстояща статия за домовете край брега. — Отчаяно се нуждаех от едно такова място, където да се поразтоваря, да се измъкна от цветовете и моделите, които съставляват целия ми живот. Идвам на плажа, за да си почина. Най-тържествено съм си обещал, че никога, ама никога, няма да се занимавам с бизнес на Файър айлънд.

Само че нали всички обещания са заради това — за да бъдат нарушавани, след като са декларирани. Реджи бе наел един хидроплан, за да могат адвокатът, счетоводителят и бизнесмениджърът му да се присъединят към него в къщата. Докато той се печеше на слънцето и плуваше, те прекарваха по-голяма част от уикенда затворени в къщата, като се потяха върху договора, дълъг почти колкото цял роман, който обещаваше на господин Реджи слава и богатство, които надхвърляха и най-смелите му фантазии и мечти.

Сделката далеч надхвърляше стандартните споразумения за закупуване на лиценз, според който различни компании плащат процент от печалбата заради оказаната им привилегия да произвеждат и продават кожени изделия или вратовръзки, носещи името на господин Реджи. Ако всичко станеше според предвижданията — а това бе просто предопределено, Реджи Болт щеше да продаде целия си бизнес, включително и търговската марка „Господин Реджи“.

Това, разбира се, означаваше, че всеки път, когато пожелае да постави името си върху някой нов модел, той ще трябва да поиска съгласието и разрешението на корпорацията, но в замяна Реджи получаваше финансовата подкрепа, от която се нуждаеше, за да може компанията му да остане завинаги в историята на модния дизайн.

Високо над главата му, на върха на един стълб, който се виждаше от всяко местенце на плажа, се вееше и силно плющеше на вятъра флаг с инициалите на господин Реджи.

— Този флаг е наистина страхотен — обърна се Реджи към Мишел. — Така всеки един от посетителите на острова ще знае, че това е флагманската къща в Пайнс.

Ра Ра си помисли, че така всеки ще знае що за егоманиак е Реджи, и веднага сподели мнението си на висок глас.

Мишел отпи от питието си и се разсмя в съгласие с думите на Ра Ра.

— Виж какво — изсъска Реджи, — пет пари не давам какво мислите вие двамата. Ако пожелая, мога да сваля флага, но хората пак ще знаят, че това е моята къща. И знаете ли защо? Заради дизайна. Това място притежава класа. Изтънченост. Няма нужда от флаг, нито пък от писания в пресата, за да се види това. На някои хора им се налага да показват глупавите си физиономии по кориците на различни списания като Пийпъл, за да си правят реклама. — Замълча и отпи бавно от силния си чай с лед. — Аз нямам нужда от това. Светът ме познава и признава такъв, какъвто съм. А ако някой все още не знае кой съм, той изобщо не заслужава вниманието ми. А и освен това, когато ме видят следващия път на корицата на някое списание, той няма да е този клюкарски парцал. Ще е Тайм или Нюзуик. Това са единствените две списания, които имат значение.

Ра Ра и Мишел се спогледаха с разбиране и съчувствие, а Ра Ра продължи да маже Реджи с плажно масло. Реджи не бе спирал с истеричните си речи от момента, в който Пийпъл излезе с журналистически портрет на Дани ди Портанова. Когато броят се появи по вестникарските будки, той прекрати договора с рекламната фирма, с която работеше, само за да ги назначи отново на следващия ден и да им постави основна задача — да осигурят и на него такъв портрет. От тогава не минаваше и ден да не заговори за това.

Статията в Пийпъл обаче бе доставила истинско удоволствие на Ра Ра. Все още си спомняше незабравимата нощ, която бяха прекарали с Нино, и се радваше, че Нино не бе загубил нищо от блясъка и привлекателността си. Може би някой ден отново щяха да се позабавляват двамата.

Реджи му махна с ръка да спре, седна и започна да събира някакви числа с калкулатора си, който напоследък носеше постоянно със себе си.

— Майк — подвикна на адвоката си, който бе вътре в къщата и за пореден път преглеждаше споразумението. — Колко каза, че е последното им предложение на базата на годишните вноски?

Майк изрева нещо в отговор.

Напълно погълнат от пресмятането, Реджи прекара бавно ръка през калкулатора.

— О, боже, ще стана много богат! Богат! Чувате ли ме? — Гласът му преливаше от триумф и възторг. Възбуждаше се само като си помислеше за парите си.

Ра Ра имаше нужда от спокойствие и малко почивка. Бързо се хвърли в басейна. Мишел го последва на секундата.

— Невероятно — изкрещя Реджи, без да обръща внимание на когото и да било от двамата. — Та това е като да печатам пари! И как ще ги изхарча всичките? Господи, как обичам този бизнес…

Мишел, който припечелваше сравнително скромната сума от тридесет и четири хиляди долара годишно, доплува до Ра Ра и промърмори:

— Ако го чуя само още веднъж да разправя колко богат ще стане, ще го напъхам под водата заедно с калкулатора и шибания му договор и ще го държа там, докато се удави.

Ра Ра поклати глава.

— Не, не го прави. Той се чуди как да изхарчи парите си. Мисля, че мога да му дам една-две идеи.

— Ра Ра — изблея Реджи. — Още масло!

— Но като си помисля — смени решението си Ра Ра, — идеята да го удавим не е чак толкова лоша. Искам да кажа, че съм споменат в завещанието му…

 

 

Според съветите на „Козмо“ Бъни Хестър би постъпила добре, ако решеше да наеме част от някоя лятна вила за ваканцията си, но според Глемър Бермуда и Хемптънс бяха най-шикозните места за прекарване на почивните дни. Но дори и пестеливата Бъни не можеше да си позволи да пътува далеч от Ню Йорк със скромната си заплата. Но проклета да бъде, ако склони да живее в някаква къща заедно с цяла тайфа напълно непознати и да се притеснява всеки ден кой е наред да купи зарзават.

Само че нито едно списание не й даваше съвет как да уплътни тези знойни и задушни уикенди, през които просто лудваше от скука и жега. Беше сигурна, че е единственият бял човек, който остава в Ню Йорк през тези дни. А официалните празници бяха още по-лоши — филмите и музеите, които искаше да види, бяха прекалено много, а от лежането на плажа кожата й покафеняваше като кренвирш, забравен върху скара за барбекю.

Затова Барбара, намръщена и сърдита, прекара по-голямата част от празниците по случай Деня на труда в стаята си в „Барбизан“, опитвайки се да измисли начин за измъкване от „Ъ. Блат и синове“. Когато будилникът й я събуди във вторник сутринта, тя стана с явно облекчение и пое за работа.

По улиците полъхваше лек ветрец и Бъни си помисли благодарно: Слава богу, че вече е септември! Августовските горещини почти я бяха накарали да забрави изобщо защо бе дошла на север. Спомни си дългите летни нощи, през които стоеше сама в стаята си край отворения прозорец, с надеждата да усети полъх на ветрец. Шумът от улицата, разговорите и смеховете на хората, които се забавляваха, я караха да се чувства по-самотна и от малко еленче, изгубило се в гората точно по средата на ловния сезон.

Постави нова попивателна хартия в бележника си, отвори календара на нова страница и залепи весела безгрижна усмивка на лицето си. Нов месец, нов сезон, подновена решимост да успее, да си проправи път нагоре. Стига вече се е мотала безцелно, преизпълнена със съжаление към себе си. Не по този начин се бе измъкнала от мизерията на Мокасин ботъм.

А след това телефонът иззвъня и всичко потече постарому. Първото позвъняване беше от Керъл, секретарката на Хоуи Блат, която работеше също и като манекен. Обаждаше се да каже, че е получила хранително отравяне от миди и се чувства прекалено зле, за да може да дойде на работа. Бъни бе сигурна, че долавя някакъв мъжки глас в слушалката. Керъл очевидно искаше да си вземе още един почивен ден.

— Разбира се. Разбира се, че ще им кажа — прекъсна нетърпеливо потока от извинения и обяснения Бъни.

Мразеше я. Бащата на Керъл бе израснал заедно с Ървинг и на нея й бе позволено всичко само заради това отколешно приятелство. Бъни би могла да си измисли ново име, дори и нова биография, в която да няма и намек за Мокасин ботъм и за бащите там, които изнасилват собствените си дъщери. Но единственото нещо, което нямаше как да си осигури, беше правдоподобна семейна връзка с хората, които можеха да я отведат към успеха на Седмо авеню.

Когато пристигна завеждащата ателиетата, Бъни подаде съобщението на Керъл.

— Какво е казала? — изкрещя Лилиан. — Кучка такава! Тя знаеше дяволски добре, че ще имам нужда от нея още от рано сутринта. Имам уговорка с цяла група купувачи от Тексас, които само след час ще трябва да разгледат колекцията ни от нощници. И какво, по дяволите, да правя сега? Може би ще трябва да се правя и на манекен?

Въпросът очевидно беше реторичен, защото Лилиан не би могла да се напъха в модели 8 или дори 14, дори и животът й да зависеше от това. Но още преди Бъни да успее да отвори уста, Лилиан бързо щракна с пръсти и разпореди:

— Тръгвай с мен, Барбара! Побързай! Бел — изкрещя името на една от продавачките, — ела да поемеш телефонните разговори. Имам друга, по-важна работа за Барбара.

 

 

— Иди прекарай уикенда в планината — опитваха се да придумат Ървинг Блат сестра му и зет му. — Вече две години живееш съвсем сам. А има сума ти жени, които умират да се запознаят с красив мъж като теб.

Уморен от непрекъснатото им натякване, Ървинг най-накрая бе отстъпил и се бе съгласил да прекара празниците по случай Деня на труда в Гроцингер — най-известния курорт в Кетскил маунтинс.

Докато шофираше по магистралата в петък, той трябваше да признае, че наистина се чувства самотен и че не би имал нищо против да срещне някоя приятна жена, която би могъл да кани на вечеря, да я води на кино от време на време, жена, с която да се забавлява и която да сподели топлото му легло. Някоя изискана дама с малко повече блясък и кураж, а не като безинтересните жени, с които се бе срещал напоследък.

Но въпреки ширещото се мнение, че Гроцингер е истински земен рай за самотници, които искат да намерят половинките си, тридневната ваканция се оказа пълен провал. Ървинг се завърна у дома си, без да се е запознал с нито една жена, която да си заслужава вниманието, без да е записал нито един телефонен номер. Единственият резултат от пътуването бе умората и лошото храносмилане.

Сестра му се обади в офиса във вторник още сутринта, преизпълнена с любопитство.

— Е?

— Дотук с умните ти идеи! — изръмжа Ървинг. — Три дни преяждане и потънали в меланхолия путки. Може да съм на шейсет и четири години, но все още заслужавам нещо далеч по-добро.

Сестра му онемя от изненада от тона и думите му, а той хлопна телефона и се усмихна с мрачно задоволство, което продължи само до следващия пристъп на неразположението му. Поклати глава и излезе да потърси хапчета „Маалокс“.

Докато прекосяваше залата за излагане на моделите, той както винаги се поспря, за да огледа владенията си. Бизнесът вървеше добре. Поне това му носеше утеха. Махна на една стара приятелка — купувач от Сангър Нарие, която му махна в отговор. Само с устни произнесе страхотно, докато манекенката се плъзгаше елегантно по подиума, облечена в прозирна бледорозова нощница и халат от същия плат.

Хубаво, помисли си Ървинг, много хубаво. Стюарт и Хоуи бяха спорили с него за цветовете на тази колекция — перленосиво, бледорозово, мрачно синьо. Няма да имат успех — бяха заявили и двамата, сякаш го предизвикваха да оспори знанията и дипломите им.

Ха! Ървинг изсумтя презрително. Дипломите им на магистри по бизнес администрация, поставени в рамки и закачени на стената, може би правеха добро впечатление, но когато въпросът опреше до бизнес в света на модата, той все още имаше на какво да научи децата си.

Бяха умни момчета, но нямаше да им навреди, ако от време на време се вслушваха в думите му, преди да отворят големите си уста. Колко често трябваше например да им напомня да се консултират за всички представяния на нови колекции с Лилиан. Тя работеше с него повече от трийсет години и заслугите й за успеха на бизнеса бяха просто неоценими.

Лилиан въртеше тези купувачи на малкия си пръст. Тя им казваше какви да бъдат поръчките им, а те послушно записваха числата, подобно на секретарки, които записват нарежданията на шефа си.

Манекенката се появи отново, облечена в любимия модел на Ървинг — къса пижама от две части, която напомняше популярните през петдесетте години кукленски пижами. Само че техният модел бе много по-елегантен и съблазнителен. Особено върху това момиче с дълги изящни крака и сладко закръглено задниче.

Той се обърна към една от продавачките и прошепна:

— Нова манекенка?

— Не, само замества Керъл. Познавате я — телефонистка в приемната, Барбара Хестър.

Странно, никога досега не я бе забелязвал. Толкова красиво момиче! Тя улови погледа му, усмихна се и го изгледа с големите си зелени очи.

Ървинг изведнъж почувства втвърдяване, което нямаше нищо общо със стеснените му артерии.

 

 

За пръв път от основаването на компанията Дани си позволи малка почивка — двуседмична ваканция с Нино. Десет дни в Португалия, последвани от няколко дни мързелуване през празниците по случай Деня на труда в къщата им в Кънектикът. Тя се нуждаеше отчаяно от тази почивка, а което бе още по-важно, бракът й спешно трябваше да бъде заздравен и възстановен. Не можеше да попречи на Нино да пие, но можеше да му напомня, че тя е жената, на която бе обрекъл любовта и верността си. Обратното, разбира се, също бе вярно.

— Беше като втори меден месец — описваше възторжено преживяното пред Моника. — Любехме се всеки ден, понякога и по два пъти на ден. Честно, Моника! Просто е невероятно каква страхотна двойка сме, когато и двамата се отнасяме разумно един към друг.

— Разумно? — Моника изсумтя презрително. — Така ли се забавлявате? Сега със сигурност знам, че още не сте направили бебето, за което Роберто пита непрестанно.

— Много смешно! И като говорим за Роберто, нека ти кажа, че не съм те извикала тук само да ти разказвам за ваканцията си. Имам нужда от морална подкрепа. Поисках разговор с Асоло.

— Той още ли не знае?

— Не. Днес ще му кажа. Ух… — намръщи се, като чу позвъняването. — Сигурно е той.

Въздъхна и вдигна.

— Ало? Да, графиня Ди Портанова е на телефона. Да, ще изчакам… Роберто, как си?… Чудесно, да, прекарахме чудесно. Сигурна съм, че Нино вече ти е разказал всичко за пътуването… Да, зная, че е необходимо да прекарваме повече време заедно. Защо смяташ, че предприехме това пътуване? Роберто, остави това. Искам да обсъдим един важен… О, така ли? И защо бе решил да ми се обадиш?… Ти какво!

Заслуша се мълчаливо, като само поклащаше глава. Погледна Моника и й изрече само с устни: Почакай да чуеш това!

Когато той свърши с новините си, Дани съвсем спокойно му заяви:

— Може би ти харесва да си мислиш, че си постъпил така, защото си искал да спасиш брака ми, но аз съм сигурна, че това е само част от истината. Искам да ти кажа, Роберто, че не всички жени са толкова глупави, колкото би ти се искало. Ако това беше така, аз никога нямаше да успея в този бизнес. Въпреки че оценявам високо помощта ти, винаги съм знаела, че ти рано или късно ще ми извъртиш някакъв подобен номер. Знаех, че всичко е само въпрос на време. И с голямо задоволство искам да те уведомя, Роберто, че ти просто не можеш да ме съсипеш, защото аз просто повече не се нуждая от фабриката на другата ти снаха. Изпреварих те с една крачка, Роберто. Вече имам договор с нов производител. Всъщност тази сутрин изпратих едно писмо до Милано, с което ги уведомявам за решението си. Предай най-искрените ми поздрави на цялото семейство, Роберто.

Затвори с трепереща ръка телефона и погледна Моника.

— Вече е убедил Джилета да спре производството на нашите облекла. Копеле! За една бройка щеше да ме остави на сухо…

— Но не можа — додаде съвсем практично Моника. — И то само защото ти беше достатъчно умна и предвидлива, за да се завлечеш до Хонконг и да си осигуриш друг производител.

— И въпреки това ме боли, Моника. Та той е баща на съпруга ми, а се отнася с мен сякаш съм най-злия му враг. Никога няма да мога да го разбера. Не аз съм виновна, че синът му е такъв… развейпрах. — Тя се усмихна мрачно. — Е, всичко си остава за негова сметка, особено като се има предвид, че цените в Хонконг са толкова по-ниски от цените в Милано. Ти си напълно доволна от качеството на работата им, нали? Не храниш никакви съмнения?

— Никакви. Честно!

Дани въздъхна облекчено.

— Добре. Чудесно. Знаеш ли, винаги съм смятала, че идеята да се обвържа финансово със семейството на Нино не бе от най-добрите, но по онова време просто нямах никакъв избор.

— Ja — кимна Моника. — Виж само как майка ми успя да погълне компаниите на всички братовчеди.

Дани почукваше разсеяно с един молив по бюрото.

— Карола и Роберто всъщност много си приличат. Представям си какво би станало, ако някога тези двамата се съберат…

Моника избухна в смях.

— Потрепервам, само като си помисля за това…