Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Julian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 10гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor(2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD(2019 г.)

Издание:

Гор Видал. Юлиан

Корица: Александър Петров

Превод: Васил Атанасов

Редактор: Красимира Тодорова

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Янка Енчева

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36,50

Цена: 38,90 лева

ISBN 954–8363–03–8

Издателска къща „Съвременник“

История

  1. —Добавяне
  2. —Допълнителна корекция

V

— Харесваш и Бакхилидовата поезия, така ли? Ти наистина имаш отличен вкус! Няма съмнение.

Бях толкова възхитен от ласкателствата на Ецеболий, че ако в този миг той би поискал като литературно упражнение да скоча от покрива на вуйчовата къща, щях да го направя с удоволствие, цитирайки някой подходящ пасаж от Хезиод, докато падам. Той ме изпитваше подробно за Хезиод, Омир, Херодот, Тукидит и Теогнид и аз бъбрех като маймуна. Седем часа наред той ме слуша да рецитирам хиляди стихове, които бях научил наизуст в Мацелум. Преструваше се на смаян.

— Знаех, че владиката Георгий е много начетен — каква завидна библиотека! Но никога не предполагах, че е толкова гениален учител.

Аз се усмихвах с глупава самодоволна усмивка и продължавах да говоря. Най-сетне езикът ми се бе развързал. Някои мислят, че оттогава не съм спирал да бърборя.

Като малък бях ходил в патрицианското училище, където Ецеболий ми беше учител. Така че бързо, започнахме оттам, докъдето бяхме стигнали, като че ли нищо не се беше променило освен това, че сега бях непохватен юноша с гъсто обрасла с мъх брадичка, който ставаше почти невидим по бузите и тук-таме с косъмчета по горната устна. Имах ужасен вид, но отказвах да се бръсна: „Аз ще ставам философ“ — казвах гордо и не исках нищо да чуя.

В Константинопол ме оставиха напълно свободен. Имах само една аудиенция с Евсебий. Казвам аудиенция, защото Евсебий не само управляваше от името на императора, но му и подражаваше. Дори се говореше на шега, че ако някой иска да издействува нещо, трябва да се обърне към Констанций, защото се смятало, че има известно влияние върху главния управител на двореца.

Евсебий ме прие в покоите си. Стана да ме поздрави (въпреки че бе втори след императора по власт, той беше само illustris и аз стоях по-високо от него по титла). Поздрави ме с нежното си детско гласче и ми даде знак да седна до него. Забелязах, че тлъстите му пръсти блестяха от диаманти и индийски рубини и цял миришеше на розово масло.

— Чувствува ли се удобно благородният Юлиан в къщата на вуйчо си?

— Да, напълно удобно.

— Сметнахме, че ще предпочетеш да живееш там, отколкото да се затвориш в двореца. Разбира се, ти си само на две крачки от двореца и се надяваме често да ни посещаваш. — Той се усмихна и на бузите му се появиха трапчинки.

Попитах кога ще се върне императорът.

— Не знаем, сега се намира в Низибис[1]. Има слух, че е възможно да влезе в решително сражение със Сапор. Но ти знаеш толкова, колкото и ние. — Той направи почтителен жест към мен. — Получаваме отлични доклади за учението ти. Ецеболий ни съобщава, че имаш необичайна за възрастта си ораторска дарба, макар че — ако мога така да се изразя — тя съвсем не е необичайна за вашето семейство.

Колкото и да бях изплашен, не можах да не се усмихна на преувеличението. Нито Констанций, нито Гал можеха да развият една теза или да произнесат горе-долу прилична реч.

— Ецеболий предлага да изучаваш и граматика с Никокъл, с което съм съгласен. Необходимо е човек да знае тези неща, особено човек, който може да достигне много високо положение.

Той замълча, за да ми даде време да оценя думите му. Докато словоохотливо изразявах възхищението си от Никокъл и голямото си влечение към граматиката, Евсебий ме наблюдаваше, като че ли бях актьор на сцена. Очевидно бе, че се интересува от мене. Гал го бе очаровал, но той не беше нито интелигентен, нито ловък — не представляваше никаква опасност. Евсебий би могъл да го води за носа, както водеше Констанций. Но какъв беше третият представител на династията, основана от Константин, какъв беше този още неоформен младеж с тук-таме набола брада, който говори прекалено бързо и използува десет цитата, където и един би бил достатъчен? Евсебий още не можеше да реши какво да прави с мен. И затова всячески се постарах да го убедя, че съм безвреден.

— Интересувам се от философия. Всъщност мечтата ми е да уча в Атина — фара на света. Бих искал да се посветя на литературата, на философията. „Хората търсят Бога и търсейки го, го намират“ — пише Есхил. Но, разбира се, ние познаваме Бога по начин, по който нашите предшественици не са могли да го познават. Исус дойде по особено благоволение да ни спаси. Той е подобен на Бог-отец, макар да не е от същата плът. И все пак е добре да се изучава старата философия. Да се обсъжда всичко, дори заблудите. Защото, както казва Еврипид: „Роб е онзи, който не може да изрази собствената си мисъл.“ А кой би искал да бъде роб, освен на разума? И все пак прекалената любов към разума може да се окаже опасен капан, защото, както казва Хораций: „Дори мъдрецът е глупак, ако дири благочестие повече, отколкото е необходимо.“

Със срам си спомням тогавашната си ужасна бъбривост. Толкова бях неуверен в себе си, че изобщо не правех лични разсъждения, а само декламирах цитати. В това наподобявах мнозина съвременни софисти, които по липса на собствени възгледи редят несвързано цитати на прочути мислители и се смятат мъдри като тях. Едно е да прибегнеш до някой цитат, за да изразиш образно мисълта си, а друго е да цитираш само за да покажеш отличната си памет. На седемнадесет години бях от най-лошия тип софисти. Може би това ми спаси живота. Накрая отегчих Евсебий, а ние никога не се боим от тези, които ни досаждат: общо взето, може да се предвиди какво ще направи един скучен човек. А когато знаеш предварително какво ще каже или извърши някой, няма място за разочарование. Уверен съм, че с тази среща спасих живота си, без сам да съзнавам това.

— Ще сторим всичко възможно да уведомим божествения август за желанието, похвалното желание на високоблагородния Юлиан, да учи при някой философ в Атина. Засега трябва да продължаваш учението си тук. Бихме препоръчали също — той тактично замълча, като погледна небрежно заметнатата ми тога и пръстите ми, не много добре измити от мастилото — да изучиш дворцовите обноски и обичаи. Ще ти изпратим Евтерий. Въпреки че е арменец, той добре познава церемониала. Евтерий ще те занимава с тънкостите на дворцовия етикет два пъти, не, по-добре три пъти седмично.

Евсебий звънна с едно изящно сребърно звънче. На вратата се появи позната фигура — старият ми учител Мардоний. Не изглеждаше променен от деня, в който преди шест години ни каза сбогом пред двореца на владиката. Прегърнахме се сърдечно.

Евсебий ни гледаше благосклонно.

— Мардоний е дясната ми ръка. Той е началник на моята канцелария. Изтъкнат елинист, верен поданик и християнин с безупречна вяра. — Евсебий говореше, сякаш произнасяше надгробно слово. — Той ще те изпрати до вратите. Сега ще помоля да ме извиниш, благородни Юлиане, но имам заседание в консисторията.

Той стана. Разменихме си поздрави. Преди да се оттегли, той настоятелно ме подкани да му се обаждам по всяко време, когато пожелая.

Когато Мардоний и аз останахме сами, казах весело:

— Сигурно не ти е минавало и през ум, че ще ме видиш жив още веднъж.

Това бяха най-неподходящите думи, които можех да кажа. Горкият Мардоний побледня като платно:

— Не тук — прошепна той. — В двореца всичко се подслушва. Ела!

Заговорихме за незначителни неща и той ме поведе по мраморните коридори към главния вход на двореца. Когато минахме през външните врати и стражите ни поздравиха, за миг усетих възбуда, която отсъствуваше у този Юлиан, когото Евсебий току-що бе видял.

Слугите ми ме чакаха под аркадата от другата страна на площада. Дадох им знак да останат там, където бяха. Мардоний беше кратък.

— Няма да мога да те видя втори път. Помолих Евсебий да те занимавам с дворцовия церемониал, но той не се съгласи. Даде да се разбере, че не трябва да те виждам.

— Какъв е онзи, за когото той ми говореше, арменецът?

— Евтерий не е лош човек. Ще ти се хареса. Не вярвам да го изпращат, за да те подведе и злепостави. Естествено той редовно ще докладва за тебе. Винаги трябва да внимаваш какво говориш. Никога не критикувай императора.

— Това вече зная, Мардоний. — Не можех да не се усмихна. Говореше по същия начин както преди. — Все пак останах жив до днес.

— Но това е Константинопол, не Мацелум. Това е константинополският дворец. Място, което… което… никой не може да опише!

— Дори Омир? — закачих го аз.

Бледа усмивка се появи на лицето му.

— Омир никога не е срещал такава злост и поквара.

— Какво ще правят с мене?

— Императорът не е решил още.

— Евсебий ли ще вземе решението?

— Възможно е. Поддържай добри отношения с него. Показвай се безвреден.

— Не е толкова трудно.

— Чакай! — Изведнъж Мардоний стана пак същият. — Случайно четох едно от съчиненията ти — „Александър Велики в Египет“. Прекалено многословие… Също неверен цитат. От „Одисеята“, 16: 187. „Не Бог съм аз. Защо на безсмъртните ме оприличаваш?“ Употребил си глагол със значение „поставям измежду“ вместо „оприличавам“.

Стана ми срамно, когато Мардоний ми посочи грешката. Смирено се извиних. Бях изненадан, че всяко мое ученическо упражнение се пазеше в канцеларията на двореца.

— По такива неща ще решат какво да правят с тебе: да те издигнат или да те премахнат. — Мардоний се намръщи. От слънцето стотиците бръчки по лицето му внезапно заприличаха на гъста паяжина. — Внимавай. Никому не се доверявай. — И той бързо влезе в двореца.

Останах до края на годината в Константинопол. Имах достатъчен доход, наследен от баба ми, която почина онова лято. Позволиха ми да я видя преди смъртта й, но тя не ме позна. Говореше несвързано и трепереше — беше се парализирала; понякога се разтреперваше толкова силно, че трябваше да я привързват към леглото. Когато си тръгнах, тя ме целуна, като мърмореше: „Сладкият ми, милият ми.“

По нареждане на Евсебий ми бе забранено да дружа и дори да се срещам с младежи на моята възраст; единствените хора, с които общувах, бяха учителите ми: Ецеболий, Никокъл и арменецът евнух Евтерий. Ецеболий е очарователен човек, но Никокъл ненавиждах. Той беше ниско, дребничко човече. Мнозина го смятаха за най-големия граматик на нашето време, но за мене той си остана враг. И той не ме харесваше. Спомням си един разговор с него, който сега ми изглежда особено забавен:

— Благородният Юлиан е в най-впечатлителната възраст. Трябва да внимава кого слуша. Днес светът е пълен с лъжливи учители. Във вярата — Атанасий, който е начело на най-опасната разколническа секта. Във философията има най-различни шарлатани, като например Либаний.

Тогава за пръв път чух името на човека, който щеше да има толкова голямо значение за мен като мислител и учител. Без да проявявам голям интерес, попитах кой е Либаний.

— Един антиохиец. Знаем какви са антиохийците. Учил в Атина. След това дойде тук да преподава. Това бе преди около дванадесетина години. Беше млад, непочтителен към колегите си, към нас, които, ако не бяхме по-мъдри, поне имахме повече опит от него. — Никокъл издаде звук, подобен на жуженето на насекомо през летен ден. Смях ли бе това? — Беше непочтителен и към вярата ни. Всички големи ретори тук са християни. Той не беше. Подобно на мнозина, които отиват да учат в Атина (и ще си позволя да кажа, че не одобрявам желанието ти да учиш там), Либаний предпочиташе празната философия на прадедите ни. Той сам се назова елинист и предпочиташе Платон пред Евангелието, Омир пред Стария завет. През четирите години, които прекара тук, той успя да внесе раздори и смут в академичния свят. Винаги предизвикваше неприятности. Толкова коварен човек. Да, той дори приготви доклад до императора върху преподаването на гръцки, като предлагаше промени в нашата програма! Радвам се, че ни напусна преди осем години, обвит в облак като Зевс.

— Какъв облак? — Думите му ме заинтригуваха. Навсякъде учените се нападат взаимно и отдавна съм разбрал, че никога не трябва да вярваш това, което те говорят един за друг.

— Имаше любовна история с едно момиче, дъщеря на сенатор. Той трябваше да я занимава по класическа литература. Тя обаче забременя от него. Семейството се оплака и императорът, за да запази името на момичето и семейството (би се сетил кои са, ако ти кажа, но не бива), заповяда на Либаний да напусне столицата.

— Къде е Либаний сега?

— В Никомедия. И там, както обикновено, създава неприятности. У него има някаква страст да се самоизтъква.

Колкото повече Никокъл ругаеше Либаний, толкова повече растеше интересът ми към него. И реших, че трябва да го срещна. Но как? Либаний не можеше да дойде в Константинопол и аз не можех да отида в Никомедия. За щастие имах съюзник.

Колкото мразех Никокъл, толкова обичах арменеца Евтерий. Той ме учеше на дворцовия церемониал три пъти седмично. Бе сериозен човек, с вродено достойнство; никак не приличаше на евнух — имаше брада и гласът му беше мъжки. Скопили го, когато бил двадесетгодишен, така че знаеше какво е да бъдеш истински мъж. Веднъж ми разправи със страховити подробности как едва не умрял по време на операцията поради загуба на кръв — „защото колкото си по-възрастен, толкова е по-опасна операцията. Но след това животът ми бе много интересен. Има какво да получи човек от живота, когато не си пилее времето да гони полови удоволствия“. И макар това да беше вярно за Евтерий, то не е вярно за всички евнуси, особено за дворцовите. Въпреки безсилието си евнусите имат известни полови прояви, както веднъж ме убеди една сцена, която ще опиша на съответното място.

Когато казах на Евтерий, че желая да отида в Никомедия, той се съгласи да води сложните преговори с канцеларията на императора. Ежедневно се разменяха писма между дома ми и двореца. Често Евтерий се намираше в смешното положение първо да съчини молбата ми и след това сложния отказ. „Това е полезно упражнение за мен“ — казваше той отегчено, докато месеците бавно се нижеха един след друг.

През 349 г., скоро след Нова година, Евсебий ми разреши да отида в Никомедия при условие, че няма да посещавам лекциите на Либаний. По този повод Никокъл каза: „Както предпазваме младежите от зараза, така трябва да ги предпазваме и от опасни мисли, пък дори и от слаба реторика. Като стилист Либаний има склонност към лек, шеговит език, който ще намериш ужасно скучен. Като философ той е опасно свързан със заблудите на миналото.“

За да бъдат сигурни, че няма да ги измамя, наредиха на Ецеболий да ме придружи.

Двамата пристигнахме в Никомедия през февруари 349 година. Тази зима прекарах много приятно: посещавах лекции, слушах споровете на ловки софисти, срещах се с мои връстници; впрочем последното невинаги беше лесно, защото присъствието ми ги плашеше, а аз не знаех как да се държа с тях.

В града се говореше много за Либаний. Аз обаче го видях само веднъж. Заобиколен беше от тълпа ученици под една от колонадите, близо до школата на Траян. Либаний бе мургав, красив мъж. Ецеболий ми го посочи, като каза мрачно:

— Кой друг би подражавал на Сократ във всичко освен в мъдростта му?

— Толкова ли е лош?

— Вечно предизвиква скандали. Не стига това, ами е и слаб в реториката. Дори не се е научил да говори правилно. Просто дрънка.

— Но пише превъзходно.

— Отде знаеш? — Ецеболий ме погледна остро.

— Аз… Чух от другите. Те много говорят за него.

До ден-днешен Ецеболий не знае, че плащах, за да записват лекциите на Либаний с бързопис. Въпреки че бяха предупредили Либаний да не се среща с мен, той тайно ми изпрати един препис от лекциите, за което му платих щедро.

— Либаний може само да развращава — рече Ецеболий, — стилът му далеч не може да се вземе за образец. При това презира нашата вяра. Той е нечестив.

 

 

Приск: Типично за Ецеболий, нали? Разбира се, когато Юлиан стана император, Ецеболий прегърна елинизма. А когато Валентиниан и Валент станаха императори, той се просна на стъпалата на църквата „Светите апостоли“, като викаше: „Тъпчете ме! Аз съм като солта, която е загубила вкуса си!“ Често съм се питал дали някой наистина е стъпил върху него. На драго сърце бих го сторил. Промени си вярата пет пъти в течение на тридесет години и почина на преклонна възраст, почитан от всички. Ако животът му съдържа поука, просто не мога да я проумея.

Спомням си онази история за теб и сенаторската дъщеря. Вярна ли беше? Подозирах, че обичаш жените, по онова време, разбира се.

 

Либаний: Не ще зарадвам Приск с отговор. Ще потуля и Юлиановата бележка за тази забравена история. Защо да се ровим безполезно в миналото? Знаех, че някаква клюка, горе-долу подобна на тази история, се разпространяваше за мен, но за пръв път я срещам с цялата й злоба. До какво не прибягват завистливите софисти, за да хвърлят петно върху едно добро име! Нямаше никаква дъщеря на сенатор или поне нямаше такава случка, каквато се описва. Цялата история е глупава измислица. Преди всичко, ако императорът ме беше отстранил поради това, защо от двореца ме извикаха да се върна в Константинопол през 353 г.? Върнах се в столицата и останах там няколко години, преди да се установя в Антиохия.

Много повече ме дразни забележката на Ецеболий за моята „шеговитост“. И тъкмо той да каже това! Винаги съм се стремял към сериозен стил — според някои дори прекалено сериозен, — само тук-там освежен с хумор. Освен това, ако съм толкова лош стилист, както казва той, защо съм най-подражаваният от живите писатели? Тогава дори един член от императорското семейство плати да записват лекциите ми. Между другото Юлиан твърди, че ми е платил за лекциите, но това не е вярно. Всъщност той плати на един от моите ученици, който имаше записки от всичките ми лекции. Той нае и бързописец да записва разговорите ми. Лично аз никога не съм взел нито пара от него. Колко се изопачава истината понякога.

 

 

Юлиан Август

 

Като мисля сега за онези дни, вижда ми се като да съм вървял право към съдбата си: срещал съм един след друг хора, всеки от които като че ли е бил избран нарочно да бъде мой учител. За момента обаче аз изпитвах единствено приятното чувство на свобода, нищо повече. Така или иначе съдбата ми постепенно се определяше и всеки мъдър човек, когото срещах, беше само нова брънка във веригата, която води до крайното откровение, така хубаво описано от Плотин като „бягство на самотния към Самотния“.

В Никомедия изковах ново важно звено. Както повечето университетски градове Никомедия има една баня, където се събират студентите. Обикновено студентската баня е най-евтината, макар че има и изключения, тъй като студентите имат странни вкусове и когато решат, че тази или онази баня или кръчма, или колонада са мястото, където искат да се срещат, изобщо не мислят за цената или удобствата.

Много ми се искаше да отида в баните сам и да се смеся с учениците — мои връстници, — но Ецеболий винаги ме придружаваше. „Нареждане на Евсебий“ — казваше той, когато влизахме в баните и двамата стражи ни следваха по петите, сякаш бяхме крадци на пазара. Дори в калудариума потящите се стражи стояха от двете ми страни и Ецеболий следеше някой да не ме заговори, без да се обърне първо към него. Затова и студентите, които исках да срещна, ме отбягваха.

Една заран Ецеболий се събуди с треска.

— Ще трябва да лежа и само страданието ще ми бъде другар — рече той, като тракаше със зъби.

Изразих съжалението си и след това, безкрайно щастлив, се запътих към баните. Стражите ми обещаха, че като влезем вътре, няма да ме следят отблизо; и те разбираха колко много искам да остана неизвестен. Тогава това още беше възможно, тъй като никой не ме познаваше в Никомедия: никога не отивах на агората и когато посещавах някоя лекция, винаги влизах последен и сядах на края.

Студентите посещаваха баните сутрин, когато е най-евтино. Малко преди пладне се наредих на опашката и последвах тълпата в съблекалнята. Стражите ми, които се преструваха на войници, пуснати в отпуска, стояха на единия край на залата, докато аз се събличах на другия. Доколкото можах да разбера, никой не ме позна. Тъй като денят беше топъл, излязох на палестрата. Тук се упражняваха и състезаваха онези, които имаха склонност към атлетика. Минах покрай неизбежната група старци, които седят на сянка и зяпат, и се насочих към една оживена група, седнала на слънце на една пейка. Никой не ми обърна внимание, когато седнах до тях.

— И ти взе парите?

— Взех ги. Всички ги взехме, около стотина души бяхме.

— И какво стана после?

— Въобще не стъпихме на лекциите му.

— Ядоса ли се?

— Естествено.

— Но се вбеси още повече, когато…

— … когато всички се върнахме при Либаний!

Смееха се на една забавна история, която по онова време се разправяше навсякъде. Около една година след пристигането си в Никомедия Либаний бързо станал най-известният ретор в града. Естествено това вбесило съперниците му софисти и един от тях се опитал да подкупи Либаниевите ученици. Но те взели парите и продължили да посещават лекциите на Либаний. Шегата била чудесна, обаче разяреният ретор се обърнал към свой приятел в съда, който наредил да арестуват Либаний по някакво лъжливо обвинение. За щастие той скоро бил освободен.

 

 

Либаний: Оттогава се породи интересът ми към изменения в наказателните закони. В течение на годините писах доста по този въпрос и имам известни доказателства, че съм започнал да пробуждам съвестта на Изтока. Поне управниците ни сега имат представа за ужасните условия, при които се държат затворниците. Не знаех какво представляват нашите затвори, докато не затвориха самия мен. Но да се направят промени е трудно. Въпреки всички доказателства за противното не смятам, че хората са жестоки по природа; обаче те се страхуват от каквито и да било промени. Но ето че се отклонявам от предмета.

Дали това не се дължи на възрастта?

Вчера имах извънредно интересен разговор на тази тема с един стар приятел и колега. Запитах го защо днес, когато говоря пред сената в Антиохия, сенаторите кашлят и разговарят помежду си. Зная, че не съм голям оратор, но в края на краищата това, което имам да кажа, и начинът, по който го казвам — това не е нескромност от моя страна, — очевидно представлява интерес за света. Аз съм най-именитият жив автор на гръцка проза. В качеството си на квестор съм представител на града си. Защо тогава хората престават да слушат, когато започна да говоря? И защо, когато сенатът завърши заседанието си и аз се опитвам да заговоря някои сенатори и магистрати под аркадите, те си тръгват посред изречението ми, като се извиняват, че имат среща с някого, макар да е явно, че нямат никаква среща?

— Защото, скъпи приятелю, ти сам пожела да чуеш истината, не забравяй това, станал си скучен.

Бях смаян. Естествено като ретор човек понякога като че ли не разговаря, а по-скоро поучава, но това е слабост на повечето ни общественици.

— И все пак аз мисля, че това, което казвам — започнах аз, — представлява интерес…

— Да, винаги представлява интерес…

— … а не начинът, по който го казвам. Може би се изразявам прекалено точно…

— Прекалено си сериозен.

— Никой не може да бъде прекалено сериозен, когато се касае за важни дела.

— Очевидно антиохийците са на различно мнение.

Разделихме се. Цял ден мислех за това, което моят събрат ми каза. Толкова ли съм остарял? Загубил ли съм способността си да разяснявам и убеждавам? Действително ли съм сериозен? Съблазнява ме мисълта да си напиша сам един панегирик, да обясня сериозния си тон. Трябва да сторя нещо… Но като дращя тези съвсем лични забележки на гърба на Юлиановите мемоари, не давам отговор на този въпрос.

 

 

Юлиан Август

 

Както си седях на пейката, доволен, че никой не ме позна, и се радвах на слънцето, един мургав човек се доближи, взря се и рече:

— Мацелум?

Най-напред ми стана неприятно, че са ме познали, но се зарадвах, когато разбрах, че младият човек, който ме заговори, е Орибазий. След малко ние вече разговаряхме, като че ли сме се познавали цял живот. Влязохме в баните заедно. Докато взаимно си изтривахме маслото в кръглата зала, Орибазий ми каза, че напуснал двореца.

— За да практикуваш частно ли?

— По семейни причини. Баща ми почина. Сега трябва да се върна в Пергам да уредя наследството.

— Как ме позна? Има две години, откак се срещнахме.

— Винаги запомням лица, особено от царски род.

Дадох му знак да говори по-тихо. Тъкмо срещу нас двама младежи надаваха ухо да чуят разговора ни.

— Освен това тази ужасна брада те издава.

— Още не е напълно пораснала — казах аз, като я подръпнах натъжено.

— Всички в Никомедия знаят, че благородният Юлиан иска да си пусне брада като на философ.

— На моите години човек още може да се надява, че ще му порасне брада.

След като се изкъпахме в студения басейн, отидохме в тепидариума, където неколкостотин студенти разговаряха на висок глас, пееха, от време на време се сборичкваха; това много дразнеше прислужниците на банята: те бързо притичваха и нанасяйки с ключовете си удари по главите на младежите, спираха борбата.

Орибазий лесно ме придума да го посетя в Пергам.

— Имам голяма къща в града и никой не живее в нея. Там може да срещнеш и Едезий…

И аз като всички останали се възхищавах от Едезий. Той бе най-известният философ в Пергам, учител на Максим и Приск, също приятел на покойния Ямблих.

— Пергам ще ти хареса. Имаме хиляди софисти, по цял ден спорят. Дори имаме една жена софист.

— Жена ли?

— Да, може би е жена. Носят се слухове, че била богиня. Трябва да я питаш, тъй като тя сама пусна слуха. Така или иначе, тя чете лекции по философия, прави магии, предсказва бъдещето. Ще ти хареса.

— Но на теб не ти харесва, нали?

— На теб ще ти хареса.

В този миг от калдариума излязоха двама младежи и се приближиха към нас. Единият бе висок и добре сложен, със сериозен вид. Другият бе слаб и нисък, с присвити усмихнати устни и пъргави черни очи. Сърцето ми се сви — бяха ме познали. Нисичкият се представи:

— Григорий от Назианзус, благородни Юлиане. Приятелят ми се казва Василий. И двамата сме от Кападокия. Видяхме те в деня, в който божественият август дойде в Мацелум. Бяхме сред тълпата.

— Учите ли тук?

— Не. На път сме за Константинопол, ще учим при Никокъл. Но Василий искаше да спрем тук, за да чуем лекциите на нечестивия Либаний.

— Либаний не е християнин, но е най-добрият учител по реторика в Никомедия — възрази Василий меко.

— Василий не е като нас, благородни Юлиане — рече Григорий. — Проявява прекалена търпимост.

Мен ми беше по-приятен Василий, отколкото Григорий може би поради самонадеяното му „ние“. Григорий е бил винаги много раболепен. Но по-късно той ми хареса и днес тримата сме приятели въпреки верските различия. Те бяха забавна компания и аз с удоволствие си спомням деня, когато се срещнахме — тогава бях ученик измежду учениците и нямах настойник, който да подслушва разговора ни. Когато дойде време да напуснем баните, обещах на Орибазий, че ще намеря начин да го посетя в Пергам. Междувременно Григорий и Василий се съгласиха да дойдат на вечеря. Те бяха този тип хора, които Ецеболий би одобрил: благочестиви галилеяни, които не се интересуват от политика. Но инстинктивно чувствувах, че Орибазий ще разтревожи Ецеболий. Прекарал бе известно време в двора, движил се бе във висши среди, богат и светски човек — с една дума, най-неподходяща компания за един изолиран от света член на императорското семейство. Засега реших да пазя връзката си с Орибазий в тайна, нещо, което се оказа много разумна постъпка от моя страна.

 

 

През януари 350 г. Ецеболий и аз получихме разрешение да заминем за Пергам. Изминахме триста мили в страшен студ. Докато яздехме, аз гледах как в ледения въздух дъхът ни образува облачета и си мислех, че сигурно един поход в Германия или Скития би бил подобен на това пътуване — пустош, докъдето ти стига окото, замръзнали пътища, мрачно небе дори по пладне и само оръжията на войниците зад мен подрънкват сред тишината. Започнах да мечтая за походи — това бе странно, защото по онова време рядко мислех за нещо друго освен за философия и религия. Предполагам, че съм роден за войник и само обстоятелствата ме направиха философ.

В Пергам Ецеболий настоя да се настаним в двореца на гръцките царе, който бе оставен на мое разположение. Но когато префектът на града, който ни посрещна най-почтително на градските врати, намекна, че ще трябва да платим за поддържането на двореца, Ецеболий се съгласи да бъдем гости на Орибазий, който също бе дошъл да ни посрещне на градските врати, преструваше се, че не ме познава, но като бивш придворен лекар изрази веднага готовността си да настани братовчеда на императора в своя дом. По това време Орибазий беше далеч по-богат от мен и често, когато бях затруднен, ми даваше пари назаем. Бяхме като братя.

Орибазий изпитваше голямо удоволствие да ме развежда из града. Той знаеше, че се интересувам от храмове (въпреки че още не се бях осъзнал като елинист). Няколко дни обикаляхме запуснатите храмове на акропола и отвъд реката Селинос, която разделя града. Още тогава ме порази тъжният вид на запустелите някога свети места, където се виждаха само паяци и скорпиони. Единствено се поддържаше храмът на Асклепий, и то защото асклепионът е център на интелектуалния живот на града. Той представлява обширно заградено пространство с градини и аркади, където са разположени театърът, библиотеката, гимнастическата школа и естествено самият храм на бога. Повечето от сградите са отпреди два века, когато архитектурата е била в разцвета си.

Различните дворове са винаги изпълнени с младежи. Реторите седят под аркадите и разговарят всеки със своите ученици. За съжаление, когато дойдохме до мястото, където обикновено седял Едезий, ни казаха, че бил болен.

— Та той вече минава седемдесетте — обърна се към нас един раздърпан младеж, облечен като неоциник. — Защо не отидете на лекциите на Прусий. Той е човекът на бъдещето. Наистина отличен ретор. Ще ви заведа при него.

Но Орибазий не се поддаде на уловката на младежа. Поклонникът на Прусий ни изруга приятелски и ни остави на мира. Тръгнахме обратно към агората.

— Така живеят учениците тук, в Пергам. Плащат им за всеки нов ученик, когото спечелят за своя ретор.

Когато минавахме през тясната уличка зад стария театър, Орибазий ми посочи една малка къщичка:

— Тук живее Едезий.

Изпратих един от стражите да попита дали ще ни приеме философът. След продължително чакане една пълна жена с хубава сива брада и щръкнали мустачки се появи на вратата.

— Никого не приема — отсече тя направо.

— А кога ще може да ни приеме?

— Вероятно никога — каза тя и затвори вратата.

Орибазий се засмя.

— Жена му. Характерът й не е толкова приятен, колкото видът й.

— Но аз непременно искам да го срещна.

— Ще уредим някак една среща. Впрочем за тази вечер съм ти приготвил нещо съвсем необикновено.

Необикновеното беше Созипатра, жената философ. По това време тя беше към четиридесетте, но изглеждаше значително по-млада. Бе висока и макар и малко пълна, беше младолика и хубавичка.

Когато влязохме в дома й, Созипатра се обърна най-напред към мен, сякаш знаеше кой съм, без никой да й каже:

— Благородни Юлиане, добре дошъл в моя дом. Също и ти, Ецеболий. Орибазий, баща ти те поздравява.

Орибазий, разбира се, се стресна: баща му беше починал преди три месеца. Но Созипатра продължи най-сериозно:

— Тъкмо говорих с него преди малко. Добре е. Застанал е в третия свод на Хелиос под ъгъл сто и осемдесет градуса към светлината. Съветва те да продадеш чифлика в Галатия. Не този с кедровата горичка, другия с каменната къща. Заповядай, високоблагородни Юлиане. Днес ти отиде да посетиш Едезий, но жена му те изгони. Въпреки това моят стар приятел ще се срещне с тебе след няколко дни. В момента той е болен, но ще се оправи. Ще живее още четири години. Свят човек е той, добър човек.

Останах изумен от думите й. Държейки ме за ръка, тя ме въведе в една трапезария, чиито стени бяха изрисувани със сцени от мистериите на Деметра. За нас имаше лежанки, а за нея стол. Роби събуха сандалите ни и ни измиха краката. След това се настанихме около масата. През всичкото време Созипатра продължаваше да говори с тъй мелодичен глас, че направи приятно впечатление дори на Ецеболий, комуто идеята за това посещение не се нравеше особено много.

— Знаете ли чудесната история на Едезий и баща му? Не? Тя е така характерна за Едезий! Бащата искал синът да поеме търговията му. Но най-напред го изпратил да учи в Атина. Когато се върнал от Атина, Едезий казал на баща си, че му е невъзможно да се занимава с търговия и предпочита да стане философ. Разярен, бащата го изгонил от къщи, като викнал:

— Каква полза имаш от философията сега?

На което Едезий отговорил:

— Тя ме научи да уважавам баща си дори когато той ме изгонва от къщи.

От този миг Едезий и баща му станали истински приятели.

Всички намерихме тази история за много назидателна. Созипатра наистина беше източник на мъдрост и ние бяхме щастливи, че можем да черпим направо от извора.

 

 

Приск: Срещал ли си някога това чудовище? Аз веднъж прекарах една седмица с нея и мъжа й в тяхната къща в Пергам. Непрестанно говореше. Дори Едезий, който я обичаше (струва ми се, някога й е бил любовник), явно я намираше невежа, въпреки че никога не би го признал. Той обаче бе изключителен човек. В края на краищата той бе мой учител и след Либаний не съм ли аз най-големият мъдрец на нашето време?

 

Либаний: Ирония ли е това?

 

Приск: Созипатра едва ли бе философ, но беше забележителна магьосница. Дори аз почти повярвах на нейните заклинания и предсказания. Тя умееше да създаде драматично напрегната атмосфера, която беше крайно интересна. Успя да измами Юлиан напълно. Струва ми се, че от тази вечер у него се породи страстта към магии и поличби.

Между другото един мой приятел е имал любов със Созипатра. След акта тя настояла той да запали тамян пред нея, както лежала гола на постелята. „Защото аз съм Афродита, богиня, слязла между хората.“ Той запалил тамян, но вече не я потърсил.

Максим също смяташе, че Созипатра е богиня или поне, че „от време на време духът на Афродита пребивавал в нея“ — като в някаква странноприемница. На мене винаги ми е била скучна. Но често правеше верни предсказания. Дали случайно не е отгатвала бъдещето? Кой знае! Ако боговете съществуват (в което се съмнявам), дали не са така скучни като Созипатра?

 

 

Либаний: Както винаги Приск отива до крайност. Но колкото до Созипатра, аз съм почти съгласен с него. Тя наистина бъбреше прекалено много. Но, от друга страна, кой съм аз, че да я критикувам, щом моят стар приятел току-що ми каза в очите, че отегчавам цяла Антиохия?

 

 

Юлиан Август

 

След вечеря Созипатра ни представи синовете си. Мои връстници. Двама от тях станаха търговци на жито, и то от най-отвратителните. За третия, Анатолий, получих известия едва напоследък. Преди няколко години той постъпил в храма на Серапис в Александрия. След като владиката Георгий разрушил храма, Анатолий се изкачил на една счупена колона и сега прекарва дните си, като вторачено гледа слънцето. Как завиждам на такъв чист живот. Но нея вечер бъдещият светец бе само обикновен, малко заекващ младеж.

Когато синовете й се оттеглиха, Созипатра нареди да донесат триножник и тамян.

— А сега искаш ли да знаеш какво те съветват боговете да сториш, къде да отидеш? С кого да учиш? — Тя ми се усмихна чаровно.

— Искам да уча тук с теб — избъбрих аз.

Но за облекчение на Ецеболий тя поклати глава.

— Зная собственото си бъдеще и в него няма хора с царска кръв. А как бих искала да има! — рече тя тихо и аз мигновено се влюбих в нея, както толкова много нейни ученици преди това.

Созипатра запали тамяна. Затвори очи. Зашепна молитви. След малко призова Великата богиня да ни говори. Стаята се изпълни с дим. Всичко наоколо ми се замъгли. Заболя ме глава. Внезапно с неестествен чужд глас тя извика: „Юлиане! — Погледнах я внимателно. Клепачите й бяха полуотворени, но се виждаше само бялото на очите: тя спеше, обладана от духа. — Ние те обичаме повече от всеки друг смъртен.“

Това „ние“ звучеше странно. Може би означаваше боговете. Но защо те ще обичат един галилеянин, който се съмнява в самото им съществуване? Естествено вече се бяха появили съмнения относно божествеността на Назарянина, следователно не бях нито елинист, нито галилеянин, нито вярвах в божествеността на нещо, нито бях атеист. Бях някъде по средата и чаках знамение. Възможно ли е това да е знамението?

— Ти наново ще възстановиш храмовете ни. Хиляди жертви ще задимят върху хиляди жертвеници. Ти ще ни служиш и всички човеци ще ти служат в знак на нашата любов към тебе.

Ецеболий се раздвижи неспокойно.

— Не трябва да слушаме това — измърмори той.

Гласът продължи спокойно:

— Пътят е опасен, но ние ще те запазим, както сме те закриляли от часа на рождението ти. Твоя ще бъде земната слава. И когато в далечна Фригия смъртта дойде от вражи меч, тя ще бъде геройска смърт, без бавни мъки. И тогава завинаги ще бъдеш близо до тогова, от когото произтича всяка светлина, при когото се връща всяка светлина. О, скъпи нам Юлиане… Зло! — Гласът се промени напълно. Стана хрипкав. — Нечестиво и богохулно слово! Носим ти поражение, отчаяние! Смърт ще ти донесе Фригия. Но изтерзаната душа е наша завинаги, далеч от светлината!

Созипатра изпищя. Почна да се гърчи на стола си и се хвана за гърлото, сякаш искаше да се освободи от някаква невидима примка. Редеше несвързани думи. Враждебни духове воюваха чрез нея. Но най-сетне добрите духове победиха и тя се успокои.

— Ефес — рече тя с мек, галещ глас. — Ще намериш пътя към светлината в Ефес. Ецеболий, когато бе малко дете, ти скри три монети в градината на вуйчовата си къща в Сирмиум. Едната беше от царуването на Септимий Север. Един градинар ги изрови и похарчи. Тази монета от Север сега се намира в една кръчма в Пергам. Орибазий, баща ти настоява да продадеш имота и се надява, че няма да повториш миналогодишната грешка, когато даде под наем по-близката ливада на съседа си, сириеца, който после не искаше да плати. Юлиане, пази се от съдбата на Гал. Спомни си… Хиларий!

Тя спря и дойде на себе си.

— Главата ме боли — рече тя уморено.

Всички бяхме потресени. Аз най-много от всички понеже фактически тя предсказа, че ще стана император, а това беше държавна измяна: никой не биваше да се допитва до оракули за наследника на императора, както и да разисква тази тема. Ецеболий основателно се бе разтревожил.

Созипатра не помнеше какво бе казала. Тя внимателно слушаше, докато й разказвахме какво бе изрекла богинята и другият дух. И се изненада от това.

— Явно блестящо бъдеще очаква високоблагородния Юлиан.

— Разбира се — намеси се нервно — Ецеболий, както всеки верен член на императорското семейство…

— Разбира се — засмя се Созипатра. — А сега нищо повече не трябва да казваме. — Тя сбърчи чело. — Не знам кой е бил тъмният дух. Но богинята явно бе Кибела и тя желае да я почиташ, тъй като е майка на всички и твоя покровителка.

— Изглежда също, че Юлиан трябва да избягва Фригия — рече Орибазий закачливо.

Но Созипатра взе думите му съвсем сериозно.

— Да, Юлиан ще умре във Фригия, славно, в сражение. — Тя се обърна към мен: — Не разбирам намека за брат ти. Ти разбра ли го? — Кимнах, защото не бях в състояние да проговоря; в главата ми се въртяха опасни мисли. — Останалото изглежда достатъчно ясно. Ти ще възстановиш почитта към истинските богове.

— Малко късно е тази вечер за такива начинания. — Най-сетне Ецеболий се бе съвзел. — И дори да беше възможно, Юлиан е християнин. Вярата на императорското семейство е християнска. Така че той съвсем не е човекът, който би могъл да възстанови старата вяра.

— Не си ли? — каза Созипатра, като ме изгледа с големите си тъмни очи.

Поклатих безпомощно глава.

— Не зная. Трябва да чакам знак.

— Може би това беше знакът. Самата Кибела ти проговори.

— И нещо друго се обади — рече Ецеболий.

— Винаги има и нещо друго — рече Созипатра. — Но светлината превъзхожда всички неща. Както писа Макробий: „Слънцето е духът на вселената.“ И този дух присъствува навсякъде, дори и в най-дълбоката бездна на ада.

— Какво ме чака в Ефес? — попитах направо аз.

Созипатра ме изгледа продължително. След това рече:

— Максим е там. Той те очаква. Очаква те още от деня на рождението ти.

Ецеболий се размърда:

— Уверен съм, че на Максим много му се ще да преподава на братовчеда на императора, но за негово неудоволствие Евсебий назначи мене да следя за образованието на Юлиан и аз нямам никакво намерение да оставя моя ученик да изпадне под влиянието на учител, известен като магьосник.

Созипатра отговори с леден глас:

— Ние смятаме, че Максим е нещо повече от „известен магьосник“. Вярно, той знае да призовава боговете и те се явяват пред него, но…

— Наистина ли се явяват? — Аз бях смаян.

— Актьори от театъра — измърмори Орибазий, — майсторски подготвени, игра със светлини…

Созипатра се усмихна:

— Орибазий! Не ти прилича! Какво би казал баща ти?

— Нямам понятие. В последно време ти го срещаш по-често от мене.

Созипатра се направи, че не чу думите му, и се обърна към мене:

— Максим не е измамник. Ако беше такъв, аз щях да го изоблича още преди години. Разбира се, хората се съмняват в способностите му. Това е съвсем естествено. Никога не трябва да се вярва сляпо в каквото и да е. Но когато говори с боговете…

— Той им говори, но дали действително те му отговарят? Това е по-важно — обади се Ецеболий.

— Отговарят му. Аз самата присъствувах веднъж, когато в Ефес една група неверници проявиха съмнение, точно както ти сега.

— Да не вярва човек в Максим, не означава, че е безбожник… — Ецеболий започваше да се дразни.

Созипатра го прекъсна и продължи:

— Максим ни покани същата нощ в храма на Хеката. Храмът не се използува от години. Това е една най-обикновена сграда с бронзова статуя на богинята и нищо друго, така че той нямаше как да… подготви някакво чудо. — Тя погледна остро Орибазий. — Когато се събрахме всички, Максим се обърна към статуята и рече: „Богиньо, дай знак на тези неверници за твоята сила.“ За миг настана мълчание. След това бронзовият факел, който тя държеше в ръцете си, пламна.

— Нефт — рече Орибазий.

— Трябва да отида в Ефес — рекох аз.

— Но това не беше всичко. Статуята ни се усмихна. Бронзовото лице се усмихна. След това Хеката се изсмя. Никога не бях чувала такъв смях! Като че ли цялото небе ни се подиграваше, докато бягахме навън.

Созипатра се обърна към Ецеболий:

— Той няма друг избор. Животът му започва в Ефес.

 

 

На следния ден ми съобщиха, че Едезий щял да ме приеме. Заварих го на легло: брадатата му жена седеше до него. Едезий беше дребен човек. Някога е бил пълен, но сега бе изтощен от старост и болест и кожата му бе сбръчкана и увиснала. Трудно можеше човек да повярва, че този слаб старец някога е бил ученик на Ямблих и че е присъствувал, когато Ямблих чрез заклинания е призовал двама божествени младежи да се появят пред него и те действително излезли от блатото под скалата при Гадара. Но въпреки крехкото си здраве той бе бодър и ни посрещна много любезно.

— Созипатра ми каза, че имаш дарба за философия.

— Ако страстният ми интерес към философията може да се нарече дарба.

— Защо не? Страстта към познанието е дар от боговете. Тя ми съобщи също, че възнамеряваш да отидеш в Ефес.

— Само ако не мога да уча при теб.

— Късно е за това — въздъхна той. — Както виждаш, нямам добро здраве. Созипатра ми дава още четири години. Но аз се съмнявам, че ще живея и толкова. Във всеки случай Максим ще ти хареса повече. Той бе мой ученик, най-добрият ми ученик след Приск от Атина. Вярно е, че Максим предпочита нагледните доказателства на мистериите пред доводите на книгите. Но пътищата към истината са много. И както казва Созипатра, той е избран от съдбата да бъде твой учител. Просто така е предопределено.

 

Приск: Ясно е, че е имало заговор. Всички са замесени в него. По-късно Максим почти призна това: „Открай време знаех, че съм най-подходящият учител за Юлиан. Естествено никога не ми е минавало през ум, че той може да стане император.“ Не му е минавало през ум ли? Та нали той му внуши тази мисъл. „Виждах го просто като душа, която търси спасение, която единствено аз можех да спася.“ Максим убедил Созипатра и Едезий да го препоръчат на Юлиан, което те сторили. Наистина каква безподобна банда бяха! С изключение на Едезий никой от тях не беше философ.

Доколкото разбирам, по онова време Юлиан е бил изключително интелигентен младеж, който е можел да бъде „спечелен“ за истинската философия. В края на краищата той обичаше учението, умееше да води спор. Ако беше получил подходящо образование, можеше да стане втори Порфирий, или не бе имал нещастната съдба да се роди в императорска фамилия — втори Марк Аврелий. Но Максим го хвана пръв и се възползува от единствения му недостатък: копнежа му по смътното, непонятното, непроницаемото, копнеж, който е в основата си азиатски. Безспорно това не е гръцка черта, въпреки че и ние, гърците, днес вече сме в значителен интелектуален упадък. Знаеш ли, че поради многото чужденци, които учат в Атина, гърците вече не говорят чистия атически език, а някакъв особен неточен и груб диалект. И все пак въпреки варварството, което бавно затъмнява „фара на света“, ние, атиняните, все още се гордеем с това, че виждаме нещата в истинския им вид. Покажи ни един камък, и ние виждаме камък, не вселената. Но като мнозина други хора на нашето време горкият Юлиан искаше да вярва, че човешкият живот има много по-дълбок смисъл, отколкото има всъщност. Той страдаше от болестта на нашия век. Желанието ни да не изчезнем напълно е толкова силно, че си устройваме какви ли не магьоснически фокуси едни на други, само и само да забравим горчивата истина, която скрито съзнаваме: нашата съдба е небитието. Ако Максим не ни беше откраднал Юлиан, владиците щяха да го грабнат. Уверен съм в това. В основата си той бе заблуден християнски мистик.

 

Либаний: Християнски мистик! Ако Приск имаше религиозно чувство, той досега щеше да е изпитал онова съзнание за приобщаване с Бога, което не е нито „горчиво“, нито „тайно“ и което Плотин и Порфирий, Юлиан и аз достигнахме всеки по свой мистичен път. Поне ако бе поставен в Елевзинските мистерии, които се извършват на някакви си четиридесет мили от дома му в Атина, той щеше да разбере, че щом веднъж душата съществува, изобщо не може да се говори за небитие.

Колкото до Максим, аз съм съгласен с Приск. Още по онова време знаех за заговора на магьосниците да оплетат Юлиан, но тъй като ми бяха забранили да говоря с него, не можах да го предупредя. И все пак вредното влияние на онези хора не бе трайно. Той понякога прекалено вярваше на оракули и магии, но винаги разсъждаваше логично и блестящо умееше да води философски спор. Той не беше християнски мистик. И все пак беше мистик — нещо, което Приск никога няма да разбере.

 

 

Юлиан Август

 

За моя голяма изненада Ецеболий охотно се съгласи да отидем в Ефес. Смятах, че ще иска да ме държи далеч от Максим. Но той се оказа отстъпчив.

— Все пак аз съм твоят учител, одобрен от императора, и затова не можеш да учиш открито при Максим или при когото и да било другиго. Не че имам нещо против. Съвсем не. Доколкото зная, Максим, макар и отявлен реакционер, е забележителна личност. Но няма основание да се тревожим, че той вече може да ти повлияе на тази възраст. Най-сетне двама висши духовници — Евсебий и Георгий — са ти преподавали богословие. Каква по-добра основа може да получи човек? Непременно ще посетим Ефес. Ще ти хареса да поживееш там сред ретори и софисти. Мене също ще ми е приятно.

На Ецеболий се нравеше да играе ролята на Аристотел пред младия Александър. Където и да отидехме, учените желаеха да се срещнат с мене, по този начин и Ецеболий се запознаваше с тях. Той бързо-бързо им предлагаше по най-учтив начин да си „разменят“ ученици с него. Размяната означаваше те да му изпращат ученици в Константинопол, срещу което щяха да спечелят единствено евентуалното благоразположение на императорския роднина. Ецеболий направи цяло състояние по време на странствуванията ни.

В Ефес градският префект и градският съвет ни посрещнаха при портите на града в снежна буря. Всички бяха много неспокойни.

— Голяма чест е за Ефес да приеме високоблагородния Юлиан — почна префектът. — Ние сме готови да му служим, както служихме на високоблагородния Гал, който също ни почете с посещението си.

Когато спомена името на Гал, съветниците започнаха да мърморят „милостивият, добрият, мъдрият, благородният“, като че ли предварително се бяха подготвили.

— Къде е брат ми? — запитах аз.

Настъпи напрегнато мълчание. Префектът погледна разтревожено към съветниците. Те се спогледаха. Мнозина започнаха да си отърсват наметалата от снега.

— Брат ти — отговори най-сетне префектът — е в двора. В Медиоланум[2]. Бе извикан от императора още миналия месец. Нямаме никакви вести от него. Надяваме се, разбира се, че е за добро.

— Какво значи за добро?

— Да го направят цезар.

Нямаше нужда да питам какво значи за лошо.

След обичайната церемония ни заведоха в двореца на префекта, където щях да отседна. Ецеболий бе във възторг от мисълта, че може би ще бъде учител на природения брат на цезаря. Но аз бях разтревожен. Тревогата ми се превърна в паника, когато вечерта Орибазий ми каза, че Гал бил отведен от Ефес под стража.

— Бил ли е обвинен в нещо?

— Така е било угодно на императора. Няма никакво обвинение. Повечето хора смятат, че ще бъде умъртвен.

— Дал ли е повод за това?

Орибазий вдигна рамене:

— Ако го убият, хората ще измислят безброй много причини, поради които императорът е трябвало да го екзекутира, и ще решат, че той е постъпил правилно. Ако пък го направят цезар, те ще кажат, че винаги са знаели, че такава мъдрост и вярност ще бъдат възнаградени.

— Ако Гал умре… — Изтръпнах при тази мисъл.

— Но ти не влизаш в политическите им сметки.

— От самото ми раждане животът ми има политическо значение и аз не мога да променя това. Първо Гал, а после идва моят ред.

— Мен ми се струва, че най-малко тебе, философа от царски род, те грози такава опасност.

— Никой не може да се чувствува сигурен.

Тази нощ усетих студ, както никога преди или по-късно. Не знаех какво щях да правя без Орибазий. Първият ми и най-добър приятел, когото съм имал. Все още ми е най-добрият приятел и тук, в Персия, много ми липсва. Орибазий винаги ми е бил полезен, защото умее да научава онова, което аз нямам начин да науча, тъй като хората никога не говорят откровено пред владетелите. А Орибазий може да накара всекиго да му се довери. Това изкуство е научил от лекарската си практика. Умее да предразполага хората към откровеност.

Един ден след пристигането ни в Ефес Орибазий направи пълен доклад за живота на Гал в града.

— Боят се от него. Но му се възхищават.

— От красотата му? — запитах аз неволно. Та нали цялото си детство бях прекарал, заслепен от това красиво същество.

— Доста щедро я дарява на съпругите на местните магистрати.

— Напълно естествено.

— Считат, че е умен.

— Хитър е.

— Добре осведомен политически, крайно честолюбив…

— И все пак не го обичат, боят се от него. Защо?

— Има лош нрав, понякога проявява склонност към насилие.

— Да.

Спомних си случката в кедровата горичка при Мацелум.

— Хората се боят от него, но не знаят защо.

— Горкият Гал. — Наистина го съжалявах. — А какво говорят за мене?

— Искат да си обръснеш брадата.

— Мислех, че напоследък тя придоби приличен вид. Малко наподобява брадата на император Адриан. — Нежно погалих гъсто обрасналата си брада. Единствено цветът й не ми харесваше! Тя беше дори по-светла от русата ми коса. За да изглежда по-тъмна и по-лъскава, понякога я мажех с масло. А днес, когато косата ми започна да побелява, брадата ми потъмня и видът й напълно ме задоволява, но никому другиму не се харесва.

— Чудят се какво си намислил да правиш.

— Какво съм намислил да правя ли? Струва ми се, че всичко е съвсем ясно: да уча философия.

— Всички тук сме гърци. — Орибазий се усмихна. Той наистина имаше вид на грък. — Никога не приемаме, че нещата са такива, каквито изглеждат.

— Е, какво, не се готвя да съборя държавата — рекох аз мрачно. — Единственият ми заговор е да спася живота си.

Въпреки всичко Ецеболий хареса Орибазий.

— Всъщност ние нарушаваме разпоредбите на Евсебий. Той определи точния брой на свитата ти и не предвиди лекар.

— Но Орибазий не е какъв да е лекар.

— Напълно съм съгласен, излекува ме от треската ми и прогони „жестокия слуга на болката“…

— Освен това има преимуществото, че е по-богат от мене. Помага ми да си плащам сметките.

— Вярно е. Тъжна истина.

Ецеболий е здравомислещ човек и уважава парите; поради това успях да задържа Орибазий при себе си.

Минаха доста дни, преди да можем да се срещнем с Максим. Той се бе уединил и се бе отдал на общуване с боговете. Но жена му ежедневно ни осведомяваше за него.

Най-после на осмия ден, около един час след изгрев-слънце, един роб дойде да ни съобщи, че ще бъде чест за Максим да ни приеме този следобед. Успях да убедя Ецеболий да ме остави да го посетя сам. След дълъг спор той се съгласи, но при условие, че след това напиша точен отчет за целия ни разговор.

Максим живееше в скромна къща в подножието на планината Пион, недалеч от театъра, който е издълбан в самия склон. Стражите ми останаха пред вратата. Един прислужник ме въведе в някаква вътрешна стая, където ме посрещна слаба, неспокойна жена.

— Аз съм Плацидия, съпругата на Максим. — Тя пусна наметалото ми, чийто край бе целунала. — Така съжалявахме, че мъжът ми не можеше да те приеме по-рано, но той бе в подземния свят, при богинята Кибела. — Тя даде знак на един роб, пое от ръцете му запаления факел и ми го подаде. — Мъжът ми е още долу в мрака. Иска да го посетиш там.

Взех факела и последвах Плацидия в една стая, където вместо четвърта стена имаше завеса. Тя я дръпна и аз видях широк отвор в склона на скалата.

— Трябва да идеш при него сам, благородни Юлиане.

Влязох в отвора. Стори ми се, че изминаха часове (всъщност трябва да са били минути): препъвайки се, вървях към далечната светлина в дъното на коридора. Най-сетне стигнах до добре осветена, изсечена в скалата стаичка, пълна с дим. Уверено пристъпих напред, но се блъснах в твърда стена и силно си ударих крака. Помислих, че съм полудял. Пред мене се намираше стая, в която не можех да вляза. След това чух дълбокия мелодичен глас на Максим:

— Виждаш ли, животът на този свят е въображаем и само боговете са истински.

Обърнах се наляво и видях стаята, която ми се беше сторило, че виждам пред себе си. Димът се бе разсеял. Стаята изглеждаше празна. И все пак по гласа ми се стори, че говорещият е наблизо.

— Опита се да влезеш в огледалото, подобно на невежите, които се опитват да влязат в царството на блажените, за да бъдат върнати от собствените си отражения. Без да се отдадеш всецяло, не можеш да проникнеш в лабиринта, в чийто край съществува единното начало.

Десният крак ме болеше, беше ми студено. Бях дълбоко поразен и същевременно раздразнен.

— Аз съм Юлиан — рекох аз, — от рода на Константин.

— Аз съм Максим, от рода на боговете.

Той внезапно се появи до самия мен, сякаш бе изскочил от скалата. Максим е висок, добре сложен, с брада, която пада на гърдите му подобно на сив водопад и светещи като на котка очи. Беше облечен в зелена роба със странни знаци по нея. Той ме хвана за ръката.

— Влез — обърна се той към мене, — тук има чудеса.

Стаята всъщност беше естествена пещера, от тавана й се спускаха сталактити и в средата се тъмнееше тихо естествено езерце. До него се издигаше бронзова статуя на Кибела. Богинята беше представена седнала със свещения барабан в ръка. Две столчета бяха единствените други предмети в пещерата. Максим ме покани да седна.

— Много пътешествия ще направиш — започна той. — Сърцето ми се сви: той говореше като гадателите на агората. — И аз ще те придружавам докрая.

— Не мога да се надявам да намеря по-добър учител — казах аз учтиво, малко изненадан от самоуверения му тон.

— Нека това не те плаши, Юлиане… — Очевидно той знаеше точно какво си мисля. — Не аз настоявам да те уча. Тъкмо обратното. Наложено ми е. Както и на тебе. Заставени сме от нещо, което не е в наша власт. Това, което трябва да извършим заедно, няма да бъде леко. Голяма опасност грози и двама ни. Особено мене. Изтръпвам при мисълта, че ще бъда твой учител.

— Но аз се надявах…

— Аз съм твоят учител — завърши той. — Какво най искаш да научиш?

— Истината.

— Истината за какво?

— Откъде идваме, накъде отиваме и какъв е смисълът на пътешествието.

— Ти си християнин.

Той каза това внимателно; не беше нито въпрос, нито констатация. Ако друг присъствуваше на тази сцена, някоя вратичка в съзнанието ми щеше да се затвори. Но понеже бяхме само двамата, замълчах. Спомних си за владиката Георгий, който непрестанно ми обясняваше разликата между „подобен“ и „еднакъв“, чувах дякона да пее песните на Арий. Чувах се как чета урока си в параклиса в Мацелум. И внезапно видях пред себе си Светото писание, подвързано с кожа, което владиката Георгий ми беше подарил: „Не бива да хулиш боговете.“

— Не бива — рече Максим сериозно. — Защото това води към вечен мрак.

Сепнах се.

— Но аз не казах нищо.

— Ти цитираше от книгата на евреите — Изход: „Не бива да хулиш боговете.“

— Но аз не казах нищо.

— Мислеше за това.

— Можеш ли да четеш мислите ми?

— Когато боговете ми дадат тази сила.

— Тогава погледни ме внимателно и ми кажи: християнин ли съм?

— Не мога да говоря вместо тебе, нито да ти кажа какво виждам.

— Вярвам, че съществува един първосъздател, една абсолютна сила…

— Онова божество, което е говорило на Мойсей?

— Така са ме учили.

— И все пак това божество не е било абсолютно. То е сътворило земята и небесата, хората и зверовете. Но според Мойсей то не е създало мрака, нито материята, тъй като светът е бил създаден преди него и е бил невидим и безформен. То просто е оформило това, което вече е съществувало. Дали човек не предпочита Платоновия бог, който е сътворил вселената като живо същество, притежаващо душа и ум?

— Платон казва това в „Тимей“ — обадих се аз неволно.

— Освен това има несъответствие между книгата на евреите и книгата на Назарянина. Счита се, че богът в първата книга е същият бог, за когото се говори във втората. А във втората той е баща на Назарянина…

— По божие благоволение. Те са от подобна плът, но не от една и съща.

Максим се изсмя.

— Добре си го научил, млади арианино.

— Арианин съм, защото не мога да повярвам, че Бог е просто един човек, екзекутиран за измяна. Исус е бил пророк, син божи по някакъв тайнствен начин — да, но не единният бог.

— Дори не неговият заместник въпреки изключителните усилия на Павел от Тарс, който се опита да докаже, че племенният бог на евреите е единният вселенски бог, независимо от това, че всяка дума на Павел противоречи на юдейското свето писание. В посланието си към римляните и галатяните Павел обявява, че богът на Мойсей е не само бог на евреите, но и на всички народи. И все пак книгата на евреите отрича това на сто места. Техният бог казва на Мойсей: „Израел е синът ми, първородният ми син.“ Ако наистина този еврейски бог бе, както твърди Павел, „единният бог“, защо тогава той е запазил само за един незначителен народ миропомазването, пророците и законите? Защо е оставил останалата част от човечеството да живее в мрак хиляди години, служейки на лъжливи богове? Евреите приемат, че той е „ревнив“ бог. Но не е ли странно абсолютният бог да бъде ревнив? Кого ще ревнува? Той е също и жесток, защото невинните деца е трябвало да изкупят греховете на бащите си. Не е ли по-убедителен създателят, описан от Омир и Платон? Не е ли по-убедителна вярата в съществуването на едно същество, което изцяло обгръща живота, което е самият живот, и че от този основен извор произлизат и богове, и демони, и хора? Или ще цитирам прочутия Орфически оракул, когото и галилеяните започват да си присвояват: „Зевс, Хадес, Хелиос — три божества в едно божествено цяло.“

— Мнозина произхождат от единния бог… — започнах аз, но когато говориш с Максим, няма нужда да завършваш изречението. Той предварително долавя мисълта ти.

— Как може да се отхвърли съществуването на много богове? Еднакви ли са всички чувства? Или всяко има свои особености? И ако те бяха дадени от боговете нямаше ли всички тези особености да бъдат олицетворени от някое отделно племенно божество? Богът на евреите е един гневлив, ревнив патриарх. Женствените, хитри сирийци почитат Аполон. Случайно ли е, че германците и келтите, които са толкова войнствени и свирепи, вярват в Арес, бога на войната? Или просто всичко това е предопределено? В миналото римляните всецяло бяха погълнати с уреждането на законодателството си и управлението си; техният бог бе богът на боговете — Юпитер. Всяко божество има много имена и най-разнообразни превъплъщения, защото в небесата има толкова разнообразие, колкото и сред хората. Някои питат: „Ние ли създадохме боговете, или те ни създадоха?“ Отдавна се спори по това. Дали ние сме сън в ума на божеството, или всеки от нас сам сънува и така осъзнава собствената си същност? Въпреки че не можем да бъдем сигурни, всичките ни сетива ни подсказват съществуването на една-единствена сила, в чиято власт сме завинаги. А християните искат да наложат един-единствен, окончателен мит за нещо, което знаем, че е разнообразно и непонятно. Дори не мит, тъй като Назарянинът е съществувал, бил е жив човек, докато боговете, които ние почитаме, никога не са били човеци. Те са по-скоро качества и сили, превърнати в поетични образи за наша поука. Боготворенето на мъртвия евреин погуби цялата поезия. Християните желаят да заместят поетичните митове със съдебното дело на един равин реформатор. И от този не много обещаващ материал те се надяват да направят синтеза на всички познати до днес култове. Сега възприемат празниците ни. Превръщат местни божества в светци. Заимствуват обреди от нашите тайнства, особено от тайнствата на Митра. Жреците на Митра се наричат отци. И християните също наричат свещениците си „отци“, дори са възприели тонзурата, като се надяват да направят впечатление на новопокръстените с украшения, които им са познати от старата вяра. Започнаха да наричат Назарянина „спасител“ и „лечител“. Защо? Защото един от най-обичните ни богове е Асклепий, когото наричаме „спасител“ и „лечител“.

— Но у Митра няма нищо, което да може да се сравни с християнските тайнства — започнах аз, опитвайки се да защищавам теза, в която не вярвах. — Например с причастието, приемането на хляба и виното. Христос е казал: „Яжте, това е моето тяло, пийте, това е моята кръв.“

Максим се усмихна.

— Няма да разкрия някаква тайна на Митра, ако ти кажа, че ние също приемаме символично ядене, като припомняме думите на персийския пророк Заратустра, който казал на тези, които почитат единния бог и Митра: „Който не вкуси от тялото ми и не пие от кръвта ми, та да стане едно с мене и аз едно с него, няма да познае спасението.“ Това е било казано шест века преди раждането на Назарянина.

Бях смаян.

— Заратустра е бил човек…

— Бил е пророк. Бил е убит в храма от враговете си. Умирайки, той казал: „Нека Бог ви прости, както и аз ви прощавам.“ Не, няма нищо свято, което галилеяните да не са откраднали. Главната задача на безбройните им събори е да осмислят всичките си заемки. Не завиждам на положението им.

— Четох Порфирий… — започнах аз.

— Тогава знаеш как си противоречат християните.

— А какво да кажем за противоречията в елинската религия?

— Естествено е да има противоречия в стари митове. Но пък и ние не ги вземаме никога буквално. Те са просто загадъчни послания на боговете, които на свой ред са различни превъплъщения на единния бог. Трябва да умеем да ги тълкуваме. Понякога успяваме, понякога не. Християните вярват дословно всичко в книгата за Назарянина, която е написана много години след смъртта му. Но дори и тази книга дотолкова ги затруднява, че те трябва непрекъснато да изменят тълкуванията си. Например никъде не пише, че Исус е бил бог…

— Освен в Йоан. — Приведох цитата: — „И словото стана плът и живя сред нас.“ — Ненапразно пет години бях четец в църквата.

— Това може да се тълкува различно. Какво точно се подразбира под „слово“? Действително ли, както те твърдят, че Светият дух е същевременно и Бог-син, и Бог-отец? Това отново ни връща към неблагочестивата троица, която те наричат „истина“, която на свой ред ни напомня, че благородният Юлиан желае да познае истината.

— Точно това желая.

Обзет бях от странно чувство. Пещерата бе изпълнена с дима на факлите. Всички предмети изглеждаха неясни и недействителни. Нямаше да се изненадам, ако стената внезапно се отвореше и слънцето блеснеше над нас. Но този ден Максим не направи никакви магии. Държеше се като обикновен човек.

— Никой никому не може да посочи истината. Истината е наоколо ни, но всеки трябва да достигне до нея по собствен път. Платон е част от истината; Омир също; също и разказът за юдейския бог, ако се пренебрегнат дръзките му претенции. Истина има там, където човекът е зърнал божественото. Чудото може да пробуди човека. Поезията също може. Самите богове могат по свое желание неочаквано да ни отворят очите.

— Моите очи затворени ли са?

— Да, затворени са.

— Но зная към какво се стремя.

— Да, обаче пред тебе има стена, подобна на огледалото, през което се опита да минеш.

Погледнах го внимателно.

— Максим, покажи ми врата, не огледало.

Той мълча дълго време. Когато най-сетне проговори, не ме гледаше. Втренчил бе поглед в лицето на Кибела.

— Ти си християнин.

— Никакъв не съм.

— Но трябва да си християнин, защото такава е вярата на семейството ти.

— Трябва само да се правя на християнин. Нищо повече.

— Не се ли боиш да бъдеш лицемер?

— Боя се повече да не зная истината.

— Готов ли си да бъдеш посветен в тайнствата на Митра?

— Това ли е пътят?

— Един от пътищата. Ако желаеш да се опиташ, мога да те заведа до вратата. Но отвъд трябва да преминеш сам. Отвъд вратата вече не мога да ти помогна.

— А след като премина?

— Ще знаеш какво значи да умреш и наново да се родиш.

— В такъв случай ти ще бъдеш моят учител, Максим. И моят водач.

— Разбира се, че ще бъда. — Той се усмихна. — Такава е съдбата ни. Спомняш ли си какво ти казах? Нямаме избор, нито ти, нито аз. Съдбата се е намесила. Заедно ще вървим към края на трагедията.

— Трагедия ли?

— Човешкият живот е трагедия: завършва с болки и смърт.

— А след болките? След смъртта?

— Когато прекрачиш прага на Митра, ще познаеш какво е да бъдеш отвъд трагедията, отвъд човешкото, какво значи да се слееш с божеството.

 

 

Приск: Интересно е да се наблюдава как действува Максим. Действително беше умен. Мислех, че при първата им среща той ще направи някой и друг фокус — например да накара статуята на Кибела да танцува или нещо подобно. Обаче той не постъпил така. Умело се нахвърля върху християнството и след това предлага на Юлиан митраизма, култ, който не може да не се понрави на нашия герой. Митра винаги е бил любимо божество на нашите императори и до днес популярен сред войниците. Освен това Максим е знаел, че ако той сам посвети Юлиан в тайнствата, по-късно ще може да упражнява влияние върху него.

Изобщо не се съмнявам, че в онзи период на живота си Юлиан лесно е можел да бъде откъснат от християнството и завладян от кой да е от мистичните култове. Той с нетърпение чакаше да скъса с черквата. И все пак е трудно да се разбере истинската причина, защото у него имаше същата склонност към магии и суеверия, както у християните. Наистина боготворението на мощи не му се нравеше, но по-късно той започна да вижда изява на единния Бог в много по-странни неща. Ако Юлиан беше такъв, за какъвто се смяташе — философ и последовател на Платоновата школа, — бихме могли да разберем защо му бяха противни християнските нелепости. Щеше да бъде като тебе и мене. Но в крайна сметка Юлиан бе преследван от мисълта за лично безсмъртие, натрапчива мисъл, която срещаме и у християните, и у вярващите в старите мистични култове.

Въпреки всичко, което Юлиан написа на тази тема, никога не можах да разбера точно защо той се отвърна от вярата на семейството си. В края на краищата християнството му предлагаше всичко, от което той се нуждаеше. Ако е искал символично да вкуси от тялото на едно божество, защо не остана при християните — да вкуси от хляба им и пие виното им, вместо да търси хляба и виното на Митра? Какво липсва в християнството? Те хитро са възприели всички страни от култовете на Митра, Деметра и Дионис и са ги включили в собствените си тайнства. Съвременното християнство е една енциклопедия от традиционни суеверия.

Предполагам, че причината за Юлиановото отричане от християнството се крие в семейството му. Констанций беше ревностен християнин и се увличаше от богословски спорове. Юлиан имаше пълно основание да мрази Констанций. Затова намрази и християнството. Това гледище, разбира се, опростява нещата, но аз винаги съм бил склонен да приемам очевидната причина на всичко, което става, тъй като обикновено тя се оказва вярната, макар че всъщност никога човек не може да стигне до дъното на толкова непонятно нещо, каквото е характерът на човека; наистина това е загадка.

Юлиан беше християнин във всичко освен в търпимостта си към другите. Християните биха го обявили за светец. И все пак той се откъсна от единствената вяра, която напълно му подхождаше; предпочиташе еклектическите й корени и се залови да ги подреди в система, която се оказа толкова смешна, колкото и системата, отхвърлена от него. Поведението на Юлиан е загадка и няма задоволително обяснение. Той твърди, че тесногръдието, едностранчивостта на владиката Георгий го отвратили още като малък и че Порфирий и Плотин му отворили очите за нелепостта на християнските твърдения. Дотук добре. А защо тогава да се обърне към нещо, еднакво нелепо? Приемам, че никой просветен човек не може да се съгласи с мисълта, че един юдейски бунтовник е бог. Но веднъж отхвърлил този мит, как може да вярва, че персийският бог Митра се е родил на 25 декември, когато светкавица ударила една скала и някакви овчари били свидетели на раждането му. (Казаха ми, че християните също прибавили голи овчари към рождението на Христа.) Или че Митра живял в една смокиня, която го обличала и хранила; че се сражавал с бика, първото творение на слънцето; че бикът го влачил по земята (това символизирало човешкото страдание); че най-сетне бикът побягнал и по заповед на бога-слънце Митра пронизал бика с нож и от тялото му произлезли цветята, билките и житото, от кръвта му — виното, а от семето му — първият мъж и първата жена. После, след една тайна обредна вечеря, Митра бил призован в рая. Когато дойде последният час, всички ще излязат от гробовете си и ще се изправят пред божия съд: злите ще бъдат погубени, добрите ще живеят вечно в светлината на слънцето.

Не виждам съществена разлика между разказа на Митра и християнския вариант. Разбира се, нравственият кодекс на Митра е много по-възвишен от християнския. Митраистите вярват, че праведното деяние стои по-високо от съзерцанието. Те ценят старите добродетели — храброст, самообладание и пр. Те първи почнаха да проповядват, че сила значи кротост. Всичко това е за предпочитане пред християнската истерия, която води ту до избиване на еретици, ту до малодушно бягство от света. Едно напръскване с вода не може да очисти митраиста от греховете му. От етична гледна точка предпочитам митраизма пред останалите мистични култове. Но е безсмислено да се твърди, че е по-верен от съперниците си. Когато човек приеме митовете и магията абсолютно, последицата може да бъде само лудост.

Юлиан непрекъснато говори за любовта си към елинската философия. Той искрено вярваше, че обича Платон и сериозните разговори. Фактически той страстно копнееше за това, което мнозина дирят в нашето упадъчно време — вяра в личното си безсмъртие. Той предпочете да отхвърли християнското учение по причини, които за мене остават непонятни, и се спря на нещо еднакво абсурдно. Естествено аз му съчувствувам. На няколко пъти той нанесе няколко добри удара на християните и, разбира се, това ми бе приятно. Но не мога да се съглася със страха му пред небитието. Защо трябва толкова много да желаем да продължим съществуването си след смъртта? Ние никога не се съмняваме в очевидния факт, че не сме съществували преди раждането си. Защо тогава се боим, че ще се превърнем в каквото сме били преди? Аз съвсем не бързам да напусна тоя свят, но гледам на небитието като на „не-битие“, нещо, което не съществува, т.е. нищо. Как може човек да се бои от нищо?

Колкото по-малко се говори за различните церемонии и изпитания, които трябва да премине онзи, който ще бъде посветен в тайнствата на Митра, толкова по-добре. Както ми казват, едно от дванадесетте изпитания е изскубването, един по един, на космите по срамните части; сигурно смятат, че това е духовно занимание. Казаха ми също, че част от церемониите се извършвали, когато всички били мъртвопияни и се опитвали да прескачат трапове с вързани очи — това несъмнено трябва да е символ на необузданата жизненост на плътта. Но тайните обреди правят впечатление на хората и колкото по-ужасни и отблъскващи са те, толкова по-силно е въздействието им. Колко тъжно, колко страшно за нас, че сме хора!

 

 

Либаний: Рядко се среща философ, тъй напълно лишен от религиозно чувство. Той прилича на човек, който по рождение не може да различава цветовете, тъй отчетливи за всеки друг. Приск има логичен ум и умее точно да изрази мисълта си, но не вижда най-същественото. Подобно на Юлиан, и мене посветиха в тайнствата на Митра още като ученик. Мистериите ми направиха силно впечатление, въпреки че, признавам, за мене те не бяха това откровение, което бяха за Юлиан. Но аз никога не съм бил християнин, така че за мене това не беше вълнуваща и опасна крачка; не скъсах със света, на който принадлежах. Обаче за Юлиан това бе смела постъпка. Ако Констанций бе научил какво е сторил, можеше да му отнеме живота. За щастие Максим толкова умело се справи с всичко, че Констанций изобщо не узна, че на деветнадесетгодишна възраст братовчед му Юлиан се отрече от християнството в една пещера на планината Пион.

Изглежда, че Приск изобщо не е разбрал какво представляват митраическите тайнства и това не ме изненадва. Той високо цени нашите етични норми и ние сме му благодарни за това. Но намира обредите ни отблъскващи. Естествено той знае за тях само от това, което е чул случайно, тъй като никой посветен няма право да разправя какво става в пещерата. И въпреки че „изпитанията“ понякога са неприятни, откровението, до което се стига, си струва всички изтърпени страдания. Аз например не мога да си представя света без Митра.

С обичайната си сурова прямота Приск отбелязва, че християните постепенно възприемат различни елементи на нашия култ. Внезапно ме осени мисълта — дали това не е един начин, по който най-сетне ще победим? Дали тези, които възприемат толкова много от нас, няма да заприличат на самите нас и след време да бъдат като нас?

 

 

Юлиан Август

 

Бях посветен в тайнствата на Митра през март 351. Този ден наблюдавах както изгрева на слънцето, така и залеза, като внимавах да не ме забележи някой, тъй като Констанций бе забранил молитвата към слънцето; мнозина биваха арестувани само защото наблюдавали залеза. Шпиони и доносници имаше навсякъде.

Съобщих на Ецеболий, че този ден ще отида на лов по склоновете на планината Пион. Както очаквах, той се извини, че няма да дойде, тъй като не обичаше лова. Той цитира нещо от Омир. Аз цитирах Хораций. Той отговори с Вергилий. Аз приведох Теокрит. С общи усилия изчерпахме почти всичко написано по повод на лова в литературата.

Следната спънка беше охраната. Дванадесет войници и един трибун бяха придадени към домакинството ми. И най-малко двама души ми прислужваха неотлъчно. Как да се справя с тях? Максим реши, че тъй като култът на Митра е култ на войниците, поне двама от тях ще са поклонници на Митра. Той беше прав. Петима от дванадесетте бяха митраисти. Лесно наредих двама от петимата да ме придружават този ден. Те бяха длъжни да пазят тайната в качеството си на братя на Митра. Един час преди изгрев-слънце Орибазий, войниците и аз излязохме от къщи. В подножието на планината ни посрещнаха девет отци и Максим. Изкачихме склона в пълно мълчание. На предварително определено място, под една смокиня, спряхме и изчакахме изгрева.

Небето побледня. Зорницата светеше със синя светлина. Тъмните облаци се разкъсаха. Слънцето се появи на хоризонта и един лъч докосна скалата зад нас, едва тогава разбрах, че това не беше обикновена скала, а вход в планината. Отправихме молитва към слънцето и неговия спътник Митра, нашия спасител.

Когато слънцето се издигна над хоризонта, Максим отвори вратата в планината и ние влязохме в малка пещера със седалки, изсечени в скалата. Двамата с Орибазий трябваше да останем и да почакаме там, а отците се оттеглиха в друга пещера, вътрешното светилище. Така започна най-важният ден от живота ми: денят на меда, хляба и виното; денят на седемте порти и седемте планети; денят на пароли; денят на молитва; и накрая (след Гарвана, Невестата, Войника, Лъва, Персиеца, Пратеника на слънцето и Отеца) денят на „Нама Нама Себезио“.

 

 

Либаний: От всички тайнства с изключение на тези в Елевзин митраическите са най-вдъхновяващи, тъй като по време на тези тайнства човек наистина прозира безсмислието на земната суета. При всяко от седемте изпитания посвещаваният извършва това, което един ден душата му ще изпита, когато се извиси сред седемте свята, като губи един по един човешките си недостатъци. При Арес войнолюбието се връща при източника си, при Зевс той загубва честолюбието си, при Афродита — половата страст и т.н., докато душата се пречисти. Тогава… Но не бива да казвам повече: „Нама Нама Себезио.“

 

 

Юлиан Август

 

Когато денят свърши, Орибазий и аз се измъкнахме с олюляване от пещерата, възродени.

И точно тогава настъпи мигът. Както гледах залязващото слънце, светлината ме облада. Това, което се дава на малцина, беше дадено на мен. Видях единния. Хелиос ме завладя и в жилите ми течеше не кръв, а светлина.

Видях всичко. Почувствувах простотата на сътворението, самата му същина. Това, което не може да се обхване без божествена подкрепа, тъй като то е отвъд словото и отвъд разума; и все пак е толкова просто, че се чудех как съм могъл да не зная, че то е там, че то съществува като част от нас, както и ние сме част от него. Това, което стана в пещерата, бе изпитание и поучение, но което се случи навън, бе откровение.

Както бях коленичил в избуялия пелин и червените полегати лъчи на слънцето ме ослепяваха, аз видях самия бог. Чух това, което не може да се разкаже, нито да се напише, и видях това, което не може да се предаде нито с образ, нито със слово. И дори днес, години след това, то е все така свежо в паметта ми, както някога. Защото тогава, на този стръмен склон, бях избран да извърша великото дело, което вече съм започнал: да възстановя почитането на единния бог в цялото му великолепие.

Останах на колене, докато слънцето залезе. След това съм продължил да стоя така в тъмнината — както после ми казаха — около един час. Орибазий се уплашил и ме събуди… или по-скоро приспа, тъй като оттогава „истинският“ свят ми изглежда като сън, а видението ми, когато съзерцавах Хелиос — действителност.

— Добре ли се чувствуваш?

Кимнах и станах.

— Видях… — започнах аз, но веднага спрях. Не можех да кажа какво бях видял. Дори сега, като пиша това съчинение, не мога да опиша какво изпитах, тъй като няма подобно човешко преживяване, с което да го сравня.

Но Максим веднага позна какво бях изпитал.

— Той е бил избран — рече той, — той знае.

Мълчаливо се върнахме в града. Не ми се говореше с никого, нито дори с Максим, защото все още бях обгърнат от крилете на светлината. Дори не ме бодеше китката на ръката, където ми бяха направили свещената татуировка. От това състояние на вглъбеност бях грубо изтръгнат едва при градската порта, където една тълпа ме заобиколи, крещейки: „Важни новини! Важни новини!“

Бях смаян. Можех само да си помисля: „При мен ли е още богът? Могат ли всички да видят това, което аз видях?“ Опитах се да заговоря Максим и Орибазий, но просто не можехме да се чуем.

В града, в преториума, заварих Ецеболий и както ми се стори, целия сенат. Когато ме видяха, всички коленичиха. За миг наистина помислих, че е настъпил краят на света и че аз съм дошъл като пратеник на бога да отделя злите от добрите. Но Ецеболий бързо разсея всяка мисъл за апокалипсис.

— Благородни Юлиане, брат ти… — около нас всички повтаряха името на Гал и титлите му — е бил избран от божествения август да дели трона с него. Гал е цезар на Изтока. Той също така ще се ожени за Констанция, божествената сестра на божествения август.

Избухна ликуваща глъчка и десетки ръце една през друга докосваха наметалото ми, ръцете ми, лактите ми. Едни ми отправяха молби за ходатайство, други искаха да ги благословя. Накрая си пробих път през тълпата и влязох в дома на префекта.

— Но защо всички се държат като полудели? — обърнах се към Ецеболий, като че ли той беше виновен за това.

— Защото си брат на цезар.

— Голяма полза и за тях, и за мен! — Не беше благоразумно да кажа това, но от тези думи сякаш ми олекна.

— Сигурно искаш да те обичат заради черните ти очи? — подхвърли Орибазий. — Овациите ти бяха приятни, докато не научи вестта.

— Защото помислих, че слънцето… — но спрях навреме.

— Слънцето ли? — Ецеболий ме погледна с недоумение.

— Защото единствено син божий трябва да бъде посрещан по този начин — каза спокойно Максим. — Не бива да се обожава човешко същество, нито дори един цезар.

Ецеболий кимна:

— Отживелици от лошите стари дни, струва ми се. Римският август, разбира се, е божествен, но не е истински бог, както хората са свикнали да смятат. Но влезте, влезте, баните са приготвени. Префектът ще отпразнува щастливата вест с угощение.

И така, аз прозрях единния бог в деня, когато научих, че брат ми е провъзгласен за цезар. Предзнаменованието беше повече от ясно. Всеки от нас бе поел пътя си. От този ден нататък аз бях елинист или както галилеяните обичат да ме наричат (зад гърба ми естествено), отстъпник; а Гал властвуваше над Изтока.

Бележки

[1] Днешният Ниш. — Б.пр.

[2] Медиоланум — днешен Милано. — Б.пр.