Джорджия Рей
Богата жена (7)

Глава първа

 

Дани барабанеше с пръсти по стъклото на бюрото в стил Парсънс. По него нямаше почти нищо, с изключение на телефонния й апарат, календара й, спретната купчинка скицници, цяло панерче, пълно с химикалки и пастели, и една снимка на Нино, поставена в сребърна рамка. Рамката бе подарък от президента на Картие — без съмнение това бе първата му стъпка в ухажването й за постигане на споразумение за патент.

Телефонът обикновено звънеше непрекъснато — обаждаха й се търговци на дребно, които най-редовно се свързваха с нея, журналисти от модните списания, които бързо бяха открили, че от Дани ди Портанова винаги могат да очакват някой свеж цитат или още по-интересна историйка; обаждаше й се често и някой от четиридесетчленния й персонал. Но тази сутрин всички телефонни разговори се прехвърляха на друга линия, за да може Дани да съсредоточи цялото си внимание върху предложенията на специалистите от рекламната агенция „Хелман“. В продължение на почти тридесет минути те говориха нонстоп, навираха под носа й проект подир проект и макар че може би все още не го осъзнаваха, съвсем скоро щеше да им се наложи да привършат изложението си.

Защото въпреки репутацията си на изключителни специалисти, Дани не бе харесала нито една от предложените й идеи за рекламна кампания на „Графиня Дани“. Не бе харесала и това, че в целия екип не бе включена нито една жена.

Господи, в края на краищата вече сме ноември седемдесет и седма, а моделите на „Графиня Дани“ са създадени специално за работещи жени, броят на които се увеличава с всеки изминал ден…

„Хелман“ беше петата агенция, с която се бе консултирала през изминалите пет дни. След втората или третата среща всички започнаха да й се струват еднакви. Само имената им бяха различни. Търпението й вече бе на изчерпване. Откакто преди четири години Дани бе започнала бизнеса си на Седмо авеню, нейно правило неотклонно бе винаги да казва това, което мисли. И сега се наведе напред и обобщи:

— Не. Всичко това е неподходящо. Изобщо не ме разбирате.

Слисани от грубата й откровеност, облечените в сиви костюми мъже изведнъж млъкнаха по средата на думата си.

— Как можете да дойдете тук да работите за мен, като изобщо не знаете какъв точно е бизнесът ми? Не правите ли някакви проучвания?

Докато мъжете от рекламата се опитваха да я убедят да им даде още една възможност, Дани рязко се изправи и даде ясно да се разбере, че срещата е приключила.

— Не. — Говореше делово. — Имаме нужда от агенция, която ще се справи от първия път. В нашия бизнес рядко получаваме втора възможност. Повярвайте ми, зная го от собствен опит.

От време на време Дани се питаше какво ли щеше да прави, ако „Падащата рокля“ не се бе оказала такъв успех. В такива случаи винаги бързаше да се отърве от подобни размишления. Не й бе интересно да подлага миналото си на преоценка. Всичките й усилия и стремежи бяха насочени към създаването на модните тенденции на бъдещето.

Тя бързо и лесно се бе придвижила напред в бизнеса след създаването на „Падащата рокля“, която пет сезона по-късно все още носеше на компанията по десет милиона долара годишно. Модната линия на „Графиня Дани“ — по-дръзка, по-стилна, по-практична от всички други облекла, които се предлагаха на пазара — предизвика истинска революция в начина, по който се обличаше съвременната американка. Изключително лоялните й клиенти се връщаха сезон след сезон, като много от тях закупуваха цялата й колекция. Продажбите на намалени цени на облекла от нейните колекции бяха просто немислими, а когато все пак се налагаше организирането им, търговците ги очакваха с неописуем ужас. Общо взето трезвите и уравновесени клиентки превръщаха тези разпродажби в истински турнири по борба — удряха се с юмруци, дърпаха се, ритаха се, за да си проправят път до ограничения брой стоки с намалени цени.

Дани всеки път с недоумение клатеше глава, докато четеше докладите за избухналите борби в такива свещени модни институции като Ниймън-Маркъс, Ай Магнън, Саковитц и Сакс.

Трудно й беше да си представи, че някой би могъл да се бие за някаква си рокля — за нейната рокля.

Това бяха много вълнуващи за нея времена. Бързо осъзна новопридобитата си власт и сила. Производители и специалисти по патентите, които си съперничеха помежду си, за да работят с компанията й, обядваха с нея толкова често, колкото тя благоволеше да се съгласи. Различните конгломерати я ухажваха, затрупваха я с предложения, като се опитваха да я убедят да им продаде всичко. Но силата и могъществото имаха значение само тогава, когато човек знае как да ги запази. „Падащата рокля“ я бе създала като дизайнер, беше начертала съдбата й, но въпросът беше в по-нататъшното контролиране на тази съдба.

Един от първите уроци, които бе научила, беше свързан със стойността и важността на рекламата. Всеки път, когато в пресата се появеше материал за нея, поръчките рязко нарастваха. Когато списание Ню Йорк я обяви за „Графинята на Седмо авеню“ и публикува на корицата си снимки на нея и Нино, продажбите в Ню Йорк и околността нараснаха четири пъти. Същото се случи и с предварителните поръчки за следващия сезон.

А това само още веднъж показваше колко е важно да се намери най-подходящата рекламна агенция.

Когато тръгна за пръв път да си търси рекламна агенция, веднага след представянето на първата й колекция, всички врати в града се захлопваха под носа й.

— Твърде малка компания — повтаряха всички. — Недостатъчна печалба.

В края на краищата беше успяла да намери една новосъздадена агенция, само с двама човека персонал, които изключително професионално бяха успели да се справят с рекламата не само на „Падащата рокля“, но и с всички следващи колекции. Агенцията, в която в началото работеха само един мъж и съпругата му, се бе превърнала в малка, но влиятелна рекламна къща в голяма степен благодарение на работата й за „Графиня Дани“. Обаче скоро двамата съпрузи решиха да потърсят истинската същност на човешкото съществуване. Като пожелаха на Дани много сполуки и щастие в този живот, както и във всички следващи, те напуснаха града, за да се присъединят към една комуна в Колорадо. Но още преди да обръснат главите си и преди да приемат новите си имена, новината за тяхното оттегляне бързо обходи цялата Медисън авеню. Този път всички големи агенции чакаха на опашка, за да работят за „Графиня Дани“. До този момент обаче никой от тях не бе успял да постигне имиджа, който Дани преследваше.

Изпрати мъжете до вратата, обърна се към Моника и към Ким Уонтънейбъл:

— Е?

Израженията на лицата им бяха достатъчно красноречиви. Нямаше нужда от по-нататъшни дискусии. Дани просто не можеше да си представи какво щеше да прави без тях двете. Моника — вицепрезидент и директор производство и маркетинг. Ким — директор по рекламата и връзките с обществеността. Двете бяха най-доверените й бизнес сътрудници, както и най-добрите й приятелки.

Неизтощимата енергия и непобедимото чувство за хумор на Ким безброй пъти ги бяха спасявали и в най-безнадеждните ситуации. Вече две години работеше целодневно за „Графиня Дани“, а Дани често благославяше деня, в който й бе хрумнала блестящата идея да наеме Ким да постави първото й ревю. Но знаеше също така и че Ким все още живее с мечтата си да стане продуцент. Не беше тайна за никого, че тя постоянно се оглежда и търси подходяща възможност.

А Моника бе просто незаменима. Самото спокойствие сред трескавата забързаност и припряност на Дани. Дори когато ситуацията беше дяволски напечена и Дани си скубеше косите над неразрешимите проблеми, Моника някак си винаги успяваше да остане спокойна и невъзмутима.

Често се шегуваше с тевтонското си потекло, твърдеше, че невъзмутимото й спокойствие е генетично обусловено. Но каквито и да бяха причините, Дани бе благодарна за подкрепата й, за твърдото й рамо, на което винаги можеше да се опре.

— Банда изкуфели глупаци! — определи Ким и завъртя изразително очи. Погледна в календара. — Имаме още една среща, насрочена за утре след обяд. Остава ни само да се надяваме и да се молим те да са по-схватливи от останалите.

— И не забравяй Айън МакАдам — напомни Дани. — Тази вечер ще вечеряме заедно. Този тип едва ли ще приеме отрицателен отговор. И като говоря за ядене, какво ще кажете да си поръчаме нещо за обяд?

— Няма да е лошо. — Ким само кимна. Дребна на ръст, независимо от огромните количества храна, които поглъщаше, тя огладняваше още на минутата, в която престанеше да дъвче.

— Без мен — обади се Моника. — Имам среща.

Дани и Ким се спогледаха и се усмихнаха хитро и с разбиране.

— Едно бързо по обяд? — пошегува се Дани.

— Чух някой да споменава за някакъв дърводелец — побърза да се намеси и Ким.

— О, вие и двете ревнувате — присмя им се добродушно Моника. — Имаме среща в един ресторант. И всичко, което смятаме да правим, е да хапнем и да поговорим.

— Да хапнеш какво или кого — точно това е въпросът — не спираше да я дразни Дани. — И гледайте да седнете в някой по-тъмен ъгъл, защото като знам как я карате вие двамата, нищо чудно да ви арестуват за предизвикване на публичен скандал.

За искрена изненада на Моника връзката й с Рик Флад се оказа твърде продължителна. Свалката за една нощ продължаваше вече почти три години. Започнала на шега, авантюрата им се бе превърнала в трайна връзка, макар че тя не можеше, или по-скоро не искаше, да си даде сметка какво означава той за нея.

В леглото беше ту невероятно нежен, ту прекалено взискателен. Сексът им беше експлозивен и невъздържан. Извън леглото отношението му я объркваше напълно. Шумната му непринуденост, която понякога граничеше с нахалство, прикриваше една сърдечна, състрадателна душа, която се опитваше да открие доброто у хората и ги уважаваше за това, което са. Обикновено отминаваше заядливите бележки на Моника, без да им обръща никакво внимание.

— Спести си тези глупости за изисканите си приятели в града — обичаше да й подхвърля в такива случаи.

Моника никога не бе крила от него факта, че се среща и спи и с други мъже. Точно както Рик несъмнено спеше и с други жени, макар че никак не й бе ясно как успява да намери време за това. Защото Рик имаше една мечта, която го изгаряше като силен, неугасим пламък. Искаше да стане рокзвезда. И беше сигурен, че ще осъществи мечтата си. Един ден щеше да застане на сцената и да засвири с китарата си, а тълпите щяха да го аплодират възторжено. Някой ден плочите му щяха да се продават в милиони екземпляри. И всяка една от тях щеше да бъде платинена. Един ден щеше да бъде известен. Много, много известен.

А междувременно изкарваше добри пари като дърводелец, спеше с Моника всеки път, когато програмата им го позволяваше, а всяка свободна минута запълваше с писането на песни или пък свирене на китара. От време на време съставът му — членовете бяха все негови приятели от средното училище — свиреше на някое студентско парти или пък в някой от баровете по брега.

При последната им среща той съвсем небрежно й бе подхвърлил, че смята да се отправи на запад, към Лос Анджелис, където според него щял по-лесно да пробие в музикалния свят. Дали би искала да тръгне с него?

И да напусне Ню Йорк? Работата си? Приятелите си? Домът, който толкова обичаше? Не можеше дори и да си го помисли. А и освен това, както беше казала и на Дани, връзката им с Рик приличаше на сюжет от долнопробен любовен роман. Можеше ли едно изискано европейско момиче, родено в богато семейство, да намери щастие в прегръдките на един младеж от Джърси?

Nein, бе заявила самата тя. Невъзможно. Рик бе просто мъжът, с когото се чукаше. Беше й приятелче, човек, на когото може винаги да разчита. Но в никой случи не бе влюбена в него.

— Сигурна ли си? — бе я попитала Дани, притеснена от мисълта, че може да загуби Моника, ако тя реши да тръгне към Западното крайбрежие. Макар че, независимо от страховете си, Дани искрено искаше да види приятелката си щастлива. — Не че аз бих могла да ти предложа кой знае какви съвети по отношение на мъжете и истинската любов…

Никой не знаеше по-добре от Моника, че въпреки блясъка и привидното щастие, бракът на Дани бавно, но сигурно се разпадаше. Дани обаче се преструваше и все още успяваше да измами жадните за клюки вестници и журналисти, които се ровеха непрекъснато в мръсотията и слухтяха за поредния скандал. Беше обаче само въпрос на време някоя от малките авантюри на Нино да се появи на първа страница във вестниците.

И въпреки всичко Дани все още смяташе Нино за най-добрия си приятел. Обичаше го и беше сигурна, че винаги ще го обича. Но съвместният им живот беше нещо съвсем различно. Нино нямаше нищо против тя да прекарва дните си в офиса — стига вечер да е до него по купони и приеми. Той изтъкваше съвсем правилно, че клиентите й са същите хора, с които се забавляваха вечер, и че колкото по-често снимката й се появява във вестниците, толкова повече безплатна реклама си осигурява.

И въпреки това тя не можеше да се забавлява шест или седем вечери в седмицата и в същото време да управлява компания. Нямаше никакво значение, че персоналът й беше добър, а прислугата — сигурна и надеждна. Напоследък започваше да й се струва, че постоянно е принудена да потушава пожари — всяка една криза, възникнала в офиса, неминуемо водеше до престрелки между нея и Нино.

Винаги когато можеше, се измъкваше през уикендите и двамата с Нино заминаваха за Европа, Карибите или за къщата си в Роксбъри. Но много често й се струваше, че се опитва да тича в две противоположни посоки едновременно. Беше й трудно да бъде романтична. Дори и когато беше далеч от дома, съзнанието й постоянно бе заето с материали, цветове, срокове за доставки и бъдещи колекции. И пази боже да се опита да заговори на Нино за тревогите си! Той никога не говореше вкъщи за деловите си проблеми и очакваше жена му да играе по същите правила.

Дани вече бе успяла да приеме факта, че Нино смяташе за дадено му от бога правото — или дори задължението на истински мъж — да има авантюри с други жени. Моника й бе обяснила, че сред италианците от висшето общество подобни връзки винаги са си били съвсем de rigneur^[1].

Непрекъснато си повтаряше, че нещата, които не знае, просто не могат да я наранят. И ако това бе цената, която трябваше да плати за „Графиня Дани“, тя бе готова да се примири. Особено пък като знаеше, че няма никакъв избор. От време на време се питаше как ли би реагирал Нино, ако и тя се впуснеше в някоя извънбрачна авантюра. Не че имаше време или желание за това. Любенето с Нино не бе загубило нищо от магията и очарованието си.

Но една сутрин, когато Нино бе излетял на юг, за да участва в някакво парти в Елотера, а Дани закъсняваше за работа, телефонът иззвъня ненадейно. Тя грабна слушалката, но вместо поздрав чу:

— Здрасти, Нино, стана ли вече?

Гласчето беше малко глухо и твърде момичешко и не принадлежеше на никоя от познатите на Дани.

— Съжалявам, но той не е тук. Кой се обажда?

— Една приятелка… — Момичето се изхили, сякаш срамежливо и додаде: — Вие не сте съпругата му, нали?

— Напротив. Аз съм точно съпругата му — отвърна й грубо Дани.

— О-о-о, в такъв случай предполагам, че няма да има никакви съобщения. — Момичето отново се изхили и затвори.

Дани затръшна слушалката. Идеше й да убие някого. Как се осмелява той да дава телефонния им номер на коя да е от приятелките си!

Когато телефонът позвъня отново, само няколко секунди по-късно, тя вдигна слушалката и кресна:

— Никога повече недей да звъниш тук! Ясно ли е?

— Май очакваше някой друг, ja, liebchen?

— Моника? Съжалявам! Помислих си, че ми звъни едно от момичетата на Нино. Вече започнаха да го търсят и вкъщи.

— Ох — въздъхна Моника, — лошо момче. Много лоши маниери. Ще трябва добре да го напляскам.

Дани се разсмя горчиво.

— Кълна се в бога, че ако смятах, че това може по някакъв начин да помогне, аз самата бих го ошамарила. Или ще го опердаша, или ще се разведа с мръсното копеле…

Но и двете знаеха, че това си е празна заплаха. За семейство Ди Портанова разводът бе просто немислим.

Макар и с нежелание, Нино вече бе свикнал с успехите на Дани като моделиер и с всички отговорности, които следваха от това. Въпреки че негодуваше срещу бизнеса, който поглъщаше толкова много от времето й, той рядко се оплакваше. След втората й колекция и успеха на „Падащата рокля“ бяха преживели няколко жестоки скандала и безброй дребни спречквания. Но в края на краищата Нино бе решил, че има и по-лоши неща от това да изгубиш жена, а да се сдобиеш с бизнесдама в леглото.

Освен това той започваше да открива твърде много нови, свои собствени удоволствия.

В отбраното общество, в което се движеше, съществуваше още по-отбрана група от богати, властни и красиви мъже. Повечето от тях се бяха изкачили високо в йерархията на телевизията, филмовата индустрия, модата, банковото дело, правото, медицината. Тези хора бяха не просто известни. Имената им редовно се появяваха в заглавията на вестниците, на филмовия екран, по етикетите на най-скъпите дрехи. Те съставляваха бледоморавата мафия — мъже, които предпочитаха компанията на други мъже. Сексуалната революция през седемдесетте години ги бе превърнала и в могъщи доставчици на наркотици, дори и сред най-надеждните елитарни среди.

Те прелитаха от континент на континент в преследване на развлечения. Организираха най-пищните купони. Посещаваха най-добрите дискотеки и нощни барове и винаги бяха първите, които научаваха за най-новите наркотици. И Нино, съвсем естествено, беше искрено очарован и привлечен от тези хора.

Малко по малко те започваха да стават част от живота му. Малко по малко във вестниците започнаха да се прокрадват клюки и слухове.

 

 

 

Карнавал. 1978 година. Четири часа сутринта. Претъпканият дансинг на „Хелп“ — най-прочутата дискотека в Рио, гледаща към океана и Копакабана.

Бързо сменящите се ярки светлини превръщаха всяко движение в забавен кадър от фееричен филм, а хиляди безделници и гуляйджии танцуваха под звуците на диско хита на Зулема „Отказване“.

Нино, обут в каубойски ботуши и плътно прилепнати дънки, тръсна мократа си от пот коса и се разсмя, когато две крещящо облечени нощни пеперуди го хванаха през талията и лудо го завъртяха около себе си. Превъзбуден от непрекъснатото пиене и наркотиците, Нино се забавляваше като никога в живота си.

„Отказване“ свърши и в залата веднага започна да кънти „Авантюра за една нощ“. Тълпата, която според охраната наброяваше почти три хиляди души, изпадна в опиянение. Една красива мулатка, която танцуваше гола до кръста, навря огромните си гърди в лицето на Нино и му предложи малко от нейния наркотик.

Той прие алчно. Въздействието му бе бързо и зашеметяващо.

— Добре ли е? — Жената се опитваше да надвика невероятния шум, а след това и тя си взе малко. Залитна от въздействието му, блъсна се в няколко млади момчета, които стояха зад нея, и разля питиетата им.

Момчетата се развикаха в престорен ужас и я блъснаха обратно към Нино.

— Чудесно! — захили се Нино. — Но аз имам нещо по-добро.

Извади от джоба на дънките си малка кутийка с кокаин и изсипа малко върху зърното на лявата й гърда. Смръкна малко, а след това старателно облиза цялото зърно. Танцуващите около него го подтикнаха да опита пак. Нино веднага се съгласи, само че този път използва дясната гърда.

Жената се изхили и се провикна:

— Харесват ли ти циците ми?

Той зарови глава между гърдите й, а тълпата ги обгърна още по-плътно, около тях се носеше миризмата на наркотици, секс и разлят алкохол. Напълно непознати облизваха с език потта по врата му, нежно докосваха гърдите му, гърба му. Невидими ръце опипваха слабините му, задника му, зърната на гърдите му.

Втвърдени членове, притиснати в плътно прилепналите джинси, се търкаха в задника му. Беше истинска сексуална вакханалия, а Нино бе най-ненаситен от всички. Истински срам, помисли замаяно, че Дани не е тук… да се позабавляваме като в добрите стари дни преди… преди „Графиня Дани“… Животът е толкова прекрасен…

А след това не помнеше нищо повече.

Когато на следващата сутрин се събуди в апартамента си в Копакабана, Нино не можеше да се повдигне от непоносим махмурлук и не си спомняше нищо от случилото се през изминалата нощ. Няколко телефонни разговора обаче бързо го информираха за събитията. Кой знае как бе успял да се свърже с някакъв търговец на кокаин, който не само го бе снабдил с цял килограм, но му бе продал и един самолет.

— Да, наистина — информира го делово портиерът, сякаш подобни неща се случваха всеки ден. Рано сутринта Нино бе разрешил прехвърлянето на четири милиона долара.

Самолет? Нино се захили. Колко удобно! Каква забавна играчка! Никога преди не бе имал собствен самолет. Нае си пилот, смръкна половин грам кокаин, натовари в самолета няколко от новите си приятели и се отправи за карнавала в Тринидад.

 

 

 

Новините за лудориите на Нино пристигнаха в Ню Йорк преди него със съобщенията на пресата за празненствата и за личностите, посетили карнавала. Дани бе сразена.

— Как си могъл просто ей така да купиш цял самолет? — посрещна го тя разгневена. — Да не би да смяташ, че това е като да си купиш хайвер от „Балдучи“? А контрабандата на цял килограм кокаин можеше да ти струва петнадесет години в Атика^[2]. Направо си се побъркал!

Нино само сви рамене.

— Cara, толкова е хубаво да те видя отново. — Гласът му беше съвършено спокоен.

Нямаше какво повече да му каже. Освен това шофьорът я чакаше долу. Вече закъсняваше за важна среща.

 

 

Изобщо не влизаше в работата на жена му как си харчи парите, но Нино просто не можеше да се сърди дълго на когото и да било. Късно следобед, след като се бе наспал и неутрализирал последиците от Тринидад, той се отправи към офиса на Дани с новото си ферари, което бе закупил съвсем наскоро. Мина край един цветарски магазин на Кълъмбия авеню, паркира неправилно и забързан влезе вътре, за да й купи огромен букет от най-красивите пролетни цветя, които предлагаха.

Изящният аромат на рози, лалета и люляк изпълни колата и повдигна духа на Нино. И изведнъж забеляза, като небесен дар, че в този ден просто нямаше начин да не му върви — точно пред сградата го очакваше едно свободно местенце за паркиране.

Дани разговаряше разпалено по телефона, когато го поканиха в офиса й, но тя му махна с ръка и само с усмивка се опита да му каже, че ще приключи след минута.

Минутите станаха пет, а след това десет.

— Да, господин Чен — не спираше да повтаря Дани. — Това няма да представлява проблем, господин Чен. Не, господин Чен… Да, сигурна съм, господин Чен, че ще можем да се споразумеем за това, като се видим.

Тя завъртя очи и сви рамене, показвайки му раздразнението си от господин Чен, който и да беше той.

Нино слушаше разговора с половин ухо. Стори му се, че става дума за начало на някакви преговори — вероятно споразумения за патент. Една хубавка млада асистентка, облечена в прилепнала мини „Падаща рокля“, влетя в стаята и пъхна лист хартия под носа на Дани. Момичето почака, докато Дани, без да прекъсва разговора си, бързо прочете документа и надраска някакъв отговор.

На излизане от кабинета, с гръб към Дани, момичето намигна на Нино. Големите й дръзки очи, нещо в усмивката и походката й, напомняше за Дани, когато беше осемнадесетгодишна.

Най-накрая Дани изрече довиждане на господин Чен и затвори телефона.

Нино измъкна букета иззад гърба си и тържествено й го поднесе.

— О, много са красиви. — Дани вдъхна дълбоко аромата им. — Нино, много съжалявам. Тази сутрин не бях на ниво. Но то е само защото се безпокоя за теб. Предполагам, че ако наистина искаш самолет…

— Cara, забрави за това. — Нино я целуна дълго и страстно, а ръцете му изкусно погалиха задника й. — Слушай, имам разкошна идея. Нека да вечеряме в „При Антоанет“. Само двамата. Много романтично, si?

Дани остана в прегръдките му, но със съжаление поклати глава.

— Звучи наистина страхотно, Нино. Ще ми се да можех да дойда, но имам служебна вечеря, която не мога да отменя.

— Тогава аз ще се присъединя към вас — предложи Нино, изцяло завладян от обхваналото го въодушевление. — Ще си прекараме страхотно… ще пийнем шампанско, ще намерим за госта ти момиче или момче, каквото си пожелае, ще му организираме такава вечеря, че никога няма да я забрави.

— Много мило от твоя страна, Нино — игриво разроши косата му Дани, — но ще говорим само за бизнес, а и той държи твърде много на формалностите. Ще бъдеш ужасно отегчен. — И ще ми пречиш, виновно си помисли тя. — Какво ще кажеш за утре вечер? — Погледна към календара си. — О, и тогава няма да мога. Но вдругиден съм свободна.

Нино настръхна.

— Какво? Нима е нужно да имам предварителна уговорка, за да вечерям със собствената си съпруга? Но това е дивотия!

— Нино, моля те… Знаеш, че нямам избор.

Все още под влиянието на прекомерното пиене, наркотиците и слънцето, Нино издърпа цветята от ръцете й.

— Не, ти имаш избор. Само че не избираш мен. Ще подаря тези цветя на някоя жена, която знае как да се отнася с мъжете.

— Нино, чуй ме…

Но той вече бе излязъл.

 

 

Ра Ра обичаше да се разхожда из града със сребристия си Мерцедес 450 SL с гюрук, който Реджи му бе купил. Как иначе да провери как вървят нещата в този необичайно топъл мартенски ден? Единственият начин бе да се повози в скъпата си играчка за четиридесет и пет хиляди долара. Докато се скиташе из улиците на Ню Йорк, можеше да се забърка в много по-малко неприятности, отколкото ако обикаляше етажите на Блумингдейл или Сакс. Освен това беше много по-малко изтощително от вдигането на тежести в нюйоркския клуб на здравето, където Реджи бе платил членството му. За да го поддържа в добра форма.

Ра Ра усили касетофона до дупка. „Обичам да те обичам, бейби“ — любимата му песен, прокънтя по улицата от откритата му кола. Дона Самър пееше страстно, а пешеходците проточваха шии и се опитваха да зърнат шофьора. Скрит зад огледалните си слънчеви очила, Ра Ра се усмихваше със задоволство. Виждаше завистливите погледи и любопитните очи на минувачите. Дали е някоя знаменитост? Или просто богат? И какво е направил, за да може да си позволи толкова скъпа кола?

Само ако знаеха!

Преди една година Реджи най-накрая бе откупил пълните права върху Ра Ра. Адвокатите на двете страни бяха изготвили договор от двадесет страници, който уточняваше условията на тяхната връзка. А те включваха един мерцедес, безплатна стая и храна в огромния триетажен панорамен апартамент на Реджи на Сътън плейс и чек от двеста и петдесет хиляди долара, депозирани на името на Ра Ра в Морган банк. Чекът беше нещо като застраховка за Реджи, че Ра Ра ще престане да се среща с други мъже и ще бъде само негов.

Сделката беше добра и Ра Ра го знаеше. Никога не бе смятал, че ще се препитава цял живот като проститутка. Съзнаваше прекалено добре, че още щом се появят първите бръчки, оредяваща коса и увиснало шкембе, с кариерата му щеше да е свършено. Парите, които Реджи му бе дал, бяха неговото бъдеще и той възнамеряваше да увеличи сумата. Но най-напред изпрати на родителите си чек за сто двадесет и пет хиляди долара с една бележка, в която пишеше:

Направих успешен удар на фондовата борса.

Надявам се парите да ви помогнат.

Оценяваме помощта, писа баща му в отговор, но бъди внимателен, сине. Не позволявай на ония нюйоркски мошеници да те измамят.

Не. Никой никога не можеше да измами Ра Ра.

След „Обичам да те обичам, бейби“ последва „Не мога да ти кажа сбогом“ на Глория Гейнър. И той нямаше да го направи, ако Реджи му плати годишното увеличение, дължащо се на поскъпването на живота. Трябваше да му го изплати следващия месец. Реджи със сигурност щеше да се развика като луд, когато му го напомни. Колкото по се увеличаваха славата и известността на Реджи, толкова по-стиснат ставаше. А нарасналите му изисквания бяха просто нетърпими.

Но Ра Ра смяташе, че увеличението, което очакваше, щеше да компенсира всичко.

 

 

Все още разгневен, Нино хвърли цветята на седалката до себе си, изду всичките двеста шестдесет и осем коня на ферарито и се включи бясно в движението по Седмо авеню, без да обръща внимание на пронизителните клаксони и на злобното скърцане на спирачки зад него. Пет пари не даваше, че може да предизвика катастрофа. Искаше час по-скоро да се махне колкото е възможно по-далеч от Седмо авеню.

Трябваше да си остане в Тринидад, да си купи къща на брега и да се грижи за тена си. Дани сигурно нямаше дори да забележи отсъствието му. Та тя и без това никога не си беше у дома. Работеше по осемнадесет часа на ден. И за какво? Не защото имаше нужда от парите. В това поне бе дяволски сигурен. Проклинаше деня, в който я бе насърчил да се захване с шибания бизнес. Проклинаше и нея, че се бе отдала така изцяло на компанията си.

А животът беше толкова кратък!

Превключи на скорост, натисна отново газта и пресече Тридесет и четвърта улица. Заобиколи претъпканото с хора Шесто авеню и се отправи към града, макар че самият той не знаеше накъде е тръгнал. Другите коли постоянно се престрояваха ту в едно, ту в друго платно, но Нино почти не ги поглеждаше. Не му се и налагаше. Ферарито сякаш постоянно изпращаше сигнали към останалите шофьори: Направете път! Пазете се! А в Ню Йорк хората се подчиняваха на парите и властта.

Замисли се как да си уплътни вечерта. Изцяло погълнат от стремежа си да намери най-добрия лек за наранената си гордост, той твърде късно забеляза червения светофар. Кракът му светкавично натисна спирачката… Но не достатъчно бързо, за да избегне удара в спрялата пред него кола. Бронята му остърга задницата й и Нино стисна здраво волана.

— Putanta Eva! Merda^[3]!

Като се заканваше на висок глас на всички нюйоркски шофьори, на жена си, на компанията й и в голяма степен на цялата модна индустрия, той изхвръкна от колата, за да огледа щетите.

Страхотен начин да завърши деня — като потроши кола за седемдесет и пет хиляди долара, която бе изминала по-малко от две хиляди мили.

Запъти се към предната кола. Задната й броня бе напълно смачкана. От колата се носеше оглушителна музика.

— Не можеш ли да намалиш това? — изръмжа сърдито. Отвори гневно уста, за да наругае шофьора.

В този момент замаяният от удара шофьор свали слънчевите си очила и го погледна.

Само един поглед към лицето на младия мъж и яростта на Нино се стопи като дъждовен облак след кратка лятна буря…

 

 

Дани излезе от офиса си, за да отиде на вечерята, но не преставаше да мисли за Нино и за последните му думи. Струваше й се, че напоследък не правеха нищо друго, освен да се карат. Родителите й бяха успели да съхранят щастливия си брак в продължение на много години. Защо при нея не се получаваше? Разбира се, майка й не се бе занимавала с многомилионен бизнес. Най-голямата грижа на Софи бе щастието и благополучието на Морис. Нино несъмнено щеше да е много по-щастлив, ако тя си седеше у дома и се грижеше за него така, както Софи се бе грижила за Морис. Но тя не можеше да живее като Софи — нещастна и депресирана.

Не, твърде отдавна се бе простила с ролята си на съпруга, за да се опитва сега да се държи по този начин.

Асансьорът спря на дванадесетия етаж — там беше офисът на „Ъ. Блат и синове“. Едно симпатично младо момиче влезе в асансьора, широко ококори зелените си очи, а след това подкупващо се усмихна.

Макар че не я познаваше, Дани отговори на усмивката й. Момичето имаше розови бузи и приятно личице, оградено от леко червеникава руса коса.

— Как можах да ви срещна точно днес? Когато не съм облечена с „Падащата рокля“! Не мога да ви опиша колко много ви се възхищавам. — Младата жена не млъкваше. — Вие сте гений.

— Не съм сигурна, че съм чак толкова талантлива — отговори й Дани, доволна, че най-сетне някой я бе оценил. — Но ви благодаря за любезните думи.

— О, не! — Жената изглеждаше напълно искрена. — Вие сте прекалено скромна. Ще дойде ден, в който в гардеробите на жените по цял свят ще има по една рокля от „Графиня Дани“.

— Много мило от ваша страна, че мислите по този начин.

— Но пък и много невъзпитано, че не ви се представих. Аз съм Барбара Хестър. Работя за Ървинг Блат.

— Какво съвпадение! Ървинг ме въведе в този бизнес. Можете да научите много от него.

— О, точно това смятам да направя. — Барбара преливаше от ентусиазъм.

Сърцето на Барбара Хестър щеше да се пръсне от вълнение. Откакто преди една година бе видяла за пръв път Дани ди Портанова, тя бе запомнила всеки ред, който бе прочела за дизайнерката, от която толкова много се възхищаваше, и за богатия й красив съпруг.

— Как е Ървинг? — попита Дани. Вече няколко месеца не се бе срещала или разговаряла с Ървинг, който беше поотслабнал доста през последната година и половина, след смъртта на жена си.

— О, добре е — усмихна се Барбара Хестър. — Той е чудесен човек. Истинско вдъхновение за всички нас, които току-що започваме.

Асансьорът спря на първия етаж и вратата се отвори.

— Е, желая ви всичко добро — кимна Дани и забърза. — Предполагам, че и занапред ще се виждаме наоколо.

— Надявам се — отвърна Барбара Хестър. Повъртя се малко пред входа на сградата. Много по-често, отколкото си мислиш…

 

 

Напълно пренебрегнал пържолата си в сос тартар, Айън МакАдам извади жълтия си професионален тефтер и набързо нахвърли рекламната кампания, която смяташе да предложи на „Графиня Дани, Inc.“. Излагаше идеите си за имиджа на компанията и за насоките на кампанията толкова бързо, че на Дани не й остана нищо друго, освен да го слуша внимателно.

Отпиваше от виното си и изучаваше мъжа, който седеше срещу нея. Макар че не беше красив според общоприетите стандарти — беше по-нисък от среден ръст, а чертите му бяха грубо изсечени, — лицето му притежаваше определено излъчване, а начинът, по който си служеше с думите, бе твърде откровен и… секси.

Дали е женен? Това се запита лениво Дани и погледна пръста на лявата му ръка. Не че отсъствието на халка означаваше нещо. Нино например никога не носеше брачната си халка. Но както и да е! Никога не бе мамила Нино и нямаше намерение да започва точно тази вечер. И все пак той я привличаше. Ако не беше женена и ако той беше свободен, би могла да си представи…

— … не мислиш ли?

— Моля? — Тя се изчерви виновно. — Извинявай. Разсеях се за момент.

— Отегчи ли се? — Разсмя се така, сякаш искаше да каже: Не и с мен. Не може да бъде.

— Не, не — запротестира тя. — Изобщо не съм отегчена. Би ли повторил последните си думи?

— Според мен посланието, което излъчват всичките ти модели, е: Не се страхувайте да бъдете властни, женствени, секси!

— Абсолютно! Това е! — изгледа го тя с вълнение и се съгласи безусловно. — Аз самата не бих могла да го формулирам по-добре.

— Но ти би могла да изразиш това послание по-добре от всеки друг.

— Какво? — изгледа го с изненада и недоумение.

— Самата ти си най-добрата реклама на фирмата, Дани. Притежаваш всичко онова, което искаш да внушиш на другите жени. Тази вечер си облечена в един от твоите модели, нали? Изглежда страхотно! Ще трябва да уволниш всички манекени, които просто не могат да изразят точно този стил. Ти си жената, която най-добре може да представи „Графиня Дани“.

Зашеметена от предложението му, тя обмисли внимателно идеята. Пред очите й веднага изплува образът на малката дебела Дани Либерман, която се усмихваше към безмилостния обектив на фотокамерата. Понечи да поклати отрицателно глава. След това изведнъж спря, опита се още веднъж да се види през обектива на камерата и си помисли: Но аз съм единствената, която все още мисли за себе си като за малко момиче. Може би той е прав.

— Добре — кимна тя. — Интересна концепция. Напълно изпълнимо. Айън, харесва ми начинът ти на мислене.

Той отблъсна нетърпеливо чинията си настрана.

— Дани, аз се ползвам с много странна репутация на Медисън авеню. И си го признавам за пръв път. Отхвърлял съм предложения, и то наистина доходни предложения, защото — щракна няколко пъти с пръсти, докато намери най-подходящата дума, — просто защото съм усещал, че с клиента не си допадаме. Но когато почувствам, че с клиента мислим еднакво — бинго! Зная, сигурен съм, че заедно ще свършим добра работа. Точно заради това пожелах да се срещнем. Довери ми се, Дани. Между нас съществува пълно единомислие и разбирателство. Аз го усещам. А ти?

Дани преглътна и кимна. Единомислие. Но това, което тя чувстваше в този момент, нямаше нищо общо с рекламата. Внезапно й се прииска да протегне ръка, да стисне пръстите му, да го целуне, да се остави да я целуне…

Айън МакАдам? Когото бе видяла за пръв път само преди два часа? Какво, по дяволите, става с нея?

Вдигна поглед и срещна топлите му дружелюбни зелени очи. Не, каза си тя сурово, в погледа му няма нищо скрито и потайно. Айън МакАдам искаше бизнеса й. Не тялото й. Вълнението, което тя усещаше, бе напълно еднопосочно.

Или може би не?

— Искаш ли да отидем да пийнем нещо? — попита той, след като излязоха от „При Луи“.

— По-добре да се откажем — отвърна бързо Дани. Защото можем да направим нещо, за което после да съжаляваме.

— Някой друг път тогава. — Трудно можеше човек да устои на леко кривата му, покоряваща усмивка.

Тя посочи с ръка лимузината си и го попита:

— Мога ли да те откарам донякъде?

Айън подсвирна признателно:

— Много мило. Но не. Благодаря. Предпочитам да повървя. Вечерта бе твърде изтощителна. Но искам утре да поговорим пак.

Една нощна разходка. Звучеше страхотно. Тя се зачуди къде ли е домът му. Някъде на юг от Сентръл парк уест! А може би на Пето авеню! Представи си как двамата се разхождат хванати за ръце из Сентръл парк уест. И се приближават към апартамента, в който тя живее със съпруга си.

Отметна рязко глава.

— Добре. — Гласът й прозвуча съвсем делово. Енергично стисна ръката му. — Беше истинско удоволствие да се запозная с теб, Айън.

— А най-хубавото все още предстои — увери я той.

Съвсем наскоро в „Тъдей“ бе прочела едно интервю с някакъв психолог — автор на книгата „Как да флиртуваме със собствения си съпруг?“. Та психологът смяташе, че няма нищо лошо в това жените да флиртуват с други мъже, стига да споделят преживяната възбуда със съпрузите си.

Аз съм възбудена — призна си Дани. И искам да споделя всичко това с Нино.

Във всеки брак си има проблеми. Нейните собствени изглеждаха по-сериозни просто защото вестникарите ги описваха в по-ярки тонове. Истината обаче бе в разрешаването на проблемите. В търсенето на компромиси.

Двамата с Нино не се бяха любили от няколко седмици. Нищо чудно, че се нападаха така един друг. Ще му се извини за претрупаната си програма. Ще останат будни цялата нощ. Ще се любят до насита, ще го направят във всяка поза, която им дойде наум. Ще прекарат часове наред в страстно чукане.

На сутринта ще си остане у дома и ще закусят заедно… и тогава може би отново ще се любят.

Но когато се прибра у дома, огромният апартамент бе съвсем тъмен. Леглото им беше празно. Провери на бюрото си, прослуша телефонния секретар и се опита да преглътне сълзите и разочарованието си.

Нямаше никаква бележка.

Никакво съобщение.

Нямаше го и Нино.

 

 

В четири сутринта закъсаха на магистралата за Ню Джърси и Моника, сгъната на четири на предната седалка на потрошения микробус на Рик Флад, напълно се прости с надеждата да поспи. Е, нищо, нали в живота има и толкова други много по-важни неща… като например пътуването до един клуб в Южно Джърси, където съставът му, Джъстис лийг, бе участвал в програмата.

Пийна още една глътка бира и се намръщи на металния вкус, който почувства в устата си. Пиенето на бира направо от кутийките бе типично американски навик, с който никога нямаше да свикне. Да не говорим за това, че вкусът на американската бира нямаше нищо общо с бирата, с която бе израсла в Залцбург.

— Влекачът трябва да дойде всеки момент — каза Рик. Гласът му бе прегракнал от четиричасовото пеене, по време на което целият се бе раздал на публиката. Клубът беше малък, встрани от пътя, но беше от типа заведения, които бяха направили известно едно друго местно момче — Брус Спрингстийн.

Той прокара нежно пръст по бузата й.

— Уморена ли си?

— Ja, малко — призна тя. Март винаги беше много труден месец за тях. Особено сега, когато крайният срок за изготвянето на моделите за „Празниците на модата’78“ бе толкова близко. Работеха под постоянно напрежение и дните й се струваха безкрайни. Нищо чудно, че толкова много хора на Седмо авеню по това време бяха на предела на силите си и се поддържаха само с хапчета.

Моника затвори очи и се престори, че дреме, но мислите й постоянно се връщаха към разговора им по време на обяда преди няколко часа.

— Вече реших — беше й казал Рик. — Ако се помотая из Ню Йорк още малко, ще си остана завинаги тук. Следващата година по това време искам да съм в Лос Анджелис. И ти трябва да дойдеш с мен, Моника.

Прикова очи в нейните, сякаш я предизвикваше да му се противопостави.

Беше толкова горд, толкова независим. Така решен да не й позволи да му помогне, да го улесни. Безброй пъти му бе повтаряла: Но това са само пари!

— Твоите пари — винаги казваше той. — Задръж си ги. Не ме интересува колко си богата. Аз сам си плащам за себе си.

Но този път бе решила да се наложи и поне един път да постъпят според нейните желания.

Отвори очи и глътна остатъка от бирата.

— Следващия уикенд смятам да замина. Малка ваканцийка. С теб.

Той я погледна с любопитство.

— Имаш ли нещо специално предвид? Освен очевидното, разбира се.

— Ja, много бих искала да отидем на Бахамските острови. Аз плащам. — Побърза да изпревари възраженията му. — Подарък за рождения ти ден.

— Но рожденият ми ден е чак през октомври — напомни й той.

— Подробности — усмихна се тя леко, сигурна, че този път е успяла да се наложи.

— И кое им е толкова специалното на Бахамите?

— Райският остров — каза му. — Комар. Също като в Кан.

 

 

Един дълъг и напрегнат поглед към Нино — дрехите, ушити по поръчка, скъпия часовник, елегантната прическа, колата — и Ра Ра разбра, че този път наистина е уловил едра риба. Веднага щом се споразумяха, че и двамата имат вина за злополуката, той предложи:

— Бих могъл да пийна нещо. Какво ще кажеш?

След питиетата последва покана от Ра Ра и те бързо се озоваха в безупречно обзаведения му апартамент. Продължиха да пият. По взаимно, мълчаливо съгласие, езиците им бързо намериха пътя си един към друг. Ръцете на Нино се спуснаха надолу.

Но Ра Ра се отдръпна рязко.

— Трябва да ти кажа нещо — промълви той. — Тази къща всъщност не е моя. Тя е на мъжа, който се грижи за мен. Но тази вечер той отсъства и ако искаш, можем да останем заедно. Но първо трябва да уговорим финансовата страна на нещата.

Каква забавна идея, помисли си Нино. Никога преди не си бе плащал за секса.

Бързо се споразумяха за цената и се преместиха в спалнята на горния етаж, където Ра Ра се постара да се отплати на Нино за щедростта му. Няколко часа по-късно прекъснаха заниманията си, за да вечерят — препечен хляб и пресни ягоди, сервирани от Ра Ра върху сребърен поднос от осемнадесети век.

— Твоят покровител знае как да живее…

Нино се огледа с одобрение наоколо. След това си наля малко шампанско, което се изстудяваше, поставено на изящна малка масичка край леглото.

Няколко снимки в сребърни рамки привлякоха погледа му. На тях имаше твърде много познати лица — дами от хайлайфа, няколко съпруги на видни политици, кмета на Ню Йорк. Някои от тях дори бяха с автографи и посвещения.

Но на всяка снимка неизменно присъстваше един и същ човек.

Господин Реджи. Заклетият враг на жена му.

— Това ли е приятелят ти? — Той посочи към Реджи. Дори и да се бе опитал, едва ли щеше да измисли по-сладко отмъщение на жена си и на човека, който съвсем неволно и непреднамерено я бе подтикнал да се захване с бизнес и да се превърне в истинско чудовище.

Ра Ра кимна.

— Познаваш ли го? — В гласа му се прокрадна леко безпокойство. Ако Реджи някога откриеше, че той продължава да си докарва пари по стария изпитан начин, щеше да го изхвърли от къщата си преди още Ра Ра да успее да преброи то три. Слава богу, тази вечер бе извън града.

— Само по име. Съпруг съм на Дани ди Портанова — обясни Нино, докато се превиваше от смях. Шегата не ставаше по-малко забавна от това, че не можеше да я сподели с никой друг, освен с Ра Ра.

Странното стечение на обстоятелства, иронията на съдбата придаваше особено очарование на чукането им. Когато най-сетне се наситиха, копринените чаршафи с цвят на праскова лежаха изпоцапани и смачкани на пода.

Когато се поразсъмна и Ра Ра поизтрезня, той изведнъж проумя, че едва не се бе простил с кокошчицата си със златните яйца.

— По-добре да махна тези чаршафи — разсъди той. — Реджи е много подозрителен. Беше много забавно, но може би не трябва да се виждаме повече. Разбираш ме, нали?

— Разбира се — кимна Нино. А и освен това никак не му допадаше мисълта да продължава да си плаща за секс. Когато му се наложеше да си плаща системно, сам щеше да се откаже от играта.

— И ако някой ден пътищата ни случайно се пресекат… — Ра Ра очевидно не се чувстваше удобно.

Нино му намигна.

— Не се притеснявай. Можеш да ми имаш доверие.

 

 

 

Проклетите доказателства, изпратени му най-любезно от Карола, лежаха прилежно подредени пред Роберто ди Портанова. Кучката работи по-експедитивно от коя да е осведомителна агенция, помисли той, докато ровеше из купчината вестникарски материали и черно-бели снимки. Снимки на Нино, който се весели полугол в Рио, заобиколен от цяла група finocchi. Мъже, които не бяха съвсем мъже. Хомосексуалисти.

Роберто седеше сам в кабинета си, а бузите му горяха от ярост и срам. С погнуса се загледа в една особено отвратителна снимка, на която Нино, пиянски ухилен, гледаше към камерата, а един друг мъж бе обгърнал тялото му с ръце. Този негов син си позволяваше да показва перверзиите си пред цял свят! Всички да го видят, да се присмеят на семейство Ди Портанова… Истинска лудост!

По Коледа Роберто бе попитал Нино за взаимоотношенията с жена му, която, слава богу, си бе останала в Ню Йорк, оправдавайки се със служебни ангажименти. Но каквито и да бяха недостатъците му, Нино бе много лоялен. Дори и да бе нещастен с Дани, той никога нямаше да си го признае. Макар че не в това бе въпросът. Поведението на Нино бе толкова красноречиво, че Роберто не се нуждаеше от допълнителна информация, за да разбере очевидното.

Злочестите наклонности на сина му можеха да бъдат контролирани само ако към него се отнасяха с необходимото уважение и всеотдайност. Нищо чудно, че момчето не се чувства истински мъж. Жена му просто му бе откраднала панталоните и бе твърдо решена да продължи да ги носи и в бъдеще.

Роберто нямаше избор. Той просто не можеше да позволи това да продължава. Снаха му бе нарушила нейната част от сделката им. Само че как да се справи със ситуацията? В това бе въпросът.