Джорджия Рей
Богата жена (5)

Глава четвърта

 

Дани съвсем предвидливо бе избрала една от най-известните рекламни компании, за да рекламира създаването на „Графиня Дани, Inc.“. Но дори и да бяха отпечатани върху тоалетна хартия, официалните съобщения, които излязоха на 15 декември 1974 година, щяха да привлекат вниманието на всички вестникари. Клюкарската мрежа на нюйоркския хайлайф вече седмици наред разпространяваше новината, че младата графиня Ди Портанова се е насочила към Седмо авеню.

Журналистите, които ревностно и всеотдайно отразяваха лудориите на любимата им аристократична двойка, вдигнаха невъобразим шум около последната приумица на Дани. За нея се говореше навсякъде от „Дъброу кафетерия“, която се намираше в сърцето на модния свят, до задните офиси на Сакс, Блумингдейл и Бергдорф. Приятелите и познатите на Дани не спираха да повтарят колко невероятно умно от нейна страна е да постави собствено модно ревю и да създаде цяла нова колекция.

Нюйоркските моделиери обикновено обявяваха датата за следващото си ревю поне шест месеца преди започването на празниците на модата, които се провеждаха всеки октомври и април.

„Фешън календар“ — ежеседмичният бюлетин на модната индустрия, който се разпращаше на десетки хиляди абонати из цялата страна, обикновено съобщаваше графика на интересуващите се. По традиция по-изявените моделиери обикновено участваха през втората половина на четиринадесетдневния период. Търговци на дребно, разпространители, журналисти и други заинтересовани лица препускаха като луди от едно ревю на друго, водеха си бележки и си разменяха информация за това, което бяха видели или подочули.

Между моделиерите сякаш съществуваше неписано правило — колкото по-високи са цените на техните творения, толкова по-екстравагантно и разточително бе самото шоу. За някои от най-известните дизайнери се говореше, че жертват по половин милион долара, за да привлекат повече и по-отбрана публика. Никой от тях не жалеше средства в опитите си да впечатли купувачите, да вдъхнови модните драскачи и да забавлява знаменитостите от хайлайфа.

Наложи се Ървинг да задейства няколко от старите си връзки, за да може да издейства ден за ревюто на „Графиня Дани“. Не стига, че компанията бе напълно нова и непозната, ами на всичкото отгоре Дани бе заявила желанието си за участие няколко месеца след останалите. Но тя бе твърдо решена да представи първата си колекция по време на пролетните празници на модата.

— Добре — отговориха му от „Фешън календар“. — Можем да ви вмъкнем в петък след обед. В края на първата седмица. Но само при условие, че, ако е необходимо, ще наемете автобуси, за да можете да превозите всички желаещи за следващото шоу.

— Ще наема и хеликоптери ако трябва — изписка Дани, приела възторжено предложението им.

Остана неразрешен само въпросът с мястото на ревюто.

— Лесна работа — заяви самоуверено Моника. Беше присъствала на стотици ревюта и знаеше, че двете с Дани със сигурност ще измислят нещо оригинално.

Късно през нощта започнаха да обмислят нещата, като отхвърляха възникналите идеи една след друга. Моника бе изцяло въодушевена от предложението си да поставят ревюто на борда на някой кораб, който ще обикаля около островите на Манхатън.

— Но това ще отнеме часове — усъмни се в идеята Дани. — А и какво ще стане, ако зрителите страдат от морска болест?

Замижа само при мисълта, че манекенките може да започнат да повръщат върху моделите й. Вместо разходката с кораб тя предложи да издигнат огромна палатка в средата на Сентръл парк.

— Ами ако завали? — Въпросът на Моника бе абсолютно резонен. — Можеш ли да си представиш всички онези нещастни жени, които шляпат из калта на високите си токове?

— Добре — кимна Дани. — Нека тогава да го проведем някъде на закрито. Да кажем в Метрополитен мюзеъм. Присъствала съм на няколко страхотни купона там.

— Ja, какъв по-подходящ фон за моделите ти от всички онези прекрасни произведения на изкуството…

Слънцето вече изгряваше зад покривите на сградите от другата страна на Сентръл парк, но преди да си позволи да се пъхне под завивките, Дани надраска една бележка и я остави до леглото си.

Да се обадя в офиса на Метрополитен мюзеъм за разрешение.

Вече се унасяше в сън, когато последните думи на Моника проблеснаха като неонова лампичка в съзнанието й: Всички онези прекрасни произведения на изкуството.

 

 

В шест часа сутринта вече бе готова с отговора на въпроса. За пръв път в живота си Дани реши да заложи на простотата и непретенциозността. Моделите й трябваше да съставляват най-важната част от шоуто. Нищо не биваше да разсейва зрителите и да отвлича вниманието им от предлаганите тоалети.

Просто, разбира се, не означаваше евтино. Нино, който също искаше да има свой принос в начинанието, пожела да поеме разходите по ревюто.

— Това ще бъде моя подарък за теб, cara — заяви гордо той. — Можеш да похарчиш каквато сума си пожелаеш, но направи едно ефектно и запомнящо се ревю.

Дани знаеше, че Нино наистина мисли така и прие с благодарност предложението му. Нае половин етаж от сградата на Ървинг на Седмо авеню и веднага ангажира един предприемач и един специалист по вътрешен дизайн. Срещна се с предприемача и любезно, но твърдо му заяви, че залите на шоуто трябва да бъдат готови до осми април. Никакви закъснения и никакви извинения, предупреди го тя. Искаше работата да бъде свършена в срок дори и ако трябваше да плати двойно на електротехниците, дърводелците и водопроводчиците. А той също щеше да бъде възнаграден за усилията си.

След това се обади на приятелката си Ким Уонтънейбъл, нейната любима преподавателка в танцовата школа, в която Дани вземаше уроци пет пъти седмично. Ким беше интелигентна, забавна мадама, която преливаше от енергия и отдавна мечтаеше да работи като постановчик на мюзикъли. Но Ким беше достатъчно умна, за да знае, че шансовете й да попадне в този свят на очарователни избраници, които в по-голямата си част са мъже, са повече от минимални.

— Да не говорим за това — беше казала на Дани на чашка кафе, — че вече съм на двадесет и шест години, а изглеждам на не повече от седемнадесет. Хората ме мислят за хлапе и отказват да ме приемат на сериозно.

Дани обаче я приемаше на сериозно. В работата си като преподавател тя съчетаваше професионалните си умения и вродената си жизненост с чувството си за хумор. През този час и половина, през който танцуваха под ръководството й, курсистите й работеха дяволски упорито. И всички те истински я обожаваха.

Дани смяташе, че точно тя е човекът, който ще може да ръководи и координира работата на първото й ревю.

— Аз? — зяпна от изненада Ким. — Шегуваш ли се? Защото ако си правиш майтап с мен, никога повече няма да ти проговоря.

— Напълно съм сериозна — възпря я Дани. — Моника и аз си имаме достатъчно грижи и нямаме време да се безпокоим за осветлението и за музиката, нито пък за местонахождението на всеки един от участниците. Очевидно ще трябва да работим заедно и да те уведомяваме за предложенията и решенията си, но…

Ким вече ровеше в чантичката си за бележник.

— Добре — изрече забързано тя. — Моделите, разбира се, са най-важната част от ревюто.

— Естествено — кимна Дани.

Сега й оставаше само да създаде колекцията.

 

 

Три дни валя без прекъсване, но в деня на първото модно ревю на Дани слънцето най-сетне изгря отново.

— Добро предзнаменование — обяви Моника.

Но Дани не можеше да се пребори с лошите предчувствия, които я измъчваха от момента, в който Моника с идеалните си данни за манекен бе облякла завършените оригинални мостри. Дани бе огледала с критичното си око всичките двадесет и пет модела. Дали облеклата й си струваха поне хартията, на която бе скицирала моделите?

Моника се разхождаше важно напред-назад из всекидневната на Дани и не преставаше да превъзнася елегантните и удобни рокли, костюми и панталони. Но Дани не й се доверяваше особено. Моника бе прекалено пристрастна, твърде убедена в таланта на Дани, за да може да се разчита на обективност в преценката й.

И ето че вече бе дошъл моментът на истината. Докато двете с Ким се суетяха около моделите и нанасяха последните си поправки, Дани се опитваше да се успокои с мисълта, че в края на краищата тя вече бе доказала пред себе си, че е дизайнер. Сега оставаше да го докаже и на всички останали.

Предприемачът бе изтормозил работниците докрай, но те успяха да свършат работата си преди посочения срок и Дани бе доволна от резултата. Двете с Ким се бяха съгласили, че доставката на мебелите за офисите ще трябва да бъде отложена за след ревюто. Цялото помещение бе празно, като се изключи подиумът за манекените, застлан със син килим, и взетите под наем триста стола.

Зад подиума се спускаше небесносиня завеса. Единствените други предмети в голямото празно пространство, което в най-скоро време щеше да бъде преобразувано в офиси на „Графиня Дани, Inc.“, бяха огромните бели вази и кошници, пълни с фрезии, лилии и други цветя, които украсяваха застланите с бяло подиуми, издигнати край три от стените.

Кой знае дали поради чисто любопитство или от искрен интерес, но твърде много хора бяха дошли на четиринадесетия етаж на сградата, за да видят първото представяне на модната колекция „Графиня Дани“. Моника надникна през една пролука в завесата и набързо преброи посетителите.

— Залата е пълна — докладва тя на Дани… а след това дойде времето да започват.

Ким дни наред бе подготвяла внимателно сценария на ревюто. Имаше отделни екземпляри за осветителя, за озвучителите. Всяка манекенка получи описание на стъпките и хореографията, към които трябваше да се придържа на подиума. Сутринта бе направила набързо дори една генерална репетиция. Сега само даде знак на първата манекенка да се подготви, кимна на Дани, пожела й късмет и натисна копчето на големия касетофон.

Разговорите изведнъж угаснаха и всички посетители се наведоха напред, изпълнени с нетърпеливо очакване. Ревюто на Дани отбелязваше края на една дълга седмица и беше последното представление пред предстоящата още по-дълга и по-напрегната седмица. Твърде малко от посетителите наистина държаха много на Дани ди Портанова. Повечето бяха надошли, защото предполагаха, че шоуто ще им предложи доста клюкарски материал, ще им позволи да напишат по една забавна статия за това какво не бива да допускат и какво не бива да правят бъдещите модни дизайнери.

— Поне започва навреме — прошепна завеждащата покупките на Бергдорф и погледна колегата си от Ниймън-Маркъс. — Какво ще кажеш да пийнем по нещо веднага щом успеем да се измъкнем оттук?

— Чух, че графинята ще сервира шампанско след шоуто — прошепна в отговор закупчикът на Ниймън-Маркъс.

— Решението й да празнува не е ли малко прибързано? — промърмори жената от Бергдорф, като изгледа с многозначително вдигнати вежди първата манекенка на Дани, която се оттегляше, сподирена от вяли аплодисменти.

Модният редактор на Харпър базар сбута с лакът редактора на Вог, мнението на когото бе достатъчно влиятелно, за да поощри или срине дадена колекция.

— Какво мислиш?

— Да се надяваме, че следващите са по-добри — отвърна лаконично редакторът на Вог.

От мястото си зад тях редакторката на Ню Йорк таймс дочу разговора им и побърза да се намеси. Наведе се напред и изрече приглушено:

— Не, не са. Само вижте това.

Главите се обърнаха към втората манекенка, облечена в зелена ленена минипола и ленен жакет в същия цвят.

— Не мога да повярвам, че си губя времето тук — изсъска закупчикът на Бендел и се обърна към директорката по въпросите на модата на Сакс.

— Бедната жена — промълви представителката на Сакс.

— Изобщо не е бедна — изхили се репортер от Пари мач.

— На мен ли така ми се струва — попита новата и все още несигурна в себе си завеждаща покупките на Блумингдейл — или показваните модели са наистина съвсем обикновени и безинтересни?

— Тя трябваше да продължи да се занимава с това, което наистина умее — да организира балове, а не модни ревюта. — Една млада дама от хайлайфа, която жадно се стремеше да заеме мястото на Дани като кралица на тяхното общество, злобно и отмъстително захихика.

Още една манекенка излезе на подиума. Бавно се приближи и се завъртя така, че всички да могат да разгледат модела. След това бързо излезе.

Аплодисментите бяха просто от учтивост.

Друга манекенка с нов модел.

Съвсем слаби аплодисменти.

След всеки модел аплодисментите намаляваха. Хората започнаха да стават, прибирайки чантите и бележниците си преди още шоуто да е свършило. Други се прозяваха и поглеждаха многозначително часовниците си, като не обръщаха никакво внимание на моделите. Ким бързо избута Дани на сцената, за да се поклони. Това беше най-унизителният момент в живота й. Половината от залата вече беше празна. Три от манекенките все още стояха встрани и чакаха да покажат моделите си. Дани се усмихваше вдървено и се опитваше да сдържи сълзите си до момента, в който ще може да се измъкне оттук и да си поплаче насаме. Когато се върна зад завесата, не можа да не забележи изражението в очите на Морис, което така добре си спомняше от детските си години. В очите му ясно прочете разочарованието, неодобрението, смущението му. За пореден път не бе оправдала надеждите и очакванията му.

С типичната си несръчност и нетактичност Юнис се опита да бъде мила и любезна.

— Браво, скъпа. — Стараеше се думите й да прозвучат ласкаво и успокоително. — На всички много им хареса. Беше изписано по лицата им.

Но това, което Дани бе видяла изписано по лицата на посетителите, съвсем определено не бе одобрение и възторг.

— Веднага се връщам — извика през рамо и бързо се втурна към женската тоалетна.

Заключи се в една кабинка, седна и силно притисна колене към брадичката си, като поемаше дълбоко огромни глътки въздух. Обзета от мъка, тя се люлееше напред-назад и дори не усещаше сълзите, които се търкаляха по бузите й.

В главата й отново прокънтя презрителният коментар на баща й, изречен със смях преди много години, когато тя му бе показала първия си модел. Тя никога няма да стане още една Коко Шанел…

Никога няма да стане…

Не, отчаяно си помисли тя, но аз никога не съм и мислила да бъда Коко Шанел. Всичко, което искам, е да бъда Дани Либерман ди Портанова, дизайнер. Искам да бъда самата аз.

Вратата на тоалетната се отвори и Дани чу потропване на няколко чифта токове, които се упътиха към огледалото.

— След три месеца с нея ще е свършено — предрече един смътно познат глас.

— Може би дори и по-рано — уточни друг.

— И какво друго е могла да очаква? Така да се изложи…

— Скоро ще се залови с някакво ново хоби. Нали знаеш, че тя и Нино постоянно се хвърлят от едно нещо на друго. Не мога да разбера защо тя не се придържа към вечерните партита и нощните клубове.

— Видя ли тази нейна колекция?

— Малко de trop^[1], не мислиш ли?

Цялото помещение се изпълни с презрителния им смях.

 

 

На следващия ден Мишел Бартън, който пишеше най-четената колонка в Уименс уеър дейли, сумира ревюто на Дани само с няколко изречения:

Не знаех, че бяхме поканени на ревюто на графиня Ди Портанова на бдение. Тя ни бе обещала колекция, само че изобщо не ни бе предупредила, че моделите й са предназначени за Армията на спасението.

Господин Реджи също показа новата си есенна колекция по време на празниците на модата. Колекцията му бе провъзгласена за най-големия успех до този момент. Модната мафия — журналистите и завеждащите покупките на най-големите магазини — най-накрая го удостоиха с неофициалната титла Звезда сред дизайнерите — силно жадувана от всички титла, запазена само за отбрана група моделиери.

Комбинация между Холстън и Галанос — превъзнасяха колекцията в Ню Йорк таймс.

Изпълнена с типично негов стил, но с елементи на Диор и Сен Лоран — пропяваха от Уименс уеър дейли.

Моделите му съчетават в себе си елементи от всички известни модни къщи и в същото време остават напълно различни и уникални — отбелязваха чуждестранните журналисти в дузина различни вестници.

Истински оригинал. Американец, който е достатъчно умен, за да използва най-доброто от парижката мода.

Купувачите възторжено заключиха, че той е моделиерът на 1975 година и затрупаха офиса му с толкова много поръчки, че компютърът му блокира.

Господин Реджи се наслаждаваше на всеки миг от новата си популярност.

Какъв глупак е бил да се тревожи от намеренията на Дани ди Портанова! Ревюто й беше нещо по-лошо и от провал. Беше я провалило завинаги и заедно с това бе погребало надеждите и аспирациите на тази кучка да стане моден дизайнер. О, как искрено презираше хората, които смятаха, че е толкова лесно да се създадат моделите, които американската публика би одобрила; които си мислеха, че за това е нужно човек само да се придържа към образците на Мак Кол. Глупаци!

— Предполагам, че известното и популярно име все още не гарантира пълния успех — размишляваше Меги.

— Разбира се, че не — веднага се съгласи Реджи, като мислено изброяваше новите си завоевания. Умопомрачителна колекция. Увеличаваща се слава и известност. Повече пари, отколкото някога се бе надявал, че ще спечели. И Ра Ра, който го чакаше вкъщи.

Ра Ра.

Трябваше само да си помисли за Ра Ра и членът му започваше веднага да се втвърдява. Ра Ра бе най-красивият мъж, с когото някога бе спал Реджи. Беше истински чувал със сексуални изненади. За нещастие Реджи трябваше да си плаща за всеки получен подарък.

Ра Ра беше истински използвач.

— Наистина ли очакваш да ти плащам за чукането? — го бе погледнал с невярващи очи Реджи, след като Ра Ра го бе оправил в мъжката тоалетна на „Фор сийзънс“ миналата есен след представянето на пролетната му колекция.

— Този път е безплатно. — Момчето го беше погледнало с неотразимата си усмивка. — Нещо като официално предложение. Но оттук нататък всяко чукане ще ти струва двеста и петдесет долара. — След което бе подал на Реджи визитната си картичка.

— Забрави за това! — Реджи възмутен бе изхвръкнал от тоалетната.

Но измина една цяла седмица, а Реджи не можеше да изхвърли от съзнанието си образа на Ра Ра. Мисълта, че трябва да си плаща за удоволствието, го ужасяваше, особено като знаеше, че има толкова много момчета, които умират от желание да го начукат на именития моделиер. Но Реджи не искаше кое да е момче. Искаше Ра Ра. Накрая отстъпи. Вдигна телефона и набра номера му.

В началото прекарваха заедно една нощ седмично — Реджи смяташе, че не може да си позволи повече. Но скоро разбра, че веднъж седмично не му е достатъчно. Ра Ра беше изключителен красавец, който знаеше как да му достави удоволствие в и извън леглото. Държането му беше толкова обаятелно, че Реджи бързо се пристрасти към ласките му. Когато започна да си позволява срещи с Ра Ра два, а понякога и три пъти седмично, счетоводителят му започна да задава въпроси.

— Просто си трай и попълвай чековете — сряза го Реджи. Но все пак реши да помоли Ра Ра за отстъпка в цената. В края на краищата не е ли той още една сродна душа? Нима между тях няма нищо повече от гол секс? Нима парите трябва да са в основата на техните взаимоотношения?

Ра Ра обаче не отстъпи. Щом Реджи не отбива от цената на дрехите, които продава на приятелите си, защо Ра Ра трябва да отбива от цената на члена си?

Реджи бесня, проклина го, плака дори. Но и сълзите му не трогнаха Ра Ра, чието мото бе: Първо си плати, а след това се забавлявай.

Разходите на Реджи продължаваха да растат.

 

 

Когато не се чукаше с някого, Ра Ра пазаруваше. Най-доброто място за пазаруване в Ню Йорк в събота следобед беше Блумингдейл. И то не заради страхотния асортимент от мебели, храни и облекла, с които магазинът съвсем оправдано се славеше, а заради самото пазаруване.

Този майски следобед Ра Ра бе проучил обстановката и вече бе набелязал няколко типа, които му намигаха заговорнически, но никой от тях не бе хванал окото му. В някои дни просто не му вървеше. За да си достави все пак някакво удоволствие, той се отби в бутика на Ралф Лорен, за да си избере чифт къси панталони в цвят каки, които бяха достатъчно изрязани, за да откриват добре оформените му мускулести бедра.

Изведнъж се закова на място, съзрял пред себе си сламенорус красавец, закрил лицето си зад чифт очила с огледални стъкла и навлечен в широк торбест потник.

Ра Ра се приближи бавно, за да го разгледа по-добре.

Беше Спайк Стоун. Английската рокзвезда. Ра Ра не можеше да повярва на очите си. Спайк Стоун беше най-навитият рокаджия след Мик. Ра Ра притежаваше всички албуми на Спайк Стоун.

Спайк беше сам — без охрана, без почитатели, без любовници…

— Дайте ми всички онези, не зная точно как ги наричате… онези пуловери за яхтсмени. Размер М. — Спайк говореше на продавача с подчертания си кокни акцент.

Като преглътна мъчително и се опита да си възвърне самоувереността, която в този момент изобщо не изпитваше, Ра Ра се намеси грубо:

— Смятах да си купя един от тези пуловери, но ти току-що взе всичките.

Спайк Стоун повдигна очилата си и съвсем открито огледа Ра Ра — скъпите му каубойски ботуши, плътно прилепналите избелели джинси, които трудно прикриваха голямата издутина между краката му, и тениската, която едва побираше силно развития гръден кош на Ра Ра.

— Така, а? Е, да предположим, че мога да ти дам един, но моето мото е: Ако искаш да получиш нещо, трябва дяволски добре да се потрудиш за него. Тази вечер имам представление в Гардън, но след това би могъл да дойдеш в апартамента ми в Плаза и да ми покажеш дали наистина искаш да го получиш.

Ра Ра преглътна на сухо.

— Пуловерът или теб?

— И двете — ухили се Спайк.

Тази вечер… Беше ангажиран с Реджи, който бе вдигнал голям шум около купона, който организираше, за да отпразнува успеха от новата си колекция и за да представи Ра Ра на най-близките си приятели. Реджи щеше да изпадне в неконтролируема ярост, ако Ра Ра не се появеше на купона.

Но пък Спайк Стоун бе възможност, която Ра Ра просто не можеше да изпусне. Да изчука Спайк Стоун в хотел Плаза! Та това беше звездният му час! Нали заради това бе дошъл в Ню Йорк.

— Добре — отговори Ра Ра съвсем небрежно, сякаш за него това едва ли имаше някакво кой знае какво значение. — Довечера. След представлението. В Плаза.

Спайк подхвърли дебела пачка банкноти на щанда.

— Точно така. — Това на Ра Ра. — Задръж рестото. — На зашеметения продавач, който току-що бе продал стока за две хиляди шестстотин и петдесет долара. — Изпратете пуловерите в Плаза. Ще бъда там до понеделник.

Преди да тръгне, намигна на Ра Ра.

— Ще се видим по-късно, скъпи…

— Точно така — промърмори Ра Ра, — по-късно.

Поканата на Спайк Стоун беше като сбъдване на най-смелите му мечти. За момент съжали, че ще трябва да отложи срещата си с Реджи, който бързо се бе превърнал в най-добрия му клиент. Но угризенията и съжаленията само му пречеха, а Ра Ра беше млад мъж, който много бързаше, вперил поглед към бъдещето.

 

 

До седемнадесет годишната си възраст Ра Ра — по онова време известен като Елис Нюз — не се бе отдалечавал на повече от петдесет мили от родния си град Лейк сити във Флорида, където родителите му отчаяно се стараеха да отгледат него и петте му по-малки братя и сестри с парите, които баща му печелеше като полицай, контролиращ движението по щатската магистрала.

Мечтата на родителите му бе децата да завършат колеж и след гимназията Елис се записа в Университета на Флорида в Гейнсвил. Работеше като сервитьор, за да може да плаща за квартира, учебници и университетски такси. Но парите никога не му стигаха, особено за кино или срещи с момичета.

Един ден, през втората година на следването, докато прекосяваше студентското градче, някакъв мъж се приближи до него и му каза, че е съдържател на клуб в долната част на града. Търсел млади симпатични момчета, които могат да танцуват и които искат да изкарат малко допълнителни пари в края на седмицата. Разбира се, защо не, помисли си Елис. Но когато отиде в заведението, бързо установи, че танцуването всъщност означава стриптийз и клубът е само за мъже.

В началото мисълта, че трябва да се съблича пред толкова мъже, го смути и направо поуплаши, но собственикът го насърчи да опита поне няколко пъти. Елис беше страхотен. На посетителите им потичаха лигите от желание всеки път, щом той разкършеше прекрасно изваяното си тяло в такт с музиката. Възторжените им аплодисменти му спечелиха прозвището Ра Ра.

Той бързо стана не само най-популярния танцьор в клуба, но и постоянно бе затрупан с молби на по-заможни бизнесмени за индивидуални танци. До този момент Ра Ра бе научил достатъчно, за да му е ясно, че индивидуалните танци обикновено се провеждат в леглата им в хотелските стаи, но бизнесмените плащаха добре за услугите му. Понякога по двеста долара на нощ, почти половината от седмичната надница на баща му.

Вместо да се прибере у дома в Лейк сити през ваканцията, Ра Ра замина за Маями, където шефът му притежаваше още един клуб и където заплащането беше още по-добро. Много от клиентите му, туристи от Ню Йорк, го уверяваха, че той имал някои твърде привлекателни страни, а това означавало големи пари в Ню Йорк.

Оставаше му само още един семестър до дипломирането и той чудесно съзнаваше, че ще разбие сърцата на родителите си, ако се откаже от следването. Но просто не можеше да устои на изкушението да изкарва чисти триста и петдесет долара на нощ. Измисли заради тях една история за някаква агенция за модели (страхотен начин за студентите в последните курсове да изкарат малко пари), обеща им да се запише в Университета на Ню Йорк, за да защити степен, и пое за Ню Йорк.

 

 

Ра Ра нито за миг не съжали за решението си. Имаше страхотен апартамент и една спалня с изглед към Ийст ривър, през лятото ползваше една къща на Файър айлънд, а твърдият му и стабилен доход обещаваше да стане по-добър благодарение на клиенти като Реджи Болт.

Бедничкият Реджи. Ра Ра не искаше да го разочарова, но Спайк Стоун беше… е, беше Спайк Стоун.

Проправи си път през тълпата, изпълнила целия първи етаж, приближи до телефонните автомати, които се намираха близо до входните врати, и набра личния номер на Реджи.

— Не мога да дойда довечера, Реджи. — В гласа му звучеше искрено съжаление. — Излезе нещо по-важно.

На другия край на линията се възцари дълго мълчание.

Реджи бе втрещен от изненада. Подготовката на този купон бе погълнала цялото му внимание през последния месец. Беше поканил двадесет от най-близките си приятели и всички те с нетърпение очакваха да се запознаят с последния мъж в живота му.

Беше наел най-добрата фирма в града, която да подготви партито. Не само най-добрата, но и най-скъпо платената.

По дяволите разноските — беше решил високомерно. Организираше празника, защото имаше два наистина заслужаващи си повода — провъзгласяването му за Звезда и запознанството с изящния му нов приятел.

Същият този приятел, който сега му казваше, че нещо по-важно от Реджи ще му попречи да присъства на купона.

Призля му.

Ако Ра Ра не се появеше, приятелите му никога нямаше да го оставят на мира. Вече чуваше как се кискат и си шушукат зад гърба му:

Бедничкият стар Реджи, такава голяма звезда е, а не може да задържи дори едно момче в леглото си…

Винаги съм знаел, че разказите му за Ра Ра звучат твърде примамливо, за да са истина…

Били са просто плод на трескавото му въображение.

Мисълта, че трябва да се моли, дълбоко нараняваше Реджи, но притиснат до стената, той реши да избере по-малкото унижение; реши да падне на колене и да се помоли.

— Моля ти се, Ра Ра… знаеш колко важна е за мен тази вечер и колко много разчитам, че ще бъдеш до мен… Ти ми обеща.

Ра Ра усети леко разкаяние, но Спайк Стоун беше много по-важна клечка, отколкото Реджи Болт някога щеше да бъде.

— Хайде да го отложим за утре вечер, а?

— Не! Трябва да те видя тази вечер. И очаквам да те видя. Не желая повече никакви спорове по въпроса.

Само че Ра Ра не понасяше да го притискат и да му говорят по този начин.

— Ей, я почакай малко, човече! — Гласът му прозвуча остро. — Ти не ме притежаваш. Разбра ли?

Реджи изруга тихичко. Бяха водили този разговор и преди. Той можеше да притежава Ра Ра, можеше да има изключителни права върху времето му, ако Ра Ра му предоставеше пълни права за закупуване на тялото му. А това означаваше Ра Ра да получи достатъчно, за да престане да се продава на всеки срещнат. От Реджи се искаше да му прехвърли двеста и петдесет хиляди долара в брой, да му купи спортна кола (Ра Ра щеше да си я избере), да му осигури безплатно храна и квартира и да му обещае, че ще го включи в завещанието си с още двеста и петдесет хиляди долара.

Още щом чу условията, Реджи недвусмислено му заяви, че идеята му е абсурдна. Абсолютно неприемлива. Не разполагаше с толкова излишни пари, които да харчи за момчета, пък били те много красиви и привлекателни. Паричните подаръци, които правеше на Ра Ра при всяка тяхна среща, бяха едно. Но това си беше истинска проституция. Освен това на Реджи не му се налагаше да си купува любовниците. Можеше да има всеки, когото пожелае.

Бедата обаче беше, че те и двамата знаеха, че той иска Ра Ра.

Закупуването на Ра Ра щеше да му излезе много скъпо. Счетоводителят му щеше да нададе вой до небесата. Но по дяволите, счетоводителят работеше за Реджи, а не обратното. И ако в тези продажни времена това бе стъпката, която щеше да попречи на Ра Ра и за в бъдеще да проваля уговорените му ангажименти, може би ще трябва да заплати цената. И тогава щеше да притежава Ра Ра. Целият. Напълно.

Мисълта за това достави на Реджи истинско удоволствие.

 

 

През дните и седмиците след шоуто на Дани й се струваше, че е станала обект на присмеха и подигравките на целия град. Всеки ден тя прилежно се опитваше да се види с изпълнителните директори и закупчиците на големите магазини, с които Ървинг я бе запознал. Но от всички получаваше обичайното извинение, че са много заети. Където и да отидеха вечер с Нино, Дани бе сигурна, че останалите гости говорят за нея, присмиват се на колекцията й, обсъждат я по начина, по който я бяха обсъждали в женската тоалетна след шоуто.

Изразителни погледи, сподавени усмивки, състрадателни потупвания по рамото… Дани виждаше и разбираше всичко и бе убедена, че се е превърнала в най-голямото посмешище в града. Когато се оплака на Нино, той се опита да я успокои:

— Cara, никой не говори за теб. Никой не дава пет пари за колекцията ти.

Думите му бяха добронамерени, но вместо да я накарат да се почувства по-добре, те още по-дълбоко нараниха гордостта й.

По галаприеми, благотворителни балове и официални вечери тя срещаше представителите на модния елит, някои от които познаваше от години, и напразно се опитваше да ги убеди да рискуват с новата й колекция. В края на краищата те започнаха да я избягват и да се отправят в друга посока веднага щом я видеха да се приближава. А когато спряха напълно да разговарят с нея и да отговарят на телефонните й позвънявания, Дани вече разполагаше с всички доказателства, че първият й опит да се наложи на Седмо авеню се бе оказал пълен провал.

Единственото нещо, което може да е по-лошо от предизвикването на сензация, е това изобщо да няма сензация. За нещастие тя бе постигнала точно това.

Пренебрежението на околните отново събуди позабравените детски страхове и обиди. Внезапно тя отново се почувства дебелата, необичана дъщеря на Морис. Само че този път се бе провалила не само пред баща си, а в много по-голям мащаб — беше станала за смях на цялото светско общество на Ню Йорк.

Има и още една разлика — строго си напомни тя. В клиниката „Етиол“ се бе освободила от масления пашкул, в който бе обвита, и се бе превърнала в красива, изящна пеперуда. На новата Дани не й се налагаше вече да бяга в стаята си и да се крие там, потънала в отчаяние. Новата Дани можеше да се извиси високо в небето с леките си фини крилца, които бяха подсилени от самоувереността й и подплатени с непоколебимата й решителност. Но преди да се издигне и извиси нагоре, тя трябваше да разбере къде точно бе сбъркала.

Мислено се върна назад към месеците, предхождащи шоуто, и не й бе необходимо много време, за да намери отговора, който търсеше. Дори и с помощта на Моника, пак бе имала твърде много неща, за които да мисли, твърде много задачи, които да решава, твърде много подробности, които да предвиди. Календарът й бе доказателство за това колко натоварена е била. Всичките тези срещи и обеди, дългите дни, прекарани с Ървинг, уморителните вечери с Нино.

Нищо чудно, че се бе провалила. Не си бе осигурила достатъчно от това, от което имаше най-голяма нужда — време да твори, да се вдъхнови, да помисли за цветовете и формите, да се опита да намери линията, която да направи моделите й неповторими… уникални.

Беше пренебрегнала най-основния елемент от модния бизнес — създаването на добри модели.

Критиците бяха прави. Моделите й бяха скучни. Съвсем обикновени. Създадени без въображение и вдъхновение. Но аплодисментите, с които бяха посрещнати оригиналните й модели на октомврийското ревю на господин Реджи, все още отекваха в ушите й.

И тук се криеше втората й грешка. Дотолкова бе погълната от мисълта да натрие носа на господин Реджи, че бе забравила главното в този бизнес.

— О, значи желанието ти да се занимаваш с това не се е изпарило с първия ти неуспех — каза й Ървинг един следобед, когато намина към офисите на протежето си. — Е, добре дошла в клуба. Дребният неуспех не е най-лошото нещо на света. Прави те още по-решена да успееш, нали? Но за следващия път запомни — ти си първо дизайнер, а след това бизнесдама. И като говорим за бизнес, искам да ти кажа, че ако искаш търговците да ти обърнат внимание на следващата ти колекция, трябва да си поразмърдаш задника и да се опиташ да продадеш някои модели от тази.

— Не че не съм опитвала — призна тя, загледана надолу към Седмо авеню, улицата, свързана с толкова много мечти. — Никой не отговаря на позвъняванията ми, освен ако не става дума за някакво светско събитие. Изобщо не ги е грижа за „Графиня Дани“.

Ървинг обаче не прояви никакво разбиране или състрадание.

— Да не би да си мислиш, че и на мен не са ми затваряли вратите под носа! А аз дори не съм знаменитост. Хайде, малката, размърдай се! Ето — довърши той грубо, — може би това ще ти помогне.

Дани разви пакета, който й бе подал. Вътре имаше съвсем нов екземпляр от „Търговския указател“ на Шелдън.

— Тук — посочи Ървинг — ще намериш купувачите на първата си колекция. А сега се хващай за телефона и започвай да разговаряш с тях. С всичките — от тук до Пасадина. И да не си посмяла да се откажеш!

Дани кимна. Беше разбрала всичко.

Двете с Моника си поделиха щатите и разговаряха по телефона до прегракване. Безброй пъти на ден казваха на човека от другата страна на линията: Бихме се радвали, ако намерите време да се отбиете в нашия офис, когато сте в града.

Когато разговаряха с жени, те безсрамно парадираха с титлата на Дани и им обещаваха достъп до нюйоркското общество. С мъжете разчитаха на задъханите си, преливащи от възбуда гласове, за да ги примамят в офиса, където винаги сервираха сандвичи, плодове, бира, шампанско, сода и кафе на уморените и гладни купувачи, които се бяха решили да разгледат колекцията.

Главните вериги магазини, повечето от които бяха притежавани от истински конгломерати, обикновено ги пренебрегваха. При тях се отбиваха само по-малките, независими търговци.

Поръчките, които получаваха, изобщо не бяха достатъчни.

 

 

 

Роберто ди Портанова често обичаше да казва на Нино и на сестрите му колко е важен добрият и солиден брак — като този между него и съпругата му, на който те се наслаждаваха вече тридесет и четири години. Но това, което обичаше още повече, бе доброто чукане с някоя от многобройните му любовници.

Като ревностен католик Роберто редовно посещаваше службите и коленичеше пред олтара, за да изпроси прошка за греховете си. И като истински италианец той почти толкова редовно коленичеше и пред окосмените триъгълници на поредната си любовница.

Много често останалата част от тялото, пред което смирено коленичеше, принадлежеше на Карола фон Райх.

В началото на шестдесетте години Карола бе решила, че предприятията „Фон Райх“ трябва да вложат капитала си в повече и различни направления. Прецени за себе си, че производството на електрически нагреватели бе подходящ пазар, който трябва да се разшири за в бъдеще. След няколко години на пазара Карола с огорчение установи, че нагревателите на „Фон Райх“ не са печеливши. Името на техния съперник бе „Ди Портанова, Ltd.“. Или, казано с други думи, семейство Ди Портанова произвежда по-качествени и по-евтини нагреватели.

Следващата й логична стъпка, разбира се, бе да спечели това състезание. Карола изпрати специален пратеник, един от вицепрезидентите на компанията, за да представи предложенията й.

Роберто ди Портанова изпадна в ярост. Сериозните молители не изпращат странични хора да им вършат работата. И върна пратеника обратно.

Карола беше раздразнена, но не смяташе да се отказва от плановете си. Знаеше всичко за Роберто ди Портанова. Знаеше как да се справя с този тип мъже. Макар че гардеробите й бяха претъпкани с необличани, правени по поръчка дрехи — всичките номерирани и описани според сезона, цвета и дизайнера, тя нае Марк Боли от Кристиан Диор, за да дойде до Залцбург и да й изработи напълно нов гардероб от костюми и рокли. Едва тогава пое за Рим.

В багажа си носеше подарък за Роберто — нещо като знак на помирение. Двуцевна пушка, изработена на ръка от най-добрите майстори в оръжейните предприятия „Фон Райх“. Името на Роберто бе изписано със златни букви на приклада. От гледна точка на Карола подаръкът беше особено практичен — хвалеше се наляво и надясно, че ако той откаже сделката, ще го застреля.

Роберто нямаше никакво намерение да продава, но изгаряше от нетърпение да се срещне със скандалната Карола фон Райх. Вещицата, както я наричаха собствените й изпълнителни директори. Коравосърдечната кучка с много ум и външен вид, който не се забравя лесно.

Когато тя пристигна в офиса му с подстригана по момчешки къса руса коса и с елегантен сив мини костюм на розови райета, под който очебийно и предизвикателно се поклащаха дългите й крака, той развеселен отбеляза, че тя наистина си заслужава репутацията.

Още щом се ръкуваха, Роберто разбра, че ще спи с нея. Беше само въпрос на време.

Разсмя се с удоволствие, когато тя му подари пушката.

— Чудесен подарък — промърмори той, докато се преструваше, че се прицелва. — Обичам да ловувам.

— Аз също — измърка Карола и кръстоса крака, като изложи на показ черните дантелени жартиери, които поддържаха чорапите й. Вече бе взела решението си. Щом можеше да го преебе в бизнеса, защо да не може да го направи и в леглото?

Роберто не харесваше Карола, но й се възхищаваше. Беше първата жена в живота му, която не бе успял да покори и подчини на волята си. Знаеше как да прави номера, знаеше как да го предизвиква. А Роберто винаги се възбуждаше от предизвикателствата. И я задоволяваше така, както никой друг мъж, а най-малко от всички съпругът й, който линееше в санаториум, я бе задоволявал някога.

Бяха идеална двойка.

Срещаха се, когато и където можеха да си го позволят. Понякога се виждаха във вилата на Карола в Мужен, малко по-нагоре от Кан, където бе закотвена яхтата на семейство Фон Райх. Според стандартите на Карола вилата беше малка — имаше само двадесет и четири стаи. Но изпълняваше добре предназначението си — беше идеално място за лични срещи, служебни или интимни, които бе по-добре да се запазят в тайна от обществеността.

Този път срещата им беше изцяло интимна — за наслада и удоволствия.

Както обикновено, когато не са били заедно известно време, Карола и Роберто се хвърлиха веднага в леглото и се любиха бързо и грубо, като се дразнеха и измъчваха един друг с всички трикове на несъмнено богатия си сексуален репертоар.

Карола лежеше изтощена и отмаляла на изпомачканите атлазени чаршафи. През отворения френски прозорец, който водеше към терасата, хлуеше лек майски ветрец и галеше голото й сгорещено тяло.

— Малко си понапълняла — каза й Роберто. — Това е добре. Предпочитам жените да изглеждат добре охранени.

След това се наведе и започна да смуче зърната на гърдите й, докато тя леко простена. Доволен, че Карола е все още незадоволена и готова за още, Роберто рязко се изправи и влезе в съседната баня, за да се погрижи за други, по-неотложни неща.

По всяко друго време Карола щеше да се разбеснее от неприятната му забележка по отношение на килограмите й. Още повече, че това бе самата истина — тя наистина беше сложила няколко излишни килограми. Но този път шегата му щеше да си остане за негова сметка.

Карола едва успяваше да се сдържи и да не се разсмее на глас.

В една кошница в тоалетната тя бе сложила последния брой на международното издание на Нюзуик, внимателно сгънат така, че погледът на Роберто веднага да попадне върху статията за снаха му и за компанията, която тя бе основала съвсем наскоро. Карола знаеше, че Роберто едва понася момичето — почти никога не споменаваше името й — и се ужасяваше от публичните скандали и клюки, които тя и синът му предизвикваха.

Карола се чудеше дали Роберто изобщо знае за последната прищявка на снаха си. Ако не знаеше, само след миг щеше да разбере.

Тя се усмихна щастливо. Роберто беше започнал да става твърде самодоволен, дори и с нея. А Карола обичаше от време на време да му напомня, че и тя може да играе играта не по-зле от него.

Запали цигара и се загледа в часовника на Картие край леглото й, който бавно отброяваше секундите.

Роберто дори не си направи труда да пусне водата в тоалетната, преди да излезе с трясък, размахал списанието със статията в ръка.

— Предполагам, че това искрено те забавлява — кресна й той и запрати списанието към нея.

— За какво, за бога, говориш? — попита тя, прозявайки се.

— Не ми се прави на света вода ненапита. Все някой трябва да го е чел, за да е в банята.

— О — усмихна му се сладко Карола, — имаш предвид статията за новото начинание на снаха ти?

— Чудесно знаеш какво точно имам предвид — прекъсна я той и се отпусна на леглото край нея с леко възбуден пенис.

— Роберто, изобщо не мога да си представя как си могъл да позволиш на сина си да се ожени за това ужасно момиче — изрече Карола и мързеливо заоглежда ноктите си. — Никога няма да забравя идиотските идеи, които бе втълпила в главата на Моника, докато бяха заедно в клиниката „Етиол“. Трябваше да я предам на Хелмут едва ли не в белезници — толкова своенравна бе станала. А сега и това.

Роберто усети подходящия момент и побърза да се възползва от него.

— Карола, никога не си ми казвала защо Хелмут се разведе с Моника…

— Говорехме за твоята снаха — напомни му остро Карола. — И за причините, поради които си благословил този неподходящ брак.

Роберто излезе от стаята, без да отговаря на въпросите на Карола. Не смяташе да казва нито на нея, нито на когото и да било друг, защо в края на краищата бе позволил на Нино да се ожени за Дани…

 

 

Роберто бе изпаднал в необуздана ярост, когато Нино и Дани пристигнаха в имението на семейство Ди Портанова в Асоло, за да обявят годежа си. Как бе посмял единственият му син дори да си помисли, че ще му позволи да се ожени за американка. И то еврейка на всичкото отгоре! Беше немислимо.

Роберто бе отказал категорично да даде съгласие си за подобен брак.

Дани бе отлетяла за Ню Йорк, сломена и обляна в сълзи. Нино бе изхвърчал от вилата без дори да се сбогува с баща си и се бе отправил с ламборгинито си на юг към Рим. Там бе отседнал в хотел „Хаслер“ на площад Тринита ди Монти.

Опитвайки се да забрави мъката си, той нощ след нощ обикаляше дискотеките и другите луксозни свърталища в града. Измина цяла седмица, а той все още не можеше да забрави Дани. Похарчи стотици хиляди лири по магазините на Виа Кондоти, но и това не му помогна. Единственият начин да заглуши мъката си беше да се напие до забрава.

Една вечер, докато пиеше шампанското си на бара на хотела, един красив червенокос американец седна през няколко стола от него и му изпрати бутилка шампанско. Нино повдигна въпросително едната си вежда, но не възрази. След като си поделиха още една бутилка шампанско, пияният американец сложи ръката си на рамото на Нино и той го покани в апартамента си.

Нино сви рамене и се замисли. Защо не? Господ му бе свидетел, че и през ум не би му минало да заведе това приятелче вкъщи, за да го представи на семейството си.

Тази вечер Роберто бе случайно в Рим по работа. След късната вечеря в изключителното заведение „Ел Тула“ той стоеше пред стаята си и ровеше в джобовете си за ключа. В този момент двама от гостите на хотела невиждащо се запрепъваха край него. Роберто вдигна поглед и разпозна Нино, който очевидно бе пиян до козирката.

Роберто понечи да му се обади, но Нино и приятелят му бяха изцяло погълнати един от друг. Роберто не сваляше поглед от тях. Те спряха пред една врата малко по-надолу по коридора.

Червенокосият мъж стискаше силно задника на Нино, а след това целуна сина на Роберто ди Портанова по устата.

Роберто не можеше да повярва на очите си.

И което бе още по-лошо — Нино изобщо не протестира.

Той обгърна мъжа с ръцете си и отвърна страстно на целувката му.

Разтреперан от отвращение и гняв, Роберто си каза, че сигурно е станала някаква грешка. Това не би могло да е Нино. Забърза към стаята си и се обади на регистрацията, откъдето потвърдиха, че Джани ди Портанова наистина е регистриран в хотела. Роберто се отпусна в леглото, като едва успяваше да си поеме дъх.

Единственият му син… froscia^[2]!

Изминаха няколко часа.

Накрая Роберто се сети как трябва да постъпи. Единственото по-лошо нещо от брака с Дани Либерман бе Нино изобщо да не се ожени, никога да не му роди син. Роберто не можеше да позволи подобно нещо да се случи.

Той вдигна телефона и поръча личен разговор с Ню Йорк.

— Госпожице Либерман, обажда се Роберто ди Портанова.

Чу я как ахна от изненада. Очевидно той бе последният човек, когото бе очаквала да телефонира след хладното им сбогуване в Асоло.

— Нино добре ли е? — попита го.

Той леко се изкашля.

— Разбира се. Госпожице Либерман, кажете ми истината. Наистина ли обичате сина ми?

— О, да! Луда съм по Нино…

Тогава й каза, че е променил решението си. Тя може да се омъжи за сина му, но при две условия: децата им да бъдат възпитани като католици и тя да направи всичко възможно Нино да бъде щастлив и напълно задоволен.

— Разбирате ли ме, госпожице Либерман? Мислите ли, че ще можете да изпълните тези условия?

— Да, да — чу, че се е съгласила възторжено тя.

Децата й се струваха все още нещо твърде далечно. А що се отнася до това Нино да бъде щастлив… Разбира се, че ще бъде. Те така силно се обичаха… А тя бе най-щастливото момиче на света…

 

 

Но ето, че вече бяха изтекли три и половина години, а все още нямаше деца, напомняше си Роберто, нито пък някакъв знак, че всичко е наред и… отношенията между Нино и жена му са напълно нормални. Вместо бебе се бе появила компания — „Графиня Дани“.

Роберто седеше на обляната в слънце тераса в западното крило на вилата на Карола, пушеше и гледаше намръщено пред себе си. Момичето естествено бе решило да трупа капитал благодарение на благородническата си титла, до която се бе докопало чрез женитбата. И което бе още по-лошо, съчетала бе титлата им с това смешно, момчешко име, което тя непрестанно използваше.

Американците бяха толкова еднакви. Толкова безочливи. Толкова вулгарни.

Загаси цигарата си.

Карола му махаше с ръка и му правеше знак да влиза във вилата.

 

 

До средата на юни за Дани стана напълно ясно, че ако не предприеме нищо, скоро ще бъде напълно разорена. Поръчките й за есенната колекция вече бяха приключили и числата сочеха, че са със седемдесет процента под първоначалните предвиждания. Още един сезон като този, мислеше си тя мрачно, и ще е напълно свършена като дизайнер. А, което е още по-лошо, корпорацията, носеща името й, щеше да бъде изправена пред банкрут.

Както вървяха нещата, компанията й губеше по петдесет хиляди долара месечно, а освен това имаше заем в размер на четиристотин хиляди, които дължеше на банката. Нино, разбира се, й бе предложил да финансира цялата операция, без да се стига до банков заем, но Дани беше отказала. Беше й помогнал да постави първото си ревю, а то се оказа пълен провал. Всички по-нататъшни проблеми, да пази господ, щяха да се финансират от нейния, а не от неговия джоб. Така беше справедливо. Но както и да подреждаше числата, по никакъв начин не можеше да намали разходите си — наем за офиса, заплата за Моника, заплата на моделиерката и шивачките, заплата на секретарката, която работеше и като манекен, разходи за осветление, телефон — основните разходи, свързани с кой да е бизнес.

Друг проблем бе производството. Дани бе поверила изработването на първата си колекция на един производител в Куинс, един от малкото, които бяха намерили време за нея. Едва по-късно бе разбрала защо този производител се бе оказал свободен. Ървинг я бе предупредил за ниското качество на работа и бе й казал да си намери друг изпълнител. Но Дани отчаяно бързаше да завърши и да натовари облеклата преди тридесети юни — крайния срок, след който всички магазини можеха да отменят първоначалните си поръчки.

Когато дрехите се върнаха обратно, поне една трета от тях бяха съсипани — лошо скроени, немарливо ушити, с неточни размери и неподходящи дължини. Дани и Моника изпаднаха в ужас.

Безброй пъти бяха обещавали на купувачите си изключително добро качество.

А сега…

— Liebchen, трябва да изпълним тези поръчки — каза Моника. — Да се надяваме, че тази е най-лошата. — Вдигна една особено лошо скроена и раздърпана рокля и я погледна така, сякаш държеше в ръка кървав парцал.

— С моето име на етикета? Забрави за това — рязко й отговори Дани. Не можеше да си прости, че не бе последвала съвета на Ървинг. — По-добре да не изпълня дадена поръчка и да се надявам, че купувачът може да се върне ако му предложим нещо по-добро, отколкото да рискувам да загубя клиентите си завинаги с парцал като този.

Това беше първият служебен спор между Дани и Моника — качество срещу неизпълнени поръчки. Но Дани в края на краищата бе шефът. И така, наложи се да намалят и без това малкото на брой поръчки с още една трета…

 

 

Дани и Моника привършиха с товаренето на първата си колекция на двадесет и девети юни. Заедно с останалата част от персонала те останаха в офиса до четири часа сутринта, за да опаковат и сложат етикетите на последните пратки. Очебийното отсъствие на Нино бе неговият протест срещу решението на Дани да тръгне за Кънектикът по-късно през деня.

— Но, cara — оплака се той, — поканени сме да прекараме месеца в Сен Тропе. А и ти трябва да си починеш. Освен това и двамата имаме известни задължения и аз не искам да заминавам без теб.

— Имам работа, Нино. — Дани искаше да се оправдае. — Крайно време е да създадем няколко наистина добри модела.

— Не можеш ли да работиш там? На брега! — опитваше се да я уговори да тръгне с него.

— В Сен Тропе? През лятото? Шегуваш ли се?

Нино знаеше, че е права. Безкрайните партита, пиенето, наркотиците… повечето хора там танцуваха до изгрев-слънце, след това спяха до обяд, а следобедите прекарваха край басейните на вилите си. А освен това Дани беше непреклонна. Трябваше да работи. Не можеше да си позволи да представи още една колекция като първата. Това бе най-бързия начин да се окаже зад борда.

Юли и август бяха мъртви месеци за модната индустрия. Есенните колекции бяха разпратени по магазините, а пролетните щяха да бъдат представени едва през октомври. Дани разполагаше с два месеца, за да се възстанови, да обмисли грешките, които бе допуснала, да начертае новата си стратегия. До края на август трябваше да е готова с моделите за една пролетна колекция, която да докаже на критиците, че тя е дизайнер не само в мислите и мечтите си.

Двамата с Нино бяха купили къщата в Роксбъри, Кънектикът, съвсем случайно, през един красив есенен уикенд преди две години. Реставрираната фермерска къща, която бе строена преди повече от двеста години, се издигаше на върха на един хълм, от който се разкриваше величествена гледка към заобикалящите я поля и извисяващите се наблизо Блекширски планини. Петнадесет акра с ливади, потоци, брезови горички и най-различни вечно зелени растения разделяха имението на семейство Ди Портанова от най-близките им съседи.

Беше идеално място за работа и уединение. Нино щеше да бъде напълно щастлив и вероятно затънал в неприятности в Сен Тропе, а Дани щеше да е съвсем сама в къщата, като се изключат пазача и съпругата му, която щеше да готви и почиства.

През юли беше горещо дори и в Кънектикът и Дани ставаше още преди изгрев-слънце. Понякога яздеше някой от конете за час-два, а друг път тичаше няколко мили по тясната пътечка, която водеше към езерото.

После се залавяше за работа. След лека закуска се разполагаше край езерото, въоръжена с шише лосион против изгаряне, с една сламена шапка с широка периферия, със скицника и цветните си моливи. По обяд готвачката се приближаваше на пръсти, за да й донесе чиния пресни плодове и сирене и кана изстудено кафе. Рано привечер тя отново яздеше, плуваше, говореше по телефона и обикновено вечеряше от поднос пред телевизора.

Моника я посети през един от уикендите и през двете нощи обходиха всички партита из цялата околност. Но когато Моника си тръгна в понеделник на обяд, Дани отново затъна в работа.

Не бе прекарвала толкова много самотни часове от ужасните дни след смъртта на Софи, но сега Дани откри, че самотата й доставя истинско удоволствие. Животът й с Нино беше като безкрайна въртележка — спускаха се и се издигаха толкова бързо, че не й оставаше и един свободен миг, за да си поеме въздух.

След няколко седмици бе натрупала цяла купчина скици, но все още не бе създала достатъчно интересни модели за колекция. Нещо не бе наред. Просто не й хрумваха добри идеи.

Докато се разхождаше сред полята и по селските пътища, тя непрекъснато мислеше върху този проблем. Обади се и на Моника, която както винаги искаше да я подкрепи, но не й беше от особена помощ. Моника притежаваше вроден инстинкт за бизнес и администрация, но с творческите проблеми Дани трябваше да се справя сама.

Когато най-после й хрумна, отговорът се оказа толкова лесен и очебиен, че тя просто не можеше да си обясни как не го бе видяла преди: първата й колекция не притежаваше собствен облик… насока и предназначение. Беше истински миш-маш от модели и поради това нито един от тях нямаше успех. Колекция без обединяваща я тема беше като кола без кормилна уредба. Не можеше да отиде наникъде. Както всъщност се беше и случило.

Но не така стоеше въпросът с моделите, които господин Реджи беше откраднал. Тя бе създала тези модели, които бяха получили заслужени овации и аплодисменти, за един много специален клиент — за Дани ди Портанова. Беше ги измислила, защото дизайнерите й предлагаха дрехи, които не притежаваха никакво въображение и блясък.

И което беше още по-лошо, тя не можеше да носи едни и същи дрехи през целия ден — да ходи с тях на пазар или на обяд, а след това да отиде със същия тоалет на коктейл или на вечеря. На нея почти ежедневно й се налагаше да се преоблича по три пъти в зависимост от различните й ангажименти. За една жена, която не ходи на работа, това не представляваше никакъв проблем. Ами за едно двадесет и една годишно работещо момиче?

Дани се замисли по въпроса. Все повече и повече от приятелките й, освен тези, които току-що бяха завършили колеж, работеха в различни офиси и кантори. Животът им беше напрегнат и забързан. И нито една от тях нямаше безупречната фигура на манекен с размер 6 или 8.

Сигурно съществуваше някакъв начин да се създадат удобни, елегантни, женствени облекла, които да бъдат подходящи за дългия работен ден на тези жени и в същото време да могат да бъдат използвани за всички, освен най-официалните, разбира се, вечерни ангажименти.

Целият август Дани прекара в скициране на модели. Сменяше скицниците един след друг. Сякаш на света не съществуваше нищо друго, освен тя самата, моделите и скиците й…

Най-накрая остана повече от доволна от себе си. Остави молива и критично се вгледа в роклята, която щеше да е в центъра на колекцията й от петнадесет модела. Дотолкова бе емоционално изтощена от мислене и от стремежа си да изпипа моделите до най-малките подробности, че когато се качи на червения си ягуар и се отправи за Ню Йорк, все още не беше сигурна дали създадените модели отговарят на критериите, които самата тя бе установила за себе си. И нямаше да го разбере, докато не ги покажеше на ревюто през октомври.

Ако облеклата не отговаряха на собствените й стандарти, с нея бе свършено като моделиер.