Джорджия Рей
Богата жена (13)

Глава седма

 

Реджи остави ключовете си на масичката във фоайето на апартамента си и въздъхна уморено с облекчението на храбър воин, изпълнил дълга си на бойното поле. Изхлузи от подутите си крака италианските обувки, ръчна изработка, и ги остави в средата на фоайето. Прислугата щеше да ги прибере.

Под бдителните погледи на няколко огромни на ръст бодигардове бе прекарал целия следобед зад щанда на наскоро открития в Блумингдейл представителен отдел на козметиката на „Господин Реджи“, който лансираше на пазара новия парфюм „Господин Реджи“. Единственото, за което си мечтаеше в този момент, бе да се потопи в топлата вана, да облекчи болката на уморените си кости, да отмие от себе си милионите бактерии и бацили, предадени му от хората, които цял ден се бяха тълпили около него, за да споделят славата му.

Благодарение на чудесното време през този пръв пролетен ден представянето на парфюма бе задминало и най-оптимистичните прогнози на Блумингдейл. Опашката от купувачи се бе проточила чак до изхода на Лексингтън авеню. Някои от най-заклетите му почитателки (тези, които се обличаха само с дрехи на „Господин Реджи“, господ да ги благослови!) търпеливо чакаха реда си, за да поговорят с легендарния моделиер. Тълпи от най-обикновени граждани се спираха по пътя си, за да зърнат, макар и само за миг, частица от истинския нюйоркски блясък и разкош. Реджи едва ги понасяше, отвращаваше се от потните им лица, от отвратителните им прически, от полиестерните им блузи и от алчните им усмивки. Всички те бяха толкова груби — типични представители на средната класа, които му напомняха за семейството му, което бе зарязал в Куинс.

Тълпяха се около него за автограф, целуваха го, потупваха го по ръката, докато най-накрая си помисли, че всеки момент ще припадне. Но да се бръкнат за сто и петдесет долара, за да купят парфюма му? Ами! С нетърпение очакваше мига, в който ще може да се отърве от тях. Но за нещастие, до такава степен бе пропит от миризмите на безвкусен грим и евтини парфюми, че самият той миришеше така, сякаш току-що бе излязъл от някой долнопробен бар във Вилидж.

Помъкна се нагоре по спираловидното стълбище към третия етаж на апартамента, където се намираха спалнята и всекидневната му.

Всекидневната, както и останалата част от къщата, представляваше разкошна смесица от ламперия от крушово дърво, махагон, месинг, масички от стомана и стъкло и скъпи китайски килими. Стените бяха запълнени с правена по поръчка библиотека, претъпкана с най-добрите бестселъри с твърди корици, които в голямата си част дори не бяха разлиствани. Зад един античен японски параван бяха разположени телевизор и видеомагнетофон, на който Реджи въртеше някоя от стотиците си видеокасети, една част от които бяха откровено порнографски. Зад паравана имаше и един скъп велосипед, който Реджи се кълнеше, че ще използва, но не го бе правил никога досега, и маса за рисуване с натрупани по нея скицници и моливи, които също почти не се използваха.

Не че не му се искаше да скицира нови модели. С удоволствие би го правил. Проблемът беше в онези копелета от „Мегакорп“. Бавно и подмолно те започнаха да се ориентират към моделите на различните дизайнерски студиа и все по-често пренебрегваха неговите творения. Реджи беше изненадан неприятно от този факт и не се поколеба да сподели разочарованието си с Франк Гладстоун. Защо, по дяволите, бяха купили компанията му, ако не заради моделите му? В края на краищата той беше геният, от когото зависеше успехът на компанията.

— Но разбира се, че е така — тихо го увери Франк Гладстоун, докато през цялото време си мислеше: Купихме името ти и имиджа ти, надут глупак такъв! — Ти си движещата сила зад всеки модел, който вижда бял свят в тази компания.

От време на време от „Мегакорп“ му подхвърляха по някой по-голям кокал — скъпи екскурзии, за които те поемаха всички разноски, из Ориента, Египет, Карибието, Бразилия, Таити, уж за да попие от атмосферата на тези екзотични места и да се вдъхнови за нови модели. Нищо подобно! От него се очакваше само вдъхновението, а изпълнението се възлагаше на дизайнерите из многобройните студиа и подразделения на компанията.

При заплатата, която получаваше, Реджи не се осмеляваше да се оплаква твърде често, макар че много би му се искало да види поне един от членовете на борда на директорите на „Мегакорп“ да се поизпоти над някое от тези безкрайни рекламни представяния на продуктите им.

Той съблече шития си по поръчка жълтеникавокафяв костюм, свали лилавата си копринена вратовръзка и чорапите в същия цвят и се провикна:

— Ра Ра! Реджи вече си е у дома!

Възбуди се само при мисълта да се чука с Ра Ра в голямата вана с джакузи, докато топлите водни струи масажират голите им извиващи се от страст тела. Реджи стисна втвърдилия се мигновено пенис, потърка го нежно веднъж, дваж…

— Ра Ра… — простена, разкъсван от желание.

Момчето не се представяше така добре както в началото, така добре, както бе длъжно да го прави, като се имат предвид парите, които Реджи плащаше за услугите му. На тази цена той трябваше да е готов да се чука всеки път, когато Реджи пожелаеше — и по два пъти на ден дори, ако наистина му се искаше.

Ядосан, той изкрещя:

— Ра Ра! Къде си, по дяволите!

Никакъв отговор.

Фактът, че Ра Ра не бе намерил време да бъде заедно с него в един толкова важен момент, като представянето на новия му парфюм, бе достатъчно красноречив. Но този малък използвач можеше поне да си остане вкъщи, за да го поздрави с успеха.

Реджи натисна бутона на интеркома и позвъни на Лидия, която се намираше на долния етаж.

— Si, Senor^[1] Реджи?

— Къде е Ра Ра?

— Не зная, Senor. Може би е на курс по актьорско майсторство…

Актьорско майсторство!

Майната му! Напоследък в главата на Ра Ра се въртеше налудничавата мисъл да става актьор. Пълна глупост! Актьорите водеха кучешко съществувание — постоянно биваха преценявани, отхвърляни, унижавани. Направо професия за мазохисти!

— Не ставай глупав — го бе посъветвал Реджи, когато Ра Ра спомена за пръв път, че се е записал в този курс. — Защо ти е? Ти няма да станеш актьор.

— Скучно ми е. Отегчен съм. Имам нужда от някакъв стимул в живота.

Реджи премигна:

— Мисля, че аз съм достатъчно стимулиращ. Освен това би могъл да се грижиш за пазаруването и да се занимаваш в гимнастическия салон. Повечето момчета умират да се занимават точно с това.

— Ти ми говориш за начин на живот. А аз искам кариера.

— Ти имаше кариера — напомни му строго Реджи. — И аз платих доста скъпо, за да те накарам да се откажеш от нея. Сега искаш друга кариера и предполагам, че очакваш да плащам и за нея.

— Не, мога да си позволя да си плащам уроците.

— Обзалагам се, че е така — отвърна подигравателно Реджи. — Знаеш ли какъв си ти, Ра Ра? Ти си дилетант, който прехвръква като пеперудка от едно хубаво нещо на друго. Е, добре! Карай! Посещавай шибания си курс! Изобщо не ми пука.

Пукаше му, разбира се, но не можеше да направи нищо. Обичаше Ра Ра, но дотолкова, доколкото изобщо бе способен да обича. И ако Ра Ра искаше да взема уроци — макар че, господ му е свидетел, той нямаше и най-минималния шанс да стане актьор, значи Реджи щеше да му позволи. По-добре, отколкото да виси в гимнастическия салон, където хубавките момчета редовно пъхаха визитки с телефонните си номера в джобовете на панталона му.

След всичките пари, които бе платил, за да задържи Ра Ра в леглото си, Реджи се надяваше, че това бе всичко, което красивите мъже пъхаха в панталона на приятеля му. Какъв кошмар — Ра Ра влюбен в някой друг мъж…

По дяволите ваната! Имаше нужда от питие. Викна в интеркома:

— Лидия! Донеси ми водка с лед.

Какво от това, че щеше да започне с коктейлите толкова рано! Какво толкова, по дяволите! Може дори да си смръкне и малко кокаин. Заслужаваше си го след всичко, което трябваше да изтърпи от Ра Ра и от онези идиоти от „Мегакорп“.

 

 

 

Магазинът на „Графиня Дани“ на Родео драйв най-сетне бе открит на втори май, с четири и половина месеца закъснение. Още първия ден обаче всички видни дами на Лос Анджелис се струпаха в магазина.

Дани не оставяше нищо на случайността. Преди магазинът да отвори врати за купувачи, тя отлетя на запад и в продължение на три седмици буквално живееше в бутика. Прекарваше по цял ден на телефона и искаше от приятелите си всевъзможни услуги. Години наред ги бе снабдявала с безплатни мостри на моделите си. Време беше да й се отплатят по някакъв начин.

Холивудските съпруги организираха закуски, обяди, тържествени вечери в нейна чест, не спираха да говорят за магазина й с приятелките си. Представители на модния елит на Лос Анджелис, движени от любопитство и от желание да бъдат винаги на гребена на вълната, често посещаваха сградата и изявяваха желание да направят нещо приятно на очарователната Дани ди Портанова.

Дани не даваше и пет пари за истинските им мотиви. Щом бяха готови да се върнат в магазина й и да похарчат там парите си, тя ги посрещаше с удоволствие. Ако не беше такъв краен максималист, ако не беше свикнала изцяло да контролира бизнеса си, тя може би щеше да остане доволна от продажбите през първия месец. Но Дани не беше човек, който би се задоволил с нещо по-малко от огромен успех. През юни отново отлетя на запад, за да предприеме още една рекламна атака и да обяви артикула, който щеше да се предлага без пари за привличане на клиенти.

Тя знаеше от собствен опит, че дори и най-богатите и претенциозни купувачи никога не се отказват от една изгодна сделка. Защо да не използва парфюма „Ослепителна мълния“, за да привлече още повече клиенти? Можеше да подарява по едно безплатно флаконче парфюм, което струваше по сто и петдесет долара унцията, на всеки клиент, чиято сметка надвиши две хиляди долара.

Мълвата се разнесе бързо и само през първата седмица продажбите се увеличиха с двадесет и пет процента.

— Ти си гений, Дани! — поздрави я Нино чак от Аржентина, където тренираше за ралито, което щеше да се проведе малко по-късно през месеца.

Беше заминал преди две седмици. Щеше да се завърне след още две в Ню Йорк и вече ужасно й липсваше.

— Нищо подобно — изрече скромно тя. — Просто познавам добре клиентите си. Какво ново в Буенос Айрес? Забавляваш ли се? Липсвам ли ти? Как мина денят ти днес?

— Да, липсваш ми. Да, забавлявам се. А денят ми мина чудесно. Напоследък съм толкова добро момче, че старите ми приятели просто не могат да ме познаят. Тук съм от две седмици и не съм посетил нито един клуб.

Това наистина беше промяна.

— Впечатлена съм, Нино. Иска ми се да можех да дойда при теб, но…

— Разбирам, скъпа. Не се безпокой. Може би на следващото рали — рече Нино. — И какви са клюките из Бевърли хилс?

— О, обичайните неща. Кой кого чука, кой кого мами. Нали знаеш. И като заговорих за чукане, сетих се, че в Ла Скала се сблъсках с един от старите приятели на Моника — Рик Флад. Последната му плоча е платинена. Довечера ще вечерям с него.

— Si? Bene! Кажи му, че Моника все още го обича.

— Какво? Какво, за бога, искаш да кажеш? Откъде би могъл да знаеш за тези неща?

— Скъпа, имам силно развито чувство по въпросите на любовта. А пък и светлинките в очите й при всяко споменаване на името на Рик са достатъчни.

Дани се зачуди дали Нино не е забелязал нещо, което е пропуснала. Моника наистина изглеждаше напоследък по-различна и винаги, когато се виждаха извън офиса, неизменно говореха само за бизнес. Кога за последен път бяха разговаряли за нещо лично? И двете бяха толкова заети…

— Кажи на Рик да се върне в Ню Йорк, si?

— Не — разсмя се Дани, — ще почакам ти да му го кажеш.

— Добре. Обичам те, скъпа. Ще ти се обадя утре.

— Да. И аз те обичам. И, Нино?

— Зная. Ще карам внимателно.

Чу го как се изхили, преди да затвори телефона. Много смешно! Често се питаше как се справяха съпругите на другите състезатели с ужасяващия факт, че мъжете им се излагат на смъртна опасност всеки път, когато излязат на пистата. Защо от всички други професии на този свят мъжът й трябваше да избере точно автомобилните състезания?

Защото беше Нино, ето защо!

Предполагаше, че може да е и по-лошо. Би могъл да пожелае да стане летец изпитател.

Само че това не беше кой знае какво успокоение…

 

 

 

Моника си вееше пред лицето с един лист от рекламите, които Айън МакАдам й бе дал, за да ги редактира и му върне до края на деня. Температурата в кабинета й беше около четиридесет градуса, а техникът казваше, че ще минат още ден-два, преди да намери частите, които му трябвали, за да поправи климатика. Умираше от желание да си иде у дома и да вземе един студен душ. Но трябваше да редактира рекламата, а след това и да провери производствените графици и компютърните разпечатки на сметките им. Нямаше край…

Обичаше работата си, но имаше дни като този, в който напрежението беше твърде голямо и тя заспиваше в служебния седан, който я връщаше у дома.

Жива щеше да се изпече в тази шибана горещина. Гримът й се бе превърнал в бежова вадичка, която се стичаше по врата й, а розовата й копринена риза беше мокра от пот. Когато един от счетоводителите й се обади, за да я уведоми, че е възникнал някакъв проблем с доклада за разходите на една от работещите в компанията, Моника бе готова вече да се разкрещи.

— Не можете ли да се справите сами? — В гласа й звучеше неприкрито раздразнение.

— Можем единствено да го проверим, госпожице Фон Райх. И понеже отчетът ни се струва надут и завишен, решихме, че това е нещо, за което трябва лично да поговорите със служителката.

Моника въздъхна. Като че ли си нямаше достатъчно грижи.

— Чий е отчетът?

— На Барбара Хестър.

Моника се усмихна. Добре, добре. Това може да направи горещината малко по-поносима.

— Добре — реши тя. — Ако ми изпратите документа, ще го прегледам веднага.

Когато пликът пристигна на бюрото й, тя отмести настрани компютърните разпечатки, прочете отчета с разходите и обърна особено внимание на забележките на счетоводителя. Барбара бе приложила две сметки от един и същ ресторант, отчитайки ги като един разход, независимо, че се бе хранила в този ресторант в два различни дни. Освен това бе посочила, че е обядвала и двата пъти с един и същ човек. Общата сума бе само сто четиридесет и осем долара, но счетоводителят бе приложил копия от други месечни отчети на Барбара, които показваха, че тя редовно отчита по-високи разходи.

Момичето или поддържаше твърде много бизнес контакти, или живееше за сметка на компанията. Моника подозираше, че истината е някъде по средата. Gut, щеше да изпита истинско удоволствие да понастъпи Барбара. Винаги бе изпитвала неприязнени чувства към това момиче, особено след онази нощ, в която се бяха срещнали в „При Лъки“. Ако можеше да я разобличи, още по-добре. Нямаха нужда от лукава змия, която да се промъква из компанията… особено пък такава, за която Моника подозираше, че най-вероятно е отровна.

 

 

Барбара, която изглеждаше измъчена и съсипана от горещината, почука на вратата на Моника и влезе.

— Искала си да ме видиш. — И се отпусна без покана в кремавия кожен фотьойл пред бюрото на Моника.

Моника избърса челото си с носната си кърпичка.

— Ja. От счетоводството ме помолиха да прегледам отчетата за разходите през последния месец. Струва ми се, че в този документ има едно сериозно несъответствие…

Бъни, вътрешно разтреперана от страх, слушаше внимателно, докато Моника изреждаше различните си обвинения. Трябваше да помисли повече, преди да надуе проклетия отчет. Как можа да постъпи толкова глупаво! Но приятелите й от други компании й бяха казвали, че всеки постъпвал така, че това се смятало за… необлагаем доход. А сега щяха да я уволнят и ще трябва да си търси друга работа, без препоръки, докато слуховете за скандала щяха да се мъкнат след нея.

Виждаше как всичките й мечти отиват по дяволите само заради няколко скапани обяда, които си бе позволила за сметка на компанията. По дяволите! По дяволите! По дяволите!

— И така — приключи Моника, — как ще обясниш отчета си при положение, че разписките ти са от две различни дати? И в двата случая си посочила един и същ гост — някой от Института по цветовете.

Бъни реши да рискува и да се опита да се измъкне с хитрост от цялата тази бъркотия.

— Всъщност — преглътна тя мъчително — всичко може да се обясни много лесно, Моника. Вечерях с моя позната от института два пъти. И двата пъти в „При Пиер“. Отчетох двете сметки заедно, защото така беше по-лесно… пък и понеже ставаше дума за един и същ човек, си помислих, че няма кой знае какво значение как ще бъде изготвен отчетът щом… щом всичко е законно.

Историята не звучеше твърде правдоподобно на Моника, но без да проведе няколко телефонни разговора просто нямаше как да докаже, че Барбара лъже. Ако обаче започнеше да звъни насам-натам, много лесно можеше да се изложи и да злепостави и себе си, и компанията.

— Ja — проточи тя, като все още отказваше да признае поражението си. — Сигурна съм, че си се постарала всичко да изглежда законно. Но те предупреждавам, Барбара. В тази компания се отнасяме много сурово към мошениците. Всяко едно провинение в бъдеще ще доведе до незабавното ти уволнение.

Бъни настръхна. Как се осмеляваше тази австрийска кучка да се отнася с нея по този начин, към нея, която е толкова ценна за компанията! Само че и тя можеше да й каже това-онова.

— Повярвай ми, Моника, числата са напълно реални и законни. Нямам намерение да проиграя шансовете си в тази компания заради няколко долара… но не бих могла да кажа същото за други хора.

— И какво точно искаш да кажеш с това?

— О, нищо… — Бъни се усмихна и взе да си вее с ръка. — Само се чудех как ли ще реагират Дани и банкерите, които ни отпускат пари, когато разберат, че един от членовете на компанията, отговорен за финансите й, губи собствените си пари на комар почти всяка вечер. Искам да кажа, че щом го правиш със собствените си… ами, кой знае…?

Моника изгледа студено Барбара. Това момиче представляваше много по-сериозен проблем, отколкото си бе представяла. Притежаваше невероятно самообладание.

— Чуй ме сега. Това, с което се занимавам в свободното си време, си е моя работа. То няма нищо общо с работата ми в компанията. Ясно ли е?

Бъни се изправи.

— Както кажеш, скъпа! Но съм готова да се обзаложа, че някой ден комарът ще попречи на работата ти. Auf wiedersehen^[2], Моника.

Моника зина изумено след Барбара, която излезе бавно от стаята й.

 

 

Позвъняването дойде в осем сутринта, тъкмо когато Дани тръгваше за работа. Беше един репортер от Ройтерс. Дани просто не можа да повярва на ушите си.

— Но вие сигурно вече знаете, графиньо. Някой трябва да ви се е обадил досега и…

Нино!

Катастрофа на автомобилното трасе.

Мъртъв.

В Буенос Айрес.

Не й достигаше въздух за дишане. Сякаш стените на спалнята започнаха да се накланят връз нея.

— Но… не разбирам. Трябва да има някаква грешка. Говорих вчера с него. Каза, че ще ми се обади днес, веднага щом свърши ралито.

— Ужасно съжалявам, че трябваше пръв да ви съобщя за злополуката — изрече с половин глас репортерът. — Добре ли сте графиньо?

Дани постави леко слушалката обратно на мястото й и се запрепъва навън. Елвира с пепелявосиво лице бързаше към нея през антрето.

— Мадам, току-що пуснах телевизора да чуя новините и…

— Не — прошепна Дани. — Това не е вярно. Не може да бъде вярно.

По лицето на икономката се застилаха сълзи и Дани също се разплака.

— Може би е някаква грешка, Елвира… Може да е бил някой друг. Споменаха ли името му?

Икономката, която обичаше Нино като собствен син, кимна безмълвно. Само здравите й, протегнати напред ръце попречиха на Дани да се строполи на пода.

Сбъднали се бяха най-лошите й кошмари. Нино бе участвал с още двадесет състезатели в рали в Буенос Айрес пред публика от петдесет хиляди запалянковци. Оставали още три обиколки до края. Нино карал редом с някакъв шведски пилот. Двете коли приближили опасния завой в северния край на пистата. Тъкмо когато шведския пилот завивал, Нино спукал гума. При сто и седемдесет мили в час колата на Нино Алфа Ромео типо 33 се завъртяла, започнала да се преобръща по трасето, докато накрая избухнала в пламъци.

Бил е мъртъв още преди да го извадят от полуизгорялата кола.

Следващите няколко часа бяха запълнени с трескава дейност и нескончаеми телефонни разговори. Дани наблюдаваше всички като в мъгла, с притъпени от мъката сетива. По някое време се появиха баща й и Юнис, след това дойде и Моника, която изглеждаше съкрушена. Тримата се скупчиха около Дани и се опитаха да я закрилят, доколкото това бе възможно, от пороя телефонни обаждания и телеграми, който заливаше апартамента.

— Роберто… Роберто знае ли? — попита Дани баща си. — Някой казал ли му е?

— Да, да — успокои я Морис. — Не се безпокой, за всичко сме се погрижили.

Не й каза, че семейство Ди Портанова веднага бяха поискали тялото на Нино. Бяха изпратили самолет в Буенос Айрес и обгорелите му останки вече бяха пренесени в Лейк Гарда, където щеше да бъде погребението. Много малко погребение, както един от членовете на фамилията бе информирал студено Моника. Семейството би предпочело вдовицата на Нино да не присъства.

— Семейството може да си гледа работата — бе отговорила Моника. — Дани беше съпруга на Нино и тя ще присъства на погребението, независимо дали това се харесва на Роберто или не.

За пръв път в живота си Дани остави, без да протестира, другите да се грижат за всичко.

— Не мога да разговарям с никого — повтаряше непрекъснато тя. — Съжалявам. Кажете им, че съжалявам.

Донесоха й храна на един поднос, но тя не можа да хапне нищо. Морис пое личните разговори, Юнис се справяше с пресата, а Моника уреждаше пътуването и се опитваше да контролира работата в офиса. Дани седеше в библиотеката, главата й се пръскаше от болка и непрекъснато си мислеше: Първо мама, сега и Нино…

Отчаяно се опитваше да си обясни причините за смъртта му. През целия си живот той си бе играл с опасностите. Танцувал бе върху кратера на действащ вулкан, предизвиквайки съдбата да го бутне вътре. Най-накрая съдбата бе победила и той бе намерил смъртта си, докато правеше това, което обичаше най-много. Само че подобна мисъл не бе голямо утешение в този момент, в който цялото й същество копнееше да го види и да го докосне. Тя веднага си бе признала, че бракът им бе съвсем различен от идиличната, бляскава приказка, която журналистите рисуваха пред обществеността. Но Нино беше първата й любов и единствения мъж, с който бе спала. Не бе преставала да го обича дори и през най-тежките и трудни моменти от брака им. А сега вече го нямаше. Никога повече няма да го види отново, никога няма да чуе гласа му, никога няма да го почувства до себе си, когато нощем се обръща в леглото си. И, о, боже, болката от мисълта, че имаше да му казва толкова много неща, които сега щяха да си останат недоизказани…

 

 

Самолетът стоеше на пистата на летище Кенеди като самотен мълчалив часовой в очакване да започне дългото пътуване до Италия. Екипажът бе приключил с последните проверки, а цистерната с гориво, която го бе заредила за полета, се отдалечаваше бавно.

Тъмносинята лимузина със затъмнени стъкла се движеше бързо по бетона, като избягваше многобройните представители на медиите, които висяха по оградата със своите камери и фотоапарати. Лимузината спря до самолета и шофьорът излезе, за да отвори задната врата. Моника, облечена в черно, излезе първа и се обърна да помогне на Дани.

Дани, също цялата в черно, с подути очи, скрити зад огромните тъмни очила, се измъкна бавно от колата. Приличаше на сомнамбул. Докато се изкачваше по стълбата на самолета, се препъна и ако Моника не се бе оказала точно зад нея, сигурно щеше да падне.

Беше в това състояние от момента, в който целият свят сякаш бе започнал да се руши около нея след фаталния телефонен разговор. Трепереше толкова силно, че не можеше да върви без чужда подкрепа. Но кой знае защо, качването й на борда на самолета, който бе откарал Нино до Буенос Айрес, й донесе малко утеха. Ето тук, до любимия му стол, бе книгата, която сигурно бе чел по време на полета — биографията на Чърчил. Все още бе отворена на страницата, на която я бе оставил. Един резервен шлем стоеше върху ореховия скрин в кабината до пилотската.

Тя отиде до спалнята и взе една поставена в рамка тяхна снимка, на която двамата се излежаваха край басейна, държаха се за ръце и се усмихваха един на друг. Не можеше да си спомни кога точно се бяха снимали, но и двамата изглеждаха доволни, а това бе единственото, което имаше значение в момента.

— Дани? — Моника подаде глава през вратата. — Морис и Юнис току-що се качиха на борда. Готови сме за излитане. Добре ли си?

Как й се щеше хората да престанат да й задават този въпрос. Не знаеше как да им отговаря, защото да им каже истината означаваше да ги изплаши, да им разкрие агонията, разкъсваща душата й.

Когато Софи умря, Дани истински бе страдала и тъгувала за майка си. Но след дългото и мъчително боледуване на Софи, смъртта изглеждаше почти като избавление. А смъртта на Нино беше напълно различна, тя бе някаква жестока, нелепа грешка.

 

 

В момента, в който кацнаха в Италия, Дани бе нападната от пресата. Цяла група бодигардове се опитваха да я предпазят от камерите, микрофоните и ярките светлини, но беше просто невъзможно да се измъкнат от сатанинската им изобретателност и настойчивите погледи. Над главите им кръжаха хеликоптери с журналисти, вестникари на мотоциклети ги преследваха през целия път до параклиса на семейство Ди Портанова в Лейк Гарда, където щеше да се отслужи заупокойна служба.

Параклисът беше препълнен с хора, стекли се от цялата околност, за да изразят последната си почит към сина на Роберто ди Портанова. Заобиколена от Моника и Юнис, и от Морис, който пристъпваше ядосан зад тях, Дани взе да си проправя път напред. Един от разпоредителите, който очевидно е бил предупреден за пристигането им, се приближи бързо до тях и препречи пътя им. Започна да се кланя и да клати глава, като се опитваше да им обясни, че за тях са запазени места на последния ред на параклиса.

Тази нечувана дързост шокира Дани и тя, излязла изведнъж от обхваналото я вцепенение, яростно се загледа в мъжа, който очевидно бе един от лакеите на Роберто.

— Аз съм вдовицата на Нино. Искам да седна с останалата част от семейството — заяви тя.

Човекът закърши нервно ръце.

— Много съжалявам. Не е възможно. Вие не принадлежите към тази църква. Трябва да седнете отзад… Моля ви, бъдете така добри и ме последвайте.

Нямаше смисъл да спори повече, реши тя с мрачно примирение. Заради Нино не биваше да прави сцени на погребението му. Дължеше му го.

Шестима носачи, от които Дани не познаваше нито един, внесоха богато украсения орехов ковчег и го понесоха по пътеката. След тях вървеше Роберто, следван от Бенедета и трите сестри на Нино, всичките забулени в плътни черни воали.

Роберто видя Дани веднага щом влезе в параклиса и я прокле наум заради наглостта й да се появи на погребението на сина му. Беше сигурен, че тя по някакъв начин е отговорна за злополуката. Може би се бяха скарали точно преди ралито и рефлексите на Нино са били притъпени, а преценките му — неверни. Та кой мъж би могъл да мисли нормално, ако е женен за такава жена! От самото начало на брака им му бе създавала само проблеми. Нино заслужаваше нещо много по-добро, но сега вече беше прекалено късно.

Погледна към жената, която седеше редом с вдовицата на сина му, и сърцето му подскочи. За момент си помисли, че тя бе… но не, тази беше много по-млада. А след това си спомни, че дъщерята на Карола работи с жената на Нино. Каква ирония. Знаеше ли еврейката, че с парите на Фон Райх са били построени пещите, в които бяха изгорени толкова много нейни сънародници…

Той пристъпи напред и семейството бавно се отправи към запазените за тях места до олтара.

Носачите поставиха ковчега на Нино на една платформа пред олтара, където свещеникът го благослови със светена вода и тамян. След това той тържествено започна на италиански католическа литургия, с която предаваше тленните останки на Джани ди Портанова на църквата, а душата му — на небесния отец.

Дани се чувстваше потисната от горещината и от силния мирис на тамян. Беше й трудно да свърже човека, когото бе обичала, с ритуала, който се извършваше в тази малка църквица. През сълзи видя семейството, което пристъпи напред за Светото причастие. Роберто, след това майката на Нино и трите му по-големи сестри. Жените й бяха почти непознати. По всяка вероятност едва ли щеше да ги види отново или да разговаря някога с тях. Струваше й се странно, но в този миг тя ги чувстваше много по-близки, отколкото когато и да било преди. Ако само можеха всички да седнат заедно, да споделят спомените си за момчето и за мъжа, когото бяха обичали толкова силно… Но те дори не я бяха поканили да се върне с тях в къщата след погребението.

Свещеникът приключи с литургията, носачите поеха по обратния път, понесли ковчега на раменете си.

Дани, хванала се здраво за Моника, бе пометена от тълпата, която я избута на стълбите пред параклиса. Репортерите стояха и чакаха навън с насочени камери и микрофони.

Някой я блъсна. Тя се спъна и усети, че пада. Сграбчи ръката на човека, който стоеше близо до нея, вдигна очи и срещна погледа на свекъра си.

Роберто я изгледа с такава неизмерима омраза и ярост, че тя за миг изпита страх, че ще я удари.

— Не ме докосвай! — високо й нареди той. — Ти! Ти го изпрати в гроба! Ако беше истинска съпруга, а не алчна бизнесдама, той може би щеше да си остане у дома. И все още щеше да е жив…

Потресена от силата и дълбочината на омразата му, Дани замръзна на мястото си. Вестникарите не пропуснаха момента.

— Дани… Дани! — Моника я сграбчи за ръката и я задърпа през навалицата. — Къде, по дяволите, са тези бодигардове! Извинете ме, моля! Извинете!

— Почакай… — Дани протегна ръка към ковчега, който вече бе натоварен на катафалката. — Искам само да се сбогувам…

— Не сега, Дани — възпря я нежно Моника, — сега трябва да се прибираме у дома.

 

 

 

Бъни не можеше да повярва на късмета си. Бъд Нелсън, човекът, който режисираше заснемането на телевизионните реклами на Дани, беше легенда — най-добрия в този бизнес. Беше спечелил толкова много награди „Клио“, че дори не знаеше точния им брой. Освен това беше известен развратник и току-що се бе развел с третата си жена. Твърдеше, че е на петдесет години, но Бъни смяташе, че е поне на шестдесет. Не че това имаше някакво значение. Колкото по-стари бяха, толкова по-малко взискателни бяха в леглото.

Освен това точно в този момент Бъни не можеше да си позволи да е твърде придирчива, след като онзи захлупен досадник Холис Уортингтън Трети току-що я бе зарязал заради някакво момиче на име Мъфи.

— Семействата ни са свързани вече няколко поколения — беше обяснил Холис, когато една вечер й съобщи новината във „Фор сийзънс“. — Татко смята, че е време да поулегна и да си намеря подходяща съпруга.

— Значи Мъфи е подходяща, а аз не съм? — Бъни го изгледа с насмешка и се усмихна подигравателно.

Холис се усмихна неуверено.

— Не, разбира се. Но баща ми е особено придирчив по отношение на потеклото и…

Бъни взе купата с грахова супа и я изсипа в скута му.

От тогава не се бяха виждали.

Така че, когато Бъд покани Бъни да отидат на вечеря в апартамента на един известен филмов режисьор на Сентръл парк саут, тя веднага се вкопчи в представилата се възможност. Майната му на Холис Уортингтън Трети! Ще му покаже дали и доколко е подходяща за хора като него.

Беше чела за този апартамент в Аркитектър дайджест, но въпреки това не бе подготвена за разкоша, който се откри пред очите й. Произведенията на изкуството, които биха правили чест на всеки музей, скъпите мебели от различни стилове и периоди, мраморните камини, таваните със златни орнаменти, умопомрачителният изглед към Сентръл парк… О, боже, молеше се тя, не позволявай да извърша някоя глупост, като например да взема неподходяща вилица на вечеря.

Вечерята беше сервирана на четири кръгли маси в изящни, бляскави прибори. Разговорът се насочи към Дани ди Портанова още в момента, в който останалите гости разбраха, че Бъни работи в „Графиня Дани“.

Международната преса бе раздула до крайност прощалния удар, който Роберто бе нанесъл на Дани пред параклиса. Бъни не бе виждала английските и италианските вестници, за които говореха, но всички се съгласиха, че американските вестници заслужават награда за най-пикантните и жлъчни материали.

ИЗГОНЕНАТА ГРАФИНЯ СКЪРБИ

Заглавието стоеше на първа страница на нюйоркския Дейли нюз над една снимка, на която Моника внимателно подкрепя Дани на стъпалата на параклиса.

СМЪРТЕН УДАР ЗА ДАНИ

Така пък крещеше заглавието на Ню Йорк поуст, а под него бе отпечатана снимка на Роберто, който й говори през ядно стиснати зъби.

В хрониката на Уименс уеър дейли, „С едно ухо на земята“, се казваше, че съперникът на Дани — Реджи Болт — бил заявил: Нино направи голям скок в кариерата си. Ако и вдовицата му можеше да направи същото…

Всички около масата се съгласиха, че коментарът на господин Реджи бе най-забавния, макар и най-злъчния, остроумие, каквото никой от тях не бил чувал от доста време насам. Бъни се присъедини към смеха им, като не преставаше да се чуди каква роля да възприеме. На лоялна и съкрушена близка приятелка? На добре информиран, но тактичен вътрешен човек? На умна и ловка служителка, запътила се към върха?

Труден въпрос. Не познаваше останалите гости, не знаеше какви са взаимоотношенията им с Дани. Внимавай! Не рискувай, когато изпитваш съмнения! Това си повтаряше непрекъснато и си държеше устата затворена. Усмихваше се с разбиране, опитваше се да запомни всеки жест, всяка дума, заради бъдещите си контакти.

— Значи ти работиш за онази кучка, Ди Портанова, а? — попита я един силно загорял мъж, облечен небрежно по калифорнийски, с цял куп златни синджири около врата си, който седеше вляво от Бъни. Наближаваше средна възраст, а на плешивата му глава имаше няколко тънки кичура коса, които изглеждаха така, сякаш са прикрепени с лак към скалпа му.

— Да — кимна тя и се опита да си спомни името му.

— Аз съм Стан Муър — изрече мъжът, сякаш разбрал затруднението й, и погали крака й под масата.

Бъни едва успя да сподави смеха си. Всички мъже бяха толкова еднакви. Всичко, което искаха, бе едно добро чукане.

— Приятелите ми ме наричат Стан Мъжкаря. Ако имаш късмет, малко момиченце, бих могъл да бъда твоя Стан Мъжкаря — додаде той и отново я стисна за крака.

Бъни задейства чара си на южняшка красавица и се заслуша в хвалбите на Стан за това какъв страхотен режисьор бил. В паметта й като в компютър се складираше полезна информация за бъдещо ползване. Човек никога не знае…

След вечеря Стан подаде картичката си на Бъни.

— Обади ми се, сладурче. — Погледна я и й намигна. — Ще обядваме заедно.

— О, не, господин Муър. Аз никога не се обаждам на мъжете. — Бъни се усмихна сладко. — Мама ме е учила, че винаги господата се обаждат на дамите.

Стан се изхили:

— Чуй, скъпа, дори и да не ми се обадиш, от време на време хвърляй по едно око на моето шоу. „Гърне със злато“ е телевизионно шоу номер едно, а аз работя върху нещо много голямо, което ще измете всички сапунени опери от екрана.

— И как се казва? — попита Бъни, докато се опитваше да разсее с ръка дима от цигарата на Стан.

— „Прелъстителите“. — Изхили се похотливо. — Схвана ли?

 

 

Дани непрекъснато си представяше колата на Нино, която се преобръща няколко пъти, а след това избухва, обхваната в пламъци. Когато затвореше очи, тя сякаш виждаше дима, долавяше миризмата на горящия бензин, чуваше мъчителните му, изпълнени с болка и страдание викове.

Една вечер, докато превключваше телевизионните канали, тя случайно попадна на някаква сцена на автомобилно преследване. Беше хипнотизирана от гледката на двете коли, които се носеха една след друга и с бясна скорост фучаха по смъртоносните завои на някаква планина. С пищящи гуми, изпод които хвърчеше чакъл, първата кола внезапно пропусна завоя и излетя точно на пътя на огромен камион. Само миг по-късно колата полетя по склона на планината и експлодира в огнено кълбо.

Дни наред след това Дани не можеше да спи, като се чудеше колко мига са нужни на едно човешко същество, за да умре сред бушуващите пламъци. Изведнъж си даде сметка обаче, че това е въпрос, на който не би искала да знае отговора.

Измежду камарата телефонни обаждания имаше няколко от адвоката на Нино, Нед Блек, който напомняше на Дани, че трябва да се срещне с нея, за да обсъдят въпроса с наследството на Нино. Но разговорът с Нед за завещанието на покойния й съпруг бе последното нещо на света, което имаше желание да направи. Струваше й се, че по този начин смъртта на Нино ще стане напълно реална и необратима.

Но пък и добре разбираше, че трябва да се примири с действителността, и предполагаше, че има въпроси, които просто не могат да чакат, докато болката й понамалее.

Седеше в библиотеката с Нед, Моника се бе настанила до нея за морална подкрепа, но нищо от думите на Нед не достигаше до съзнанието й. Толкова много думи и числа — прехвърляне на капитали, тръстове, задгранични сметки, холдингови компании, фиктивни корпорации. За замаяното й от болка и скръб съзнание всичко звучеше напълно неясно и неразбираемо.

— И така — завърши Нед, а в гласа му се долавяха нотки на извинение, — общата сума от всички тези дейности възлиза само на около шейсет милиона долара.

Дани кимна механично. Искаше й се най-сетне да свърши и да си тръгне, за да може да си легне.

— Предполагам, че тази сума е истински шок за тебе, Дани. Сигурен съм, че си очаквала много повече, но съпругът ти… ами… той харчеше доста нашироко. Все пак шейсет милиона са достатъчни, за да ти позволят да поддържаш начина си на живот, а и ти, разбира се, разполагаш и с доходите от собствената си компания.

— Да, да — промърмори тя. — Разбира се.

Главата й се цепеше от болка, слънчевата светлина, която струеше през прозорците, дразнеше очите й. Винаги се е гордяла с умението си да се справя и с най-заплетените финансови проблеми на собствения си бизнес, а и бе проявявала особен интерес, задавала бе много въпроси, когато Нино заговореше за акции и бонове. Но в този момент се държеше като типична объркана домакиня, която не разбираше нищо от сложните парични проблеми на съпруга си.

Нед се прокашля:

— Разбирам, че това може би не е най-подходящия момент, но в някои от следващите дни ще трябва да преработиш собственото си завещание… да назначиш нов изпълнител.

— Съжалявам — промълви Дани, а гласът й заплашително се разтрепери. — Не се чувствам много добре.

— Съвсем правилно — кимна адвокатът. Забързано събра книжата и ги подреди в куфарчето си. — В такъв случай това е всичко, Дани. Ако имаш някакви въпроси, просто ми се обади. По всяко време, през деня или нощта. И отново приеми моите най-искрени…

Когато се изправи, Дани се почувства толкова замаяна, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Моля да ме извините — помоли тя и излезе от стаята, без нито веднъж да се обърне назад.

— Каква трагедия — въздъхна Нед. — Бедната жена! Смъртта на Нино беше такъв шок… Ужасна загуба за всички нас. — Подаде на Моника една папка. — Това е за Дани, копие от всички документи, които разглеждахме днес. Бихте ли се погрижила да ги приберете на някое сигурно място? Аз имам оригиналите, разбира се, но бих желал и тя да има по един екземпляр при себе си.

Моника погледна етикета на папката: Ди Портанова: юридическо и финансово състояние.

— Кажете на Дани да се свърже с мен за завещанието си веднага щом е готова да се справи с това — помоли Нед, ръкува се с Моника за довиждане, като задържа ръката й малко повече от нужното.

— Разбира се — съгласи се Моника. — Благодаря ви, че дойдохте днес, господин Блек.

— Моля ви, наричайте ме Нед. Между другото, госпожице Фон Райх, не се колебайте да ми се обадите, ако имате нужда от помощта ми.

— Ще го запомня — опита се да се усмихне Моника. — Много мило от ваша страна.

 

 

В края на всеки ден асистентът на Дани Ланс Търнър сортираше в три различно оцветени папки пощата и телефонните обаждания за Дани и ги даваше на Моника да ги отнесе в „Дакота“. От време на време, когато проблемът не търпеше отлагане, Ланс сам ходеше до „Дакота“ и предаваше папката на дежурния портиер.

— Позволиха ли ти да се качиш горе? — питаше го Бъни след всеки подобен случай. — Успя ли да я видиш?

Отговорът винаги бе отрицателен.

Бъни беше сигурна, че само един мухльо като Ланс не може да се промъкне покрай охраната. Тя умираше от желание да разбере какво прави Дани и не можеше да се примири с факта, че омразната Моника бе единственият човек, който имаше достъп до Дани. Беше убедена, че дори и най-дребният претекст щеше да е достатъчен, за да може с благи приказки да принуди охраната да я пусне в апартамента на Дани.

Не й се наложи да чака дълго. Идеалната възможност й дойде от небето. Нейна приятелка, директор на рекламата в Сакс, реши в последния момент да направи някаква промяна в една от техните съвместни реклами.

— Става дума за нещо съвсем дребно и незначително, Барбара. Не е кой знае какво — обясни й приятелката й. — Много бързаме. Не би ли могла ти да подпишеш договора?

Не, и ако искаше да запази работата си като координатор по въпросите на модата. Но не желаеше момичето от Сакс да го разбере. Пое дълбоко въздух и обеща:

— Нямаш проблем, скъпа. Ще ти го върна веднага следобед.

За да спести време и пари, тя взе експресния влак до Седемдесет и втора улица и измина на бегом двете пресечки до „Дакота“, натоварена с рекламните табла.

— Да ви помогна ли? — попита я пазачът пред сградата.

— Сигурно бихте могъл — отговори му бавно, като го гледаше с големите си зелени очи и се усмихваше сладко. — Нося нещо много важно, което изисква незабавната намеса на графиня Ди Портанова. Тя поръча на всяка цена да ви потърся. — Бъни хвърли бърз поглед към баджа с изписаното му име. — Вас, Джо, защото вие веднага ще ме пуснете да се кача.

— Почакайте само да се обадя и да се уверя…

— О, моля ви — погледна умоляващо пазача Бъни. — Тя наистина има много важна среща с шефката ми, госпожица Фон Райх, а вие не бихте искал да ме вкарате в беля, като ги прекъснете, нали?

Как можеше да каже не, когато тя го гледаше доверчиво и се усмихваше така лъчезарно? Пазачът наруши всички установени правила и я пусна през металната врата, преди да се е обадил на Дани за разрешение.

Дотук добре! Бъни се поздрави доволно за находчивостта си, докато се качваше с облицования в махагон асансьор към петия етаж. Стисна палци за късмет и натисна звънеца на входната врата.

— Да? Кой е? — Гласът, който долетя отвътре, имаше британски акцент.

— Барбара Хестър от „Графиня Дани“. Имам спешна поръчка за графинята.

Вратата се отвори рязко.

— Трябваше да оставите всичко, което носите, долу. — Елвира я изгледа сърдито. — И как така ви пуснаха да се качите?

Бъни си помисли: Млъквай и се махай от пътя ми, стара кранто! На глас додаде:

— Казах им, че е много спешно. Документите трябва да бъдат подписани веднага — от Дани или от Моника.

— Почакайте тук — обяви Елвира и изчезна, като остави Бъни сама във фоайето. — Искам лично да провря. Как казахте, че се казвате?

— Барбара Хестър. — Бъни произнесе името си ясно и високо, сричка по сричка, сякаш си мислеше, че жената срещу нея е глуха.

Елвира се върна само след минута.

— Моля, последвайте ме, госпожице Хестър.

Бъни веднъж вече бе виждала дома на Дани по време на един коктейл, но на дневна светлина апартаментът изглеждаше още по-красив. Нищо не би й доставило по-голямо удоволствие от възможността да разгледа стаите на спокойствие, да разгледа и да докосне всички красиви предмети. Но Елвира крачеше бързо и Бъни, стиснала рекламата под мишница, трябваше да побърза, за да не изостане.

— Заповядайте, моля — покани я в кабинета на Дани Елвира.

Без да обръща внимание на гневното изражение на Моника, Бъни се наведе и целуна бледата буза на Дани.

— Толкова съжалявам, Дани… — Гласът й беше тих и внимателен.

— Здравей, Барбара. Благодаря ти за красивите цветя — отвърна Дани.

— И какъв е този толкова спешен проблем? — прекъсна ги Моника, сигурна, че Барбара просто си търси удобен претекст, за да може после да се похвали, че е посетила Дани у дома й.

— От Сакс искат ти или Дани да подпишете тези реклами веднага. Стори ми се прекалено важно, за да чакам да се завърнеш в офиса — докладва Бъни.

Постави рекламите на масата и посочи промените в тях на Моника, докато наблюдаваше крадешком Дани с ъгълчето на едното си око.

— Дани, искаш ли да ги погледнеш? — попита Моника.

— Не, не, ако ти смяташ, че всичко е наред, аз съм съгласна. — Гласът на Дани беше апатичен и безразличен. — Барбара, съжалявам, че ти създадох всички тези трудности. Но тези дни имам твърде много проблеми и неприятности…

— Моля ти се, за мен бе удоволствие — увери я Бъни. — Дани, на мен ми е напълно ясно, че се нуждаеш от малко почивка. Не се безпокой за нищо и не бързай да се връщаш на работа. Ние ще се погрижим за всичко.

— Високо ценя предаността ти, Барбара.

Моника побесня от гняв от безочието и дързостта на Барбара. Рязко се изправи:

— Недей да звъниш на Елвира. Аз сама ще изпратя Барбара.

Стисна Бъни за лакътя и я поведе към входната врата. Когато стигнаха до фоайето, Моника се обърна и я изгледа яростно.

— Как се осмеляваш да я насърчаваш да си седи у дома! Какво знаеш за нуждите й ти, малка арогантна кариеристке! Това, от която тя се нуждае най-много в този момент, е работа. Работа, която да изпълни цялото й съзнание, да й помогне по-бързо да забрави случилото се. Колкото по-скоро се завърне в офиса, толкова по-добре ще е за нея. Което ми напомня, че е време да се завръщаш и ти на работа.

— В момента е обедната ми почивка — небрежно й тръсна Бъни. — Работим в компания, както знаеш, а не в нацистки трудов лагер.

Моника я изгледа отвратена, вбесена до краен предел. Когато най-сетне успя да си възвърне самообладанието, тя процеди през зъби:

— Кучка!

Бъни се усмихна и позвъни за асансьора.

— Можеш да се обзаложиш за това, Fraulein…

Въпреки всички усилия на Моника и Морис, Дани не се завърна на работа нито на следващия, нито на по-следващия ден. Точно когато решеше, че вече се е преборила с мъката си, се появяваха нови кошмари, свързани с Нино, и я хвърляха в още по-черно отчаяние. Бяха изминали два месеца от смъртта му, а тя все още не се бе възстановила. Гневните думи на Роберто я преследваха ден и нощ. Отново и отново се питаше дали щеше да предотврати смъртта на Нино, ако бе прекарвала по-малко време в офиса. В някои дни я обземаше такова смазващо чувство за вина, че не можеше да намери сили да стане от леглото.

Вече нищо не й се струваше важно. Защо й бе нужен успехът, щом нямаше с кого да го сподели? Повече от всичко на света искаше да си върне Нино. Но той си бе отишъл завинаги, а тя сякаш не искаше да се примири с това.

Проявяваше незначителен интерес към бизнеса и то към най-важните и съществени детайли. Сега само преглеждаше отгоре-отгоре рекламните материали, които някога пишеше сама, и с безразличие надраскваше подписа си в долния край на всяка страница. Апатично одобряваше плановете за продажбите и подновяването на лицензите. Мострите от най-различни платове и материали само събираха праха на работната й маса.

Моника продължаваше да снове напред-назад между офиса и „Дакота“, като се опитваше да помогне на приятелката си да преодолее ужасната депресия. След едно от посещенията си при Дани тя се обади на лекаря й и изля пред него всичките си страхове.

— Тя може би тъгува не само за съпруга си, но и за майка си — обясни й лекарят. — Неговата смърт може отново да е събудила болката от загубата на майка й. Дайте й време. Ще се оправи.

Само че Моника продължаваше да се тревожи всеки път, когато видеше Дани свита в креслото в спалнята си да гледа безучастно през прозореца си към Сентръл парк. В такива моменти й се струваше, че приятелката й е полужива.

Една вечер тя се обърна към Моника:

— Промених завещанието си. Ако нещо се случи с мен, ти ще получиш цялата компания и петдесет процента от личните ми авоари. Другата половина завещавам на Морис.

Моника сви рамене:

— Ах, liebchen, не говори глупости! Какво би могло да ти се случи? И защо ми е, за бога, да притежавам „Графиня Дани“ и всички неприятности, свързани с нея?

Стресната от мрачното, болезнено изражение на Дани, тя бързо смени темата. Изпитваше непоносима болка, като гледаше приятелката си в това ужасно състояние. Безпокоеше се както за нея, така и за компанията. Дани бе движещата сила и продължителното й отсъствие вече започваше да се отразява на бизнеса.

Моника разбираше чудесно как протичат нещата в подобни случаи. С всеки изминал ден бизнесът щеше да затъва все повече и повече. Щяха да започнат да се носят слухове и в края на краищата всички клюки и полуистини щяха да избухнат в оглушителна експлозия.

 

 

Реджи влезе да изпие едно питие в „Богърт“, гей бар на Източна двадесет и девета улица. Заведението беше модерно, макар и скромно на вид. Стените бяха покрити със зелен велтер, по който бяха изрисувани сцени от лов на лисици. Гей бизнесмени, облечени в костюми на ситно райе, стояха на бара, а един певец почукваше на пианото песента на Soundheim — „Send in the clowns“.

— Тук не е лошо — промърмори под нос Реджи, докато оглеждаше преценяващо посетителите.

Тъкмо си поръчваше водка с лед, когато в бара влезе Мишел Бартън. Чудесно! Малко мезе заедно с питието! Реджи се настани до него и го пощипна по бузата.

— Мишел, скъпи, изглеждаш чудесно! Слава богу, че си тук! Имах потребност да видя нечия приятелска физиономия.

— Какво ново? — осведоми се Мишел.

Реджи се усмихна. Идеален въпрос от един хроникьор на събитията по Седмо авеню, и то хроникьор, който има влияние не само сред цялата преса, но и на Уол Стрийт. Ще трябва да изиграе картите си много умно. Мишел беше прекалено умен, за да повярва на нечии недоизказани злобни и язвителни подмятания.

— Чу ли вече слуховете за графиня Дани? — Реджи зададе въпроса си съвсем небрежно.

— Някои от тях — кимна Мишел и зачака Реджи да продължи.

— Скъпи, нека ти кажа истинските факти.

Картината, която му нарисува Реджи, не бе от приятните. Дани не се появявала в офиса си. Моника си имала проблеми. Някои от помощник-моделиерите допускали пропуски и нарушения, фирмените магазини в Ню Йорк и Бевърли хилс създавали затруднения. Няколко ключови търговски представители били напуснали, а търговията на дребно западала поради намалялото доверие към Дани.

Реджи изстреля и последния си патрон:

— Освен това много пие. Чувам, че изпада в нервни кризи и депресия. Може би дори проявява склонност към самоубийство.

— Заради смъртта на съпруга си ли?

Реджи кимна мрачно.

— И ми запомни думите. С компанията е свършено.

Мишел обмисли внимателно чутото. Знаеше, че Дани и Реджи са отдавнашни заклети врагове. Но той повече от всеки друг обичаше долните сплетни и клюки. А в това, което вече бе чул от Реджи, имаше доста и от двете. Повечето от тях вероятно не отговаряха на истината, но както и във всяка една друга затворена общност, колкото повече се разпространяваха слуховете, толкова по-достоверни започваха да изглеждат. Може би все пак имаше зрънце истина в твърденията на Реджи.

Реджи леко го стисна за рамото. Какъв по-добър начин да реши докрай съдбата на графинята от една целувка? Грешка — от едно чукане.

— Имаш ли нещо интересно, предвидено за тази вечер, любовнико?

Мишел се замисли върху предложението. Във всеки случай беше по-добро от намерението му да се оправи сам, докато гледа порнофилм на видеото си.

— Ра Ра не си ли е вкъщи тази вечер?

Реджи едва прикри раздразнението си.

— На курс по актьорско майсторство. Поредната прищявка. Но какво ме интересува…

Докато излизаха заедно от бара, Реджи облиза устни, предвкусвайки удоволствието от следващия материал на Мишел. Щеше да я съсипе тази кучка, независимо по какъв начин!

 

 

Мишел изобщо не се интересуваше до каква степен ще навреди на жертвите си. Единственото, което имаше значение за него, бе дали някой би могъл да го осъди за клевета. Беше усвоил до съвършенство умението да си играе с думите така, че дори и идиот да може да прочете всичко между редовете, но въпреки това винаги се подсигуряваше достатъчно добре и проверяваше всички факти. Затова още на следващия ден той се обади в „Графиня Дани“ за потвърждаване на чутото от Реджи.

Бъни тъкмо минаваше край бюрото на телефонистката, когато я чу да казва:

— Съжалявам, господин Бартън, но графинята не е тук. Не, госпожица Фон Райх също я няма. Бихте ли пожелал да оставите съобщение?

Господин Бартън… Бъни се закова на място. Винаги бе искала да си поговори със скандалния Мишел Бартън.

— Кажи на господин Бартън, че аз ще приема разговора — нареди тя на телефонистката. — Прехвърли го в кабинета ми.

Бъни затвори вратата и вдигна слушалката.

— Господин Бартън? Аз съм Барбара Хестър, координатор по въпросите на модата. Какво мога да направя за вас?

Мишел й обясни, че пише материал за слуховете, които се носят по Седмо авеню относно „Графиня Дани“.

— Има ли нещо вярно в тях?

Бъни се усмихна, опиянена от мисълта, че тя ще бъде главния източник на един толкова важен журналист като Бартън. Ето го най-после удобния случай да си го върне на Моника.

— Ами… Мога да кажа, съвсем неофициално, разбира се, че госпожица Фон Райх наистина има някакви проблеми…

И после с абсолютна сигурност изреди душевните терзания и проблеми на Моника.

— Това е много интересно, Барбара. Ами Дани? Тя как се държи?

Поласкана от сърдечността и проявения интерес, Бъни поясни:

— Както и можеше да се очаква. Приема го много тежко.

— Говори се, че напоследък пиела повече от нормалното. Освен това се шушука, че проявявала склонност към самоубийство.

Самоубийство? Бъни просто не можеше да свърже този слух с Дани, която бе видяла толкова скоро. Но нали пък Моника бе единственият човек, който виждаше Дани редовно, макар че на Бъни й се струваше, че тя също има право да знае какво точно става. Започна да отговаря, като подбираше внимателно думите си.

— Всичко, което мога да кажа, а вие го разбирайте както си искате, е, че напоследък на Дани й е много трудно. Те бяха толкова… близки. И за мен бе доста мъчително. Ние всички бяхме толкова добри приятели.

Чу как Бартън изключи касетофона на другия край на линията.

— Това е неофициален разговор, нали? — попита тя нервно.

— Разбира се — увери я той, възхитен от новия си източник. — Барбара, би трябвало да обядваме заедно някой ден.

— Защо да не се уговорим още сега? — Бъни запрелиства развълнувано календара си. Веднага си представи как се превръща в доверено лице на най-властните и силни личности в бизнеса.

— Ангажиран съм за следващите няколко месеца. Ще ти се обадя, веднага щом в графика ми се отвори някаква пролука. Много ти благодаря за съдействието. Много ми помогна.

— Разбира се — избъбри Бъни, като се опитваше да прикрие разочарованието си. — Беше ми приятно да поговоря с вас.

След като затвори телефона, тя се сети, че той не й беше казал кога ще излезе материалът му. След това започна да се притеснява, че биха могли лесно да разкрият източника му. По-добре да прикрие следите си, реши тя.

Върна се обратно в приемната.

— Слушай — изгледа строго телефонистката. — Това не беше Мишел Бартън. Беше Мишел Блустън — купувач от Дулът. Следващия път внимавай добре с имената, за да не ми губиш времето напразно. Разбра ли?

Телефонистката кимна уморено. Отдавна вече бе свикнала с маниерите на Барбара Хестър.

 

 

Материалът веднага предизвика истинска сензация. Ню Йорк поуст препечата историята на първа страница с крещящото заглавие:

В ОЧАКВАНЕ НА САМОУБИЙСТВОТО НА ДАНИ

— За какво, по дяволите, говорят тези! — разбесня се Дани. — Аз съм в траур. Нямам никакво намерение да си режа вените. Неназовани източници? Ха! Стилът на Реджи прозира в целия материал.

Знаеше колко е типично за него да се опита да я унищожи точно когато бе най-уязвима. Този кучи син! А и Мишел Бартън — щеше да го осъди това копеле! Щеше да го вкара в съда толкова бързо, че да му държи влага до края на живота му.

Никой нямаше да повярва на тази история, разбира се… тя беше толкова абсурдна.

Но в рамките на една само седмица телефонираха двама от банкерите на Дани и настояха да разговарят лично с нея.

— Само за да я чуем — спокойно обясниха те.

Но Моника знаеше, че те искат сами да проверят дали Дани наистина е на границата на нервния срив. Адвокатът на Дани й донесе лошата новина, че делото й срещу Бартън няма особени изгледи на успех. Адвокати, специализирани в ликвидациите и банкрутите, се обадиха, за да предложат услугите си. Конкуренти изявиха желание да обсъдят възможностите за закупуване на компанията. Няколко агенции за назначаване на работа изпратиха писма до работещите в компанията, предлагайки им предназначения в случай, че бъдат уволнени.

Телефонът на Дани в „Дакота“ не спираше да звъни.

Обади се един режисьор от „Шестдесет минути“. Искаха да направят интервю с нея на тема „Успехът и залезът на един голям американски моделиер“.

— Какво имате предвид под залез? — разкрещя се Дани по телефона.

Най-накрая, отърсила се от траурната вцепененост и депресия, Дани разбра, че вече е време да се подаде от защитния си пашкул на апартамента си и отново да се включи в света на живите. Ще трябва да предприеме бързи и решителни стъпки, за да възстанови загубените си позиции. Наистина преживяваше труден момент от живота си, Нино наистина й липсваше, но беше време да се вземе в ръце. Да продължи да живее собствения си живот. Да се погрижи за компанията си.

Първата й работа беше да се разплати с Мишел Бартън. Проведе няколко телефонни разговора, направи някои проучвания, а след това се обади на един номер в Калифорния. Уговориха се за цената на услугата и за пътните разноски.

През следващите няколко дни Дани изготви списък на водещите специалисти, занимаващи се с проучване на пазара в най-големите вериги универсални магазини. А след това започна да звъни по телефоните, задаваше въпроси, водеше си бележки.

Всички бяха чули за смъртта на Нино и всички се радваха да поговорят отново с нея. Разбира се, че е все още в бизнеса, уверяваше ги тя. Всъщност вече имаше нещо ново предвид, но искаше първо да поговори с тях.

Преди още да зачертае и последното име от списъка си, Дани бе готова с плана си. Единственият начин да покаже на всички от Седмо авеню, че е все още жива, бе да ги поразтърси малко.

Самоубийство? Ха! Мишел, заедно с Реджи и всички останали, можеха да заврат историята си, където си пожелаят.