Джорджия Рей
Богата жена (18)

Глава пета

 

Няколко дни, след като Дани получи договора за „Прелъстителите“, Реджи свали черната маска, която използваше при сън, и предпазливо опипа меката чувствена кожа под очите си, за да провери дали няма торбички. Щетите изглеждаха минимални. След толкова много коняци. Като се надигна с мъка, той подпря глава на покритата с цветна дамаска табла на леглото си и погледна часовника.

Единадесет часа! Исусе! Защо Лидия не го бе събудила…

Включи интеркома, поставен на стената до леглото му.

— Лидия! — За парите, които й плащаше, тази жена би могла поне да проверява сутрин дали е преживял нощта. Би могъл да е мъртъв и да се вмирисва в леглото, без тя дори да разбере.

Натисна бутона, свързан с интеркома в кухнята.

— Лидия! — провикна се отново.

Никакъв отговор. Къде може да е отишла! И сега какво да прави? Да стане и сам да си приготвя закуската? Издаде напред долната си устна, нацупи се и захапа юмрук.

Тъкмо се канеше да извика отново, когато Лидия отвори рязко вратата на спалнята му. Колко пъти трябва да й повтаря да чука, преди да отвори…

— Buenos dias, senor^[1] Реджи — поздрави тя. След това размаха пръст под носа му. — Значи най-после се събудихте! Закъсняхте за срещата със счетоводителя си.

— Защо не ме събуди… — прохленчи той. — И къде ми е закуската? Умирам от глад.

Тя дори не си направи труда да му напомни, че й бе наредил никога да не безпокои съня му, освен, разбира се, в случай, че в къщата избухне пожар.

— Закуска? — Изобщо не изглеждаше притеснена от лошото му настроение. — Като знам с какво се храните напоследък, май няма значение дали ядете или не. Все пак ще ви донеса подноса само след пет минути.

Реджи я изгледа яростно, докато тя излизаше от стаята му.

— И побързай поне веднъж в живота си — изграчи той веднага щом се увери, че тя е достатъчно далече, за да го чуе. Изчака я да стигне до кухнята и рязко позвъни.

— Si, senor Реджи?

Така мразеше търпеливия й, многострадален глас…

— Две таблетки кодеин и вестника.

Реджи изсумтя в микрофона, а след това затвори, без да добави повече и дума. Беше добра икономка и поддържаше безукорен ред и чистота в жилището му, но наистина ли се налагаше да търпи подобно нахално поведение от страна на прислугата? Това, че тя се грижеше за него, сякаш бе неин син, не го вълнуваше особено. Лоялността не беше измежду качествата, които Реджи уважаваше.

Като въздъхна дълбоко, той се измъкна от леглото и навлече белия си пухкав халат, който толкова обичаше и който бе откраднал преди години от хотел „Джордж Пети“. Ах, как се бе забавлявал тогава с оня страстен млад алжирец, когото бе забърсал във фоайето…

Едва успя да се довлече до покрития с огледала будоар, за да огледа по-добре пораженията от изтеклата нощ. Всяка бръчка, всяко петънце на лицето му се отразиха в добре осветените огледални стени. Очите му бяха налети с кръв като на овчарска хрътка.

Време беше за малко ремонт на кожата. Огледа подхранващите мазила и почистващите кремове, с които разполагаше. Да, днес определено имаше нужда от маската с минерална вода от изворите Монтекатини.

Наплеска лицето си с дебел слой от кафявото, леко ароматизирано мазило и се върна обратно в леглото.

Лидия се появи със закуската му. На подноса бе поставила любимата му чаша от китайски порцелан, пълна с чай от лайка, една висока стъклена чаша с току-що изстискан сок от грейпфрут, три стръка целина, два аспирина с кодеин и Ню Йорк таймс.

— Най-сетне… — С пъшкане се намести между възглавниците. Отпи голяма глътка чай. Уф! Гадост…

— Да? — Защо тази жена не го оставеше най-после на мира…

Лидия държеше между пръстите си някакъв кремав на цвят плик и го гледаше така, сякаш стискаше в ръката си не пратка, а кучешко лайно.

— Senor Реджи — отрони тя, — един куриер донесе това за вас.

— Чудесно. — Гласът му изведнъж стана безгрижен и самодоволен. — Остави го на бюрото ми.

— Senor Реджи. Аз зная какво има в пакета. Казвала съм ви и преди, че това е много лошо.

— Лидия — рязко й кресна той, — моля те, остави ме да си изям закуската на спокойствие и ми спести проповедите си. Напоследък живея под такова силно напрежение…

Тя поклати глава и напусна нацупена стаята.

По дяволите! Днес определено щеше да има нужда от кокаин, за да може да изкара целия ден. Изпи набързо сока от грейпфрут. Повдигаше му се от тази диета. През последните пет години вече бе опитал диетата на доктор Фишбейн, диетата „Бевърли хилс“, диетата „Саутхемптън“, диетата „Палм бийч“. Лично се бе консултирал с доктор Роберт Хаас и с доктор Стюарт Бърджър. И въпреки това имаше увиснали мазнини и шкембе и приличаше на мечок.

— Увисналото шкембе! — му се присмиваше често Ра Ра.

Лесно му беше на него да му се подиграва след всичките часове, които прекарваше в гимнастическия салон, за да поддържа тялото си и то благодарение на Реджи, който бе платил за членството му.

Майната му на Ра Ра!

Реджи се радваше на възможността отново сам да се разпорежда в апартамента си и да се излежава сам в огромното си комфортно легло. И да не плаща повече никакви разоряващи сметки.

Да, сега, когато най-сетне се бе отървал от оня неблагодарен малък продажник, животът му отново щеше да се нареди чудесно.

Или поне така се надяваше.

Както винаги, най-напред разгърна вестника на страницата с некролозите. Не познаваше никого от умрелите. Много лошо. След това прегледа набързо борсовия бюлетин. Акциите бяха скочили и той губеше цяло състояние. Само това бе достатъчно, за да го изкара от леглото. После отгърна светската страница да види дали онези идиоти го бяха споменали в някой от скапаните си материали. Прекалено често запълваха страницата с идиотски статии за това как разведени родители трябва да се справят с ваканциите на децата си или пък с материали за семейни двойки, които не можеха да имат деца. Кой го бе грижа за това?

Днес бе публикувана някаква статия, в която журналистът съветваше читателите си как да помогнат на децата да се приспособят към живота в детските градини. А което бе още по-лошо, далеч по-лошо, имаше една страница с реклама на „Графиня Дани“, от която го гледаше лицето на Дани ди Портанова. Текстът под снимката гласеше:

Графиня Дани ди Портанова и компанията „Графиня Дани“ са доволни и горди, че ще работят заедно с NBC и „Стенли Дж. Муър продакшънс“ върху предвидения за есента сериал „Прелъстителите“.

Вече бе видял същата реклама в Уименс уеър дейли, Варайети и Холивуд рипортър.

— Тази кучка — изсъска той и от гримасата маската му се напука. Дебели парчета мазило изпадаха в чая му. — Лидия! — кресна и толкова рязко отмести подноса, че разля чая върху копринените си бледоморави чаршафи. — Лидия, ела тук! Имам нужда от теб…

— Si, senor Реджи? О, не! Разлял сте си чая — изгледа го тя със съчувствие, като през цялото време не спираше да бъбри успокоително.

— Махни тая гадост от тук! — развилия се той. — Днес не мога да се нахраня с тая птича храна. Имам нужда от истинска закуска. — Изгледа я предизвикателно и започна да нарежда поръчката си: — Донеси ми чаша кафе, но силно. С много сметана. Две рохки яйца. Ще ги вариш само две минути. Да не ги съсипеш! Няколко филийки ръжен хляб. Препечени. И пресни кроасани с мармалад от сини сливи.

Лидия се ухили доволно. Обичаше да готви и мразеше диетите му.

— Bueno^[2], senor Реджи! Но нямам пресни кроасани. Само замразени.

— Тогава иди и купи! — Погледна я упорито, скръстил ръце на гърдите си.

— Si, senor Реджи. — Тя взе подноса и излезе, без да обели и думичка повече.

Реджи отмести настрани изцапаната завивка и обхванат от ярост отново се загледа в противната страница. Още едно парче от маската му се отрони и падна точно между добре очертаните гърди на Дани и остана там като голяма зелена брошка.

Поклати с нараснала ярост глава, бесен на тази титулувана кучка, която излагаше поражението му на показ пред целия свят. Като проклинаше на висок глас, той разкъса рекламата. Малките парченца от съобщението на Дани ди Портанова се разлетяха като конфети из цялата стая — също като при тържественото завръщане на някой герой. Само че този път Реджи нямаше повод за празнуване. Това последно поражение можеше да се окаже лебедовата му песен като дизайнер.

— Тези тъпаци от „Мегакорп“ купиха, а след това малко по малко сринаха репутацията ми — се бе оплакал на Мишел в момент на слабост, когато беше пил прекалено много. — Това е най-садистичната корпорация, която можеш да си представиш! Можех да сключа такъв договор с „Улуърт“… Те поне ми засвидетелстват уважение. — А след това изведнъж бе млъкнал, като си спомни за рубриката на Мишел.

Отиде в банята, завъртя крана от малахит и така яростно започна да мие маската си, че напръска целия си халат.

Огледалото му казваше, че има нужда от още една пластична операция. Дани ди Портанова беше превърнала лицето му в пътна карта с дълбока мрежа от пътища и магистрали. Той, Реджи Болт, трябваше да създаде костюмите за „Прелъстителите“. Той беше единственият дизайнер, чиито модели година след година бяха копирани от всички на Седмо авеню. Той бе единственият, който проявяваше творчество и въображение. И какво получаваше в замяна? Nada^[3], както би казала Лидия. Нищо! Само главоболия и писма от ония глупаци от „Мегакорп“.

„Прелъстителите“ бе най-добрият му шанс за завръщане към творческите му успехи.

Душът със силна и много гореща вода изчисти порите му, но не смекчи гнева му. Яростта му се увеличаваше заедно с парата, която изпълваше кабината на душа.

Лидия пристигна с богатата му на въглехидрати закуска. Тя остави подноса на масичката в стил Луи Шестнадесети до еркерния прозорец и дръпна дългите до земята крепонени завеси.

Ярката слънчева светлина веднага го заслепи.

— Моля те, Лидия! Колко пъти трябва да ти повтарям? Никакво слънце на празен стомах.

Лидия не му обърна никакво внимание. Тази битка между тях продължаваше от години.

Иззвъня личният му телефон. Само най-близките му приятели знаеха този номер и той бе инструктирал Лидия никога да не се обажда, когато го търсеха на този телефон.

— Това е всичко — изгледа я многозначително.

Лидия не помръдна. Стоеше мълчаливо, със скръстени на гърдите ръце.

Телефонът отново иззвъня пронизително.

— Благодаря ти, Лидия.

Останал най-сетне сам, той взе античния френски телефон и произнесе късо:

— Да?

— Реджи? — пропя в слушалката Мишел.

— Да, скъпи. Какво искаш? Наистина съм зает.

— Обадих се в офиса ти, но казаха, че не си там. Вече минава единадесет…

— Мишел, имам едно съвещание и нямам време за празни приказки.

— Ами аз ти се обадих само да ти изкажа подкрепата и съчувствието си — обясни Мишел. — В днешния Таймс има една страхотна реклама, нали?

Нещата се променят, помисли си Реджи. И всичко заради тази Дани ди Портанова. Беше го съсипала. Беше му взела всичко и сега парадираше пред света.

Размаза малко конфитюр от сини сливи върху кроасана си.

— Бедничкият Реджи — продължаваше Мишел. — Какво смяташ да правиш с графинята?

Реджи грабна ножа, наплескан с ярковиолетов мармалад.

— Ще я погреба тази кучка!

 

 

От вечерта, в която ония убийци я бяха нападнали в дома й, Моника спеше лошо. Често се будеше от собствените си писъци по средата на някакъв ужасен кошмар с мъже, които опипват цялото й тяло. Един експерт по охранителните системи, с когото се бе консултирала, й препоръча някаква съвсем нова система.

— Скъпа е, но си заслужава парите — беше я уверил той.

— Ja, но напълно сигурна ли е?

— Нали знаете какво казват, мадам! Нищо на този свят не е сигурно, нищо, освен смъртта и данъците — бе й отговорил той.

Беше му казала, че ще трябва да помисли по въпроса. А междувременно всяка вечер, преди да си легне, проверяваше внимателно всички врати и прозорци в къщата.

И въпреки това не можеше да спи. Най-накрая се обади на лекаря си, който й изписа някакви сънотворни хапчета. За пръв път от седмици заспа дълбоко… толкова дълбоко, че не чу как някой счупи прозореца на таванското й помещение, не долови и скърцането на стълбите.

Не се събуди, докато натрапникът не влезе в спалнята й и не я разтърси здраво за раменете. Очите й се разшириха от ужас, когато го видя надвесен над нея с маска на лицето.

— Не, моля ви, не ме наранявайте — замоли се тя. Гласът й трепереше от неописуем ужас.

Мъжът се наведе, отметна настрани чаршафа и одеялото и раздра нощницата й. Тя видя ножа, усети натиска на острието върху гърдата си.

— Плати си дълговете или си мъртва — прошепна той и я поряза точно под зърното. — Същото ще се случи и ако се обадиш на ченгетата.

Но тя и сама съзнаваше, че не бива да го прави. Полицаите щяха да й обяснят как е проникнал престъпникът в къщата й, може би щяха да снемат и негови отпечатъци. И какво от това! — помисли тя, докато кръвта й оставяше петна по чаршафите. Това нямаше да й помогне да изплати дълга си. Трябваше й само една изключително успешна нощ в игралния дом. Или пък да изнамери отнякъде някой богат роднина, който да й завещае много пари.

Спомни си какво й бе казала Дани след смъртта на Нино. Промених завещанието си. Ако нещо се случи с мен, ти ще наследиш цялата компания и петдесет процента от авоарите ми.

Ако нещо се случеше с Дани…

 

 

 

Закъсняващата великолепна Дани ди Портанова… Защо постоянно закъснявам? Разположена на задната седалка на лимузината си, Дани си спомни Нино, който също рядко пристигаше навреме, да й се кара, че е пропуснала вдигането на завесата в Метрополитен, или пък че е трябвало да гледа първото действие от стаята за закъснели, вдясно от оркестъра.

Много бе искала да пристигне навреме за пресконференцията, която NBC и „Станли Дж. Муър продакшънс“ организираха, за да представят звездите от „Прелъстителите“. Но я бяха задържали в магазина. Управителката смяташе, че забелязаният напоследък лек спад в печалбата се дължи на многобройните кражби. Това я бе подтикнало да наеме по-многобройна охрана и да инсталира по-модерна охранителна техника. Дани подозираше, че управителката присвоява незаконно част от печалбата, но все още не можеше да установи как точно го прави. Ще трябва да обсъди проблема с Моника, веднага щом се върне в Ню Йорк.

Може би трябваше да поостане в магазина още малко, но се боеше, че ако не се появи на пресконференцията, Стан може да забрави да спомене „Графиня Дани“. Беше я поканил на събитието в присъщия си очарователен стил:

— Ела тук, хубава госпожо, ела тук и се поклони. Ти със сигурност го заслужаваш повече от някои от тези кур… жени.

Хубава госпожо! Предполагаше, че това е комплимент, макар да не бе кой знае какъв напредък в сравнение със скъпа, малката, бонбонче и прочее, типични за речника му.

— Пристигаме ли вече? — попита тя шофьора си. Бяха изминали четири години, откак бе открила магазина си на Родео драйв, но все още не можеше да се оправя из този град. От географска гледна точка, разбира се.

— Да, мадам. — Шофьорът й хвърли една ослепителна усмивка и я погледна в огледалото за обратно виждане.

Дани смяташе, че той е безработен актьор — както всички останали шофьори, сервитьори и секретарки в Холивуд. Но този не принадлежеше към групата на хубавките млади момчета. Той беше умопомрачително красив — тъмнокос и мускулест, а шофьорската му униформа щеше сякаш всеки момент да се сцепи от идеално пропорционалното му тяло.

Бяха се огледали един друг, когато тя излезе от хотел Бевърли хилс. Той стоеше до лимузината, готов да й отвори задната врата. Беше прочела одобрение и възхищение в тъмните му кафяви очи. И защо не! Тя изглеждаше страхотно и го знаеше.

Червената й копринена блуза с двуредно закопчаване съвсем леко загатваше цепката между гърдите й. Подплънките очертаваха широките й рамене и сочния й бюст. Червеният копринен панталон подчертаваше дръзко тънките й бедра и падаше леко надолу. Един свободен черен колан от кожа на алигатор допълваше тоалета, който бе част от лятната колекция на „Графиня Дани“ и бе идеален за меките и благоуханни дни на лятото на Лос Анджелис.

Насочиха се надолу по булевард Санта Моника. Дани хареса начина му на шофиране. Караше бързо, но плавно, беше уверен в себе си. А в леглото…?

— Как се казваш? — Попита го, макар да знаеше, че не бива.

— Джийн, мадам. — Отново й се усмихна в огледалото. Под момчешкия чар прозираше амбициозност и самоувереност.

Джийн…

Нямаше ли поне един човек в Холивуд с истинско име? Всички имена тук сякаш бяха едносрични — като Роб, Мел, Сийн, Кайл…

— Това истинското ти име ли е?

— Прякор. — Гласът му беше дълбок и изразителен.

Разбира се. Вероятно идваше от Юджийн. Можеше ли да си намери работа в телевизията с име като Юджийн?

— Как е цялото ти име?

Той се разсмя:

— Джани. Родителите ми са италианци. Израсъл съм в Малка Италия, Ню Йорк.

Сърцето на Дани сякаш спря за миг. Джани. Не минаваше и ден, в който да не си спомни за Нино. Усещаше отсъствието му в най-невероятни моменти — докато караше бързо по селските пътища край Роксбъри хауз, по средата на нощта, когато лежеше будна, безпокоеше се за бизнеса си и се нуждаеше от някой, който да я окуражи и разсмее… Не беше много сигурна дали още щяха да са женени, ако беше жив, но знаеше, че щеше да си остане най-добрия й приятел.

— Вие италианка ли сте, графиньо?

Дани си играеше с огърлицата си, като очертаваше с пръст многоцветните сапфири и свързващите ги масивни елементи.

— Не. Съпругът ми беше италианец. — Бързо смени темата. — Не се ли отегчаваш постоянно да чакаш хората, които возиш?

— Разбира се. Понякога. Но не и днес. Дадоха ми добра работа в една сапунена опера. Цяла сутрин съзнанието ми е заето със сценария. — Свали едната си ръка от волана и й показа сценария.

— От колко време си тук?

— Три години. Три дълги години. — Разсмя се. — Не би трябвало да се оплаквам. Късметът ми не беше чак толкова лош. Имах няколко реплики в „Бар Наздраве“, а веднъж играх ченге в „Тъжните очи от Хил Стрийт“. За мой лош късмет то трябваше да бъде убито още в първите минути на филма.

Дани се усмихна. Беше наистина приятен. Спряха на един светофар и Джийн погледна назад, за да се увери, че тя все още проявява интерес към разговора.

Пътуването май щеше да се окаже добра почивка между проблемите й в магазина и типичния за Холивуд налудничав спектакъл, който я очакваше след малко.

— Мислиш ли, че ще успееш?

Отговорът дойде незабавно.

— О, да! Аз съм упорито хлапе от Ню Йорк. Не са много нещата, които могат да ме уплашат. А и съм добър актьор. Просто няма как да не успея при тази комбинация. Не зная дали разбирате какво искам да ви кажа…

— Да — усмихна се Дани. — Разбирам. — Разбираше чудесно. Той притежаваше енергията и решителността, които бяха направили знаменитост от нея. А Дани се възхищаваше от всеки, който имаше куража да се пребори за щастието си.

— Имаш ли агент?

— О, да! Постоянно го подтиквам да действа, но… Нали знаете какви са правилата на играта…

— Добре, Джийн. Сега познаваш мен. Дай ми името и телефонния номер на агента си. А аз ще спомена името ти пред няколко човека, които познавам.

— О, това би било страхотно! Наистина ще съм ви безкрайно задължен.

— Не се безпокой за това. Харесвам хората, които вярват в себе си.

— Настина ви благодаря! Наистина! Стигнахме, графиньо — обяви той и отби от булеварда. — Хотел „Сенчъри плаза“.

 

 

Стан бе настоял конференцията да се проведе в президентския апартамент на „Сенчъри плаза“. NBC се оплакаха от огромните разходи, но нямаха никакво намерение да спорят с един от най-известните продуценти. Освен това Стан бе проявил необичайна щедрост, истински голям жест, и се бе съгласил да поеме по-голямата част от разходите. Можеше да си го позволи. Четири от петте му филма бяха постигнали огромен успех, а това шоу щеше да му донесе цяло състояние. Усещаше го с цялото си същество.

Най-напред мина пресконференцията, която се проведе в конферентната зала на долния етаж. Огромният паун на NBC, изрисуван в ярки цветове, ги гледаше от завесата, спусната зад подиума. По продължение на цялата сцена с огромни черни печатни букви бе изписан надписът „Стенли Дж. Муър продакшънс“. От NBC се бяха опитали да протестират, но бе тръснал: Ей, всичко трябва да е по равно. Един символ за вас, един — за мен. Настоял бе за надписа и за един плакат с изрисуван на него огромен човек, който да прилича леко на господин Клайн, стиснал в протегната си ръка висока телевизионна кула.

— Не — казаха от NBC и потръпнаха при вида на приличащата на фалос кула. — В никакъв случай.

Стан Мъжкаря бе отстъпил.

Десетте стола на подиума гледаха към шест редици столове, всичките запълнени от представителите на холивудската преса, както и от кореспонденти на Уименс уеър дейли и Нешънъл Инкуайър. Имаше и няколко журналисти от вестниците в Атланта, където щеше да се снима сериалът. Стан бе платил пътя им и искаше да е сигурен, че пресконференцията ще бъде отразена и в местните вестници.

Една млада хубава говорителка на NBC поздрави представителите на пресата и тъкмо се канеше да започне представянето на звездите от шоуто, когато Стан се изправи до нея.

Беше в стихията си. Представянето на актьорите беше негово право, най-важната част от пресконференцията. Нямаше да позволи на някаква тъпа курва, отрупана с перли, да открадне от славата и блясъка му. Не и след всички трудности, през които бе преминал по време на подготовката.

— Не се безпокой за това, скъпа — изрече любезно той. — Стан Мъжкаря ще се справи с всичко. — Избута я с лакът настрани, движение, което бе успял да усвои до съвършенство още като дете, когато играеше баскетбол в Източен Ню Йорк. Разположи се пред микрофоните, поприбра шкембето си и изпъна раменете си, скрити под еластичния костюм от Бижан.

Трябва да се позанимавам в гимнастическия салон, напомни си той. Насочи пурата си към момичето от Холивуд рипортър, което му се усмихваше от първия ред. Беше грозно като изтрита автомобилна гума, но предния месец в момент на слабост я бе ощастливил. Надяваше се да му осигури положителни отзиви в пресата. Дано поне в това да е добра. Защото в лизането не беше.

Половин час по-късно той приключи с представянето на последната от петте актриси — Джинджър Лий, миловидна и закръглена брюнетка. Джинджър щеше да изпълнява ролята на младо хубаво момиче, което се стреми да се омъжи в семейството на прелъстителите, за да може да поеме контрола върху вестникарската империя. Джинджър не беше най-талантливата старлетка в Холивуд, но, дявол да го вземе, циците й бяха големи като пъпеши.

Играеше си със златните копчета за ръкавели във формата на дебели хавански пури — подарък от жена му за рождения му ден. Който, разбира се, беше платен с неговата кредитна карта.

— Сигурен съм — изрече той в края на словото си, — че всички вие ще разберете защо очакваме такива големи неща от „Прелъстителите“. — Посочи гърдите на Джинджър Лий с пурата си и се захили на репортерите.

Мъжете зацвилиха от смях.

Жените завъртяха изразително очи и го изгледаха с погнуса.

Дебелашкият хумор на Холивуд.

Стан Мъжкаря беше известен първенец в това отношение.

 

 

 

Бъни се бе надявала, че ще получи покана за партито на Стан до момента, в който Дани си тръгна от офиса предния ден. Покана така и не дойде. Стан беше истинска свиня и тя не очакваше да я покани, но се надяваше Дани да осъзнае, че ако някой изобщо заслужава пътуването до Лос Анджелис, това бе тя, Барбара Хестър.

Дани й беше казала, че холивудските партита са скучни и тъпи, но Бъни знаеше, че я лъже. Тя просто не я искаше там. За каква, по дяволите, я мислеха тук? За част от прислугата? Тя притежаваше стил. Притежаваше класа. Освен това „Графиня Дани“ беше получила договора за „Прелъстителите“ само благодарение на нея и на всички онези отвратителни неща, които бе правила за Стан.

В четвъртък през нощта се събуди от зловещ кошмар, в който баща й и Джеремия я бяха изтъргували на Стан, заради възможността да участват в някое от телевизионните му състезания. В съня й те внимателно я оковаваха в един сандък, за да я изпратят в Лос Анджелис.

— Довиждане, Бъни, скъпа — изкрещяха баща й и Джеремия, само миг, преди да заковат сандъка.

Не успя да сподави гнева си и по време на закуската в „Хелмсли палъс“ с една млада жена от Института по цветовете — приятелство, което тя бе изградила много внимателно и поддържаше не по-малко грижливо. Една надеждна и сигурна информация за цветовете, които експертите в Института предлагаха за следващия сезон, изобщо нямаше да навреди. Вече бе получила не една и две полезни новини в замяна на скъпите почерпки и фалшивото си приятелство.

Срещите на закуска бяха тайното оръжие на Бъни. Беше ранобудна. Винаги е била. Беше в стихията си, когато всички останали още се прозяваха или току-що бяха станали. Но днес, макар че се усмихваше с най-сладката усмивка на Барбара Хестър, едва успяваше да прикрие обхваналото я напрежение. Нервите й бяха опънати като пружина на навит докрай часовник. Параноята я обхващаше подобно на океански вълни, които се разбиват в брега по време на опустошителен ураган.

Ами ако Стан и Дани се срещнеха на партито за един приятелски tete-a-tete^[4]? Ами ако Стан отвореше мръсната си противна уста и разкажеше на Дани истинската история на Барбара Хестър? Ами ако пратеше цялата й така внимателно измислена биография по дяволите?

Не. Не можеше да позволи това да се случи. Беше се борила дяволски упорито, за да се измъкне от мизерията на Мокасин ботъм.

Когато сервитьорът й поднесе сметката, Бъни вече бе взела решението си. Какво като нямаше покана? Щеше да отиде на партито на Стан, независимо дали той или Дани ди Портанова желаеха присъствието й там.

Измъчваше се от страхове и съмнения през целия път до офиса и нервно загриза ноктите си, докато асансьорът я отнасяше бавно до нейния етаж. Имаше толкова много работа… Няколко проблема тук, в офиса, а след това трябваше да бърза обратно, за да опакова багажа си. Вече знаеше какво точно ще облече. Ами аксесоарите?

Асансьорът спираше на всеки етаж. Бъни имаше чувството, че ще припадне. Трябва да се успокои. Всичко ще се нареди. Пое дълбоко въздух и за пореден път си напомни, че вече не е онази селяндурка от Мокасин ботъм. Трябва да отиде на козметик и да се погрижи за маникюра си. Можеше ли да си го позволи? Не я интересуваше. Поне веднъж в живота си ще направи нещо, без непрекъснато да брои парите си.

Забърза за кабинета си, като само за миг поспря до бюрото на Картър, за да вземе съобщенията.

— Запази ми билет за някой полет за Лос Анджелис. Трябва да съм там преди седем часа. Ангажирай ми стая за една нощ в — Дани винаги отсядаше в хотел Бевърли хилс, така че той веднага отпадаше — Бевърли уилшайър. И ми резервирай кола, която да ме чака на летището.

Картър изпадна във възторг. Кучката щеше да се махне от главата й за целия следобед.

— Първа класа ли искаш?

— Ти ли ще я платиш! — прекъсна я рязко Бъни. — Слушай, когато плащам със собствените си пари, ще пътувам втора класа.

Бързо провери календара си и видя, че няма насрочени срещи за деня. Добре. До понеделник трябваше да предаде на Моника доклад за напредъка на работата по разработката на дизайни за тапицерии. Ако закъснееше, Моника нямаше да й го прости. Щеше да напише доклада по пътя за Лос Анджелис. Представи си как седи в самолета и пише бързо със златната си писалка (подарък, разбира се) и всички в самолета разпознават в нея влиятелната и способна бизнесдама Марк Крос, каквато всъщност си и беше. Човек никога не знае до какво може да доведе една случайна или внимателно преценена и натъкмена среща.

Позвъни на Картър.

— Какво става с резервациите? Чакам.

Картър въздъхна.

— Работя по въпроса. Не мога да се свържа с Пан Американ.

— Или се свържи с тях, или позвъни в друга авиокомпания. И ми запази час при Жоржет Клингър за маска на лицето и маникюр. В единадесет или в дванадесет часа.

Картър просто не можа да повярва на ушите си. Барбара най-накрая беше превъртяла. Наистина ли си мислеше, че може да получи час за същия ден и то в петък сутринта? Нямаше търпение час по-скоро да разправи всичко на останалите секретарки.

Бъни тъкмо сортираше бележките си и се опитваше да реши какво да вземе със себе си, когато на прага на вратата й се появи изненадващо Моника.

Боже, като става? Моника прекрачваше толкова рядко прага на кабинета й — обикновено комуникираше с Бъни чрез писма.

— Добро утро, Моника — посрещна я Бъни. — Топло, нали?

— Най-сетне си дошла на работа. Gut.

— Имах среща на закуска. Какво мога да направя за теб? — От време на време обичаше да дразни Моника с внимателно и приятелско държане. Знаеше, че това я влудява.

— С кого имаше среща сутринта?

Да не би да я следи!

— С една приятелка от Института по цветовете. — Разбърка документите по бюрото си, давайки да се разбере, че е заета. Моника изглеждаше ужасно. Беше облечена в яркочервено и лицето й изглеждаше като варосано. И защо докосва постоянно с ръка гръдния си кош? Бъни се надяваше, че няма да получи точно сега, в нейния кабинет, сърдечен пристъп. Нямаше никакво намерение да се прави на Флоранс Найтингейл^[5].

— Виж, Барбара — започна Моника, — днес трябва да си тръгна по-рано. Господин Чен, мениджърът на фабриката ни в Хонконг, е в града. Искам да го заведеш на вечеря. Където решиш. — Моника се усмихна с възможно най-приятната си усмивка. Знаеше, че Барбара обича да се храни за сметка на компанията. Само сметките си за пране не беше включила още в докладите, с които оправдаваше разходите си.

По дяволите! — помисли Бъни. От толкова време дебнеше удобен случай да се срещне с господин Чен. Беше готова да се подмаже на всеки, за когото смяташе, че може да й помогне по някакъв начин. Днес обаче имаше много по-важна задача.

— Съжалявам, Моника, скъпа. Много бих искала да ти помогна, но вече имам други планове.

Моника отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, а после сви рамене и се обърна да си ходи.

— Барбара! — извика от бюрото си Картър. — Запазих ти билет за Пан Американ. Полет 8–11 от летище Кенеди в четири следобед. Ще бъдеш в Лос Анджелис в шест и петдесет тяхно време. Запазих ти и стая в Бевърли уилшайър.

По дяволите! Колко пъти беше казвала на Картър да звъни по интеркома, вместо да крещи така, че всички да разберат плановете й.

— Заминаваш за Лос Анджелис? — обърна се Моника, притиснала ръка към гърдите си.

— Да, заминавам — отговори й сладко Бъни, готова всеки момент да пусне бомбата. — Отивам на партито по случай договора на „Прелъстителите“. Ти не си ли поканена?

Моника не обърна внимание на язвителния въпрос.

— Приятно прекарване! — Хвана широкото си ленено сако и го загърна плътно около тялото си, сякаш се опитваше да се предпази от следващото нападение на Бъни. Стисна зъби и излезе от кабинета.

Сложи ръка на гърдите си. Под копринената блуза раната я болеше и непрекъснато й напомняше за кошмара на отминалата нощ. Стисна зъби, за да не се разплаче. Трябва да бъде силна. Трябва да открие някакво разрешение на проблема. Трябва да успее да намери тези пари. Беше получила и второто предупреждение. Не можеше да разчита на трето.

Как бе допуснала да натрупа такива огромни дългове? И защо не можеше да разполага със своя дял от богатството на Фон Райх? Та той й принадлежеше по рождение! Проклета да е майка й!

Проклета да е и Дани! Откога бе станала толкова близка с Барбара? Нима е била така погълната от собствените си проблеми, че да не забележи, че Дани я отбягва? Дани се беше отнасяла винаги с присмех към Холивуд. Винаги бе казвала, че там всички са скъпа, бебчо, бонбонче.

Така де! По-добре бебчо и бонбонче, отколкото да те наричат кучка и да държат нож, допрян до гърдите ти.

Ние сме късметлийки, ja?

Nein, Дани, nein.

Моника запали цигара, вдигна телефона и се обади в „Удсток ин“ във Върмонт, за да потвърди резервацията, която бе направила за уикенда. Имаше нужда да се махне от Ню Йорк за няколко дни и да помисли. Да обсъди възможностите си. Да се стегне малко. Да събере сили, за да се пребори с кошмара, който я преследваше денонощно.

Как щеше да събере парите?

 

 

 

Когато влезе в конферентната зала, Дани хвана последните няколко думи на Стан по отношение на бюста на Джинджър Лий. Не показа дори и с трепване на клепачите си, че го е чула. Преди много време беше разбрала, че най-добрият начин да се справя с безвкусните шеги и тъпите забележки на мъжете, беше просто да не им обръща внимание. Ако и това не помогнеше, знаеше как да отговори така, че да сложи шегобиеца на място.

Дани махна с ръка на репортерката от Уименс уеър дейли — познаваха се добре от години — и бързо се отправи към сцената, като отметна назад гъстата си черна и вълниста коса.

Стан тъкмо се канеше да предложи на репортерите да оставят въпросите си за по-късно, когато ще могат да поговорят спокойно на чаша питие в ръка. Но срещна погледа на Дани и промени намеренията си. Реши, че ще е по-добре да я представи. От всичко, което бе слушал за нея, му бе станало ясно, че тая кучка винаги държи да получи това, което са й обещали.

Насочи пурата си към нея.

— Дами и господа, бих искал да ви представя дизайнерката на костюмите на сериала, графиня Дани ди Портанова. Тази миниатюрна дама ще изпрати Нолан Милър в забвението.

Дани се усмихна учтиво, но вътрешно кипеше от гняв. Нямаше нужда да бъде сравнявана с Нолан Милър или с когото и да било друг. Как се осмелява този тип! А що се отнася до глупостта с миниатюрната дама… Приближи нарочно до Стан. С шестсантиметровите си токове Дани се извисяваше на няколко сантиметра над него.

— Благодаря за милите думи, Стан. Признавам си, че съм талантлива, но не мисля, че някой друг до този момент ме е наричал миниатюрна.

Всички се изсмяха. Всички, с изключение на Стан.

— Имате ли въпроси?

Лицето на Стан се наля с кръв. За коя, по дяволите, се мисли тази уличница! Как си позволява да дава думата на журналистите за въпроси! Та тя засенчваше истинските звезди.

Една от репортерките вдигна ръка.

— Графиньо — започна тя, — костюмите, които ще изработите за „Прелъстителите“, само за сериала ли ще са предназначени или ще бъдат пуснати и на пазара?

Дани се усмихна с прословутата си лъчезарна усмивка.

— Разбира се, че ще бъдат. Започнах бизнеса си, защото виждах, че никой не предлага на американските жени дрехи, които са едновременно изискани, елегантни и удобни. Моите клиенти са много ценни за мен и аз няма да ги изоставя заради телевизията. Напротив, ще направя така, че телевизията да работи в тяхна полза.

Стан се изкашля нервно.

Приятелката на Дани от Уименс уеър дейли се изправи:

— Дани, какви цветове ще се носят тази година?

— Ярки, смели цветове, Клер. Това ще бъде годината на червеното, златистото, зеленото, виолетовото… всички ярки и наситени цветове. В „Графиня Дани“ наричаме този цвят — тя посочи костюма си — „Фантастична обичка“^[6].

Стан задъвка яростно пурата си. Тези идиоти тук трябваше да говорят за шоуто му, а не за някакви си цветове. Кой го бе грижа с какво се обличат американските жени!

— Храната и напитките са сервирани на горния етаж в президентския апартамент — обяви той. — Можете да хвърлите по един поглед на спалнята, докато сте там. Президент Рейгън и Нанси спят в нея, когато идват в града. Макар че се съмнявам дали изобщо слизат тук. — Стан гръмко се разсмя.

Репортерите се изправиха и се отправиха към асансьорите.

Стан се обърна към Дани.

— Страхотна изява, скъпа — избъбри той и я потупа по бузата. — И Джоан не би могла да се справи по-добре.

— Джоан? — Дани се чувстваше така, сякаш непременно трябваше час по-скоро да дезинфекцира бузата си.

— Колинс, малката, Колинс.

Дани едва успя да се усмихне. Защо след всеки разговор със Стан изпитваше желание да се изкъпе?

— Слушай, Стан. — Дани се огледа, за да се увери, че никой не може да подслуша разговора им. — Мисля, че е най-добре да си изясним нещо.

— Да, малката? Какво си си наумила? — Защото на него дяволски много му се искаше да я изчука.

— Можеш да ме наричаш графиньо или Дани, но не искам да се обръщаш към мен с малката, бебчо, миниатюрната дама, хубавата дама или каквото и да било друго обръщение от многобройния ти запас. Разбра ли?

Стан изглеждаше наранен.

— Разбира се. Добре, беб… искам да кажа… Дани. Ей, не съм искал да те засегна, нали знаеш… Това е просто мой начин да изразя приятелските си чувства.

— Разбирам го, Стан. Но нека опитаме моя начин.

Упорита кучка! Стан уважаваше такива жени. Дори и когато го дразнеха. Последва я към асансьора. Не можеше да свали поглед от задника й. Стан Мъжкаря умираше от желание да й го начука.

Представителите на пресата обикаляха из апартамента, тъпчеха се със сандвичи с осолено телешко месо и пастърма, и с туршия и салата от зеле, пиха бира, концентрати и диетична кола. Стан поръча за себе си обичайното мартини с водка — много сухо, със съвсем малко лед, и Перне за Дани.

— Нещо по-силно от това? — Изглеждаше разочарован.

— Не, благодаря. — Все още не бе яла нищо, а се очертаваше един твърде дълъг и изморителен ден.

— Да пием за нас, бе… Дани. — Стан вдигна чашата си и пресуши мартинито на две глътки, още преди Дани да успее да отговори каквото и да било. След това се оригна. — Не беше лошо, нали? — Огледа присъстващите в помещението. — Но истинският купон ще бъде довечера. У дома. Ще дойдеш, нали?

— Поне такива са плановете ми. — Опита се гласът й да прозвучи колкото може по-учтиво. Отговорът й беше достатъчно уклончив. Просто за случай, че променеше решението си в последния момент. Партито щяло да бъде забавно. Как пък не!

Всички холивудски купони бяха еднакви. Имаше или прекалено много кокаин, или прекалено много глупаци. А твърде често и двете. Гостите уговаряха сделките си, докато се тъпчеха с хайвер и гъби, пълнени с миди, и всеки се надяваше да впечатли останалите, като сравнява непрекъснато партито с това, от което току-що си бил тръгнал. Разговорите се въртяха около това кой бил дошъл и кой не се бил появил. Работата на персонала и на цветарите беше предмет на особено внимание.

Дани се чудеше как Кайл Лорд изобщо можеше да понася всичко това… Той изглеждаше като у дома си в подобна обстановка.

Рекламата и популярността на компанията й бяха единствената причина, заради която се бе съгласила да участва в този цирк.

— Ще ме извиниш ли, Стан? Трябва да се обадя в офиса си.

— Разбира се. Ако се нуждаеш от спокойствие и уединение, можеш да ползваш телефона в банята. Тъкмо ще можеш да свършиш повече неща едновременно — изхили се Стан.

— Благодаря, Стан.

Тя затвори вратата на банята, за да изолира долитащия отвън шум.

Ланс отговори веднага на позвъняването й: Офисът на „Графиня Дани“.

— Здравей, Ланс! Как я караш?

— Дани! Как е животът в Холивуд?

— Очарователен, скъпи. Просто очарователен.

— Поне не си загубила чувството си за хумор.

— Ами… стана ми по-весело, като чух сърдечния ти глас.

И беше напълно искрена. Слава богу, Ланс сякаш бе започнал да се възстановява от шока след ужасното изпълнение.

— Нещо ново?

— Не. Нали знаеш как е в петъчните следобеди през август. Топло като в ада и спокойно и тихо като сексуалния ми живот. От агенцията изпратиха няколко проекта за реклами. Искат одобрението ти. Обади се Дон Мело. Иска да обядвате заедно. Видя ли се вече с Кайл Лорд?

Тя пренебрегна въпроса.

— Ще ме свържеш ли с Моника?

— Тя си тръгна веднага след обяда. Заминава някъде за уикенда.

— Остави ли телефонен номер?

— Не, просто си тръгна.

Много странно. За сетен път се зачуди какво става с Моника.

— Добре. Ами Барбара? Наблизо ли е?

— Не. И тя си тръгна рано.

Дани се ядоса. Знаеше, че в петък няма много работа, но поне едната от тях трябва да е в офиса.

— Е, радвам се, че поне ти си останал да браниш крепостта.

— О, забравих да ти кажа — в гласа му прозвуча досада, — около петнадесет пъти се обажда Джак.

Сърцето на Дани замря. Трябва да измисли някакъв начин да се отърве от него веднъж завинаги. Връзката им отдавна бе надхвърлила границите на първоначалните й намерения. Изпитваше съчувствие към него, но в тази връзка нямаше бъдеще и тя не виждаше смисъл да я продължава. Всъщност той дори й бе направил едно предложение, точно преди тя да отлети за Лос Анджелис.

— Честно, колко пъти се обади?

— Поне пет или шест.

— Благодаря, Ланс. Ако Моника се обади, моля те, предай й да ми позвъни веднага. Имам проблем в магазина на Родео драйв и искам да поговоря с нея за това. Приятен ти уикенд! Ciao!

Приседна на ръба на ваната и подпря брадичка на дланите си. По дяволите! Беше ужасно изморена. В живота й нямаше нищо, което да балансира умората и напрежението. Парите, властта и славата бяха чудесни, но напоследък все по-често й се струваше, че се опитва да носи твърде много дини под една мишница. И то почти без ничия помощ.

Моника се държеше като шизофреничка, но Дани знаеше, че тя много държи на уединението си и не се осмеляваше да й задава въпроси, макар че беше най-добрата й приятелка. Само че вече не ставаше дума за личния живот на Моника. Каквито и да бяха притесненията и терзанията й, те започваха да оказват влияние и върху професионалните й задължения. А това вече съвсем определено интересуваше Дани.

Погледна косата си в огледалото, изми лицето си и си сложи малко пудра. Смяташе да се върне в Ню Йорк на следващия ден следобед, но може би ще трябва да си вземе един свободен ден, да се поразходи до Кармел и да се поразтовари. Имаше нужда от един ден, в който да не мисли абсолютно за нищо.

Коктейлът продължаваше с пълна пара. Петте звезди на „Прелъстителите“, заобиколени от журналистите на NBC, непрекъснато повтаряха колко са развълнувани, че вече са част от голямото семейство на „Станли Дж. Муър продакшънс“ и NBC, възторжено изразяваха увереността си, че това шоу ще се превърне в страхотен, недостижим хит. Някой попита Джинджър Лий как е получила ролята на Роксана. Тя се изчерви, бързо погледна към Стан, а след това се изхили, направи един голям балон с дъвката си и показа ослепително белите си зъби.

— Чрез агента ми, разбира се.

Лейн Кларк, другата звезда на „Прелъстителите“, забърза напред и се изпречи на Дани.

— Графиньо, много се радвам, че мога да ви поздравя — взе да припява възторжено тя, приковала поглед в огърлицата на Дани. — Ужасно съм развълнувана от мисълта, че ще обличам дрехи, изработени по ваш дизайн. Надявам се, че планирате за мен нещо секси и в същото време изтънчено и изискано.

Лейн Кларк изпълняваше ролята на една стисната дама от хайлайфа, която си пада по къдричките, воланчетата и ненужните украшения. Секси и изтънчена? Не и според сценария.

— Костюмът ви е божествен — продължи Лейн и опипа с ръка материята, от която бе изработен. — Коприната е просто невероятна, не мислите ли?

— Да, разбира се. Можете да си купите същия костюм от магазина ми на Родео драйв. — Защото няма да получиш безплатен костюм от шоуто.

Приятелката й Клер се приближи с още четири-пет други репортери. Имаха много въпроси към Дани и затова тя зае любимата си поза — подпря единия си крак на един стол и се отдаде на любимото си занимание — да обяснява на света защо „Графиня Дани, Inc.“ е номер едно в областта на модата.