Робърт Пен Уорън
Нощен ездач (10)

Глава десета

Той лежеше на огромното легло в мрака, а до ушите му долитаха неясните нощни шумове, далечният вой на хрътка, проскърцването на някоя от старите дъски под тежестта на крак, и я чакаше да дойде. Мандалото бавно се вдигаше, желязното езиче изщракваше тихичко, когато се освободеше от скобата, и вратата — бяла в полумрака на стаята, малко по малко започваше да се отваря. Сега се движеше леко и безшумно, но когато тя дойде за първи път в стаята, Мън тъкмо бе задрямал и се събуди от скриптенето на пантите. Изненадан, беше скочил в леглото, готов да извика, преди още да е видял вдигнатата ръка.

Но след това тя смаза пантите.

— Вратата тази нощ не скърцаше, нали? — прошепна Лусил, скланяйки глава на рамото му, и той усети дъха й в ухото си.

— Не, не скърцаше — отвърна Мън и се сети, че наистина не бе чул никакъв шум.

В очакване дали ще се появи, не беше обърнал внимание.

— Смазах я — каза тя.

— Не ми дишай в ухото, гъдел ме е.

Смазах пантите — чу се отново нейният шепот. — Докато бяхте на лов, им сложих малко масло от татковата пушка. Кажи сега, не съм ли хитра?

— Хитра си.

— Тогава защо не ми благодариш? Може пък да съм ти спасила живота. Сега татко няма да чуе вратата и няма да те убие.

— Ще я чуе и още как.

— Няма ли да ми благодариш, че съм я смазала?

— Хубавичко ще те смажа аз, ако продължаваш да ме гъделичкаш — отвърна той, но тя захапа ухото му за месестата част, и при това съвсем не толкова нежно. — Дявол те взел, Съки! — процеди той и като я хвана за косата, тъй че тя да не може да вдигне глава от възглавницата, я целуна по устните.

За разлика от първия път пантите вече се движеха безшумно. Вратата се отваряше леко и плавно, Лусил се промъкваше и вирнала пръст на устните в шеговито предупреждение, я затваряше и поставяше резето. Понякога в безлунните нощи в стаята бе толкова тъмно, че той едва различаваше смътния й силует върху светлото петно на вратата, но знаеше много добре как изглежда застанала там, тя му се усмихваше, сякаш в отговор на изражението му. След като заключеше, тръгваше бързо към него, а кимоното й се полюшваше при всяка стъпка. Трепереше от студ, защото в стаята рядко се палеше. Може и да се преструваше, но изправяйки се до леглото, за да се съблече, прошепваше:

— Отмести се, искам да легна на затопленото, че умирам от студ.

Тогава придърпваше завивките към себе си, като продължаваше да трепери и да се преструва, че зъбите й тракат, и преплиташе ледените си крака в неговите.

— Дръпни ги! — сърдеше се той.

— Няма! — и зъбите й продължаваха да тракат. — Замръзвам, докато пълзя по коридора като мравка, само дето пневмония не хващам, и то заради такъв мерзавец като теб, а ето че ти и краката ми не искаш да стоплиш, кучи сине!

— И ти не си много стока.

— Не, недей! — скимтеше тя през тракащите си зъби. — Още не!

Сега затваряше вратата и изприпкваше бързо до леглото с развято кимоно, но първия път бе възпряла полусънното му възклицание с вдигната ръка и след затварянето на скърцащата врата беше се приближила едва ли не със страх до него, беше се навела и придърпвайки главата му към себе си, го бе целунала. Това бе първата им целувка. После, изправена до леглото в ледената стая, бе притиснала главата му към гърдите си и той бе чул силното и уверено биене на сърцето й.

Когато я видя да стои от вътрешната страна на вратата с вдигната сякаш за предупреждение ръка, Мън се слиса, ала това вече не го изненадваше. Не говореха нито за себе си, нито за чувствата, които изпитваха. Виждаха се рядко. Случваше се някоя вечер да се заседят край огъня в дневната с Крисчън, а понякога и с Бентън Тод, увлечени в приятен, непретенциозен разговор до мига, в който Бентън не погледнеше часовника си и не кажеше: „Става късно, да взема да си ходя“, а Крисчън се изправяше, протягаше огромните си ръчища и промърморваше: „Да, момчето ми, и аз поемам към спалнята. А и вие може би?“ Веднъж тя дойде с тях на лов за пъдпъдъци. Беше с червен пуловер и някакво старо палто на баща си, а Мън я наблюдаваше как крачи внимателно през избуялия и изгорял от слънцето пелин след душещите сетери. Рядко оставаха насаме.

Ала днес следобед тя го взе от града с двуколката. Застанал на ъгъла в очакване на Крисчън, който на другата заран щеше да се връща обратно и да го докара, Мън се изненада, когато я видя да приближава.

— Татко има някаква работа — обясни Лусил. — Наложи се да остане у дома, та дойдох да свърша едно-друго вместо него — и след малко добави: — И да те взема.

— Чудесно — каза той и се метна на седалката до нея.

Докато двуколката минаваше по бардсвилските улици, водиха кратък и безсъдържателен разговор. След като напуснаха центъра с магазините, където хората сновяха забързани, защото денят бе мразовит, навлязоха в уличките с бели дървени къщи, скрити зад оголели черностволи кленове в дъното на поизгорели вече морави. С изключение на няколкото хлапета, навлечени с палта и капишони, които търчаха наоколо, подритваха пожълтелите, окапали листа и току надаваха безсмислени крясъци, наоколо не се виждаше жива душа. Стъклата на прозорците просветваха матово досущ като леда на езеро. Отминаха и последната къща и излязоха на голото поле.

Мън вдигна очи към небето.

— Странна работа — рече той. — В града като че ли човек не забелязва какво е времето.

В града човек много неща не забелязва — отвърна Лусил.

Той продължи да се взира в забуленото небе и оловносивия хоризонт.

— И кои са тези неща?

— О, себе си например.

— Себе си ли? — вторачи се той в нея, но тя не се обърна.

— Да, себе си. — Погледът й се плъзна към пътя и тя продължи: — Когато бях в Сейнт Луис, да речем, нямах и понятие какво представлявам. Изобщо не се замислях. Вършех това или онова, но без да знам защо.

— Където и да се намира, човек рядко има представа защо прави дадено нещо — отвърна Мън. — Казвам рядко, но все пак му се случва и да знае.

— По-рано и аз не знаех — призна Лусил.

— А сега?

— Поне донякъде.

Известно време мълчаха, загледани в полето и далечните гори.

— А ти? — попита тя след малко.

— Какво аз? — Разбра много добре какво имаше предвид, но за да спечели време, не отговори веднага.

— Знаеш ли?

— Понякога.

— Мислех, че винаги си сигурен.

— И защо така?

След малко Лусил продължи:

— Защото на такъв приличаш. Съдя по походката, по приказките ти. Говориш тъй, сякаш си сигурен. Пък и по това, което си направил.

— А какво съм направил?

— О, нищо! — тя отново извърна очи към пътя. — Нямам предвид нещо определено, а всичко взето вкупом, нали разбираш?

— Представи си, не разбирам.

— Просто всичко. Усещам го не само аз, а и другите. И те са с такова впечатление.

— Няма човек, който да е винаги сигурен в постъпките си.

Наоколо беше пусто, пусто беше и небето. От двете страни на пътя се редяха голи ниви, тютюневи и житни стърнища и изгорели пасища. Дърветата край оградата бяха окапали, а горите на хоризонта изглеждаха сини и забулени в мъгла. Копитата на конете звучно чаткаха по каменната настилка. На няколко пъти се обади кацнала на крайпътна ограда гарга. Не срещнаха никого.

След известно време Лусил наруши мълчанието:

— Ако ти е студено, отзад има едно одеяло.

— А на теб студено ли ти е? — попита Мън.

— Не особено.

— И на мен не ми е студено. По-точно, търпи се — но се пресегна да вземе одеялото.

Тя вдигна поводите и той го омота около коленете й, като я зави чак до кръста. Лусил се извърна, погледна го в очите и благодари.

Същата нощ дойде за първи път при него.

Струваше му се, че в нея живеят две жени. Едната бе тази, която идваше в стаята, заставаше с пръст на устните и притваряше смътно очертаващата се бяла врата зад себе си. Но имаше и друга — онази, която виждаше денем да снове из къщата, да разговаря най-естествено с него, с баща си, с Бентън Тод или да си тананика тихичко. Разграничаваше ги много ясно. С първата свързваше всички тъжни, влудяващи и потайни нощни шумове, които изпълваха съзнанието му, докато я чакаше, макар понякога напразно, и се взираше във вратата или докато тя лежеше до него, а в ушите им долиташе острото и нескончаемо църкане на някоя мишка в стената, бухането на бухал в гората, приглушеният далечен лай на куче и безбройните тихи проскърцвания на дървенията. С нея Мън разговаряше тихом, защото повишеше ли глас, тя се пресягаше, поставяше пръст на устните му и прошепваше: „Шшшт!“

— Знаеш ли, за мен ти си като две жени — подметна той веднъж.

— Знам — отвърна Лусил.

— Едната е тази, която сега е при мен, а с другата се разминавам, без да мога да й кажа нещо.

— Трудно е да си един човек — отбеляза тя. После се умълчаха, а след малко тя добави, сякаш не бе имало никаква пауза: — Много обичам татко и съм сигурна, че ако разбере за нас, с него е свършено. Но обичам и теб. Това е положението.

Заслушан в дишането й сред царящата тишина, Мън я изчака да продължи и тя не закъсня.

— Ако всичко това, което си, което искаш и дължиш на другите, поне веднъж се слее, макар и за миг, и станеш един човек, ще те обземе такова щастие, че едва ли ще оживееш.

— Предполагам — съгласи се той.

— То е като мига, в който си в обятията на любимия, само че е много по-силно. — Замълча и след малко добави: — Но тогава нямаш представа, че в този миг си именно такъв. Просто знаеш, че си ти, и толкоз.

— Ако всичко напълно се слее, може би пак ще е същото и пак няма да знаеш, че ти си именно това, както е сега например — рече Мън.

— Да — отвърна Лусил, — сигурна съм, че няма да знаеш.

Струваше му се, че в нея живеят две същества, но понякога денем из къщата или когато всички бяха заедно, се случваше най-обикновен жест, нотка в гласа й или лека гримаса да слеят раздвоената й личност в съзнанието му и той да я прониже с поглед. Ала след миг двете същества отново се разграничаваха и пред него се изпречваше девойката, която се закачаше с баща си и се движеше спокойно и уверено из къщата, грижеше се за домакинството, мъкнеше легена с ярма на пилетата и подвикваше: „Кът-кът, кът-кът-кът!“ Това бе онова й „аз“, което принадлежеше на деня, на звънкото дрънчене на тиганите и тенджерите, на тропота от ботушите на Крисчън по прага и благия му повелителен зов: „Ей, Съки, къде си?“ И на Бентън Тод, разбира се.

Мън виждаше, че Бентън съвсем очебийно е влюбен в нея. В деня, когато Крисчън дойде заедно с доктор Макдоналд да го навести, той подметна, че не можел да седи и да гледа как момчето се лигавело. Каза даже, че направо му се повдига, като го гледа. Когато идваше у Крисчънови, Бентън следваше Лусил по петите, докато тя изпълняваше или се правеше, че изпълнява задълженията си. Отиваше да провери дали е прибрано млякото от вечерното доене, дали кошницата с яйца е готова за отнасяне в града, или да помогне в приготвянето на вечерята.

„Ела, ако искаш“, казваше му тя и той тръгваше подире й. Даваше му да държи едно-друго — корита, панери, кърпи за бърсане на чинии, като му ги тикваше изневиделица в ръцете и се глезотеше: „Бент, ще подържиш ли за мъничко?“ После се запиляваше някъде, а той оставаше с кошницата и мокрите кърпи или пък я сподиряше, помъкнал добросъвестно това, което е в ръцете му.

Ако нямаше възможност да е с Лусил Крисчън, намираше Мън и го обсипваше с въпроси. Искаше да знае какво е мнението му за даден казус, който си спомняше от лекциите по право, за една или друга подробност, отнасящи се до организацията на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн или за нещо от политиката, например за шансовете на сенатора Толивър да бъде преизбран.

— И да го преизберат — намеси се веднъж Крисчън, вдигайки глава от вестника при въпроса на Бентън, — пак няма да успее да се намърда в Сената. Ще му откъсна главичката със собствените си ръце! — и в същия миг се разнесе шумоленето от раздрания всекидневник.

Мън все по-често се дразнеше от присъствието му. Знаеше, че е добро и неглупаво момче, но осъждаше неговата младост, неопитност и явното му убеждение, че човек може да сложи всичко в ред само защото той самият е прав. Безконечните му въпроси и почтителността, с която ги задаваше, му действаха като упрек, като несправедливо обвинение от страна на верен приятел. Но колчем го видеше да върви след Лусил Крисчън, опитвайки се да й каже нещо, докато тя сновеше забързано и — Мън беше сигурен — съвсем ненужно от помещение в помещение, или го мернеше да стърчи насред стаята, където тя го беше изоставила я с кошница, я с тиган в ръце, се изкушаваше да напусне този дом или да възроптае, да я попита защо, по дяволите, се държи така с момчето и не му покаже вратата, след като не го обича.

— Защо изобщо го търпиш? — запита я една нощ, докато тя лежеше до него в мрака.

Бяха мълчали дълго, вперили очи в тавана.

— Шшшт! — възпря го Лусил и сложи пръст на устните му. — Само не викай. Ще събудиш татко и нали знаеш какво те чака?!

— Защо го оставяш да кисне тук?

— Кого? — учуди се тя и погали лекичко с пръст контурите на устните му.

— Много добре знаеш кого. Бентън Тод!

— Та аз му казах да си върви.

— Както виждаш, не си е отишъл.

— Ревнуваш — промълви Лусил и го чукна с пръст по устните.

— Глупости, от къде на къде? — ядоса се Мън.

— Ревнуваш и още как, а той е хлапе. И отгоре на това е твой почитател. Само като чуе името ти, и е готов да падне на колене. Мисли те за господ бог.

— Не ревнувам — рече бавно Мън, — но смятам, че не е честно спрямо него. Не ми е приятно да го гледам как стърчи, хванал някое корито или тенджера с вид на човек, който си няма и понятие как са попаднали в ръцете му.

— Благодари се, че е той — отвърна Лусил. — Иначе можеше теб да накарам.

— Не си познала.

— Знам, но не е много учтиво да ми го казваш.

Отново се умълчаха. От време на време тя прокарваше пръст по устните му и лекичко ги разтваряше.

— Не е честно — повтори Мън.

— Шшшт! — възпря го отново с пръст Лусил, въпреки че той шепнеше.

— Не е — потрети Пърси Мън и след кратко колебание додаде: — Освен ако наистина не възнамеряваш да се омъжиш за него.

Тя закачливо се изкиска:

— За бога, мистър Мън, твърде далеч отивате! — и отново прихна. Но смехът й изведнъж секна, тя отдръпна пръста си от устните му и подметна: — Колко хубаво обрисува всичко.

— Как всичко…

— Ами идването ми при теб, всичко.

— Много добре знаеш, че нямах предвид това — възпротиви се той.

— Ако бях една порядъчна жена, щях да се обидя, да скоча веднага от леглото и да си отида — замълча и след малко продължи: — Но аз няма да си отида. Много е студено.

Бентън Тод беше наистина свястно момче и Мън го харесваше. Раздразнението му вземаше връх единствено у Крисчънови. И все пак симпатиите му към него бяха примесени с известно чувство за вина. Знаеше много добре, че момчето няма никаква работа в Братството за защита и надзор и смътно съзнаваше, че и той носи някаква отговорност за влизането му в него. Всичко беше заради тази негова проклета, идиотска склонност да издига някого в култ, мислеше си Мън и му ставаше неудобно, че точно той е обект на възхищението му. Яхнало коня, сега момчето кръстосваше нощем околността и можеше да бъде застреляно или тикнато в затвора само защото си въобразяваше, че спасява нацията.

Чувстваше обаче, че и Лусил Крисчън трябва да поеме част от отговорността. Съзнаваше го много преди да разбере как стоят нещата. Отпървом помисли, че Бентън се е присъединил към тях само за да се хареса на момичето, да се изфука или да подхвърли някой и друг намек в нейно присъствие. След това реши, че Лусил, без да иска, се е изпуснала за членството им с Крисчън в сдружението. А може и направо да му е казала, било защото се е тревожела, било защото е искала и момчето да се включи. Нямаше представа обаче доколко самата тя е осведомена.

Откри, че е знаела всичко още от самото начало.

Една вечер, докато вечеряха, Крисчън вдигна очи от чинията и заяви:

— Съки, не е зле да повикаш леля Каси утре вечер да спи при теб. Аз отивам на лов за опосуми край Роуз Крийк и ще закъснея. Не е изключено да се прибера призори.

— Добре — отвърна тя.

Не щеш ли да дойдеш и ти, Пърс? Том Абърнейти ми се похвали, че се сдобил с две нови хрътки, та сме решили да ги видим колко струват — обърна се към него Крисчън.

— Имам си работа в къщи — отвърна Мън. — Съжалявам.

— Утре е събота, в неделя ще си отспиш. Ха ела, де!

Мън забеляза, че Лусил поглежда ту към единия, ту към другия и едва ли не се забавлява.

— Не мога — отвърна той.

— Защо не престанете да се преструвате? — попита тя толкова безцеремонно, че отначало Пърси Мън не можа да схване какво точно имаше предвид.

— Ъъъ? — ококори се Крисчън.

— Кого си мислите, че мамите? — продължи Лусил. — По-добре престанете!

— Ъъъ?

— Няма какво да ми ъкаш! — разсмя се тя. — По-скоро бихте отишли на Луната, отколкото на лов за опосуми!

Ръката на Крисчън застина във въздуха с вилицата, на която бе забол парче шунка, и той измери с поглед дъщеря си. Лусил продължаваше да се усмихва.

— И двамата сте от проклетите нощни ездачи, дето изсичат разсада и палят хамбарите на хората, а сетне ме гледате в очите и ме лъжете. Това ви прави още по-малко чест! — тръсна тя, отпи от кафето и важно остави чашата на масата.

— Виж какво, Съки… — започна Крисчън.

— Да, татко? — Тя се усмихваше, ни лук яла, ни лук мирисала.

— Виж какво, ти и хабер си нямаш от това, което става! Ама и хабер си нямаш!

— За глупачка ли ме мислиш! — наежи се Лусил. — Че то всички ви знаят. Обзалагам се, че половината от хората в околията могат да изброят поне двайсетина души от вашата пасмина, без значение какво гръмко име сте лепнали на организацията си! А повечето от тях пък ще посочат и вас — теб, татко, и теб, Пърс!

— Гледай я ти нея! — избухна Крисчън. — Че то ако е тъй, защо тогава шерифът още не е дошъл да ме окошари, че и Пърс да подбере, а?

— Страх го е — рече Лусил и пак отпи от кафето. — Просто го е страх — остави чашата и ги дари с лъчезарна усмивка. — Знае, че тикне ли ви в дранголника, много от другарчетата ви ще се вдигнат и ще направят на решето уютното му заведенийце. — Сетне завъртя глава и добави: — А и него самия, може би.

— Какво знаеш ти! — кисело промърмори Крисчън.

— Знам, че миналата есен не са могли да осъдят онези от Хънтърска околия, дори и след като ги арестували. Всички разправят, че съдът бъкал от нощни ездачи.

— Дрън-дрън-ярина! — излая Крисчън.

Но тя се обърна към Мън:

— Няма ли да си вземете няколко праскови от компота? — и му поднесе купата. А на баща си се сопна: — Защо не си признаеш, татко? Аз и без туй зная всичко!

— Знаеш ти, ама нищо не разбираш! Нищичко!

— Че то е толкова ясно! — разсмя се отново Лусил. — Но нямам нищо против. Щом като трябва… — Внезапно стана сериозна и погледна баща си, чийто юмрук със стърчащата от него вилица лежеше на масата.

— Това не е женска работа! — отсече той.

— Нямам нищо против — повтори тя. — Да бях мъж, сигурно щях да съм с вас.

Пърси Мън я изгледа спокойно. Светлината от лампата сякаш позлатяваше лицето й. Знаеше, че очите й са сини, но сега не можа да различи цвета им и му се сториха черни и бездънни.

— Ако беше с нас — подхвърли той, — може би нямаше да ти хареса толкова.

— Не бих и очаквала да ми хареса — отвърна тя. — Да не съм дете, я!

— Тъй де! — прогърмя гласът на Крисчън и стърчащата в ръката му вилица се заби до половина в масата. — А да не е много хубаво, че от десет години насам не сме получавали сносна изкупна цена на тютюна, че цялата земя наоколо е ипотекирана и половината от хората едва ли не гладуват! Ще направя всичко, което е по силите ми! Ще го направя и, бога ми, хич не ме е еня знае ли някой или не! — той изтика стола си назад, изправи се рязко и добави: — В живота рано или късно настъпва такъв момент!

— Я сядай, татко! — заповяда Лусил вече с друг, някак беззвучен глас. — Седни и си допий кафето. Само не мисли, че не знам.

Крисчън се отпусна бавно на стола и до края на вечерта не обели дума. А когато приключиха, каза, че след като на другата вечер ще окъсняват, не е зле сега да си легне. Мън и дъщеря му излязоха с него в коридора, откъдето той си взе лампата и дордето се изкачваше по стълбите, във фигурата му се долавяше старческа немощ. А може и светлината да лъже, помисли си Пърси Мън и продължи да го наблюдава, докато не се скри от погледа му. Сянката на лампата в ръката на Крисчън се плъзгаше успоредно на него по стената — огромна, люшкаща се и подскачаща игриво и безшумно, сякаш със своите усилия го изтегляше нагоре като непосилен товар.

Когато той изчезна от площадката на горния етаж, Мън се обърна към Лусил:

— Ти ли подкокороса Бентън Тод да се присъедини към нощните ездачи?

— Не — отвърна тя замислено, без да откъсва очи от него.

— Нима не си му казала, че ние с баща ти сме от тях?

— Той не е вчерашен — сопна се тя. — Всички наоколо отдавна знаят. Защо да не знае и той? Идва често у дома, и то вечер, когато и двамата ви няма.

— А пита ли те за това?

— Да, но аз го излъгах. Казах, че нищо не знам.

— И не си го накарала да се присъедини към нас, не си го насърчила? — настоя Мън, като се наклони към нея.

— Тъкмо обратното.

— Защо?

— Заради баща му! — повиши глас Лусил. — Само заради баща му! Той е чудесен старец и татко много го обича, но нали подал оставка от Управителния съвет. Няма да го понесе, ако разбере, че синът му участва в набезите ви.

— Само заради това ли?

— Е… поколеба се тя и след малко продължи: — И защото е още малък.

— Та той е на твоята възраст!

— По-голяма съм с една година.

— Това няма значение! — натърти Мън.

— Знаеш много добре, че хората са различни.

— Това ли е причината?

— Да.

Той бавно се наведе и я целуна. Това бе един от миговете, когато двете същества в нея се сляха. Мън обгърна раменете й и докато стоеше в оскъдната светлина на лампата пред отрупаната с мръсни съдове маса, която се виждаше през отворената врата на трапезарията зад него, вперил очи в голата стена, почувствува да го изпълва радост и сигурност, които в този момент му се сториха неповратими.

— Майчице! — сепна се изведнъж Лусил и се откопчи от прегръдката му. — Представяш ли си Марта да влезе за чиниите и да ни види?

— Представям си — отвърна Мън с глас, който я накара да го изгледа въпросително.

— Хубаво ще я вапцаме — отбеляза простичко тя.

— Сигурно — съгласи се той. — Сигурно…

— Сигурно, я — повтори тя, — но няма защо да правиш тази кисела муцуна — и се разсмя. — Усмихнеш ли ми се сега, тази нощ ще се отбия при теб. Дори ако е речено да замръзна, докато идвам.

— Не е там работата — отвърна Мън.

— Благодаря! — въздъхна престорено Лусил и се закани на въображаемата публика: — Да ти умра на кавалерството!

— Не това исках да кажа! — възпротиви се той.

Ала не знаеше какво точно имаше предвид. Двете същества, които му се стори, че в мига, в който се наведе и я целуна, се сливат в едно, отново рязко се разграничиха. Както и преди сега пред него имаше две жени — едната, която се шегуваше с баща си, тананикаше си разсеяно откъси от песнички и подхващаше ту една, ту друга домакинска работа, трополейки игриво с токчетата си по голите дъски, и другата, която тази нощ щеше да застане в неясните очертания на бялата врата и с пръст на устните да приближи до леглото му. Поклати глава.

— Какво има? — учуди се Лусил.

— Нищо.

— Не е нищо.

— Обичаш ли ме? — попита Мън.

Негърката влезе в трапезарията и шумно започна да прибира чиниите.

— Да — отвърна Лусил.

— А ще се омъжиш ли за мен?

— Шшшт! — отново го предупреди с пръст на устните тя и кимна към негърката.

— Ще се омъжиш ли за мен? — повтори той, без да й обръща внимание.

— Може би, но само ако не крещиш. Ти си по-лош и от татко!

Беше повдигал този въпрос и по-рано, но Лусил винаги отговаряше с недомлъвки. От няколко седмици обаче не го бе задавал. Бе започнал да свиква и да приема положението такова, каквото е, тъй както очевидно го приемаше и тя, без да се мъчи да го затваря в някакво точно определение. Но едва бе започнал, защото понякога, когато тя лежеше до него или говореше с другите, а той доловеше ту ненадейна промяна в гласа й, ту някой жест или дори когато беше сам и си спомнеше отведнъж колко различен бе сегашният му живот от този, който бе водил доскоро, или от онзи, който бе предполагал, че ще води, отново изпитваше глада за яснота и сигурност и той го караше да се вкопчва в обещанието й, сякаш то беше символ на всичко, което щеше да го засити. В стремежа си да изтръгне това обещание Мън по-скоро заприличваше на човек, опитващ се в многообразието и хаоса на данните да открие макар и условна връзка, хипотеза, върху която да направи изчисленията си. Но Лусил не се обвързваше. Отдавна не я бе карал да му обещава, всъщност от нощта, когато стояха премръзнали един до друг до прозореца в стаята му и наблюдаваха лумналите пламъци на иначе тъмния хоризонт.

Преди да забележат огъня, Мън й бе предложил да се омъжи за него, а тя бе отвърнала:

— Може би, но когато му дойде времето.

— Не ме ли обичаш?

— Обичам те.

— Тогава защо не ми обещаеш?

— Не мога. Това е безразсъдство, а аз не съм дотам смела. Все едно да предизвиквам съдбата.

— Глупости!

— Безразсъдство е, а нямам смелост. Нямам!

— Глупости — бе повторил Мън и беше забелязал, че тя плаче. Плачеше беззвучно, но той бе усетил как леглото се разтърсва под напора на потиснатите ридания. — Какво има? Кажи ми, какво има?

— Нищо — бе отвърнала тя.

Бе я погалил по лицето и бе открил, че е мокро.

— Престани, мила, престани, чуваш ли! Мислех, че не си от тия, дето циврят за щяло и нещяло. Хайде, успокой се, не бива! — бе настоял той, като продължаваше да я гали.

— Не съм плакала от години, от години — бе успяла да каже Лусил през хълцанията. — Но сега просто не мога да се сдържа! Не мога!

— Обичам те! Обичам те! — бе прошепнал. — И обещавам, че винаги ще те обичам!

— Никога нищо не ми обещавай! — думите й се бяха задавили в ридания. — Обещанията искат време, а аз не желая да мисля за времето. Не желая…

— Тихо — бе я помолил Мън.

По-късно, вече на път към стаята си, тя се бе спряла с извърнато към прозореца лице.

— Погледни — кимна тя.

Той се бе надигнал, а тя се бе приближила. Нощта бе необичайно тъмна и черната грамада на земята почти не се различаваше от небето. Но хоризонтът беше озарен от пламъци — едно-единствено вълмо от кървавочервено сияние, избледняващо в бездънната пустош на мрака. Отнейде бе долетял глух кучешки лай.

Лусил беше застанала до него.

— Какво е това? — бе прошепнала тя.

Беше й отвърнал, че не знае, и я бе притиснал към себе си. А тя бе останала до него разтреперана, с поглед, устремен към далечната светлина в мрака.

 

 

Каза й, че не знае какъв е този огнен език на хоризонта, но всъщност я излъга. Знаеше, че гори хамбар с тютюн. Хамбарът на някой, който и след предупреждението не бе предал реколтата си в сдружението. Знаеше, че един отряд от съседен район, отряд номер шест, на Бърдън от Хънтърска околия, спомни си той, е последвал водача си; конникът ги е очаквал на уреченото място в крайпътния мрак и ги е отвел там, където сега пламъците рисуваха малък розов кръг на фона на катраненочерното небе. Знаеше също, че някоя друга нощ, при това скоро, самият той щеше да стои и да гледа как ония драсват кибрита, мятат се на конете и се отдалечават сред тропота на копитата по замръзналата земя, а пламъците запъплят към небето зад него. Знаеше го, защото досега винаги ставаше така.

Палежите не престанаха цялата есен. Започнаха веднага, щом тютюнът в хамбарите позавехна. В началото бяха няколко. Сетне се появиха писмата. И огньовете зачестиха. Някои, дето бяха получили предупреждение, веднага предоставиха реколтата си на сдружението. Други нощи наред осъмваха я сами, я със синовете, с ратаите или надничарите, стиснали заредени пушки. Чакаха, залегнали зад купите метли или зад дувари и тараби, докато пръстите върху спусъците на карабините или чифтетата не се вкочаняха и очите им не пламнеха за сън, докато високо в пустото, черно, метално небе неподвижните звезди не започнеха сякаш да се отдръпват все по-далеч и по-далеч. Но рано или късно за всички тях настъпваше нощ, когато от прекалена самоувереност или умора те отслабваха бдителността си и оставаха в леглата. Един-два пъти нощните шайки дойдоха по здрач, когато хората вечеряха и не очакваха опасност.

Някои от по-едрите производители продадоха реколтата си на компаниите полуизсъхнала, още висяща на скелите, а те от своя страна поеха защитата на хамбарите. Група пазачи бяха изненадани на поста си пияни и бяха бити, влачени през реката и захвърлени край пътя овързани и със запушени усти. Хамбарите, които пазели, изгоряха. Нощните бандити си разменили няколко изстрела с друга шайка и под прикритието на огъня, който накарал пазачите да се скрият в кедрите край оградата, двамина препуснали към хамбара и хвърлили две шашки динамит в стената. Галопирайки около него, запалили фитила от стърчащите между зъбите си пури. Шашките вдигнали една от стените във въздуха, а накладеният за сушенето на тютюна огън довършил делото им.

Съобщиха, че някой си Сандърсън от Ню Битъни изгорял жив в хамбара, а може да е бил застрелян и сетне хвърлен в пламъците. Жена му каза, че излязъл от къщи с ловджийската пушка, за да варди, както правел от известно време насам. Ала тъй и не се върнал след пожара. Тя изтичала към вече тлеещите пламъци и започнала да го вика, а когато не получила отговор, хукнала през полето към най-близката къща с телефон. Заедно с нея дошли и неколцина мъже, но само за да се спрат безпомощно пред горящата грамада на онова, което преди било хамбар, или да тръгнат из полето, викайки го по име. На следния ден, когато пепелта изстинала, започнали да я пресяват, дирейки останките от тялото му. Не открили нищо освен някаква изкривена метална тръба, която всъщност се оказала цевта на неговата пушка. Решили, че е изгорял без остатък.

Но Сандърсън не беше мъртъв. Намериха го след две седмици на седемдесет и пет мили от града, в централната част на щата. Някакви хлапетии тръгнали на лов за опосуми и го зърнали да се свива в гъсталака. Дрехите му висели на дрипи, а от обущата нямало и помен. Брадата му била цяла в засъхнала кал и листа. Не си спомнял нищо. Когато момчетата започнали да го разпитват, той заврял десния си показалец в устата като някое объркано и уплашено дете и започнал да се взира ту в едното, ту в другото. Наклали огън и се помъчили да го стоплят, но той така се изплашил, че се наложило да го държат, за да не избяга. След малко се укротил, но продължил да клати глава като болен, който е твърде немощен, за да се възпротиви по друг начин срещу неправдата, а от зачервените му очи кротко и примирено се стичали сълзи.

По-късно установиха самоличността му и го изпратиха в къщи. Състоянието му лека-полека започна да се подобрява и към пролетта отново се залови за работа. Тъй и не можа обаче да си спомни какво се бе случило в нощта, когато бе изгорял хамбарът му, нито пък през двете седмици, докато се беше скитал из околността, криейки се в гората и канавките.

В края на периода на сушенето броят на пожарите в района нарасна. Точно преди изборите стълкновенията между люде уважавани и обикновено кротки зачестиха. От амвоните се проповядваше, че редът може да бъде възстановен, а понякога и че неправдата, причинила този безпорядък и накарала брата да вдигне ръка срещу брата, също може да бъде изправена. „Туй ми се вижда като проклятие върху земята ни“, бе рекъл Граймс на Мън.

Тогава Мън стоеше пред вратата на яхъра и притягаше колана на кобилата. Граймс тромаво се прехвърли през варосаните дъски на оградата и бавно се приближи.

— Здрасти — кимна той, а след отговора на Мън се загледа в бледия светлик, озарил краищата на сивосинкавите облаци на запад. Слънцето бе залязло. Най-сетне изплю камъчето: — Заминавам — и без да откъсва очи от небето, добави: — През януари, та реших да ти кажа.

— Жалко — отвърна Мън и вдигна очи от колана, за да го погледне.

— На мене ми е жал, че трябва да ти го кажа — рече оня. В сгъстяващия се здрач Пърси Мън се опита да прочете нещо върху лицето му, но то не изразяваше нищо. — Щеше ми се по-рано да е, че да имаш време да ми потърсиш замяна. — Поколеба се, а после продължи, сякаш се опитваше да се оправдае: — Няма да ти е трудно, условията тук са добри. А и ти се славиш като щедър стопанин.

— Въпреки сушата тази година изкара хубава реколта — отбеляза Мън. — Ще вземеш и добри пари.

— Вярно, бива си я реколтата — съгласи се Граймс.

— Не си ли доволен? Работил си тук и преди, а ето че се и върна…

— Доволен съм, ама не е там работата.

— А къде?

Граймс отново се загледа на запад. Светликът по краищата беше започнал да избледнява и колкото по-наситено оловносиви ставаха облаците, толкова по-тежки и масивни изглеждаха.

— Лошо е туй, дето се е замътило напоследък — продължи той. — Тия шайки, които кръстосват и плячкосват по нощите, пожарищата и какво ли не още! Не аз ще кажа кой е прав и кой — крив, не ми е работа. В Светото писание е казано: „Не съди! Само Господ бог може да съди.“ Ама не мога да се примиря и затуй си тръгвам!

— Ще рече, напускаш околията, тъй ли? — полюбопитства Мън.

— Остарявам, а и право да ти кажа, от друго, освен от тютюн, не отбирам. Ама знам, че наложи ли му се, човек винаги може да опита. Напускам и туйто.

Кобилата се размърда неспокойно, Мън я потупа по шията и й прошепна нещо на ухото. След малко рече.

— Ако решиш, догодина можеш и да не си даваш реколтата на сдружението. Аз лично бих предпочел да я дадеш, но не ми се ще да напускаш заради това. Мнозина арендатори не я дават.

— Не мога да се примиря! — повтори Граймс. — Има и такива, дето не се и докосват до тютюн, ни го смъркат ни го пушат, ни го дъвчат, че и хляба не си валят с него! Казват, че бил божие проклятие.

— Човек тук няма голям избор — отбеляза Мън.

— И аз викам, че е проклятие — не му обърна внимание старецът. — Проклятие е бил и през всичките тез години, ама де очи у мен, та да видя!

Мън се наведе и за последен път пристегна колана на кобилата.

— И все пак не мисля, че е толкова лошо — възрази той.

— Това е то, проклятие върху земята! — настоя на своето Граймс.

Пърси Мън се метна на седлото. Погледът му се плъзна покрай Граймс към полето, потъващо в мрака, който сякаш се бе насъбрал в самата земя и се надигаше, за да погълне и малкото светлина, все още мъждукаща нейде горе.

— Съжалявам, че заминаваш.

— Ти не си виновен за това! — отвърна Граймс.