Джорджия Рей
Богата жена (2)

Глава първа

 

Дани слезе от тротоара, внимателно пъхна два пръста между устните си и пронизително изсвири. Полицаят, който стоеше на ъгъла на Петдесет и втора улица и Пето авеню, я чу и вдигна палец, за да спре минаващото покрай него такси.

— Хей, лейди — провикна се ченгето, — маниерът ви много ми харесва.

Доста хора харесваха начина на живот на Дани ди Портанова — журналистите, които й се възхищаваха и описваха с подробности антиките, които притежаваше, и облеклото й; жадните за клюки и сензации читатели, които, останали без дъх, следяха появите и изявите й; приятелите, които одобряваха и възхваляваха непринудеността и непосредствеността й и неволно й подражаваха.

Юнис Либерман обаче забележимо се намръщи, когато Дани махна на полицая и му изпрати въздушна целувка, заради това че бе насочил таксито в тяхната посока. Но вече закъсняваха и ако Дани бе оставила нещата в ръцете на мащехата си, сигурно щяха да си стоят на улицата и да чакат на улицата до утре.

Беше закъсняла за часа си по балет в десет часа, а след това бе закъсняла и за срещата с Юнис за обяд. А ако сега шофьорът на таксито, което закова пред тях с пронизителен писък на спирачките, не подкараше като луд, тя и Юнис щяха да закъснеят за ревюто. Макар че досега не й се бе случвало да присъства на ревю, което започва точно в обявения час, Дани знаеше, че най-добрите места свършват много бързо. Особено когато ставаше дума за ревю на „Господин Реджи“.

В колата беше задушно като в пещ в този необикновено топъл октомврийски ден.

— Пресечката на Тридесет и осма улица и Седмо авеню, моля. И побързайте! — Облегна се назад на лепкавата кожена седалка и започна да си вее с ръка.

— Отпусни се. — Юнис, облечена в бежов ленен костюм с къси ръкави, както винаги бе напълно спокойна. — Не сме тръгнали да гасим пожар.

— Човек не може никога да бъде сигурен с господин Реджи. Не бих се изненадала ако наеме някоя пожарна кола, която да ръси манекените с вода като част от ревюто. Наистина… — Говореше през смях, като постоянно вдигаше косата си нагоре. — В момента това ми се струва превъзходна идея…

— Нещо не е наред ли? — Както обикновено гласът на Юнис беше леко дрезгав. Пушеше прекалено много.

— Просто ми е горещо. Това е всичко.

След като се бе завърнала в Ню Йорк като съпруга на граф Нино ди Портанова, Дани се бе опитвала да се сприятели с жената, която бе заела мястото на майка й в сърцето и в дома на Морис Либерман. Но дори и сега, когато Дани съвсем спокойно обличаше шести номер и беше една от любимките в светските кръгове, само няколко часа, прекарани с Юнис, я караха пак да се чувства дебела и непохватна, връщаха я отново във времето, когато беше седемнадесетгодишна. Може би се държеше така, защото съзнаваше колко много обича Морис младата си втора съпруга. Юнис беше дребна и деликатна. Никога не къдреше косата си, никога не се изчервяваше, на нея винаги можеше да се разчита, че ще каже най-подходящото нещо в най-подходящия момент.

Дани се зачуди как ли ще реагира Юнис, ако й довери, че въпреки приказния безгрижен живот, който водеше, тя изпитва някаква неясна неудовлетвореност, с която никак не може да се пребори.

Но може би просто бе потисната от вълненията, които бе преживяла около подготовката на бала по случай годишнината на сватбата им. Все още не можеше да се възстанови напълно от бляскавия бал преди една седмица. От графиня Даниел ди Портанова се очакваше да организира най-забавното, най-оригинално светско събитие за сезона. Беше прекарала месеци наред в подготовката на бала, обсъдила бе всеки детайл със своя доставчик, с цветаря, със специалиста по вътрешен дизайн.

В съответствие с традицията ключовата дума на бала по случай третата им годишнина от сватбата им бе кожа. Забавлявайте се до полуда! — това гласеше надписът, изписан със златни букви върху изискани черни кожени покани, които бяха разпратени до сто и петдесет от най-близките им приятели.

Колите забавяха с ръмжене движението си по пресечката на Шейсет и пета и Седемдесет и втора улица, докато лимузините една след друга спираха пред „Дакота“ и от тях слизаха облечени в кожени облекла гости. Повечето от присъстващите бяха облечени в Ultrasuede — създадената съвсем наскоро от Холстън нова кожена материя. Други бяха избрали да надянат плътно прилепнали кожени панталони и поли, които подчертаваха всяка гънка и издатина по телата им.

Няколко от гостите доведоха със себе си една жена със страховита кожена маска, която покриваше всичко, освен очите и устата й. Като я подръпваха за каишката, която бяха вързали за врата й, те обясняваха, че са я намерили в някакъв „S and M клуб“^[1] в долната част на града и решили, че е много подходяща за бала. Беше повече от подходяща.

Съпругата на един от най-консервативните нюйоркски политици, която се бе гипсирала с някакво тайванско питие, затанцува гола върху мраморната маса в стил Луи Шестнадесети във фоайето.

— Направи го, маце, направи го! — насърчаваше я един художник концептуалист, като я снимаше непрекъснато с фотоапарата си.

Съседът им от втория етаж — световноизвестен рокпевец, доведе бившия си барабанист, свалиха инструментите си и свириха до зазоряване.

На следващия ден един от вестниците писа: Това беше балът на годината, организиран от семейната двойка на годината.

По-скоро бъркотията на годината, помисли си Дани, когато се събуди привечер и огледа погрома в спалнята си.

Наетата за почистване бригада вече бе успяла да се справи с повечето стаи, а икономката й докладва, че щетите са минимални. Били са откраднати само няколко дребни предмета — два свещника, малко порцелан от Лимож^[2], няколко рамки на картини, изработени от чисто сребро, и една порцеланова лампа. Дани просто не можеше да си представи как са могли да отмъкнат лампата незабелязано.

Нищо безценно, нищо незаменимо.

Също като в живота ми, помисли си Дани и изведнъж изпита остра меланхолия и тъга.

Техният бал бе поставил началото. Сезонът в Ню Йорк вече бе открит и тя и Нино бяха ангажирани всяка вечер чак до Коледа. Предстоеше им още една есен на дебюти, благотворителни балове, среднощни партита, танци до зори и реки от шампанско. Също като шоколадовите трюфели, една такава диета беше вкусна и обилна, но недостатъчно хранителна и питателна.

През лятото, уморена от средиземноморското слънце и от бездействието, Дани за пръв път от много години насам хвана скицник и молив и се опита да нахвърли модели за новия си гардероб. Дрехите, които бе видяла в магазините и модните къщи, определено не й бяха направили впечатление.

Остана доволна от скиците си и реши, че би могла да реализира някои от тях. Преди много години бе мечтала да стане моден дизайнер. Съдбата и липсата на увереност в собствените й възможности се бяха намесили. Но да изпълни някой от собствените си модели, просто ей така, за да се позабавлява… защо не, по дяволите!

Освен това имаше нужда от нещо, което да запълва свободното й време, да държи съзнанието й заето, да я отклонява от мрачните й размишления за Нино. Обичаше го силно и никога не се бе съмнявала в неговата любов към нея. Но Нино трескаво и забързано се опитваше да вкуси всичко от живота, готов бе да направи всичко. Но не и да порасне. Шофираше прекалено бързо, харчеше огромни суми и по всяка вероятност пиеше повече, отколкото би трябвало. Името му не слизаше от заглавията на вестниците, необузданият му начин на живот бе постоянно изложен на показ.

Баща му, консервативният аристократ Роберто ди Портанова, който бе вдигнал толкова шум около брака на сина му с еврейка, несъмнено периодично изпадаше в ярост от подвизите на сина си. Имаше дни като днешния, в които Дани не знаеше дали просто трябва да бъде благодарна на Роберто, че в края на краищата се бе помирил с брака им. Пет нощи подред тя и Нино бяха по приеми и балове, а предишната вечер пак трябваше да отидат на някакво друго парти. И двамата почти не познаваха домакинята, но Нино настояваше да отидат, изпитваше нужда да се движи, да разходва енергията си.

Прекалено уморена, за да спори, Дани му бе предложила да отиде сам. И той се бе съгласил. А когато сутринта тя тръгна на часа си по балет, той все още не се бе прибрал. Нещо съвсем типично за Нино. Неукротим. Неизтощим. Безотговорен.

И точно заради това се бе влюбила безумно в него.

 

 

Русият танцьор стенеше от удоволствие под изкусните ласки на Нино ди Портанова.

— Какво тяло — мърмореше Нино. — Какво красиво, изящно тяло…

Погали зърната на танцьора, а след това ръката му продължи надолу по стегнатия корем и спря да си поиграе със снопчето копринено меки руси косми.

— Обърни се. Покажи ми страхотното си дупе — прошепна с дрезгав глас.

Бавно погали меките и пухкави косъмчета, които едва се подаваха изпод безупречно изваяния задник на танцьора, и простена от удоволствие.

Никога преди не беше спал с танцьор. Толкова строен и мускулест, без нито грам тлъстина, и в същото време така нежен и чувствен. А и достатъчно пластичен и гъвкав, за да може да заеме и най-невероятните акробатични пози.

Партито беше страхотно дори и според стандартите на Нино, който наистина беше преситен от удоволствия. Случайно бе попаднал на едно старо гадже от университета в Гренобъл. Беше се омъжила за световноизвестен финансист, който бе изцяло погълнат от финансови сливания и обединявания на компании. За нещастие, тя бе признала на Нино, че съпругът й изобщо не се интересувал от сливания с нея самата.

— Нино, mon cheri^[3], с такова умиление си спомням за добрите стари дни. — Беше въздъхнала и смело бе облизала устни с дългото си остро езиче.

Нино бе изпитал чувствена наслада само при спомена за изкусния й език. Той все още изглеждаше обещаващ. А и тя самата все още изглеждаше изключително добре.

Някой от гостите бе пъхнал в ръката му чаша алкохол и го бе запознал с една от най-впечатляващите блондинки, които бе виждала тази страна на залива. След това бе приел още едно питие и останалата част от нощта му се губеше. Не си спомняше дори как се бе озовал в този апартамент. Доколкото можеше да се ориентира от гледката, която се откриваше от прозореца на спалнята, намираше се някъде в западен Ню Йорк. Може би не беше много далеч от собствения си апартамент.

Една мисъл внезапно си проби път през умореното му, замъглено от алкохола съзнание. Беше обещал на Дани, че ще се прибере преди изгрев-слънце.

Ах… но русият танцьор — страстен, възбуден и красив, бе погълнал цялото му внимание.

Нино вярваше, че чукането е истинско изкуство. С годините, също като художник, бе усъвършенствал щрихите, тъканта, качеството на платното, върху което да работи. Сега, когато членът му бе започнал да се втвърдява отново (от сутринта вече два пъти се бяха любили), той зарови глава в къдриците между краката на русото момче и вдъхна с пълни гърди възбуждащия му аромат.

— Моля те — почти изхлипа танцьорът, — не ме карай да чакам. Чукай ме веднага.

— О, да! — зае се Нино. Гордееше се със способността си винаги да подбере най-подходящия момент. Влезе бавно в него, след това леко се отдръпна, като галеше нежно стегнатия мускул, толкова топъл и напълно готов за него. — Искаш ме, нали? — прошепна едва чуто.

— Да! Да, искам те!

Нино влезе отново, този път по-рязко. Движенията му се ускориха и танцьорът бързо влезе в ритъм. Телата им блестяха от пот. Движеха се с трескаво, неудържимо темпо и накрая с бясна експлозия достигнаха върха.

Заситени и задоволени, те се отпуснаха в прегръдките си, като едва успяваха да си поемат дъх. Нино затвори очи и погали изваяното тяло на танцьора.

— Sant’archangelo^[4] — въздъхна Нино. — Имаш прекрасен член…

 

 

Реджи Болт бързаше надолу по коридора към гримьорните, като гризеше това, което бе останало от обикновено добре поддържаните му нокти. Беше истинска развалина. Не можеше да яде. За сън и дума не можеше да става. Не можеше да го вдигне без значение кой беше с него в леглото.

Бяха изминали шест години след първото му ревю, което го утвърди като един от водещите таланти в областта на американската мода. От този момент нататък производителите и модните критици не преставаха да го възхваляват. Но два пъти годишно, и то всяка година, Реджи живееше в същински кошмар и изпитваше непреодолим ужас, че това ревю ще бъде по-различно. Че този път няма да има овации, че гостите няма да го аплодират прави, че няма да последват големи поръчки. Че този път ще го посрещнат с презрителен смях, с освирквания и дюдюкания. Че критиците демонстративно ще си излязат по средата, давайки да се разбере, че Реджи Болт, най-добрият американски дизайнер, вече е бита карта и с него е свършено.

Но ако цената, която трябваше да се заплати, за да постигне успех и слава, беше липсата на сън, храна и секс, той беше съгласен. Не че вече не си бе платил, разбира се… Беше, но тогава…

 

 

През двете години, през които Реджи Болт се обучаваше в Училището по дизайн „Парсън“, той всеки ден пътуваше от мизерния си апартамент в Куинс, в който живееше заедно с майка си, леля си и по-голямата си сестра. Парите за обучението бе спечелил, докато работеше в един шивашки цех на Седмо авеню. През цялото време копнееше да посети Париж — града, в който бе възникнала модата и изисканият стил.

Една нощ в един гей бар в Гринидж Вилидж Реджи срещна някакъв тип, който го помоли да отиде с него в дома му и да нашари с камшик голите му бутове. Нищо необикновено — Реджи бе изпълнявал далече по-странни и необикновени молби откак бе започнал да се движи в това общество. Между двамата възникна своеобразна връзка. Реджи стана господарят на робската слабост на своя приятел.

— Заведи ме в Париж — помоли го Реджи една вечер, докато галеше огромния му силно възбуден пенис с върха на камшика.

— Разбира се. Където пожелаеш — простена мъжът, а кафявите му очи се напълниха със сълзи на удоволствие и наслада.

В Париж Реджи откри, че тайната на успеха се корени в равни части вдъхновение, къртовски труд и готовност и желание да се възползваш от всяка възможност. Взе всичко, което можеше да получи от любовника си с камшика, а след това си намери един друг, който искаше да се позабавлява с това американско хлапе, готово на всякакви сексуални експерименти.

Когато осем години по-късно се завърна в Ню Йорк, вече бе загубил типичния за Куинс акцент и последното си име. Научил се бе да облича копринени роби и да връзва на врата си пъстри копринени шалчета. Стана известен като „Господин Реджи“. Но стилът и модните тенденции, които налагаше, бяха типично американски.

Благодарение на препоръчителните писма, които бе получил от двама от най-известните парижки дизайнери на висша мода, той бе нает от Клер Мак Кардел — легендарната американска дизайнерка на спортно облекло. Тя хареса както скиците му, така и готовността му да обърне гръб на европейските условности и здраво да стъпи на американските традиции. Седем години по-късно той вече притежаваше собствен бизнес, зала за ревюта, няколко асистенти, изкусни шивачи и достатъчно голям кредит, с който да изплаща заплатите на персонала и да закупува безумно скъпите платове, които вече се бяха превърнали в негова запазена марка и символ на добър вкус и качество.

 

 

— Останалото е история — обичаше да казва на боготворящите го почитателки, които си съперничеха помежду си и се натискаха да получат покана за вечерните му партита, където разговорите и остроумията бяха в такова изобилие, както и храната.

Преди ревютата, разбира се, не се организираха никакви партита. Господин Реджи вечеряше съвсем сам късно нощем и диетата му се състоеше основно от валиум и огромни количества чиста водка. Не се отделяше от телефона и постоянно звънеше на приятели, търсеше подкрепата и уверенията им, че няма да се провали, че ревюто ще се окаже поредния му успех и че магическата формула на дизайнерския му усет все още не му е изневерила.

Но господин Реджи се успокояваше едва когато първата му манекенка бавно и изящно преминеше по подиума и публиката я посрещнеше с шумни овации и аплодисменти. Тогава той отново заприличваше на себе си — любимия дизайнер на Америка, човека, за чиито модели копнееше всяка изискана жена и плащаше скъпо и прескъпо, за да ги притежава.

През всичките тези години господин Реджи непрекъснато бе повтарял пред журналистите, че неговите облекла не са предназначени за дебели и неплатежоспособни жени. След всяко негово подобно изявление вестниците биваха затрупвани с протестни писма, но на него изобщо не му пукаше от това. Изработваше дрехите си за онази група щастливи богати жени, които са естествено слаби или пък имат достатъчно пари и време, за да се грижат за тялото си и да се поддържат в добра форма.

Сега поспря за миг на вратата на гримьорната и огледа владенията си. Високи, стройни полуголи момичета с изпъкнали скули се разхождаха напред-назад, дъвчеха дъвка и клюкарстваха. Асистентите и помощниците им се суетяха около тях като пчелички и довършваха последните приготовления.

Заместничката на Реджи, Меги Съливан, беше коленичила в средата на помещението и оправяше подгъва на една от манекенките.

— Побързай и се махай от тук — изстреля тя през стиснатите си зъби, между които стърчаха няколко карфици. — Всеки момент ще започнем.

— Не мога. — Реджи вече почти хленчеше. — Стомахът ми се е свил на топка. Имам чувството, че ще повърна.

— Моля те, не тук! — Меги не прояви никакво съчувствие или състрадание.

Реджи влезе в банята и погледна лицето си. Точно както беше очаквал — чертите му бяха разкривени от ужас. Извади козметичния несесер от кожената си чанта и само с четири замахвания на четчицата постави малко бляскав руж на коригираните си със силикон скули. Малко гланц за устни, няколко умели разресвания с четката на професионално оформената му кафява коса, малко дезодорант за уста и вече бе готов да се изправи лице в лице с екзекуторите си.

Показа се на Меги за одобрение.

— Ще ги шашнеш — обеща му тя и го помъкна към определеното за него място зад кулисите. — Хайде, мърдай, скъпи…

Въпреки нервното си напрежение Реджи зърна няколко познати лица от другата страна на завесата — ключовите фигури в гилдията на модните вестникари, главните закупчици на универсалните магазини и специализираните бутици, които бяха негови заклети почитатели и постоянни клиенти. Зад тях бяха насядали обичайната група богати посетители. Една белгийска принцеса, за която се говореше, че спи с прислужницата си. Два реда зад нея — любовницата на съпруга й. А точно зад нея редом с мащехата си седеше графиня Дани ди Портанова.

Помощник-режисьорът го потупа по рамото и Реджи подскочи от изненада.

— Готови сме да започваме, сър.

Ужасният, мъчителен час на истината.

Популярният хит на Ролинг Стоунс „Jumpin’ Jack Flash“ блъвна от огромните говорители, поставени в четирите ъгъла на залата. Завесата се вдигна, ярки светлини заляха сцената. Първата манекенка на Реджи, облечена цялата в червена копринена вечерна рокля, която бе разцепена на гърба и можеше да мине и за нощница на скъпа проститутка, вземаща по хиляда долара на нощ, дръзко премина по подиума.

Публиката ахна от изненада и възхищение. Реджи изпусна дълга въздишка на облекчение. Не бе сгрешил, когато реши да открие ревюто с хита на Ролинг Стоунс и с тази прилична на нощница вечерна рокля. Вече предвкусваше победата. Извоювал си бе още един сезон на върха.

Ревюто щеше да има невероятен успех.

 

 

Нино се бършеше енергично в хавлията и се взираше в младия мъж, който лежеше изтощен на леглото. От доста време не беше спал с мъж. Всъщност от онази нощ в Рим преди три години. Засмя се тихичко. Papa^[5] щеше да го убие, ако знаеше. Но Papa никога нямаше да научи. Нито пък който и да било друг. И този път щеше да се измъкне елегантно и — finito^[6].

Щеше, разбира се, да изпрати обичайната каса шампанско заедно с традиционната картичка: Завинаги. Нино. Макар и всички да знаеха, че нощта, прекарана заедно, едва ли някога ще се повтори. В края на краищата той е женен мъж…

Една последна целувка за довиждане.

— Какви красиви устни. Като листенца на роза — говореше на танцьора, забравяйки, че бе използвал същите думи, когато разговаря с жена си само преди някакви си двадесет и четири часа.

Танцьорът постави пръстите му на устните си.

— Наистина ли мислиш така? Никой преди не ми го е казвал. Член и задник, да… Но устни…

Нино се захили щастливо, докато момчето говореше. Още едно завоевание. Никога нямаше да може да разбере защо някои хора си намираха трудно някой да ги чука.

— Ще дойдеш ли да ме видиш как танцувам? Много ще се радвам ако се срещнем пак. — Момчето го изгледа с надежда, докато закопчаваше ципа на един избелял клош панталон, който изглеждаше така, сякаш е напръскан с нещо.

Нино хвърли поглед на набъбналия пенис на момчето и почти изрече да. Само че това беше невъзможно. Обичаше жена си и уважаваше брачните ангажименти и институцията, независимо с кого спеше. Момчетата бяха твърде опасни.

— Пътувам твърде много. — Говореше доста уклончиво. — Ще бъде трудно…

— Ами защо поне не обядваме заедно? — с кротка надежда запита танцьорът. — Умирам от глад. А ти?

— Това — изрече Нино и притегли момчето си към себе си, докато устните им се срещнаха, — е чудесна идея.

 

 

Дани бе обхваната от магическото очарование на ревюто. Както винаги бе запленена още в момента, в който първата манекенка излезе на подиума, поспря се, за да се завърти и да се усмихне и да покаже на всички съвсем новия модел. Обожаваше модните ревюта от онзи далечен ден, в който майка й за пръв път я бе завела на подобно шоу. Спомни си с какво вълнение, разтворила широко очи, се бе взирала във високите красиви жени, които танцуваха, облечени в ярки дрехи от меки, прекрасни материи на фона на великолепна музика.

Когато стана десетгодишна, родителите й я заведоха в Дисниленд, но тя остана разочарована. Измислените рисувани герои, дори Снежанка и Пепеляшка, не можеха да се сравняват с манекенките от модното ревю на Полин Трижер, което бе гледала рано през пролетта.

— Ще изпитате неподправено удоволствие — обещаваше водещият — от тази истинска фантазия, изпълнена от коприна и кашмир. Плътно прилепналото боди без презрамки, изящно скроеният панталон, разкошният шал ще ви осигурят неподражаем тоалет за изисканите светски събития през този сезон…

Дани престана да слуша коментара на водещия и се съсредоточи върху детайлите — умело скроеното горнище, което изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се изхлузи и да открие едва загатнатите гърди на манекенката; шалът, който бе подбран с много вкус и допълваше идеално тоалета; тънкостите, които много малко посетители бяха забелязали и които заслужаваха искрените аплодисменти на публиката.

Дани усети неприятното чувство на deja vu^[7]. Панталоните бяха по-различни — широки, не така прилепнали, но останалите две части поразително много приличаха на тоалета, който самата тя бе скицирала. Един модел, който бе задоволил дори нейното критично око, след като месеци наред бе смачквала и изхвърляла всички скици, върху които се бе трудила много часове.

Юнис прошепна:

— Какво има? Лицето ти изглежда ужасно.

— Юнис, какво мислиш за този тоалет?

Сякаш дочула въпроса й, манекенката се обърна към тях, намигна и завъртя тъмновиолетовия копринен шал, а след това бавно го смъкна от раменете си.

— Интересен е. Не е за мен, разбира се, но на теб определено би ти подхождал. Реджи е истински талант, нали?

Дани мрачно кимна. Днес поне бе научила един урок. Притежаваше много по-добър усет към дрехите и модния дизайн, отколкото бе смятала.

Може би дори притежаваше някакъв талант?

Кой ли щеше да й повярва…

Във всеки случай не и баща й…

 

 

Даниел Либерман беше от рядката порода кореняци нюйоркчани. Родена бе в един тежък, задушен ден през юни 1954 година в семейството на Морис и Софи Либерман. И двамата бяха емигранти от Европа, единствените оцелели от две богати виенски еврейски фамилии, които бяха изтребени в хитлеристките лагери на смъртта. Дани бе дългоочакваният отговор на неспирните молитви на Софи, скъпоценен дар от бога, който я бе запазил жива през войната, докато Морис се бе сражавал във френската съпротива.

Морис мечтаеше за син, който да продължи името Либерман, но преглътна разочарованието си, когато разбра, че има дъщеря. Щом Софи е щастлива… След тежките военни години жена му никога не успя да се възстанови напълно, но появата на Дани сякаш малко повдигна духа й и възвърна част от предишната й жизненост.

Докато растеше, Дани почти не виждаше баща си. Папа беше собственик на картинна галерия и продаваше много картини като тези, които висяха в апартамента им в Западен Ню Йорк, разположен срещу Сентръл парк, в който тя обичаше да си играе по люлките и пързалките. Обикновено той беше прекалено зает с многобройните си срещи и телефонни разговори, за да си играе с Дани. Понякога й се струваше, че я забелязва само когато я хванеше да прави нещо забранено и глупаво. Дани често си мечтаеше баща й да я обича така, както обичаше майка й.

За нея галерията „Либерман“ срещу Сентръл парк, на пресечката на Медисън авеню и Шейсет и четвърта улица беше нещо като светилище, музей, създаден от Морис. Винаги когато мама я водеше там, Дани се опитваше да запомни картините и имената на художниците, в случай че Папа решеше да я попита коя е любимата й картина.

Но той не го направи никога. Много по-често й се караше.

Както през онзи ден, в който я завари да движи пръст по следите, оставени от четката по едно маслено платно.

— Колко пъти съм ти казвал да не пипаш картините, по дяволите! — кресна той. — Никога ли няма да се научиш!

Тя преглътна сълзите си. Поне си имаше мама и Хелън, френската й гувернантка, които да я обичат и да я учат на най-различни неща. И не само на изобразителното изкуство. Софи й разказваше чудни истории за живота й с Папа във Виена и в Париж преди войната, за богатите хора, които са купували дрехи в магазина на Балансиага, в който мама работела като асистент дизайнер, докато Папа продавал картини в галерията си в Монпарнас.

Следобед, когато Дани се върнеше от училище, мама сядаше на шевната си машина и непрекъснато й разказваше нещо, а Хелън печеше вкусни сладкиши, бисквити и плодови пити и целият им уютен апартамент се огласяше от смях и веселие.

Но Дани никога не се отказа да впечатли баща си. Знаеше колко важни за Папа са упоритата работа и прилежанието и се трудеше неуморно в училище и вкъщи. Надяваше се, че той ще забележи усърдието й. И това наистина се случи. В пети клас, след като вече бе усвоила някои шивашки умения, учителят й по шев й възложи специален проект — да изработи облекло по свой собствен дизайн. Дани прекара няколко седмици в работа върху полата и горната част на тоалета. Не прие помощ нито от майка си, нито от Хелън, изпипа всички детайли до тънкост. Искаше всичко да е съвършено. Най-накрая остана удовлетворена от работата си. Облече тоалета, за да го покаже на родителите си.

— Много е красив, скъпа — възкликна майка й. — Не си ли съгласен, Морис?

— О, да. Чудесен е. Смяташ ли, че дължината е подходяща?

— Така мисля, Папа.

— Разбира се, че е подходяща, Морис — намеси се остро Софи.

— А, добре. Много добре тогава — избъбри Морис, без да обърне кой знае какво внимание.

Дани почти бе излязла от библиотеката, когато чу баща й да казва на младия художник, когото бяха поканили на вечеря:

— Никога няма да стане една нова Коко Шанел, нали?

В десети клас Дани реши, че ще става художник. След майка й, баща й най-много обичаше изобразителното изкуство. Главата й беше пълна с мечти за творчески и финансов успех, представяше си как работите й ще бъдат представяни от баща й и излагани в галерия „Либерман“. Учителят й по изобразително изкуство я насърчаваше и окуражаваше и тя мина през пастелите и водните бои, за да достигне до платна, изпълнени с маслени бои. В края на годината получи пълен отличен за работата си и придоби необходимата й увереност, за да покаже платната на баща си.

— Много интересно — промърмори Морис, докато разглеждаше един нюйоркски пейзаж, нарисуван с маслени бои. Беше заделяла част от джобните си пари, за да го постави в рамка. — Не е лошо, но на твое място не бих разчитал, че мога да изградя изключителна кариера като художник.

Малко след това Дани нямаше вече нито време, нито желание да мисли как би могла да спечели одобрението на Морис. Майка й беше много болна. В началото лекарите смятаха, че неразположението на Софи се дължи на хроничните й депресии. Твърде късно установиха, че истинската причина за главоболията, амнезията и внезапните пристъпи на раздразнителност се дължат на злокачествен тумор в мозъка. Софи се подложи на мозъчна операция, последвана от мъчителна хемотерапия.

Когато тя умря, целият свят на Дани сякаш се разпадна. Морис бе обещал на Софи, че ще обръща по-голямо внимание на дъщеря им, но мъката и болката му след смъртта й бяха прекалено големи. Още повече се затвори в себе си и потъна в работа. Дани се обърна за утеха към Хелън и тя я обсипа с любов и започна да я утешава, като я тъпчеше с най-различни лакомства. Морис сядаше на края на масата и с отвращение наблюдаваше дъщеря си, която се тъпчеше с вкусотиите на Хелън. Хапеше устни и не казваше нищо, твърдо решен да спази обещанието, което бе дал на Софи, и да не бъде толкова критичен към Дани.

Никой не обърна особено внимание на първите два килограма. Но след тях Дани сложи още два, а след това пет, после нови десет килограма. Улиците на Ню Йорк за нея се превърнаха в истински рай на вкусотиите, оазис от кафенета и ресторанти, закусвални, в които сервираха пица, павилиончета за хотдог и кулинарни магазини, които тя разглеждаше с жадни, ненаситни очи. Прехвърли седемдесет и пет килограма и започна да ходи на училище с ужас, защото момчетата й се присмиваха и й измисляха най-различни жестоки прякори: шопар, дебелото бедро, изрусеният кит, подмятаха й, че гърдите й са като огромни дини.

От време на време тя решаваше да свали излишните килограми, но нито една от диетите, които опита, нямаха ефект. Хелън смяташе, че Дани и така си е красива и продължаваше да й сипва допълнително от обилно полятото с пикантни сосове месо и от маслените сладкиши. Морис не й обръщаше никакво внимание. Беше погълнат от галерията си — и от Юнис Колинс, дългогодишната му помощничка, с която бе започнал да се среща още шест месеца след смъртта на Софи.

Морис дори покани Юнис на вечеря у тях, за да отпразнуват заедно дипломирането на дъщеря му. Унижението на Дани беше пълно. Мразеше всички — баща си, Юнис, която беше слаба и елегантна, и най-вече себе си. А когато Юнис й предложи една реномирана швейцарска клиника за отслабване, на Дани й се прищя да извие мършавото й вратле.

По-късно обаче реши, че си струва да опита с клиниката. Беше готова на всичко, за да се махне от дома.

Тогава не знаеше, че това решение ще промени целия й живот.

Клиниката „Етиол“ бе известна в цяла Европа с отличните резултати, които постигаха в нея. Намираше се в планините на север от Лозана и бе разположена в една красива планинска вила, построена през деветнадесети век. Беше украсена в бароков стил — цялата бе в злато и мрамор, а по стените й висяха прекрасни портрети на отдавна починали европейски монарси. Клиниката разполагаше с плувен басейн с олимпийски размери, тенискортове, конюшни и напълно оборудван гимнастически салон. Оскъдната храна ярко контрастираше с елегантната обстановка в клиниката. А физическите натоварвания и упражненията можеха да се сравнят само с тренировките на новобранците в армията.

Още в момента, в който се настани, Дани разбра, че е допуснала ужасна грешка. Струваше й се, че ще я уморят от глад, ужасяваше се от суровия дневен режим и със страх очакваше всеки следващ ден, в който щяха да я карат отново да се тегли. Но най-ужасна от всичко бе съквартирантката й — красиво австрийско момиче (Морис щеше да побеснее от гняв ако само можеше да научи за националността на момичето) на име Моника фон Райх, която не й обръщаше никакво внимание. Но Моника бе не само надута, тя беше слаба и елегантна.

Какво, по дяволите, търси в тази клиника? Дани постоянно си задаваше този въпрос.

Обаче бързо разбра, че Моника също се опитваше да избяга от ужасното си семейство. Майка й беше злата вещица на Залцбург. Общата им съдба им помогна да преодолеят първоначалната враждебност и студенина и те скоро се сприятелиха. Под защитното ледено безразличие на Моника се криеше сърдечна и закачлива палавница, която на драго сърце споделяше с Дани енциклопедичните си познания за секса, а в замяна на това попиваше разказите на Дани за дрехите и модните ревюта, за Ню Йорк, за американската рок музика. Моника особено харесваше soul^[8] — Темптейшънс, Ол Грийн, Джеймс Браун и Марвин Грей.

— Какво ще кажеш за „Let’s Get it On“? — попита Дани.

— О, това е любимата ми песен! — Моника просто крещеше от възторг.

Една вечер, докарана до отчаяние от глад, Дани взе реното на лекаря, който следеше теглото им, и двете с Моника поеха за Лозана. Обиколиха кафенетата в града и се натъпкаха с пастички, щрудели и шоколад. Доста след полунощ се отправиха обратно към клиниката.

Беше тъмно и мъгливо, а стръмният планински път криволичеше опасно. Момичетата бяха уморени и сънливи от огромните количества сладкиши, които бяха погълнали. Дани упорито се бореше да държи очите си отворени, но в един миг задряма, а когато се събуди, вече бе прекалено късно. Реното полетя в някаква канавка и се блъсна странично в едно дърво. Като по чудо и двете момичета не бяха сериозно наранени — отърваха се само с по няколко натъртвания и драскотини. Затътриха се нагоре по хълма, промъкнаха се в клиниката без никой да ги забележи и с облекчение се сгушиха в леглата си.

Вече се унасяха в сън, когато Моника прошепна:

— Liebchen^[9], големи сме късметлии, ja^[10]?

— Да — отвърна Дани. — Наистина.

Злополуката се оказа повратен момент в живота им. Двете решиха, че заедно могат да победят клиниката. Щяха да я победят като играят по собствените й правила. Ставаха от сън по-рано от всички останали, напрягаха се и се натоварваха до крайност, бягаха допълнително, правеха двойно повече упражнения.

Шест седмици по-късно Дани бе свалила почти осемнадесет килограма. Изпъкналите й скули, скрити преди под дебелите бузи, подчертаваха огромните й сиви продълговати очи. Беше забравила колко изящно и фино бе лицето й, колко гладка и блестяща от здраве бе кожата й. От пашкула с мазнини, в който се бе скрила, изведнъж се появи една красива и привлекателна млада жена. За пръв път в живота си бе доволна и в мир със себе си.

Но все още не бе готова да се прибере у дома. Не й се и налагаше, благодарение на кредитните карти на Моника и на неизчерпаемите банкови сметки на семейство Фон Райх.

— Ела с мен в Кан — покани я Моника. — Майка ми смята, че имам нужда от хубав тен. Тя няма да е там, така че няма да има нищо против, ако взема някого със себе си.

Прекарваха сутрините на огряната от слънце палуба на яхтата на Фон Райх, след обяд обикаляха бутиците по улица Антиб и по Кроазет и по цяла нощ танцуваха в дискотеките. Мъжете подсвиркваха и се обръщаха след тях като разгонени песове, които преследват женските.

Един следобед слязоха от тротоара на улица Менадие и едва не попаднаха под колелата на яркочервена Ламборгини Миура. Ужасените им писъци се смесиха с пронизителното скърцане на спирачките на ламборгинито.

От колата забързано изхвръкна млад мъж.

— Madona mia^[11]! Scusi^[12], ужасно съжалявам — възкликна със съкрушен глас той. — Дори не ви видях. Слънцето блестеше в очите ми. State bene^[13]? Добре ли сте, момичета?

Двете се спогледаха и се засмяха несигурно:

— Liebchen, пак извадихме късмет, ja?

— Да, но нямаш ли усещането, че никак не ни върви с колите?

Отново се разкиснаха и бързо си върнаха доброто настроение.

— Позволете ми да се представя — намеси се шофьорът. — Нино ди Портанова.

Дани никога преди това не бе срещала толкова привлекателен мъж. Нино ди Портанова имаше прекрасен тен, черна къдрава коса, шоколадовокафяви очи, а ослепителната му усмивка разкриваше необикновено бели и равни зъби. Беше доста по-възрастен от нея — поне двадесет и четири, двадесет и пет годишен. Не можеше да отдели поглед от него, а след това изведнъж се изчерви и погледна настрани.

Очите му бяха топли и примамливи като първите меки пролетни дни.

— Позволете ми да ви почерпя по едно питие. Моля ви, настоявам. Като извинение. Може би карах прекалено бързо. Колите са слабостта ми. Обичам ги почти толкова, колкото и… ами… — сви широките си рамене и се ухили като провинило се дете. — Нали знаете…

До вечерта Дани бе вече влюбена.

Останаха в Кан. Докато Моника се забавляваше по дискотеките и казината, Дани и Нино пиеха шампанско на яхтата, танцуваха боси на лунна светлина, любеха се под тихия плисък на вълните, които се разбиваха меко и гальовно в борда на яхтата. Щастието й беше пълно.

Три седмици по-късно, когато Нино й предложи брак, тя се съгласи, без да се колебае нито секунда. Заедно отлетяха за Асоло — град в Северна Италия, в който семейство Ди Портанова прекарваха лятото, за да съобщят новината на родителите на Нино. Но вместо да я поздрави с добре дошла, бащата на Нино, Роберто, даде да се разбере, че никога няма да се съгласи с този брак. Нино се закле, че ще принуди баща си да отстъпи, но внимателно предложи на Дани да се завърне в Ню Йорк.

Морис също се противопостави на брака. Смяташе, че Дани е прекалено млада, за да се омъжва. Нищо че Софи навремето е била на същата възраст, когато са се оженили. Искаше Дани да продължи образованието си в колеж, да срещне някой по-добър мъж. По-подходящ. Под по-подходящ той разбираше евреин.

Но когато Роберто ди Портанова съвсем, неочаквано промени мнението си и телефонира на Дани, за да й даде благословията си, тя пренебрегна всички възражения на баща си. Сватбата им, която се състоя в Италия през октомври 1971 година, се превърна в най-широко описваното светско събитие за сезона. Бялата копринена рокля на Дани, която бе изработена от Живанши специално за нея, имаше шлейф, дълъг почти шест метра. Воалът й, изработен от копринени водни лилии, приличаше на слънчев ореол над главата й. Шестмесечният им меден месец започна в Рим и завърши в Ирландия, като през това време успяха да обиколят почти цяла Европа.

Решиха да живеят в Ню Йорк, защото и двамата единодушно се съгласиха, че там едва ли някога ще им доскучае. Нино купи петнадесетстаен мезонет в „Дакота“ на запад от Сентръл парк, недалече от мястото, където Дани беше израснала. Нае един от най-известните в Америка дизайнери, за да направи жилището им както уютно, така и изискано.

Първите две години след сватбата им бяха една безкрайна въртележка от партита, балове и дебюти. Огромни количества шампанско и много малко сън. Младите Ди Портанова бяха любимците на светското общество. Хранеха се в най-изисканите ресторанти, танцуваха в най-добрите клубове и непрекъснато прехвърчаха от едно културно събитие на друго — откриване на художествени галерии, събиране на благотворителни суми, опера, театър.

В началото ги смятаха за интересна двойка, но все още бяха твърде нови и съвсем бегло ги споменаваха във вестниците. Известността беше нещо, което трябваше да си извоюват сами.

С течение на времето вестникарите ги поопознаха и започнаха много по-често и с много по-големи подробности да отразяват живота им.

И тогава, съвсем закономерно, те се превърнаха в знаменитости. Не минаваше ден без някой някъде да напише нещо за семейство Ди Портанова.

Една вечер Морис дойде у тях на вечеря.

— Дани — изрече той, докато я гледаше с одобрение, — най-накрая успя да откриеш истинския си талант — брака.

 

 

Но в този момент на подиума пред Дани беше доказателството, че тя може да сътвори модел, напълно еднакъв с модела, създаден от всепризнатия крал на американската мода. Може би Морис не беше прав. Може би тя наистина има талант за нещо повече от това да е съпруга.

Ревюто продължаваше. Спортни облекла. Дрехи за всеки ден. Предизвикателни и секси тоалети. Няколко костюма с панталони във военен стил. Реверанс на господин Реджи към войната, бушуваща в Югоизточна Азия.

— Сега ще бъдете просто съкрушени — продължаваше водещият.

Силни аплодисменти заглушиха гърмящата диско версия на „Космическият Одисей“, когато манекенката разкопча сакото на дръзкия ленен костюм, за да открие черен сутиен, подплатен със сребрист атлаз. Полата прилепваше към тесните бедра на манекенката и свършваше точно над коленете й.

— Само с едно разкопчаване на сакото — редеше поясненията си водещият, — и разполагате с костюм, подходящ както за романтичен обяд за двама, така и за вечеря извън града.

Още един триумф за господин Реджи.

Аплодисментите станаха оглушителни.

Костюмът бе изработен с изключителното майсторство и вкус, които бяха направили господин Реджи такава знаменитост. Дързък, единствен по рода си костюм, който сякаш казваше: Аз съм дама, но това не ти пречи да ме чукаш.

Дани единствена сред публиката не ръкопляскаше. Седеше зяпнала от изумление, стъписана и изпълнена с непоколебима увереност, че този костюм не е творение на господин Реджи. Тя разпозна линията на реверите, дискретните свивки на талията точно под копчето на корема, умелата кройка, благодарение на която сутиенът оставаше скрит при закопчано сако. Познаваше този костюм в детайли, до най-дребните детайли.

Тя го беше измислила.

Манекенката премина край тях, достигна края на подиума и се завъртя.

— Умопомрачително — прошепна жената, която седеше вдясно от Дани. — Удивителен модел…

Модел, създаден от Дани. Но тя нямаше как да го докаже…