Гор Видал
Юлиан (2)

I

 

Вчера заран, тъкмо да вляза в аудиторията, един студент християнин ме спря и ме запита със злораден тон:

— Чу ли за император Теодосий?

Окашлях се и докато се питах за какво намеква, той ме изпревари:

— Покръстил се.

Отговорих уклончиво. Днес никога не знаеш кой е агент и кой не. Впрочем не бях много изненадан от новината. Още когато Теодосий заболя миналата зима и владиците се насъбраха като лешояди над него да се молят за здравето му, аз бях уверен, че ако оживее, те ще си припишат заслугата за спасението му. Той оздравя. Сега и на изток имаме християнски император, подобно на Грациан, нашия западен император. Просто беше неизбежно.

Обърнах се да вляза в залата, но младежът още не бе завършил приятната си задача:

— Теодосий издаде и едикт. Току-що го прочетоха пред сената. Сам го чух. А ти чу ли го?

— Не. Но винаги съм харесвал прозата на императора — отвърнах аз учтиво.

— Може би този път няма да ти се понрави. Императорът обявява за еретици всички, които не следват никейското верую.

— Всъщност не съм много вещ в християнското богословие. Едиктът едва ли се отнася до онези, които все още са останали верни на философията.

— Отнася се до всички в Източната империя. — Той каза това бавно, като ме гледаше изпитателно през цялото време. — Императорът дори е назначил инквизитор, който ще разследва каква е вярата на всеки един от нас. Мина времето на търпимостта.

Просто онемях. Слънцето блестеше в очите ми, всичко се замъгли пред погледа ми; помислих си, че ще припадна или ще умра. Но гласовете на двама колеги ме върнаха към действителността. От начина, по който ме поздравиха, разбрах, че и те бяха чули за едикта и бяха любопитни да видят как ще се отзова на новината. Но не им дадох възможност да се радват.

— Естествено очаквах да стане това — казах аз. — Няма и седмица, откак императрица Постума ми писа, че… — Започнах най-свободно да измислям. Разбира се, не бях получавал известие от императрицата вече няколко месеца, но реших, че трябва да се напомни на враговете колко голямо е благоволението, което ми оказват Грациан и Постума.

Унизително е да си принуден да се защищаваш така, но живеем в опасни времена.

Вчера не четох лекции. Върнах се право вкъщи. Сега живея в Дафне — едно прелестно предградие, което предпочитам пред Антиохия поради тишината. Откакто започнах да остарявам, и най-малкият шум през нощта ме събужда, а като се разбудя, много мъчно заспивам отново. Можеш да си представиш колко омразна ми беше станала старата ми къща в града. Спомняш си я — там дадох приема в чест на император Юлиан, когато той… Но как забравям! Ти не присъствува и всички така съжаляваха, че те няма. Напоследък паметта ми ми играе лоши шеги. И още по-лошо дори: все затурям някъде бележките, които имам навик да нахвърлям, за да не забравя нещо, а когато ги намеря — трябва да ти призная с ужас, — често не мога да разчета собствения си почерк. Старостта е безпощадна, драги приятелю! Подобно на стари дървета, съхнем от върха.

Рядко отивам в града — освен за някоя и друга лекция, — защото, макар и да са мои съграждани, антиохийците ме уморяват с шумните си гласове и безспирните си крамоли, с игрите на комар и със сластолюбието си. Безнадеждно са лекомислени. С изкуствено осветление превръщат нощите в ден, почти всички мъже са си оскубали космите, така че трудно можеш да ги различиш от жените… Само като си помисля, че някога възхвалявах този град. Но може би човек трябва да проявява търпимост, като има предвид, че антиохийците са жертва на потискащия зноен климат, който действува така разложително, на близостта на Азия, както и, разбира се, на това гибелно християнско учение, което твърди, че едно напръскване с вода (и един малък дар) измива всяко прегрешение, колкото и пъти да го извършиш.

Сега, драги приятелю, както седя в кабинета си сред нашите приятели изгнаници (искам да кажа онези гръцки книги, които създадоха човешкия дух), нека ти разкажа какво си мислех миналата нощ — една безсънна нощ не само поради едикта, а и защото две котки намериха за уместно да събудят отново отчаянието ми с похотливите си мяукания. Само египтянин може да почита котките като богове! Днес се чувствувам уморен, но съм твърдо решил: трябва да дадем отпор. Какво ще се случи с нас самите, не е чак толкова важно — но какво ще сполети нашата цивилизация, е нещо, което ме изпълва с ужасна тревога. През безсънната нощ обмислях различни възвания, които биха могли да бъдат поднесени на новия ни император. В момента пред мен се намира един екземпляр от едикта. Написан е на лош канцеларски гръцки — официалния стил на владиците, чийто тромав език отговаря на обърканата им мисъл. Доста прилича на онези прочути протоколи на Съвета в — къде беше това? Халкедон? — които четяхме на глас с такова голямо удоволствие. Безгрижни дни, отминали безвъзвратно, ако не действуваме сега.

Приск, аз съм шестдесет и шест годишен, а ти, доколкото си спомням, си дванайсетина години по-стар от мен. Стигнали сме възраст, когато смъртта е нещо обикновено, нещо, от което човек не трябва да се бои, особено ние — нали цялата ни философия всъщност е само подготовка за една спокойна смърт? Не сме ли истински философи, които няма какво да загубят освен онова, от което по естествен път трябва и без туй рано или късно да се откажат, и то по-скоро рано, отколкото късно? През последните години на няколко пъти вече имах припадъци — губех съзнание, после се чувствувах малко омаломощен; пък и хроническата ми кашлица, влошена от една необичайно влажна зима, може всеки миг да ме задуши. Зрението ми отслабва, страдам от крайно мъчителна подагра. Затова нека обединим усилията си и без да се боим от нищо, да ударим християните, преди те да разрушат окончателно света, който обичаме.

Моят план е следният. Преди седемнадесет години, когато се върна от Персия, ти ми каза, че нашият любим приятел и ученик император Юлиан бил написал част от мемоарите си, които ти си прибрал при смъртта му. Често съм мислил да ти пиша да ми изпратиш един екземпляр, просто за мое лично поучение. И аз като тебе още тогава си давах сметка, че е изключено да се издаде това съчинение, колкото и обичан да беше Юлиан тогава, пък и сега още, макар делото му за възстановяването на истинските богове да бе унищожено. При Валентиниан и Валент трябваше да бъдем тактични и предпазливи, за да ни позволят да продължаваме лекциите си. Но сега, след този нов едикт, аз казвам: стига благоразумие! Нямаме нищо друго да губим освен две стари тела, а ще спечелим вечна слава, като издадем съчинението на Юлиан, придружено от подходяща биография — било от теб, било от мен или от двама ни. Разбира се, аз го познавам по-отблизо, но ти беше с него в Персия и беше свидетел на смъртта му. Затова ние двамата — аз, неговият учител, и ти, неговият другар, с когото той разговаряше за философия — можем да възстановим доброто му име и с убедителни доводи да изтъкнем правотата на борбата с християните. В миналото съм писал за него, и то смело. Имам предвид възхвалата, която съчиних непосредствено след смъртта му, когато, ако мога да се изразя така, успях да накарам дори безчувствени християнски очи да се просълзят. Наскоро след това издадох кореспонденцията си с Юлиан. Впрочем аз ти изпратих един препис и въпреки че ти не потвърди получаването на подаръка, надявам се, че си намерил писмата интересни. Ако случайно не си получил пратката, ще ми бъде много драго да ти изпратя друг препис. Запазил съм всичките му писма, писани в течение на много години, и преписи от моите писма до него. Никога не можеш да разчиташ високопоставени лица да пазят твоите писма; а ако моите писма изчезнеха, хората вероятно биха си спомняли за мен само като за неизвестния събеседник в един разговор, чиято личност ще трябва да се възстановява съвсем смътно от запазената половина (която понякога е по-незначителна). Сега работя върху едно похвално слово, което ще се нарича „Отмъщение за император Юлиан“. Възнамерявам да посветя това произведение на Теодосий. Съобщи ми колкото се може по-скоро дали си съгласен с моя план. Повтарям — няма какво да губим, а светът ще спечели много.

Впрочем ето един белег на нашето време: сега в Антиохия откриха Латинска академия, в която учениците се тълпят. Да полудееш. Младежта изоставя елинистиката и учи римско право с надежда, че ще бъде предпочетена при назначаване на държавни длъжности. Аз все още имам много ученици, но мнозина от колегите ми буквално гладуват. Неотдавна един студент (християнин, разбира се) много тактично ми загатна, че нямало да бъде зле, ако аз, Либаний, науча латински! На моите години, и то след като съм посветил живота си на гръцкия език! Отговорих му, че тъй като не съм правник, няма какво да чета на този грозен език, който е създал една-единствена поема, и то просто преразказ на нашия велик Омир.

Надявам се, че след толкова години мълчание това писмо ще завари в добро здраве и теб, и прекрасната ти съпруга Хипия. Завиждам ви, че живеете в Атина, истинския център на вселената. Нужно ли е да добавя, че естествено ще поема разноските по преписването на Юлиановото съчинение. За щастие за препис в Атина се плаща по-евтино, отколкото тук, в Антиохия. Книгите винаги струват по-скъпо в градовете, където ги четат най-малко.

 

П.п.

Старият слух току-що се потвърди: великият персийски цар Сапор е най-сетне мъртъв. Беше над осемдесет години и е царувал почти през целия си живот. Странно съвпадение, че царят, който повали нашия скъп Юлиан, умря тъкмо тогава, когато се готвим да почетем паметта му. Казаха ми веднъж, че Сапор бил чел книгата ми „Животът на Демостен“ и се възхищавал от нея. Какво чудесно нещо са книгите, как преминават през светове и векове, побеждавайки невежеството и накрай дори и безпощадното време! Нека възкресим Юлиан, и то за вечни времена.

 

 

 

Да, едиктът е добре известен тук, но сред реторите общото впечатление е, че въпреки острия му тон, едва ли ще ни преследват. Школите процъфтяват. Християнчетата се тълпят в училищата ни, за да ги цивилизоваме, и те много ми приличат на своите събратя — елинистите. Но всъщност всички млади хора все повече и повече ми се струват еднакви. Задават същите въпроси и отговарят по същия начин на собствените си въпроси. Отчаял съм се, че ще мога да науча някого на нещо, най-малко пък — себе си. От петдесет години вече нито една нова мисъл не се е родила в главата ми. И затова не издавам лекциите си. Пък и толкова много от нас ги издават от суета или за да привлекат ученици. На седемдесет и пет (от теб съм по-стар не дванадесет, а девет години) се чувствувам празно гърне. Почукай по мен, и ще чуеш ужасен глух звук. Главата ми е гробница, така празна, както гробницата, от която се вярва, че Исус бил излязъл. Сега предпочитам Кратес и ранните циници, по-малко ми харесват Платон и останалите. Ни най-малко не съм убеден, че съществува божествено единство във вселената, нито пък се поддавам на разни магии, за разлика от Юлиан, който беше безнадеждно наивен. Често съм си мислил, че Максим злоупотребяваше с неговата доброта. Всъщност аз никога не съм могъл да понасям Максим. Как губеше времето на Юлиан със сеансите си и тайнствените си брътвежи! Закачих веднъж императора за тези безсмислици, но той само се засмя и каза: „Кой може да знае през коя врата ще влезе мъдростта?“

Що се отнася до идеята за издаване, никак не съм сигурен, че една хвалебствена биография на Юлиан би имала каквото и да било въздействие сега. Теодосий е военен политик и се намира под влиянието на владиците. Естествено той би могъл да одобри една биография на своя предшественик просто защото и до днес мнозина се възхищават от Юлиан, макар и не заради философията му. Възхищават се от него, защото беше млад и красив и най-големият пълководец на нашия век. У народа има трогателно преклонение пред победоносни пълководци и затова именно днес нямаме герои. Но ако Теодосий позволи да се издаде една биография, религиозният въпрос ще трябва да се премълчи. Владиците сами ще се погрижат за това. А едва ли нещо на този свят може да се сравни със свирепостта на християнски владика, който преследва „ереси“, както те наричат всички мнения, противоречащи на тяхното. Особено уверени са по въпроса, по който са толкова невежи, колкото и останалата част на човечеството — тоест по въпроса за смъртта. Така или иначе, не желая да се боря с тях, понеже аз съм сам, а те са много. И въпреки че съм, както ти така успокоително намекваш, стар и краят на живота ми наближава, радвам се на удивително добро здраве. Казват ми, че изглеждам както на четиридесет години и съм все още в състояние да извърша полов акт почти по всяко време. Тази жизненост отвращава Хипия, която се е състарила значително през последните години, но, изглежда, се нрави на разни млади жени от един квартал на Атина, за който ти несъмнено си чувал — или поне си чел в романите на Милетската школа.

Достатъчно ясно ли се изразих? Не желая да бъда изгорен жив, пребит с камъни или закован на вратата на някоя християнска черква или „костница“, както ги наричаше Юлиан. Ти проявявай храброст, щом искаш — в душата си аз ще се възхищавам от теб. Но нямам намерение да напиша нито ред за Юлиан, колкото и да го обичам и да се тревожа, като виждам по какъв странен път е тръгнал светът, откакто онзи авантюрист Константин ни продаде на владиците.

Юлиан написа мемоарите си през последните четири месеца от живота си. Започна ги през март 363 година при Йерапол. Почти всяка нощ по време на похода в Персия той диктуваше спомени от младините си. Те излязоха малко разхвърлени, понеже като писател и като човек Юлиан беше бърз и поривист. Веднъж ми каза, че искал да напише автобиографията си в стила на Аврелиевия дневник „Към себе си“, обаче той нямаше дисциплината на един Марк Аврелий. Юлиан беше също така повлиян от Ксенофонтовия „Анабазис“, тъй като Ксенофонт е минал почти по същия път, по който ние вървяхме седем века по-късно. Той винаги живо се интересуваше от история и много обичаше да разглежда исторически забележителности. В резултат на това мемоарите му са доста разнородни. И все пак Юлиан е увлекателен автор и ако не е по-добър, то причината е, че не е лесно да бъдеш едновременно и император, и философ, и пълководец. Освен това той не беше особено дискретен по отношение на другите. Надявам се, че си му простил тази слабост. Аз му простих. Той предчувствуваше, че няма да живее дълго, и искаше да запише всичко, което има да каже. Що се отнася до загадъчната му смърт, аз си имам една теория какво точно е станало, която ще ти обясня, когато му дойде времето.

И досега не можех да реша какво да правя с това произведение. Когато Юлиан умря, аз прибрах личните му книжа, тъй като се страхувах, че неговите наследници християни ще ги унищожат. Разбира се, нямах никакво право да ги вземам, но не съжалявам за кражбата. Никому не споменах за тях, докато не се завърнах благополучно в Антиохия, където вероятно съм ти съобщил за мемоарите в същия ден, когато ти ни прочете знаменитата си възхвала. Твоето красноречие така ме развълнува, че издадох тайната си.

Поръчах да направят препис от ръкописа. Зле си осведомен, ако смяташ, че преписването тук е по-евтино, отколкото в Антиохия. Тъкмо обратното. По моята предварителна сметка разноските ще възлязат на осемдесет златни солиди, които би могъл да ми изпратиш с обратна поща. Като получа цялата сума, ще ти пратя книгата да си служиш с нея както намериш за добре. Само не споменавай никому, че имам нещо общо с тази работа. Нямам никакво желание да ставам мъченик нито сега, нито когато и да е.

Мислех си, че съм ти писал за сборника писма. Получих книгата; много любезно бе от твоя страна да ми я изпратиш. Всички сме ти задължени за тези писма, особено за твоите до Юлиан. Мъдри са. Не познавам друг философ, толкова загрижен за бъдните поколения, че да пази преписи от всяко свое писмо, давайки си сметка, че дори най-незначителното му писание ще има вечна стойност като част от цялото му творчество. Хипия също ти пожелава добро здраве…

 

 

 

Не можеш да си представиш какво удоволствие изпитах, когато ми донесоха писмото ти тази вечер. И да ти кажа ли, така копнеех да чуя отново гласа ти, че за съжаление, скъсвайки връзките, раздрах и самото дългоочаквано послание. Но бъди спокоен, драгоценното ти писмо ще бъде залепено с лепило и съхранено с любов, тъй като всяка изява на твоя гений е истинско отражение на елинския дух, който трябва да бъде предаден на бъдните поколения.

Нека направо ти кажа как се зарадвах да чуя за неотслабващата ти полова сила. Винаги е ободряващо да научиш, че има хора, макар и това да са редки случаи, у които не настъпва обичайният тъжен упадък. Наистина боговете са благосклонни към тебе и явно, радвайки се на тяхното благоволение, ти въпреки осемдесетте си години няма да въздъхнеш както Софокъл: „Най-сетне се освободих от жесток и безумен господар!“ Явно твоят господар е и приятен другар, още по-приятен поради мълчаливото примирение на Хипия. Малко съпруги на философи дават на мъжете си свободата да общуват с изтънчените атински дами, с които прекарвахме толкова приятни вечери през студентските ни години. Сега естествено животът ми е посветен на философията и държавните дела. Предоставям прелестите на Афродита на по-младите… на по-младите и на тебе, Приск, който държиш на разстояние разбойника-време. Щастливец! Щастливи са и момичетата, които са така обичани.

Посвърших нещо, откакто ти писах. Чрез преторианския префект в Константинопол помолих за аудиенция при императора. Теодосий е срещал малцина като нас, тъй като идва от Испания, страна, която не блести с културата си. Произхожда от военен род и не е известно да се е занимавал някога с философия. Извън политиката главният му интерес е да развъжда овце. Но той е едва тридесет и три годишен и според сведенията, с които разполагаме, има благ характер. И все пак не бива да разчитаме на това. Колко често в миналото са ни разочаровали владетели! Дори и хора с добро име, след като се възкачеха на престола и станеха господари на света, се превръщаха пред очите ни в ужасни чудовища. Например покойният Валент или самият брат на Юлиан, цезарят Гал, този обаятелен младеж, който вся ужас в целия Изток. Трябва да бъдем нащрек както винаги.

Понастоящем пред нас стои въпросът доколко сериозно Теодосий възнамерява да приложи едикта. Обичайно е императори, които са под влияние на владиците, да хулят самата цивилизация, която ги е създала. Те са непоследователни, но всъщност християнската вяра никога не се е отличавала с логиката си. Най-големият парадокс е сговорът между монарсите и владиците. Императорите се гордеят, че са първи магистрати на Римската империя и упражняват властта си чрез нейния сенат. В действителност вече цял век не сме Римска империя и все пак, понеже формата продължава да съществува, човек би помислил, че е невъзможно за един принцепс с титлата август да бъде християнин поне докато олтарът на победата стои в сената в Рим. Но подобни несъответствия са така лишени от значение за християнския начин на мислене, колкото няколко облака — за хубав летен ден; и затова вече не се опитвам да ги оборвам в лекциите си. Би трябвало да съм благодарен може би, че студентите ми, повечето от тях християни, са се спрели тъкмо на мен да им преподавам онази философия, която тяхната религия преследва. Такава ужасна комедия, Приск! Просто трагедия!

Междувременно можем само да изчакваме събитията. Здравето на императора се подобрява с всеки изминал ден и по-късно тази пролет се очаква да тръгне на поход срещу готите, които както обикновено заплашват пограничните области на Македония. Ако Теодосий реши да се отправи на север, той няма да се върне в Константинопол преди края на лятото или есента, в който случай ще трябва да се срещна с него в Тесалоники^[1] или, още по-лошо, на бойното поле. Уверен съм, че ако това се наложи, то ще бъде последното ми пътуване. Защото здравето ми, за разлика от твоето, продължава да се влошава. Пристъпите на кашлица ме изтощават и ме карат да копнея за гроба. Освен това по ръцете ми чак до лактите се яви странен изрив, може би вследствие на това, че миналата седмица ядох лоша камбала. (О, Диогене, и твоя съдбоносен суров октопод!) Или пък може би е външен признак на отравяне на кръвта. Така бих искал да е тук Орибазий. Той е единственият лекар, комуто съм се доверявал, нещо, в което следвах Юлиан, който казваше: „Асклепий разкри на Орибазий тайни, познати само на боговете.“

В течение на годините съм нахвърлил доста бележки за една биография на Юлиан. Сега те са пред мен. Остава само да се подредят окончателно всички тези материали, включително и съчинението на Юлиан. Моля те, изпрати ми го веднага, щом бъде готов преписът. Ще работя върху него това лято, тъй като вече не преподавам. Сметнах, че е по-благоразумно да се оттегля, докато разберем накъде ще задуха вятърът.

Едва ли е нужно да ти пиша, че Антиохия пренебрегва едикта. Доколкото си спомням, антиохийците никога не са се подчинявали на императорската власт, освен когато им опрат меча до гърдите. Често съм предупреждавал тукашния сенат, че непокорството не се нрави на императорите, но нашите хора си мислят, че са над закона и над репресалиите. Глупостта на умния е винаги по-голяма от тази на тъпака. Страхувам се за Антиохия, въпреки че това незачитане на императорските едикти е в моя полза.

Досега няма инциденти. Моите приятели християни ме посещават както обикновено (мнозина от бившите ми студенти сега са владици, каква ирония на съдбата!). Колеги, които още преподават, ми казват, че групите им са съвсем както преди. Следващата стъпка зависи от Теодосий или по-точно казано от владиците. За наше щастие те бяха така заети с непрестанните си взаимни преследвания, че ние можахме да оцелеем. Но четейки между редовете на едикта, аз се страхувам от кървава разправа. Теодосий с особена злоба обяви извън закона партията на покойния презвитер Арий, защото галилеяните трябвало да имат църква с едно-единствено всеобщо учение — и то не друга, а католическа църква. За да противодействуваме, ние пък от наша страна трябва да напишем истинската биография на Юлиан. Затова нека заедно изплетем последния венец от Аполонови лаври и го поставим на челото на философията, като сърцат жест срещу зимата, която заплашва този бурен, късен сезон на света. Искам онези, които дойдат след нас, да знаят колко големи са били надеждите ни, трябва да им покажем как за малко Юлиан не успя да спре галилеянската зараза. Едно такова произведение, ако е добре написано, ще бъде като семе, посадено наесен, което чака събуждането на слънцето, за да разцъфти.

Очевидно цената за преписването в Атина се е покачила невероятно много, откакто ми преписаха някои неща миналата година. Осемдесет златни солиди ми се струват извънредно много за това, което ти казваш, че е само фрагмент или книга със средна големина. Едва миналото лято платих тридесет солиди за препис на Плотиновия трактат, който вероятно е три пъти по-дълъг от Юлиановите мемоари. Изпращам по един приятел, който утре заминава за Атина, тридесет солиди и това писмо. Още веднъж поздрави на прелестната Хипия и на теб, стари приятелю и съратнико във философските ни борби.

 

 

 

Изпращам ти по ученика си Глаукон малко по-малко от половината от съчинението на император Юлиан. Дотук преписването ми струваше точно тридесет солиди. Като получа другите петдесет, ще ти изпратя останалата част от книгата. Предполагам, че миналогодишните ти преписи в Атина са били направени от някой твой почитател, който е преписвал на намалена цена, за да изрази уважението си към големия ти принос в областта на философията и реториката.

Не споделям песимистичните ти възгледи за новия ни император. Едва ли него щяхме да изберем, ако зависеше от нас, но никога не сме били в положение да избираме. Юлиановото възшествие дължахме на Фортуна, божество, известно с безразличието си към човешките дела. Едва ли можем да се надяваме, че през живота ни ще се появи друг Юлиан. Толкова по въпроса.

Проучих едикта, откакто ти писах за последен път; въпреки че тонът му е малко по-остър от този на Константиновия едикт, на първо време единствените жертви ще бъдат последователите на Арий. Но може би греша. Почти винаги греша, когато се касае за политически въпроси — слабост, която вероятно дължа на философския си темперамент. Така или иначе, това, което ме обнадеждава, е миналогодишното назначение на поета Авзоний за консул. Познаваш ли го? Сигурно си го чел. Ако не, очаква те една приятна изненада. Напоследък научих доста за него. Син на заможен лекар от Бордигала, той започнал изключително щастливата си кариера, когато император Валентиниан го взел за наставник на сина си Грациан. Според собствените му думи той „оформил мъничкия ум на малкия принц“. Когато принцът стана император, той възнагради учителя си, като го направи преториански префект на Галия, а миналата година — консул. Споменавам всичко това, защото Авзоний е благосклонен към нас и упражнява голямо влияние не само върху Грациан (който е прекалено зает да ходи на лов за диви свини в Галия, за да ни безпокои без причина), но и върху Теодосий. Очевидно той е човекът, към когото трябва да се насочиш.

Наскоро изпратих да видят какво има от Авзоний в библиотеката. Робът се върна с количка, пълна с книги. Наистина човек трябва да изчете Авзоний, за да повярва, че може да се пише за всичко. Няма тема, която да е прекалено незначителна за поета; никое ласкателство не е прекалено за царедвореца. Написал е една сносна поема за реката Мозел, но мене реките много не ме интересуват. Останалите му неща навяват скука. Особено тези стихове, които е писал по поръчка на Валентиниан. Между темите, избрани от императора, са изворите на Дунав (Авзоний не ги е открил, но е направил сериозен опит да ги открие), Великден и четири оди — най-хубавото от всичко, писано от него, — посветени на четирите любими коня на императора. Поръчах да препишат една от конските оди и Хипия ми я чете, когато съм в мрачно настроение. Започва така: „О, черен като врана жребецо, щастливецо, който разкрачваш прекрасните бедра и галиш твърдите заоблени форми на божествения август…“ Едва ли някое стихотворение ми е харесвало толкова много. Изпращам ти един препис. Така или иначе, препоръчвам ти да се срещнеш с Авзоний колкото можеш по-скоро. И естествено да не забравиш да изразиш възхищение от творчеството му! Когато се бориш за една добра кауза, лицемерието се превръща в добродетел.

Не ходя по вечери и приеми. Кварталът, за който споменавах в писмото си, не е като елегантните улици в Сарди, а кварталът на проститутките, близо до агората^[2]. Не ходя на гости, понеже ненавиждам приказливи жени, особено нашите атински дами, които се считат наследнички на Перикловия век. Разговорите им са безнадеждно предвзети и изкуствени. Гозбите, които поднасят, са невъзможни за ядене и не знам защо, но като че ли повечето атинянки са ниски и пълни, с тъмни закърнели мустачки — сигурно така Афродита си отмъщава на бъбривите жени. Живея съвсем тихо и спокойно вкъщи, като от време на време посещавам онзи квартал.

Хипия и аз се разбираме сега по-добре, отколкото преди. До голяма степен чарът й се състои в това, че никога през живота си не е обичала литературата. Говори само за прислугата, яденето, роднините и с нея си отпочивам. Освен това вкъщи си имам едно момиче от готски произход — купих по, когато беше на единадесет години. Сега е прекрасна, висока, добре сложена жена, с очи сиви като на Атина. Тя никога не говори. Накрая ще й купя съпруг и ще ги освободя и двамата като награда за примирението, с което приема моите нежности, макар че й се нравят далеч по-малко, отколкото на мене. Но това често се случва с женската половина на най-грозното животно на Платон. Впрочем Платон не харесваше полови сношения между мъже и жени. За нас Платон е божественият Платон, но боя се, че той е бил по-скоро като нашия приятел Ификъл, чиято страст към момчета се е така безобразно развихрила, че сега той живее ден и нощ в баните, където момчетата го наричат царицата на философията.

Съжалявам, че здравето ти се е влошило, но това следва да се очаква на твоите години. Много е възможно изривът, за който споменаваш, да е от лоша риба. Препоръчвам ти диета: хляб и вода, и то по малко. Когато получа парите, ще ти изпратя остатъка от съчинението на Юлиан. Ще те разстрои и натъжи. Интересно ми е да видя как ще използуваш този материал. Аз и Хипия ти пожелаваме добро или нека кажа, по-добро здраве.

В съчинението на Юлиан ще забележиш, че той неизменно нарича християните галилеяни и черквите им костници — последното е хаплив намек за малко некрофилската им страст към мощи. Струва ми се уместно да се измени текстът и да се превърнат костниците в черкви и галилеяните в християни. Никога не се заяждай на дребно с врага. Тук-таме съм направил някои забележки по текста. Надявам се, че няма да ти се сторят съвсем без значение.