Джорджия Рей
Богата жена (9)

Глава трета

 

— Кой е умрял?

Хоуи Блат посочи с ръка карамфилите, разстлани като одеяло по бюрото на Барбара Хестър.

— Големи късметлии сме — процеди кисело брат му Стюарт. — Мислиш ли, че старецът някога е подарявал на мама поне кутия бонбони по случай Деня на свети Валентин?

Хоуи се намръщи. Тримесечната връзка на баща му с Барбара беше болезнена тема и за двамата, въпреки че Ървинг за пръв път от доста години насам изглеждаше много по-жизнен и деен.

— А и освен това наистина се чувствам по-добре — им беше казал той с абсолютна убеденост, когато се бяха противопоставили на намерението му да доведе Барбара на религиозна церемония по случай тринадесетия рожден ден на сина на Стюарт.

— Но, татко — се бе опитал да го вразуми Стюарт, — тя работи за теб. Разумно ли е да смесваш бизнеса с удоволствието? Хората ще започнат да говорят…

— Нека си говорят. Вие ще наследите компанията. Какво повече може да искате от мен? Смятам да се позабавлявам с това момиче, което е по-секси и от двете ви съпруги, взети заедно. Престанете да опявате като някои стари клюкарки и ме оставете на мира.

— Надявам се само, че няма да умре, докато някой път я яха — промърмори злобно Хоуи и натисна бутона на асансьора.

— Или пък, не дай си боже, да се ожени за нея. — Стюарт вдигна изразително поглед към тавана.

Вратата на асансьора се затвори съвсем навреме и им спести неудобството да видят Ървинг, пременен в нов кариран спортен костюм, който тихичко се промъкна към бюрото на Бъни и я целуна по бузата.

— Време е вече за ядене, мила…

Бъни го погледна и на лицето й цъфна обаятелна усмивка.

— Нима стана време за обяд? Как бързо лети времето! О, Ървинг, скъпи, още веднъж благодаря за тези великолепни цветя! — Гледаше го влюбено и не преставаше да говори. — Аз съм най-щастливото момиче в целия свят…

Позвъни на момичето, което я заместваше през обедната почивка, и зачака Ървинг да й подаде палтото.

— Нека да отгатна — изгледа го дяволито. — Отиваме в „Сийгъл“, нали? Вчера обядвахме в „Дъброу“.

— Сгреши, малка моя. Днес ще прекосим целия град и ще отидем до Мърей хил. По случай Деня на свети Валентин съм приготвил специална изненада за моята възлюбена.

— Мърей хил? — писна Бъни, изпълнена с любопитство и задоволство, че Ървинг най-накрая бе проявил малко въображение. Беше й писнало от трите или четирите ресторанта, в които се срещаха повечето моделиери от района. Във всеки един от тях Ървинг неизбежно попадаше на някой от старите си приятели и веднага започваха да си говорят на идиш, а Барбара седеше, без да разбере и дума от това, което си казваха.

Не че я интересуваше кой знае колко дали хората клюкарстват за нея и Ървинг и обсъждат колко време прекарват заедно. Ървинг беше преодолял бързо първоначалното си смущение от факта, че се появява на публични места с момиче, достатъчно младо, за да му бъде внучка. Сега вече редовно я извеждаше не само на обяд, но и на вечеря — най-често в „Джо Алън“ или в „Бродуей Джо“, а понякога я водеше на театър или кино.

Тъй като в „Барбизан“ не се допускаха мъже, двамата се любеха само през почивните дни, когато Бъни спеше в дома на Ървинг във Форест хил. Чукането с Ървинг не беше никакво удоволствие, но беше далеч по-приятно от задушната хотелска стая и безпаричието.

Ървинг беше много по-енергичен любовник от Джеремия Блеър и Бъни понасяше страстните му изблици с толкова ентусиазъм и възторг, колкото можеше да се престори, че изпитва. Успокояваше се с мисълта, че това е добра инвестиция за бъдещето й и се опитваше да не потръпва от отвращение, когато езикът му проникваше между неохотно разтворените й крака. Все още беше телефонистка в приемната и получаваше триста долара седмично, но се подготвяше да поиска скоро повишение от Ървинг. Може би днес, помисли си тя и се притисна по-плътно до него на задната седалка на таксито, което едва си пробиваше път през натовареното движение по обяд. Да, реши тя, ще го попита днес на обяд. Освен ако, разбира се, Ървинг не й подареше някое наистина скъпо бижу по случай Деня на влюбените. В такъв случай щеше да е по-разумно да поизчака седмица-две.

— Ето че пристигнахме. — Ървинг посочи към една сграда на ъгъла на Лексингтън авеню и Тридесет и шеста улица. Плати на шофьора и му остави щедър бакшиш.

— Благодаря, приятел — изръмжа шофьорът.

— Аз ти благодаря — отговори му Ървинг и нетърпеливо и възбудено потри ръце.

Бяха спрели пред един безличен тухлен жилищен блок, който по нищо не се различаваше от стотиците подобни блокове в Ийст сайд. Нямаше някакъв знак за ресторант, бар или друго подобно заведение. Бъни не разбираше нищо. Очаквала бе приятен обяд в уютно тихо ресторантче, където сервитьорите стояха дискретно настрани и бяха готови да се приближат и при най-малкия знак на клиента.

— Ървинг — леко се нацупи тя, — не зная каква работа имаш тук, но не може ли да почака, докато се наобядваме?

Той само се усмихна, махна на портиера и я поведе към асансьора.

— Това, което съм ти приготвил, е далеч по-приятно от всякаква храна. — Ървинг се разсмя радостно.

Бъни го изгледа ядно, но си премълча. Дано наистина е по-приятно, Ървинг, глупчо, защото умирам от глад.

— Четвърти етаж — обяви Ървинг. Отвори вратата на асансьора и я поведе към апартамент 4Б, извади връзка ключове и ги разклати пред лицето й. — Честит празник на влюбените, кукличке!

Апартаментът беше типично за Ню Йорк студио — спалнята и всекидневната бяха комбинирани в едно помещение, което едва ли имаше повече от 17 квадратни фута. Не бе нещо, което Аркитектър дайджест би препоръчал, но би могло да издържи проверката на Апартмент ливинг. Канапето с дамаска в розово и оранжево, покритата с огледала стена, хромовите аксесоари не отговаряха напълно на представите на Бъни за шик, но по всичко личеше, че в апартамента са вложени доста средства и усилия. На библиотеката от тиково дърво имаше телевизор, стерео уредба и бар, зареден до горе с „Деуор“, любимото питие на Ървинг.

— Скъпи, не разбирам нищо — промърмори Бъни. Цялото й същество излъчваше истинска изненада и смущение. Мислите, които се въртяха обаче в главата й, бяха съвсем различни. Ако този дърт пръч не ми каже, че това е мое, ще го убия.

Ървинг я взе в прегръдките си и я целуна страстно. Какво чудесно, невинно малко момиченце! През всичките тези години, през които бе женен за Гърт, тя никога не го бе възбуждала така, както това малко момиченце. А пък и беше толкова амбициозна. Постоянно задаваше въпроси, обръщаше внимание и на най-малките подробности, водеше си бележки… Стремежът й да научи всичко за бизнеса му напомняше Дани ди Портанова. Беше й го казал и тя сякаш бе останала доволна от комплимента.

От вкуса на целувката му Бъни разбра, че предишната вечер очевидно бе държал зъбните си протези твърде дълго в чашата с вода, но се опита да не обръща внимание на киселата миризма. В сравнение с Джеремия и всичките му проблеми, Ървинг бе истински сладур. Измъкна се от нетърпеливата му прегръдка и отново се огледа наоколо.

— Харесва ли ти апартаментът? — попита я, обезпокоен от мълчанието й.

— Да, но не разбирам…

— Барбара, той е изцяло твой! Никакво връщане вече в хотел „Барбизан“. В стаичката ти, не по-голяма от куфар. Истински грях е да живееш по този начин, щом аз мога да ти предложа нещо по-добро. Ти заслужаваш истински дом. Ела да го разгледаш целия.

Поведе я по коридора, показа й банята, малкия гардероб и една врата с прозорче, която обаче беше затворена.

— Кухнята?

— Да. — Ървинг целият засия. — Но не само кухня, кукличке. Вътре е моят специален подарък по случай Деня на влюбените.

Върху парче вестник на пода на миниатюрната кухничка имаше две малки кожени купчинки. На Бъни й бяха нужни няколко минути, за да разбере, че това не бе кожено палто, както си бе помислила в началото, а две малки пухкави кученца. Никога преди не бе имала куче. Храната им нямаше ли да й струва прекалено скъпо? Ами сметките за ветеринарния лекар? И кой, по дяволите, щеше да ги извежда на разходка?

Едва успя да сподави раздразнението си. Понякога Ървинг се държеше като истински стар глупак.

— О, скъпи — усмихна се превзето. — Толкова са сладки! Но защо две?

— За да си правят компания, когато не си у дома. Казаха ми, че са от една и съща майка и не исках да ги разделям. Стори ми се, че това ще е същото, като да разбиеш нечие семейство.

Бъни се наведе, за да погали кученцата, а те се събудиха и размахаха опашлета. Щастливи от оказаното им внимание, започнаха да я ближат по ръцете и да я дърпат за полата.

— Ужасно дебели и пухкави са! Каква е породата им?

Ървинг сви рамене.

— Казаха ми, но вече забравих. Какво значение има? Кучето си е куче. Но се погрижих за ваксините и документите им, а в гардероба има една голяма торба с храна за кучета. Е, какво мислиш? Хареса ли ти апартаментът?

— Дали ми харесва? О, Ървинг, божествен е! Толкова си добър към мен…

Ървинг я целуна жадно по устните.

— Не, ти си прекалено добра с мен — пошепна той, хвана я за ръка и я поведе към канапето.

Двете малки кученца веднага ги последваха.

 

 

 

Игрите с пенсионния фонд на семейство Ди Портанова и стремежът да го увеличи вече бяха загубили очарованието и привлекателността си. Нино се нуждаеше от нещо ново и преди да изтече малко време той отново се завърна към първата си любов — професионалните спортни коли.

Много преди да срещне Дани, Нино бе изявил желание да се състезава като професионалист. Благодарение на уменията му зад волана и на властта, която осигуряваха парите на семейство Ди Портанова, включването му в света на професионалните състезатели щеше да стане сравнително лесно. Но бракът му с Дани обърка плановете му. Оттогава не бе пропуснал нито едно от големите автомобилни състезания, макар и само като наблюдател — френското Гран При в Льо Кастеле, Инди 500, Льо Ман, Брандс Хеч и Уоткинс Глен. През годините се бе сприятелил с героите, с най-големите състезатели в света като Боби Ънсър, Марио Андрети, Брайън Редман, Карлос Сайнц и Джаки Икс — все мъже, за които състезанията и високите скорости бяха просто начин на живот. При всяко рали те предизвикваха смъртта — твърде опасна игра, в която Нино също желаеше да участва.

След като убеди баща си, че ще направи страхотна реклама на „Ди Портанова, Ltd.“, ако го спонсорира, ако му осигури състезателна кола и го включи в подходящ отбор, Нино започна да тренира. Това беше през януари. Оттогава бе намалил до минимум употребата на алкохол и кокаин, отказал се бе от нощните гуляи и си бе наел личен треньор, който идваше в апартамента пет сутрини седмично, за да работи с него в частния му гимнастически салон. Първите резултати вече бяха налице. Беше отслабнал, мускулите му бяха станали стегнати и силни. Чувстваше се страхотно — здрав, силен, изгарящ от нетърпение да се състезава.

Но тук идваше основният въпрос — беше ли достатъчно подготвен, за да премине успешно през квалификациите, резултатите от които щяха да определят дали ще вземе участие в истинското състезание, което щеше да се проведе след два дни тук, в Уоткинс Глен?

Днешните квалификации бяха от съдбоносно значение. Само една малка грешка и щеше да се прости с всичките си надежди. Вълнението от предстоящото състезание бе опънало иначе дебелите му нерви до крайност и той през цялата сутрин не можеше да спре да пикае. Затворил се сам в банята, Нино се проклинаше заради снощното напиване. Смяташе да изпие само едно-две питиета и сам не разбра как, без да усети, отупа цяла бутилка уиски. А също и шампанско, ако паметта му не го лъжеше — а тази сутрин не беше съвсем сигурен в това.

Трябваше да се яви на рампата след пет минути, но стомахът му продължаваше да се бунтува. Сърцето му се свиваше от страх, а когато вдигна ципа на блестящия червен огнеупорен костюм, видя, че ръцете му треперят. Cazzo! Първото правило на рали състезателите гласеше, че трябва да са напълно спокойни, емоционално устойчиви, съвсем трезви. Всичко друго би предполагало загуба на контрол върху управлението на колата. Не можеше да си позволи това да се случи…

На най-горния рафт на личното му шкафче имаше скрито малко сребърно плоско шишенце с алкохол. Нино отви капачката и удари една глътка.

Моментално се почувства по-спокоен.

Обаче алкохолът само го раздразни и той бръкна дълбоко в спортния си сак, пръстите му напипаха малка кутийка с кокаин, скрита там просто за всеки случай. Четири бързи вдишвания и не чувстваше вече никаква болка. Уиски и кокаин — непобедимата комбинация. Също като доброто старо мартини. Задръж маслината, барман! Просто дай още едно от същото.

Нино се качи в своята Алфа Ромео типо 33 и се почувства готов да завладее целия свят. Нагласи каската си, вдигна палец, за да поздрави механиците си, и потегли. Кокаинът и уискито възвърнаха самочувствието му и колата излезе с рев на трасето.

Рязко сви наляво, изкачи едно възвишение и отвори дросела. Когато колата вдигна двеста мили в час, той бе оставил няколко обиколки зад гърба си и вече се движеше по пистата с абсолютна лекота.

Реферът отброяваше обиколките с флагчето си — 5… 7… 10…

На дванадесетата обиколка Нино се движеше бързо след една кола Марч-Формула 1, която летеше по вътрешната писта. Той затвори дросела, превключи на четвърта, като държеше крака си далеч от спирачката, леко насочи колата вляво, профуча на следващия завой и когато излезе на правия участък, отвори отново дросела докрай.

Наближаваше една Лотус-Формула 1 и една Матра, а зад него една Ферари силно напираше да го изпревари. За части от секундата Нино отмести крака си от газта, леко изостана, а след това с рязко и рисковано движение мина пред ферарито и с оглушителен рев задмина лотуса и матрата и излезе след водещата кола — една Съртис.

Погледна светкавично в огледалото и видя, че Формула 1 се движи бързо по вътрешната страна на пистата и всеки момент може да го изпревари. Нино летеше с двеста и десет мили в час и продължаваше да дава газ, но започна да изостава.

Формулата се измъкна напред… след това и ферарито.

Нино стисна здраво волана и погледна надясно, като се опитваше да прецени възможностите. След това реши да отклони вляво по вътрешната писта и да пресече пътя на формулата. Дали щеше да успее да се промуши между формулата и другата кола? Премигна няколко пъти, съсредоточи цялото си внимание върху разстоянието между двете коли, опитвайки се да прецени критичната граница, която делеше победата от поражението. При тази висока скорост дори и най-лекият сблъсък означаваше сигурна катастрофа — от тези, от които много малко хора са се измъквали живи. Но това бе риск, който просто трябваше да поеме.

Натисна газта до дупка.

Колата подскочи напред.

В момента, в който закачи предната броня на формулата, разбра, че е допуснал грешка.

Но вече бе твърде късно…

 

 

Моника и Рик бяха застанали в края на дълга опашка от хора, които чакаха реда си, за да преминат през детектора за метални предмети на летище Кенеди. Рик бе преметнал остаряла синя брезентова чанта през едното си рамо. Любимата му китара, пъхната в овехтял калъф, висеше на другото му рамо. Придвижваха се напред съвсем бавно и за пръв път в живота си Моника се радваше на забавянето.

С ужас бе очаквала този ден още от момента, в който Рик й бе казал, че ще се мести в Лос Анджелис. Благодарение на плочата, която бе записал през изминалото лято, той най-накрая бе получил шанса, който заслужаваше — договор за запис с MCA рекърдс. Моника се радваше, че упоритата му работа най-сетне щеше да бъде възнаградена, но все пак не разбираше защо му трябва да напуска Ню Йорк.

— Те имат студиа за запис и в Ню Йорк — мусеше се тя. — Защо не можеш да запишеш албума си тук?

— Защото в Лос Анджелис е съсредоточен основният им бизнес, скъпа. — Беше й го повтарял отново и отново. — Освен това винаги ще можеш да ме посещаваш през уикендите.

Но и двамата знаеха, че няма да е точно така. Дани и Ким бяха убедени, че Рик, който според тях не беше нищо друго, освен един упорит твърдоглавец от Ню Джърси, нямаше да се задържи повече от месец-два в Лос Анджелис. Само че инстинктите на Моника й подсказваха друго. Той вече бе наел къща в Западен Холивуд, намерил си бе съквартирант и бе изпратил в Лос Анджелис всичкия си багаж.

За да ознаменува първия му договор Моника му бе купила малка сребърна игла във формата на китара, украсена с четири малки диаманта.

— Мислех си, че мъжете са тези, от които се очаква да купуват бижу за подарък — й бе казал, когато му го подари.

— Е, поне за миг забрави тези глупости! Мога да си го позволя — му бе отвърнала простичко и убедително.

Сега забеляза с вълнение, че е закачил иглата на ревера на сакото си. Чудеше се защо бе толкова разстроена от заминаването на Рик. Откак се бяха срещнали, тя беше спала с много малко други мъже, но те двамата всъщност не бяха влюбени един в друг. Тя дори не бе съвсем сигурна дали наистина съществува любов. Ако съдеше по двойките, които познаваше, едва ли.

Родителите й? Ако това означаваше да живее с някого, беше готова да прекара живота си в абсолютна самота.

Дани и Нино? Може би те все още се обичаха един друг, но за никого не бе тайна, че всеки от тях следваше собствения си път.

Ким имаше приятел, сценарист, но те сякаш се караха толкова често, колкото се и любеха.

Винаги бе смятала, че Рик е нещо временно, едно приятно и стимулиращо забавление, с което запълваше времето си, докато срещне някой мъж, който повече би подхождал на начина й на живот… какъвто и да е той. Но колкото по-дълго време живееше в Ню Йорк, толкова по-неясен и размит ставаше образът на този идеален мъж.

Може би трябваше да обръща по-голямо внимание на мъжете, които я придружаваха на вечерите и коктейлите, на които често й се налагаше да присъства. Всичките бяха богати, образовани, привлекателни… и невероятно тъпи и скучни. Само след една вечер, прекарана с някой от тях, Рик й се струваше като прохладен свеж повей на морски бриз, достигнал до леглото й.

По дяволите! Той щеше да й липсва!

Вече почти бе дошъл редът на Рик да сложи чантите си на конвейера и да премине през детектора, който разделяше пътниците от изпращачите им.

— Предполагам, че това е всичко — изрече той с пресипнал от сподавеното вълнение глас. Погледна я, а на лицето му разцъфтя голямата, ленива усмивка, която винаги силно я възбуждаше. — Искам да знаеш, че говорех съвсем сериозно, когато ти предложих да дойдеш да живееш с мен.

Невъзможно. Както Рик не можеше да се откаже от мечтата си да стане рокзвезда номер едно в Америка, така и тя не можеше да напусне Ню Йорк и „Графиня Дани“. Беше втората по ранг в една компания, която притежаваше всички възможности да се изравни един ден с големите знаменитости като Калвин Клайн, Ралф Лорен и Пери Елис. Дани разчиташе на нея, а Моника живееше и дишаше чрез бизнеса, колкото и налудничав и изтощителен да е той понякога.

Но бе приятно да знае, че Рик я иска. През целия си живот се бе чувствала необичана — докато най-накрая се появи Рик с овехтелите си дънки и тениски. Беше я ухажвал с натрапчивите си рок балади и любовни песни. И тъкмо когато бе започнала да свиква с него, той я напускаше.

Рик я грабна в прегръдките си и тя зарови лице на гърдите му, вдишвайки аромата на тялото му, който й се стори по-приятен и от най-скъпия парфюм. Целуна я, а тя се опита по-дълго да задържи вкуса му в устата си. Той щеше да успее, сигурна бе в това. А и щяха да поддържат връзка за известно време — телефонни разговори, коледни картички, посещения от време на време… Докато най-накрая бавно се забравят.

— Ще ти се обадя след няколко дни, скъпа — прошепна той. — Пази се. Не се забърквай в неприятности…

— Ja, ти също.

 

 

С премрежени от сълзи очи Моника пъхна касетата на Рик в касетофона на ягуара си и бавно се заизмъква от паркинга на летище Кенеди. Гласът на Рик — мощен, плътен, чувствен — изпълни колата. Тя изключи рязко касетофона. Рик беше минало, история. Време бе да продължи напред. Спря на един светофар и затърси измежду касетите си любимите записи на Марвин Грей.

Точно пред себе си видя един самолет, който се издигна над магистралата и пое на запад към залязващото слънце. Самолетът на Рик? Дали си мисли за нея? Припомни си ласките му в леглото от предната нощ, спомни си и как бе докосвал лицето й, как си бе играл с гърдите й, как я беше целувал между…

Прогони бързо мислите от главата си.

Не можеше да продължава така. Не можеше да постъпва със себе си по този начин, защото сигурно щеше да загуби разсъдъка си.

Самотна и закопняла за компания, тя се опита да телефонира на Дани от летището, но затвори телефона преди отсреща да й отговорят. Може би Дани и Нино празнуваха представянето му в Уоткинс Глен… Където и да бяха в този момент, щеше й се да беше отишла с тях. Беше дяволски сигурна, че не иска да остава сама през тази нощ.

Ясното априлско небе се обагри в розово и бледомораво от отблясъците на залязващото слънце, въздухът беше свеж и уханен. Беше прекрасна вечер, напълно подходяща за една романтична разходка по Пето авеню и за вечеря a deux^[1] в някое бистро. Не си спомняше името на английския поет, който бе нарекъл април най-жестокия месец, но очевидно е знаел какво говори.

Светлините на „Трибора бридж“ сякаш й намигаха в сгъстяващия се сумрак и я канеха да се върне в Манхатън, да се завърне при дейния и кипящ живот. А тя знаеше къде точно може да го намери.

В „При Лъки“ — най-стария и изискан частен игрален дом в града.

При едно от редовните й посещения на казино „Парадайз айлънд“ един неин познат й бе споменал за този клуб, а след това я бе представил на собственика. След като проучиха произхода и провериха доходите й, Моника бе поканена за член редом с големите клечки от Уол Стрийт, с видните членове на общината и правителството, със светилата на Холивуд и Бродуей и с още седемстотин и петдесет мъже и жени, които бяха достатъчно богати, за да си позволят да внесат таксата за членство в клуба, която възлизаше на петдесет хиляди долара.

Рик смяташе, че комарът е игра на губещите и че винаги и във всички случаи печели клубът. Грешеше, разбира се, но тя изобщо не си бе сторила труда да спори с него. Посещенията й в „При Лъки“ бяха нейната малка тайна. Ходеше там, за да спечели и това се случваше нерядко. Дори когато губеше, Моника не спираше да играе. Колкото по-висок бе рискът, толкова по-силно бе вълнението, което изпитваше.

Да, реши тя и зави на юг по Ийст ривър драйв. Тази вечер щеше да отиде в „При Лъки“. Идеалното място. Единственото, което можеше да й помогне да се възстанови от заминаването на Рик.

 

 

Нино дойде бавно в съзнание. Замаян от болката и лекарствата, той се опита да изрече нещо, но устата му сякаш бе натъпкана с памук. Прозина се и едва не изгуби пак съзнание от прорязалата го болка. Мъчеше го силна жажда.

— А-ах — простена той, — вода…

— Сестрата каза, че можеш да смучеш това.

Усети на устните си едно ледено блокче. Засмука лакомо живителната влага, отвори очи и видя Дани надвесена над него. Дясната му ръка бе привързана към гръдния му кош, към лявата бе включена система, а главата му се цепеше от болка, по-страшна от десет махмурлука, взети заедно.

— Какво, по дяволите — започна и изведнъж си спомни всичко. — Шофьорът на ферарито… добре ли е?

Дани кимна и изгуби контрол върху пороя от сълзи, който се опитваше да сдържи от момента, в който разбра за злополуката на Нино. Беше пристигнала с хеликоптера на „Ди Портанова USA“ по-малко от двадесет минути след телефонното обаждане.

— Никога през целия си живот не съм се бояла така — хлипаше неудържимо Дани, приседнала внимателно и предпазливо в единия край на болничното легло. — Никога! Умолявах те да не участваш в тези състезания… Сега можеше да си мъртъв…

— О-ох, главата ми… — Нино отново започна да стене. — Скъпа, прекалено съм порочен и грешен, за да умра млад. Къде все пак се намирам?

— В медицинския център в Итака. Извадил си невероятен късмет, знаеш ли! Имаш сътресение на мозъка, счупил си си ръката и три ребра, главата ти е ударено доста лошо… — Тя продължи да изброява нараняванията му.

— Е, поне съм жив — усмихна се едва-едва.

— Отървал си се на косъм. Спомняш ли си точно какво се случи?

— Лош късмет. Не прецених правилно ситуацията и предприех глупав ход. — Намръщи се и я потупа уверено по ръката. — С всеки би могло да се случи.

Тя прехапа устни и не каза нищо, като се опитваше да му остави достатъчно време, за да се ориентира напълно. Най-накрая произнесе съвсем тихичко:

— Нино, можеш да излъжеш всеки друг, но, моля те, не и мен. Лекарят ти ми каза, че са открили следи от алкохол и кокаин в кръвта ти.

— Дани, взех съвсем малка доза. Не бе нищо сериозно, повярвай ми — замоли се той, като се надяваше така да смекчи гнева й.

— Нино, моля те… Аз съм твоя съпруга. Ти беше в безсъзнание толкова дълго, че имах време да поговоря и с адвокатите ти. Организаторите на състезанието няма как да не разберат за кръвния тест. А също и застрахователната компания. Другият състезател вероятно ще те даде под съд, макар че вероятно би могъл да разрешиш проблема и извън съда с няколкостотин хиляди долара. И смяташ, че това е само от едно-две смръквания? Та ти вече си пристрастен към кокаина.

— Пристрастен? — Беше си пийнал и една-две глътки уиски. Но от това не следваше, че е алкохолик. Няколко смръквания. Нима това означаваше, че е наркоман?

— Добре, няма значение. — Тя махна нетърпеливо с ръка. — Защо ли изобщо си губя времето? Все едно да разговарям с малко дете…

Отвори рязко чантата си и измъкна от нея малко огледалце.

— Погледни се! Харесваш ли се?

Лицето, което го гледаше от огледалото, беше подуто и покрито с безброй натъртвания и драскотини. Лявото му око бе силно ударено и около него имаше голям оток, изпъстрен с всички цветове на дъгата. През челото му минаваше голяма, напоена с кръв превръзка. Нищо чудно, че Дани изглеждаше толкова разстроена и изплашена.

— Нино, кълна се, че ако имах малко повече ум или кураж, щях да те напусна.

През всичките им осем бурни години от брака им Дани никога не го бе заплашвала, че ще го напусне. Тихият й решителен тон го стресна повече от самите думи. И, трябваше да го признае, тя имаше всички основания да му се сърди. Нито един нормален състезател не би си позволил да пие алкохол или да взема наркотици преди старта. Допълнителните стимулатори притъпяваха реакциите. Дори и най-тъпите аматьори го знаеха.

— Може би допуснах грешка…

— Грешка?

— Извинете ме, графиньо — подаде глава през вратата личната медицинска сестра на Нино. — Трябва да направя следващата инжекция на съпруга ви. Бихте ли почакала за малко навън…

— Всичко е наред, тъкмо си тръгвах. — Лицето й се натъжи, тя се наведе и го целуна по бузата. — Вече е късно, Нино. И двамата се нуждаем от сън. Нямах намерение да те овиквам по този начин. Зная, че изпитваш силни болки. Но и мен ме боли не по-малко, като гледам как се съсипваш. Утре сутринта ще дойда пак.

Потръпна и се загърна в коженото си палто.

— Това е телефонният ми номер в Итака — обърна се Дани към сестрата. — Обадете ми се, ако възникне някакъв проблем. Какъвто и да е.

— Дани, почакай… — Като изръмжа от болка, Нино се повдигна леко и се подпря на лакът. — Обичам те, скъпа. Това е истината…

— Вярвам ти, Нино. Но не зная още колко време ще мога да се примирявам с останалите ти лъжи.

 

 

Нино се събуди от някакъв кошмар, свързан с катастрофата, за която предпочиташе да не мисли. Сестрата, която четеше в единия ъгъл на светлината на малка нощна лампичка, му даде няколко глътки вода и го попита дали иска още обезболяващи лекарства. Макар че всяко мускулче на тялото му крещеше от болка, той отказа. Искаше да запази съзнанието си ясно и да помисли върху думите на Дани.

В семейство Ди Портанова не бе имало никога разводи. Самата мисъл за това беше недопустима. Беше сигурен, че въпреки всичко тя все още го обича. И той я обича. Може би тя наистина не бе най-подходящата жена, за която би могъл да се ожени — не беше като майка му или като сестрите му, — но беше негова съпруга и, което е още по-важно, Дани бе добър негов приятел. Нуждаеше се от нея повече, отколкото се нуждаеше от алкохол или кокаин.

Това беше първото нещо, което щеше да й каже на сутринта.

 

 

„При Лъки“ се намираше на Източна седемдесет и пета улица, в една почтена на вид, четириетажна сграда от кафяв камък, която по нищо не се отличаваше от другите добре поддържани къщи в квартала. Приличният й ненатрапчив външен вид напълно противоречеше с атмосферата, която цареше зад входната врата, защитната броня на която бе умело прикрита под блестящия фурнир от розово дърво.

Собствениците бяха похарчили милиони долари за обзавеждане в стремежа си да постигнат пищното изобилие и разкоша, характерни за венецианските дворци. Стените бяха покрити с избелели от времето boiserie^[2] от периода на Луи Шестнадесети, а подът под игралните маси бе застлан с внесен от Италия мрамор.

Различните игрални маси заемаха отделни етажи в зависимост от важността на дадена игра и от количеството пари, които се залагат. Крещящо оцветените игрални автомати и рулетките бяха разположени на първия етаж. Покер се играеше в една просторна задна зала върху старинни английски маси за игра на карти. Зад тях, край стените, се извисяваха антични мраморни фигури.

На втория етаж, върху маси, заобиколени с излъскани медни перила, се играеше на зарове и блекджек. Позлатени полилеи в стил Чипъндейл^[3] осветяваха ярко масите за бакара на третия етаж, както и свещения четвърти етаж, където за една вечер се губеха или печелеха цели състояния в игрите с най-високи залози.

Моника обичаше „При Лъки“. Харесваше й да бъде поздравявана по име от портиера, облечен в елегантната си униформа. Доставяше й удоволствие учтивостта на иконома, който неизменно я посрещаше с думите: Може ли да взема палтото ви, госпожице Фон Райх? Как сте тази вечер, госпожице Фон Райх?

Независимо колко потисната се чувстваше, появата й сред жените, които се въртяха наоколо в елегантните си вечерни рокли, и сред мъжете с изискани костюми, винаги успяваше да оправи настроението й. Щом се доближеше до игралните маси, тя напълно забравяше неприятностите и ежедневното напрежение и се опиваше от сладкия вкус на победата, която би могла да бъде и нейна.

Веднъж бе попитала Нино какво толкова го привлича в автомобилните състезания.

— Вълнението, натоварването, риска — й бе обяснил той. — Това е по-различно от всичко останало, с което се занимавам.

Моника веднага бе разбрала какво точно иска да й каже. За него ралитата бяха това, което бе хазартът за нея.

 

 

Роберто гледаше с ярост нарисувания от Аарон Шиклер портрет на снаха си, който висеше над камината в библиотеката на сина му. Сивите очи на Дани изпъкваха най-ярко, а дръзката й усмивка сякаш изразяваше присмеха й към Роберто и към всичко, свързано с името Ди Портанова.

Старинният стенен часовник току-що отброи пет удара. Роберто бе уморен от дългото чакане. Захвърли настрани сутрешния брой на Дейли нюз и позвъни, за да повика Елвира.

— Да, сър?

От момента, в който бе пристигнал преди два часа, за да посети оздравяващия си син, Роберто не бе спрял да дава нареждания на прислугата и всички вече очакваха с нетърпение заминаването му.

Роберто посочи обвинително с пръст часовника.

— Снаха ми трябваше да се прибере у дома към четири и половина.

Елвира си помисли, че той очевидно не познава добре снаха си. Графинята не пристигаше никога навреме, дори и животът й да зависеше от това.

— Да, сър. Може би е попаднала в улично задръстване. Бихте ли желали малко чай или кафе, сър? Или може би едно питие?

— Не искам нищо. Само предайте на снаха ми, че искам да я видя веднага щом се прибере.

Елвира едва потисна импулса си да направи реверанс и побърза да се оттегли.

Това бе първото посещение на Роберто в апартамента. Въпреки многобройните си служебни пътувания до Ню Йорк той не бе сметнал за нужно да приеме нито една от поканите на Нино да ги посети за вечеря. И какъв би бил и смисълът да им ходи на гости? С Нино се виждаха в офиса, а Дани, ако изобщо се появеше, се присъединяваше към тях на задължителната официална вечеря в апартамента му в „Шери Нидърланд“.

Сега, когато вече бе видял Нино, нямаше търпение час по-скоро да се махне оттук. Беше изпълнил целта на посещението си и можеше с чиста съвест да успокои жена си, Бенедета, че синът им е жив и цял. Заслугата за това не бе на снаха им, разбира се, която дори и в такъв момент се шляеше из града, вместо да си седи вкъщи и да се грижи за Нино.

Изобщо не го интересуваха историите за страхотния й, нарастващ с всеки изминал ден успех. Не искаше да слуша извиненията, които измисляше Нино, за да я оправдае. Това момиче си беше непоправима авантюристка и зестрогонка, поставило си за цел на всяка цена да се изкачи високо в обществената йерархия и той смяташе вече да й го каже в очите. Твърде дълго бе мълчал, надявайки се, че най-сетне ще дойде дългоочакваната вест за така желания от него внук. Но стига толкова! Днес имаше намерение да обясни на Дани веднъж завинаги какви са отговорностите и задълженията й към съпруга й.

Пусна телевизора и започна нетърпеливо да превключва от един канал на друг, за да хване новините и бюлетина за цените на Уол Стрийт. Вместо това попадна на една засмяна руса репортерка, която превъзнасяше възторжено някакво модно ревю в Сакс на Пето авеню, привлякло всички светски знаменитости и най-известните представители на модния елит.

… подкрепено от огромния бюджет и от рекламата, в която участва същата жена, чието име е изписано на задния джоб на всеки чифт дънки — продължаваше да дрънка репортерката. — Една реклама, която вероятно ще породи доста спорове сред потребителите, които сякаш не могат да решат дали Дани ди Портанова продава секс или самия продукт.

Само миг по-късно Роберто изпита съмнителното удоволствие да види и самата реклама: Дани премина бавно по екрана, облечена в обикновена бяла тениска и плътно прилепнали към тялото й дънки. Бедрата й се полюшваха в ритъма на протяжния саксофонен вой. Тя направи три крачки напред, а след това бавно се обърна с гръб към екрана. Камерата се приближи и задникът й се появи на екрана в едър план. После Дани се обърна отново, предизвикателно облиза устни и измърка:

— Аз произвеждам най-впитите и прилепнали дънки в този бранш. Малко е трудничко да ги облечете…

Пред камерата се появи добре оформен, мускулест мъжки гръб, гол до кръста.

Дани отметна глава назад и произнесе ефектната последна фраза на рекламата:

— … но това не означава, че не можете да ги съблечете бързо.

В близък план се появи ръката на мъжа, който посегна да свали ципа на дънките й.

Разтреперан от ярост, Роберто рязко натисна бутона на дистанционното и изключи телевизора. Cazzo! Този път снаха му беше задминала самата себе си, за пореден път бе демонстрирала лошия си вкус и липсата на благоприличие и разумна преценка на нещата. За него нямаше никакво съмнение какво точно продава тя — и то нямаше нищо общо с произвежданите от нея облекла. Дани се държеше като уличница… като твърде привлекателна и желана уличница. Това не можеше да й се отрече. Роберто за миг си представи как неговата ръка разкопчава дънките й, как впива пръсти в сочния й задник и я чука дотогава, докато тя не започне да моли да спре.

Разсмя се на глас. Без съмнение би могъл да й покаже едно-две неща, да й покаже какво означава да люби истински мъж.

Докато бързаше към библиотеката, Дани чу смеха на Роберто и искрено се помоли да го завари в добро настроение. Погледна се бързешком в огледалото и си лепна една фалшива лъчезарна усмивка. Роберто щеше да е безкрайно доволен да я види тъжна и притеснена. По-скоро би умряла, отколкото да му достави удоволствието да разбере, че бе прекарала последния час в разговори с журналисти, опитвайки се да парира въпросите им относно злополуката на Нино. Репортерите я бяха открили в Сакс, където беше прекарала целия следобед, за да представи новата си колекция от дънкови облекла. За нещастие журналистите се интересуваха повече от съпруга й, отколкото от дънките. Изведнъж тя спря: О, боже! Трябваше да бъде доволна, че те проявиха такава загриженост към Нино, пък била тя престорена и злонамерена.

— Роберто! — Протегна му и двете си ръце и леко го целуна по бузата. — Съжалявам, че закъснях. Движението по това време на деня е ужасно. Да ти предложа нещо за пиене?

— Накара ме да те чакам достатъчно дълго, така че имах възможността да видя новата ти реклама по телевизията. — Гласът на Роберто беше леденостуден, изпълнен с гняв и огорчение. — Не, не искам нищо за пиене, благодаря. Останах само защото исках да разговарям с теб. Веднага след това си тръгвам.

— О! — Дани се опита да изглежда разочарована. — Помислих си, че ще останеш с нас за вечеря. Поговорихте ли си от душа с Нино?

— Да, струва ми се, че се възстановява добре.

— Така е. Лекарят му е много доволен — кимна тя.

— Много по-доволен от мен — тръсна грубо Роберто.

Дани въздъхна и се настани на канапето в очакване на поредната тирада на Роберто за светостта на брака и неумението й да бъде истинска съпруга. Беше се надявала, че поне тази вечер Роберто ще й спести необходимостта да слуша проповедите му.

Само че нямаше късмет.

Както и бе очаквала, Роберто стовари върху нея вината за злополуката на Нино.

— Никога нямаше да се случи, ако…

— Ако аз бях примерна съпруга и си седях вкъщи.

Беше слушала тази лекция толкова често, че вече я знаеше наизуст. Обикновено заради Нино си мълчеше, преструваше се, че го слуша и в същото време се опитваше да изчисли наум очакваните разходи и печалби от продажбите.

Роберто отново си припомни задника на Дани, обут в прилепналите дънки и предложен по националната телевизия като угощение за стотици хиляди американски мъже.

— Синът ми лежи горе изпотрошен, измъчван от силни болки, а ти се държиш като уличница! — разбесня се Роберто. — Нищо чудно, че катастрофира! Никой мъж не би могъл да понесе подобно унижение! Ти използваш всяка възможност, за да го злепоставяш и посрамваш.

Оскърбена от жлъчните му думи, Дани изведнъж избухна.

— Роберто, не е честно! Ако някой се е държал възмутително и скандално, това е Нино.

— Как се осмеляваш! Ти, користолюбива…

Обаче силният гняв развърза и нейния език.

— Недей! Не започвай нещо, което може да свърши зле, Роберто! От години се примирявам с лайняните ти предразсъдъци, но вече ми писна! А сега замълчи за момент и ме чуй какво искам да ти кажа. Само че това, което ще ти кажа сега, няма нищо общо с гнусните ти лъжи. То е самата истина.

— Какво толкова би могла да ми кажеш за сина ми, което да не зная — присмя се Роберто.

— Че е пияница. Алкохолик. Да не говорим за пристрастеността му към кокаина. И точно заради това едва не се е убил в Уоткинс Глен. Веднага щом се възстанови достатъчно ще постъпи в клиника за лечение на алкохолици и наркомани.

— Не ти вярвам — изръмжа Роберто, искрено шокиран от факта, че Нино се е съгласил с подобно нещо. Припомни си слуховете за Карола, която бе принудила съпруга си да постъпи в клиника за душевноболни, за да може да заграби бизнеса му… Снаха му съвсем определено бе способна да предприеме нещо подобно. Обърна се към нея и я изгледа с блеснали от ярост очи. — Това е твое дело, нали?

— Иди и попитай Нино — отговори му с равен глас Дани. — Решението е негово.

— Нино? — Гласът на Роберто натежа от презрение. — През целия си живот това момче беше глезено и мамено от жени. Той може и да си мисли, че решението е негово, но ти и аз знаем, че не е така, нали, млада госпожо? Мислиш си, че си дяволски умна, само защото няколко пъти страхотно ти провървя в бизнеса — и то благодарение на моите пари. Но само късмет не е достатъчен, за да ме надхитриш. Все още не зная каква е малката ти мръсна игричка, Дани Либерман ди Портанова, но можеш да си сигурна, че ще разбера. А когато го направя, ще те съсипя напълно — окончателно и безвъзвратно.

Преди Дани да успее да изрече каквото и да е, той излезе от библиотеката и напусна апартамента. Което беше добре дошло, защото тя така вреше от ярост и обида, че ако се бе опитала да говори, сигурно щеше да избухне в сълзи. Така че Дани бавно разтърка врата си и се опита да се успокои, преди да отиде да види как е Нино.

Какъв ден! Представянето на дънките предизвика истински фурор. Премина с много по-голям успех, отколкото двете с Моника очакваха. Голям брой жени присъстваха на ревюто в Сакс и останаха до края, за да си купят по два, три, четири чифта дънки — успех, какъвто Lee’s и Levi’s не бяха постигали.

— Скъпа, ти отново успя! — приветстваха я всички. — Ти си гений, истински гений…

Дани побърза да признае, че Моника е истинският гений, лансирал идеята. След като бе съсипала още един чифт копринени панталони след поредното си пътуване при Рик, Моника бе започнала да се оплаква на глас, че никъде не може да си намери панталон, който да е елегантен и секси. Рик се чувствал добре в сините си дънки, но тя искала да си намери модел, в който да не изглежда като персонаж от каубойски филм.

— Може би ще можем да накараме една от шивачките да ушие специален чифт за теб — предложи Дани.

— За мен и за всички други твои клиентки — обяви изведнъж Моника с блеснали очи. — Модни дънки…

— … От „Графиня Дани“!

Дънки обгръщат плътно бедрата и задниците на жени, стягат коремите им, правят ги слаби и изящни. Дънки, подходящи за най-различни случаи — дънки, които да могат да се носят при най-различни поводи, така че клиентките да нямат нищо против да платят двойно повече, за да ги притежават. С малко повече късмет най-добре облечените жени в Америка скоро щяха да крещят от възторг името „Графиня Дани“.

Идеята бе нова и революционна и щеше да мине време, преди потребителите да приемат новия продукт с доверие. Но това бяха седемдесетте години на века. Щом един моден дизайнер можеше да си позволи да сложи името си на задния джоб на чифт дънки, щом едно такова облекло не се приемаше за долнопробно и евтино, това означаваше, че от този бизнес ще може да се натрупа цяло състояние. Ако инстинктите на Дани не я лъжеха, а това почти никога не се бе случвало, тя бе на прага на нова сензация, отново я очакваха успех и популярност в национален мащаб.

— Извинете ме, графиньо. — На прага стоеше медицинската сестра, която се грижеше за Нино. — Съпругът ви е буден и пита за вас.

Дани се откъсна от мислите си и се изправи.

— Благодаря, Елън. Идвам веднага.

Всичко ще се нареди както трябва, помисли си тя, докато крачеше по дългия коридор към спалнята им. Нино щеше скоро да се възстанови. Бизнесът й щеше да продължи да процъфтява и да се разраства. А Роберто щеше да стои встрани от пътя й. Веднъж вече бе успяла да го надхитри. Щеше да го стори отново ако се наложеше.

Нека само се опита да я спре…

 

 

Бъни взе кутията, постави я внимателно на масичката за кафе и седна, предвкусвайки удоволствието, което й предстоеше. Цяла вечер бе очаквала този момент — още от мига, в който пощальонът бе пъхнал в ръцете й кутията с визитките, точно когато тя и Ървинг излизаха за вечеря. Беше неспокойна и нетърпелива през цялата вечер, а след това се оплака от нетърпимо главоболие, за да го разубеди да остане при нея, както често правеше напоследък.

Барбара повдигна внимателно капака на кутията, взе една картичка, приближи до настолната маса и с благоговение се загледа в надписа:

БАРБАРА ХЕСТЪР

МОДЕЛИЕР-КООРДИНАТОР

„Ъ. БЛАТ И СИНОВЕ“

На лицето й се появи доволна усмивка. Колкото и да й бе неприятна, връзката й с Ървинг определено подпомагаше кариерата й. Това бе второто й повишение през изтеклите шест месеца, а работата, която й предлагаха сега, бе наистина доходна и солидна. Беше й се наложило да помоли Ървинг да я има предвид за това място, макар че то беше заето от една млада жена с изключително добри препоръки и богат опит в бизнеса.

Бъни много отдавна беше разбрала, че има повече от един начин, за да постигне целта си.

— Не можеш ли да измислиш нещо друго за нея? — се бе опитала да придума Ървинг.

— Но, малката ми, Хоуи и Стюарт ще се чудят…

По дяволите, Хоуи и Стюарт, си беше помислила тогава Бъни.

След това беше заключила вратата на кабинета му и се бе отпуснала на колене край бюрото му.

— Скъпи — мъркайки беше смъкнала ципа на панталоните му и сподавяйки тръпката на погнуса, бавно бе приближила пениса към устата си, — твоята малка има малък подарък за теб…

Бъни не можеше да откъсне благоговеен поглед от визитните си картички, но изведнъж почувства два влажни езика, които лигавеха босите й крака.

Кучетата.

Тези омразни същества! Те се скубеха. Хапеха. Лаеха. Ядяха. Ядяха много повече, отколкото някога бе предполагала Бъни. А когато валеше… Беше истински кошмар. Торбата с храна за кучета, която Ървинг бе оставил в кухненския й килер, й бе стигнала точно за три дни. Кучетата растяха бързо и разходите й за храната им се увеличаваха непрекъснато. Понеже се боеше от тения, Бъни ги заведе в една ветеринарна клиника в Ийст сайд.

— Нямат тения — я бе успокоил весело ветеринарният лекар. — Това са просто две щастливи, здрави кученца. Два истински санбернара.

— Санбернар?

В нейното малко студио? Бъни бе ужасена. Как можа Ървинг да постъпи така с нея…

Ървинг ги бе нарекъл Бърни и Бени, но Бъни винаги мислеше за тях като за зверовете… Два огромни лигави звяра, които изяждаха всичко, което им попадне, и съсипваха дома й. Не обръщаха никакво внимание на виковете й. Ден след ден, бавно, но сигурно унищожаваха мебелите й. Бяха разкъсали възглавниците й и бяха осеяли с перушина целия апартамент. Постоянно дъвчеха кабелите на телевизора и телефона, събаряха настолните лампи. Цялото канапе бе нашарено с петна от урината им.

Но най-неприятни бяха огромните купчини кучешки изпражнения, които Бъни намираше навсякъде из апартамента си. В такива случаи тя започваше да крещи и да проклина Ървинг, да удря зверовете с навити на руло вестници. А кучетата я гледаха с обожание и въртяха опашки. Най-накрая им бе обърнала внимание.

Тази вечер, покрай вълнението от новите й визитни картички, тя бе пропуснала да им купи храна. И сигурно пак бяха гладни, щом дърпаха полата й и лижеха краката й.

Също като Ървинг. Усмихна се мрачно.

Беше повече от ясно, че са гладни.

— Никога ли не спирате да ядете! — изгледа ги ядно.

А те само седяха и се взираха умолително в нея с големите си очи.

Бъни видя през прозореца, че навън вали, а бе оставила чадъра си в офиса. За нищо на света не би излязла в това гадно време, и то за да купува храна на кучета. Тази вечер зверовете щяха да са на диета. Нищо нямаше да им стане да поотслабнат малко.

Кучетата се настаниха в краката й, нетърпеливо заръмжаха и от време на време поглеждаха празните си купички с грозните си кървясали очи.

Приличат на отпадъци, помисли си тя, докато ровеше из празните кухненски шкафове, за да намери някаква храна, която да им даде. Кафе… чай… кутийка супа… нямаше поне една консерва риба тон.

Лошо. Ако зависеше от нея, тя би ги оставила да умрат от глад. Така поне щеше да се отърве от тях. Но какво обяснение щеше да измисли за Ървинг след това? Огледа още веднъж празния шкаф и измъкна едно пликче с чипс. Какво толкова се е запритеснявала?

Отвори пакета и разпредели пържените картофи по равно в купичките им.

— Ето, зверове такива! Надявам се това да ви хареса — изсъска тя. — А сега ме оставете на мира.

Взе новия брой на „Козмо“, докато кучетата с лакомо ръмжене поглъщаха храната и още по-шумно пиеха вода. Бъни така се задълбочи в статията за Дани ди Портанова, че престана да им обръща внимание. Изведнъж те отново застанаха в краката й. Бяха й донесли малък подарък. Едното държеше нещо в устата си.

Бъни се наведе, за да го погледне по-отблизо.

— О, боже! — изпъшка тя и притисна ръка към устата си.

Звярът стискаше в зъбите си употребявана дамска превръзка.

— Пусни я! Казах ти да пуснеш това, дявол да те вземе! — изкрещя тя. — Мразя ви и двамата! Отвратителни зверове!

Вече бяха започнали да се ровят в боклука й. Няма ли да имат край неприятностите? Ами ако Ървинг беше тук? И не че нямаха играчки, с които да се занимават. Беше им купила цяла пазарска чанта, пълна с гумени кости, но те изобщо не ги поглеждаха.

Дявол да ги вземе! Нави списанието на руло, бързо ги вкара в малката баня и затръшна вратата. Сега най-сетне щеше да настъпи малко спокойствие. Кучетата задраскаха по пода и по вратата на банята, сякаш я молеха да ги пусне да излязат. Бъни не им обърна никакво внимание. Нека се задушат там, помисли злобно и се завърна към статията за Дани ди Портанова.

Можеше да се обзаложи, че на Дани никога не й се бе налагало да се примирява с разни немощни старци и отвратителни кучета, да живее в малки и претъпкани апартаментчета.

Животът беше толкова несправедлив! Пътят й към успеха щеше да бъде труден и лъкатушещ. Освен ако не намереше някой по-пряк път.

Не разполага с много време. Трябва да побърза.

 

 

— Сметката ви, сър — обади се сервитьорът и подаде на Реджи една кафява кожена папка.

Ресторантът, скъпо и изискано заведение, което предлагаше северноиталианска кухня, беше разположен в самото сърце на театрален Ню Йорк и бе открит само преди два месеца. Реджи беше очаквал, че подобно на много други заведения, и тук управата на ресторанта ще предложи да поеме сметките на особено важните посетители, по петите на които постоянно имаше вестникари и репортери от светските хроники. Статиите за знаменитостите във всички случаи означаваха реклама на клуба или ресторанта, който те бяха благоволили да посетят.

Това заведение обаче очевидно не държеше да привлича клиенти от кръга, в който се движеше Реджи. Щом не смятаха за нужно да платят за вечерята му, те веднага щяха да се простят с трайното им покровителство. Храната беше достатъчно добра, но при това положение той нямаше да има нищо против, ако затворят заведението още на другия ден.

Погледна крадешком сметката и скръцна със зъби. Как изобщо успяваха да съществуват тези ресторанти при невероятните им цени? Междувременно всички останали на масата — Ра Ра, Мишел, изтъкнатата комедийна актриса, която в бляскавото си шоу на Бродуей бе облечена в дрехи по негов дизайн, и една пищна млада дебютантка — се преструваха, че са изцяло погълнати от разговора си. Те, естествено, нямаха никакво намерение дори да предложат да си платят. Той знаеше какво си мисли всеки от тях: Нека Реджи да плати. Той може да си го позволи.

Банда долни стиснати използвачи!

Реджи извади с елегантен жест кредитната си карта. Вечерята не бе съвсем на загуба. Поне щеше да успее да понамали данъците си, като пише сумата за вечерята като разход на фирмата.

Отвън пред ресторанта го чакаше голям линкълн със затъмнени стъкла. Лимузината беше на негово разположение по двадесет и четири часа в денонощието, триста шестдесет и пет дни в годината. Това бе едно от условията, които бе поставил, преди да продаде компанията си на „Мегакорп“ — мултинационален конгломерат, който притежаваше какво ли не — от бейзболни отбори до мексикански курорти. Лимузините, както обичаше да повтаря на Ра Ра, бяха единственият цивилизован начин за придвижване.

— Целувчица, целувчица! Чао, чао! Довиждане, скъпа. — Реджи се направи, че целува гостите си, притисна жените към себе си и им махна за довиждане. Остави ги пред ресторанта — всеки да се прибира, с каквото намери — и със задоволство се отпусна в комфортната, покрита с мека тапицерия кола. — Хайде, побързай, Ра Ра — подвикна той и дръпна ревера на скъпия, изработен по поръчка костюм на Ра Ра.

Ра Ра измъкна ръката си и включи телевизора в лимузината, както правеше винаги, когато двамата с Реджи оставаха сами.

— Трябва ли да го гледаш? — Реджи въздъхна леко. — Налей ми малко водка, моля те. Чиста. — Кимна по посока на добре заредения бар.

Това, което наистина му се искаше, бяха няколко смръквания кокаин. Пакетчето, което дебютантката му бе подала под масата, сякаш изгаряше дупка в джоба му, но Ра Ра нямаше да одобри едно смръкване тук. Той и икономката му Лидия не спираха да му натякват, че наркотиците са истинско зло. Идиоти!

Кокаинът не беше нищо повече от едно възхитително забавление. Но заради тях двамата трябваше да се крие и да бъде постоянно нащрек. Ако имаше поне капка разум в главата си, веднага щеше да ги уволни и двамата.

Реджи превключи на друга програма. Даваха филм. „Бунт без причина“.

— Ето един мъж, когото веднага бих изчукал — опита се да го подразни Ра Ра.

Коженият костюм на Джеймс Дийн насочи мислите на Реджи към първия му любовник, мазохиста. Славни дни бяха тогава. Зачуди се дали онзи тип все още пази кучешката каишка, която Реджи слагаше на врата си по негова молба… Може би в следващата си колекция щеше да включи и кожени облекла. Да, идеята е добра, помисли с ентусиазъм. Кожени сака за жените, но може би няма да е лошо, ако направи едно и за Ра Ра и го включи в ревюто. Представи си приятеля си, който пристъпва грациозно по подиума под погледите на всички негови запалени почитателки, и идеята му се стори страхотна.

Лимузината излезе на Таймс Скуеър и се насочи на изток по Четиридесет и четвърта улица. Реджи погледна през прозореца.

— Спри! — изкрещя той в телефонната слушалка, която го свързваше с шофьора.

Шофьорът наби рязко спирачките.

— Какво, по дяволите… — изломоти Ра Ра и се поля целия с пепсито, което държеше.

— Онази шибана кучка! — разбесня се Реджи. С треперещ пръст посочи към най-еротичния рекламен плакат, който някога бе виждал, залепен върху огромно табло, което сякаш изпълваше цялото небе.

Закрепен на един небостъргач, високо над Таймс Скуеър, билбордът изобразяваше силно увеличена мъжка ръка, която отваря ципа на чифт дамски дънки. Беше ясно, че жената не носи никакво бельо, зърната на гърдите й изпъкваха под плътно прилепналата бяла копринена блуза. Надписът беше съвсем кратък:

ДЪНКИТЕ НА ГРАФИНЯ ДАНИ

Скупчени на улицата под рекламата, десетки минувачи се взираха в изумително сексапилната снимка, която сякаш запълваше целия ъгъл на Седмо авеню и Бродуей.

Реджи грабна телефонната слушалка и разтърсван от ярост набра телефонния номер на изпълнителния директор на рекламната си агенция.

Веднага щом чу гласа й, той изкрещя:

— Видя ли вече рекламата на Дани ди Портанова на Таймс Скуеър! Какво искаш да кажеш с това твое не! Никога ли не ти е минавало през ума да измъкнеш дебелия си задник от скъпоплатения си офис на Медисън авеню и да се огледаш какво става в истинския живот? Искам веднага да дойдеш тук, тази вечер, и да видиш какво е направила онази кучка. А след това ми купи най-големия билборд, който можеш да намериш в този район, защото до края на седмицата искам да видя една от рекламите си на него. И побързай, защото в противен случай ще те изхвърля от работа! — Затръшна слушалката и нареди на шофьора да продължи по пътя.

— Ако не се успокоиш, ще си докараш някоя язва — отбеляза Ра Ра.

— Аз не си докарвам язви. Причинявам ги на другите — изсъска Реджи. В този миг повече от всякога копнееше за малко кокаин. — Тази кучка Ди Портанова наистина е куражлийка. Мисли си, че може да ме прецака в собствената ми игра! Как се осмелява, тази уличница! С нейните кьорфишеци!

— Защо толкова те ядосва всичко, което прави тя? Та тя дори не се занимава с висша мода. А и ти си точно толкова известен моделиер, колкото и тя.

— Виж какво, бимбо, тя не е моделиер! Тя е мошеничка! Измамница! Уличница, която е готова да продава името си на всеки. В този бизнес е едва от две минути и си мисли, че е покорила целия този шибан свят. А аз съм много по-известен, отколкото тази кучка въобще може да бъде някога. Разбра ли? Това, че ни поставяш наравно, наистина ме кара да си задавам някои въпроси по отношение на теб. — Побеснял от гняв, Реджи се загледа в Джеймс Дийн.

Ра Ра се държа леденостудено с Реджи през останалата част от пътя им до дома. Не понасяше, когато Реджи го наричаше бимбо и се отнасяше към него като към къс безчувствено месо. За какъв, по дяволите, се мисли той? Изкушаваше се да го халоса силно с юмрук в лицето, но се боеше, че това може да се окаже по-леко и по-приемливо наказание за Реджи.

Ра Ра потъна в мълчание, загледан в телевизионния екран. Знаеше, че Реджи не понася да бъде пренебрегван. Невъзможно бе да се спори с Реджи, когато той изпаднеше в някое от мрачните си настроения. Ра Ра имаше две възможности — да се примирява с това или да си ходи. Някой ден, и той не бе много далеч, щеше да се изнесе и да остави Реджи да се чуди защо.

А междувременно щеше да чука и да ближе Реджи, щеше да спестява пари, да чака благоприятния случай и с нетърпение да мечтае за деня, в който Реджи Болт щеше да си легне сам…