Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Julian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 10гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor(2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD(2019 г.)

Издание:

Гор Видал. Юлиан

Корица: Александър Петров

Превод: Васил Атанасов

Редактор: Красимира Тодорова

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Янка Енчева

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36,50

Цена: 38,90 лева

ISBN 954–8363–03–8

Издателска къща „Съвременник“

История

  1. —Добавяне
  2. —Допълнителна корекция

XII

Юлиан Август

 

От градовете в Галия най-много харесвам Лутеция и там прекарах щастливо три зими. Градът е разположен на малък остров в реката Секвана[1]. Дървени мостове го свързват с двата бряга, където гражданите обработват земята. Околността е чудесна, зелена и всичко вирее добре, дори смокинови дървета. През първата си зима там посадих дванадесет дървета (обвити със слама) и всички се хванаха освен едно. Разбира се, зимата в Лутеция не е толкова студена както в Агендикум или Виенна поради близостта на океана, който затопля въздуха. Ето защо Секвана рядко замръзва; а водата й — както е известно на всички, които са посещавали града — е извънредно сладка и приятна на вкус. Къщите са построени от дърво и тухли, а има и доста голям дворец на префекта, който ми служеше за главна квартира. От кабинета си на втория етаж гледах как водата се разделя при острия връх на острова, сякаш кораб цепи морските води. А ако втренчиш поглед в това място на реката, струва ти се, че се движиш, сякаш си на кораб с надути платна, а зеленият бряг препуска край теб.

Колкото до местните жители, те са трудолюбиви хора, но имат голяма слабост към театъра и (уви!) към галилеянските церемонии. През зимата са граждани, а през лятото селяни. За голямо щастие у тях се съчетават по-скоро добрите, отколкото лошите страни на тези две съсловия. Много добре се разбирах с тях.

Отношенията ми с Флоренций се влошаваха. При всеки повод той гледаше да подкопае авторитета ми. Накрая се спречкахме по един паричен въпрос. Вследствие на германските нашествия земевладелците бяха претърпели големи загуби. Години наред германците бяха унищожавали реколтите, опожарявали сгради и задигали добитък. За да облекча бремето на тези вече неплатежоспособни хора, предложих да намалим както данъка на глава, така и поземления данък от двадесет и пет на седем златни монети годишно. Флоренций не само се противопостави на предложението ми, но поиска нещо нечувано: да се обложели с извънреден данък всички имоти, за да се изплатели разходите по моя поход! Този предложен от него данък не само беше несправедлив, но и щеше да предизвика бунт.

Макар Флоренций да имаше под властта си администрацията на Галия, никоя мярка нямаше законна сила без моя цезарски печат. Затова, когато Флоренций ми прати декрета за предлагания данък върху имуществата, аз му го върнах неподписан. Приложих също и едно дълго изложение върху финансовото положение на Галия, в което с точни цифри доказвах, че чрез досегашните данъци се получаваха напълно достатъчни държавни приходи. Освен това му припомних, че много провинции, особено Илирикум, са били разорени в миналото чрез такива мерки, каквито той предлагаше.

Цялата зима по заледените пътища между Лутеция и Виенна сновяха пратеници. Идеята за данък върху имуществата бе изоставена, но Флоренций все още бе твърдо решен да повиши данъците. Когато ми прати предложение да увеличим поземления данък, аз отказах да го подпиша. Всъщност аз го скъсах и заръчах на пратеника да отнесе късчетата хартия на преторианския префект и да му предаде моите поздрави.

Флоренций тогава се обърна към Констанций, който ми написа учудващо меко писмо. Част от писмото гласеше така: „Трябва да разбереш, мили братко, че ни вредиш, като подкопаваш доверието в назначените от нас държавни служители в Галия. Флоренций има своите недостатъци, но младежката буйност не е между тях.“ (Вече бях станал съвсем нечувствителен към обиди от този род.) „Той е способен управител и има голяма опитност особено по данъчното облагане. Ние имаме пълно доверие в него и не можем да не одобрим всяко усилие, целящо да увеличи държавните приходи в един момент, когато империята е заплашена и на Дунава, и в Месопотамия. Препоръчваме на нашия брат да бъде по-малко усърден в стремежа си да спечели благоразположението на галите и да помага повече на префекта в почтените му опити да събере сумите, изразходвани от тебе за защитата на провинцията.“

Ако бях получил такова писмо преди една година, щях да се преклоня пред волята на Констанций, без да възразя нито дума. Също така щях страшно да се разгневя, че говори за победата ми при Аргенторатум просто като за някаква „защита на провинцията“, но вече бях помъдрял. Знаех също, че за да разчитам на успех в Галия, ми трябва пълната подкрепа на местното население. Те вече гледаха на мен като на свой защитник не само срещу варварите, но и срещу алчността на Флоренций.

Писах на Констанций, че макар и да приемам мнението му по всички въпроси, не бихме могли да задържим провинцията, като увеличим данъците на едно разорено население. Казах в писмото си, че ще разреша увеличението на данъците да влезе в сила само ако императорът ми заповяда направо да подпиша тази наредба.

В Лутеция всички бяха смаяни. Чакахме няколко седмици за отговор. Научих се, че се обзалагали, и то за големи суми, уверени, че ще бъда отзован. Но не стана така. Липсата на отговор означаваше, че Констанций опрощаваше постъпката ми. Тогава намалих данъците. Населението на провинцията беше толкова благодарно и учудено, че събрахме всички данъци преди определения срок. Сега Галия е здрава финансово. Възнамерявам да въведа подобни данъчни реформи и другаде.

Научих се, че Констанций бил просто смазан, когато му съобщили за победата ми при Аргенторатум. Дори бил още по-съкрушен, когато му пратих окования във вериги Хнодомар като доказателство за победата ми. Но често хората отбягват неприятните факти, особено императорите, обкръжени от ласкатели, които винаги им казват онова, което желаят да чуят. В императорския двор ми измислили прякор — „Викторин“, за да подчертаят незначителността в техните очи — на моята победа. По-късно през зимата с изумление прочетох как Констанций лично превзел Аргенторатум и спасил Галия. Във всеки кът на империята разгласили за неговата голяма победа, без дори да се спомене и моето име. Впоследствие хора, които по това време били в Медиоланум, ми казаха, че Констанций накрая постепенно почнал да вярва, че действително е бил пред Аргенторатум в онзи зноен ден през август и че собственоръчно е пленил германския вожд. Когато седиш на престола на света, всяка заблуда може да стане действителност.

Единствената неприятност онази зима беше здравословното състояние на жена ми. Докато беше на посещение в Рим, тя повторно пометна и после постоянно се оплакваше от болки в стомаха. Орибазий направи всичко възможно, но макар да успя да намали болките, не можа да я излекува.

Моето здраве — споменавам го сега, защото мисля, че никога не съм засягал този въпрос — е винаги добро. Отчасти, защото ям и пия умерено, и отчасти, защото родът ни е здрав. Но нея зима за малко не умрях. Това беше през февруари. Както вече споменах, моите стаи в двореца на управителя гледаха към реката и не се отопляваха чрез пода, както другаде. Ето защо винаги ми беше малко студено. Но аз търпях студа, съзнавайки, че по този начин се калявам за бъдещи походи. Жена ми как ли не ме молеше да използувам мангали, но аз отказвах, като изтъквах, че ако се претоплят стаите, влажните стени ще започнат да се изпаряват и ще отровят въздуха.

Но една вечер не изтраях повече на студа. Бях се зачел до късно — спомням си, четях поезия. Повиках секретаря си и заръчах да донесат мангал с разгорени въглища. Донесоха го. Продължих да чета. Унесен от плискането на водата под прозорците ми, аз изпадах все повече и повече в сънливо състояние и накрая съм припаднал. Димът на въглените, съчетан с изпаренията от стените, почти ме задушил.

За щастие един войник от стражата, като видял димът да излиза изпод вратата, се втурнал вътре и ме извлякъл в коридора, където най-после съм дошъл в съзнание. След това повръщах с часове. Орибазий каза, че ако съм останал още няколко минути в тази стая, сигурно съм щял да умра. И така спартанските ми навици ми спасиха живота; макар че някои хора, разбира се, биха казали, че това се дължи на моята стиснатост! Колкото и да е странно, но като си спомням пак за онази нощ, не мога да не си помисля каква приятна смърт щеше да бъде. Четеш Пиндар, в следващия миг те обзема приятна дрямка и това е краят. Всеки ден се моля на Хелиос, когато дойде часът ми, смъртта да бъде така бърза и безболезнена, както приближаването й нея нощ.

 

 

Бях зает по цял ден. Раздавах правосъдие или както се изразяват някои, просто прилагах законите, тъй като истинското правосъдие не може да бъде дело на човек. Всеки ден разисквах с различни чиновници от провинцията върху административни въпроси и всеки месец лично изплащах заплатите на висшите чиновници. Това е стар обичай, чийто произход отдавна се каня да проуча. Допускам, че може да се проследи до времето на ранната република. Между хората, на които лично плащах заплати, бяха и тайните агенти. Макар и да ми бяха противни — знаех, че главното им занимание в Лутеция беше да ме следят и да докладват в Медиоланум, — обикновено прикривах своята неприязън. Освен при един случай.

Седях пред една маса, покрита с кожи. Пред мен имаше различни купчинки злато. Когато дойде ред да дам заплатата на главния агент Гауденций, той протегна ръка и сам си взе златото, без да чака да му го подам. Дори колегите му се сепнаха от този груб жест.

— Ето, сами виждате — казах аз, — агентите не приемат, а грабят. — Често цитираха тези мои думи.

Вечерите прекарвах първо в работа, после дремвах малко и късно вечерта — това бе най-приятното време — разговарях с приятели за философия и литература. Всички се чудеха как мога толкова бързо да заспивам и да се събуждам точно когато поискам. Сам не зная как става това, но винаги съм могъл да го правя. Кажа ли си, че искам да се събудя през първия час на нощта, непременно ще се събудя на минутата. Смятам, че дължа тази способност на Хермес. Но Орибазий смята, че се дължи на някаква особеност на мозъка ми, и затова иска да го разгледа, когато умра!

Салуст имаше забележителни исторически познания; той ме запозна в подробности както с историята на Рим, така и с историята на чужди страни. Особено подробно изучавахме епохата на Диоклециан, защото именно той обнови империята през миналия век и неговите реформи са в сила и днес.

Често спорехме по неговия декрет, който забранява човек да променя занятието си и задължава децата му, когато пораснат, да упражняват същото занятие: синът на земеделеца трябва да си остане земеделец, синът на кърпача — кърпач; за тези, които променят съсловието си, предвижда тежко наказание. Салуст беше съгласен с Диоклециан, че този закон е необходим за укрепването на обществото. В далечното минало хората се местели от град на град, като живеели от подаяния или чрез престъпления. Вследствие на това производството на стоки било недостатъчно. Диоклециан не само укрепил производството, но дори направил опит да установи цените на храните и на някои основни стоки. За жалост този му опит бил несполучлив. Преди няколко месеца и аз самият се опитах да определя цената на житото в Антиохия и макар да не успях, смятам, че след време ще мога да прокарам подобна мярка.

Приск беше на мнение, че Диоклециановият закон би трябвало да бъде по-гъвкав: на хората трябвало да се разрешава да променят занаята си, ако проявят съответни способности. Но кой ще прецени способностите им? На този въпрос той не можа да отговори. Орибазий предложи съдът да разпраща комисии в главните градове, които да изпитват младежите, за да се установи кои от тях проявяват способности. Аз изтъкнах, че това ще даде възможност да се вземат огромни подкупи: да не говорим за невъзможността да се преценят правилно хиляди хора. Лично аз смятам, че в долните съсловия се срещат способни хора, и вярвам, че ако способностите са достатъчно големи, те все някак си ще бъдат открити и използувани. На първо място във войската. Ако синът на някой земевладелец е честолюбив, той може да влезе във войската, която е най-демократичният от всички институти — в гръцкия смисъл на думата: всеки може да се издигне, колкото и скромен да е произходът му. На това Приск възрази, че не всеки способен човек има склонност към военното изкуство. Принуден бях да се съглася, че действително там не е място за човек, който например има данни да се занимава с литература или право. Салуст обаче веднага изтъкна, че правните школи в Беритос[2] и Константинопол били претъпкани, а за администрацията има повече „способни“ кандидати, отколкото свободни места. Имаме също и предостатъчно адвокати.

Приск смята, че грамотността би трябвало да бъде широко разпространена; Салуст е на противно мнение, защото, ако хора от скромен произход добият знания, те ще се чувствуват недоволни от положението си. Аз се колебая. Едно повърхностно образование би било по-лошо от никакво образование: то би значело да се насърчават завистта и безделието. Едно цялостно образование би отворило очите на хората и би им дало възможност да разберат естеството на човешкото съществуване; а ние всички сме братя, както ни напомня Епиктет. Още нямам установено мнение по този въпрос. Всичко става двойно по-трудно поради езика. За да получи някой сериозно образование, е необходимо да научи гръцки. А в град като Антиохия, който минава за елински, по-малко от половината от населението знае гръцки; останалите хора говорят някои от семитските езици. Същото важи за Александрия и за азиатските градове. Въпросът за латинския език още повече усложнява работата. Правният и военният език е латински, а езикът на литературата и администрацията е гръцки. От това следва, че всеки образован човек трябва да знае и двата езика. А ако се касае, да речем, за сина на някой шивач, сириец от Антиохия, той ще трябва да си служи с три езика. По-голямата част от времето би отишло само в изучаване на езици. Зная това, защото, макар че дълго съм учил латински, едва го чета. Вярно, говоря с лекота военния жаргон, но той има твърде малко общо с Цицерон, когото чета в гръцки превод! Ето какво разисквахме помежду си през цялата зима и една чудна пролет, която обсипа бреговете на Секвана с цветя и ни напомни наяве за неща, които Елевзин ни показва в тайнствата си.

В началото на юни тази идилия завърши. Констанций премести Салуст в Медиоланум. Все едно, че ми отряза дясната ръка. Изпаднах в скръб и гняв и накрая по примера на философите написах дълго съчинение върху боговете, което посветих на Салуст.

Да се вмъкне тук описание на военния поход от онова лято.

 

 

Приск: Походът през онова лято ни създаде много неприятности. Констанций не се бе погрижил да снабди Юлиан с пари, за да плати на войниците си. Освен това не ни достигаха припасите и Юлиан бе принуден да превърне в сухари всичкото жито, което успя да събере, а не може да се очаква такава храна особено да се харесва на войски, и без това изтощени от дълго воюване. Юлиан имаше толкова малко пари, че когато един войник веднъж го помоли за „пари за бръснене“ — „пая на бръснарина“, както казваха войниците, — той не можа да му даде дори дребна монета.

Юлиан се насочи на север към Галия Белгика. По много хитър начин той покори едно франкско племе, което държеше града Адиатука. Сетне разби германското племе хорневи, което живее при устието на Рейн. След това се отправи към река Мьоза и възстанови три от разрушените ни крепости. Точно тогава хранителните ни припаси се привършиха. Местната реколта беше закъсняла и войниците бяха пред бунт. Те открито се подиграваха на Юлиан и го наричаха „азиатец“ и „гърчето“. Но той се държеше много достойно, иззе каквито храни намери в околността, и ги успокои.

След това Юлиан построи мост на лодки през Рейн и ние навлязохме в страната на германския владетел Суомар… Но за всичко това се говори във военната история. След този кратък поход преминахме Рейн още веднъж и се върнахме в Лутеция за зимата.

 

 

Юлиан Август

 

Втората ни зима в Лутеция беше още по-приятна от първата, макар Салуст да ми липсваше повече, отколкото мога да изразя с думи — но всъщност го изразих в хвалебствена проза! Все още нямах пари. Тайният агент Гауденций ме следеше и докладваше за действията ми. Жена ми продължаваше да боледува. Въпреки всичко това бях доволен. Бях привикнал вече да управлявам и не мечтаех да живея като частно лице или да преподавам в Атина. Бях много доволен да съм цезар на Галия.

Главното събитие тази зима беше първото голямо дело, което трябваше да реша. Нумерий, управителят на Галия Нарбонензис, провинция южно от Галия, бе обвинен в злоупотреба с държавни пари. Враговете му бяха приготвили страшни обвинения срещу него. Доведоха го за делото в Лутеция. За мен това бе крайно интересен случай, а тъй като бях разрешил процесът да се гледа публично, за местното население това бе не по-малко интересно зрелище от любимите им театрални представления.

Ден след ден съдебната зала се препълваше с хора. Скоро пролича, че липсват сериозни доказателства срещу Нумерий. Той беше висок, представителен човек, който със самия си вид внушаваше уважение. Сам се защищаваше срещу обвиненията на прокурора Делфидий. А Делфидий е един измежду най-убедителните оратори и тънки юридически умове в цялата империя; но дори той не можеше от въздуха да изгради доказателства, въпреки че направи такива опити, и то използувайки собствения си дъх.

Както всички нас, и Нумерий имаше политически противници, които бяха измислили различни обвинения срещу него, надявайки се, че ще го отстранят. Точка по точка Нумерий опроверга всяко отправено срещу него обвинение, и то толкова умело, че Делфидий накрая се обърна към мен и извика разгневено;

— Можем ли въобще да осъдим някого, велики цезарю, ако за оправдаването на обвиняемия е достатъчно той да отхвърли всички наши обвинения?

На тези думи отговорих с едно от онези редки, внезапни хрумвания, с които — поне ми се ще да мисля, че е така — боговете говорят чрез мен:

— Може ли въобще някой да бъде оправдан, ако за осъждането му е достатъчно ти да го обвиниш?

Внезапно в залата настъпи тишина. След това всички започнаха да ръкопляскат и това бе краят на процеса.

Разбира се, разказвам тази случка от суетност. Много съм доволен от това, което казах (или което Хермес каза). Нека бъда искрен, аз не съм най-добрият съдия на света. Често, когато си мисля, че правя някой много ловък ход, всъщност обърквам хората. Все пак споменавам тази случка, защото тя показва, струва ми се, истинската същност на правото. Онези земни властници, които са управлявали тиранично, винаги са приемали, че ако за един човек се казва, че е виновен, той сигурно е виновен, защото как иначе ще изпадне в подобно положение. Всъщност всеки тиранин знае, че един човек може да няма никаква вина, но да има силни врагове, а много често и самият тиранин може да е главният му враг; ето защо предпочитам да поставям тежестта на доказването по-скоро върху обвинителя, отколкото върху обвиняемия.

Нея зима Елена беше малко по-добре. Тя особено се оживяваше, когато заговорехме за посещението й в Рим.

— Смяташ ли, че ще може някога да живеем там? — попита ме тя един ден, когато — доста необичайно събитие — вечеряхме сами.

— Този въпрос може да реши само брат ти — рекох. — Мен лично ми харесва Галия. Бих живял тук много щастливо до края на живота си.

— В Лутеция?

Тонът, с който тя изрече това, показваше колко й е омразен животът ни тук.

— Да, но всъщност може ли човек да знае какво ще се случи догодина или идната седмица?

— Колко би ти харесала къщата на Виа Номентана — каза тя тъжно. — Там имам разкошни градини…

— По-хубави от нашите градини тук?

В Лутеция се гордеехме с многото цветя и овощни дървета, които растяха почти без гледане.

— Несравнимо по-хубави! — въздъхна тя. — Колко ми се ще да се върнем там!

— Съжалявам.

Това бе неприятен момент и вътрешно проклинах онзи, който бе нагласил така, че да останем сами на вечеря. Струва ми се, че случаят не се повтори.

— Брат ми те уважава — каза тя. И тази тема беше необичайна. Рядко говорехме за Констанций. — Той само се бои да не… слушаш лоши съвети.

Въпросът бе поставен тактично от нейна страна.

— Той няма от какво да се бои — казах аз. — Нито от мен, нито от моите съветници. Нямам намерение да заграбвам престола. Само искам да извърша онова, за което съм пратен тук: да защитя Галия. И мога да кажа, че брат ти не ме улеснява в изпълнението на тази задача.

— Може би слуша лоши съветници.

Повече от това тя не искаше да признае.

Кимнах мрачно с глава.

— И мога да ги назова, като почна с Евсебий…

— В императорския двор имаш една приятелка — прекъсна ме тя. Бутна настрана чинията си, сякаш отваряше място за друго блюдо. — Императрицата.

— Зная… — започнах аз.

Но странният израз в очите на Елена ме накара да спра; за пръв път, откакто бяхме женени, в гласа й прозвуча интимна нотка:

— Евсебия те обича.

Тя каза тези думи по такъв начин, че аз не можах точно да разбера какво искаше да каже с този изтъркан и винаги двусмислен глагол.

— Обичта й е неизменна — допълни тя, но без да определи по-точно какво подразбира под тази дума. — Докато тя е жива, за теб няма опасност. Разбира се, тя може би няма да живее дълго. — Гласът й се промени; тя заговори като обикновена жена, заприлича ми на клюкарка. — Вечерта, когато пристигнахме в Рим, беше устроен прием за Констанций в двореца на Палатинския хълм. Присъствуваха целият римски сенат и консулите. Никога не съм виждала по-разкошен прием. „Това е най-великият момент в живота ми!“ — каза брат ми и това не беше само фраза. Навярно винаги е така, когато римски император идва за пръв път в Рим. Както и да е, Констанций седеше на трона със златен венец на глава и Евсебия седеше до него. Тя изглеждаше уморена, но никой не подозираше, че й е зле. След това, по време на отговора на императора на поздравите на сената, тя побледня като смъртник. Опита се да се надигне, но одеждите й бяха твърде тежки. Тъй като всички гледаха Констанций, никой не забеляза, че й става нещо. Но аз я наблюдавах. Първа видях, че кръв потече от устата й. Сетне залитна назад и се строполи на пода. Беше в безсъзнание, когато я изнесоха от залата.

Бях ужасен. Не само от лошата новина, но и от удоволствието, което мъките на Евсебия бяха доставили на Елена.

— Разбира се, брат ми, пък и всички ние бяхме разтревожени. Но след няколко дена тя се оправи. И естествено се държа много мило с мен, когато дойде моят ред. Тя не ме остави нито за миг по време на раждането. По-мила и по-внимателна не можеше да бъде. Дори нареди мъртвото ни дете да бъде погребано в мавзолея на Констанция. Грижеше се за мен, сякаш й бях сестра… а не неин враг.

При последните си думи Елена стана. Сепнах се, като видях колко е разярена.

— Твоята приятелка, твоята покровителка погуби и двете ни деца. — Елена беше стигнала вече до вратата. Говореше с пълното спокойствие на софист, който предварително е упражнявал точно какво ще каже и как ще произнесе вече написана реч. — Ти се гордееш с философията си, с любовта си към хармонията и сговора между хората. Е, как ще претеглиш това нещо във везните си? От едната страна две деца — тя вдигна лявата си ръка, — от другата Евсебия. — Вдигна дясната си ръка и изравни везните.

Нищо не й отговорих. Какво можех да й кажа? Тя излезе от стаята. Никога вече не заговорихме по този въпрос, но аз изпитвах уважение към нейните чувства на болка и омраза. Давах си сметка, че е невъзможно изцяло да познаваш друг човек дори когато делиш едно легло с него и споделяш живота си.

Един месец по-късно ни съобщиха, че Евсебия е починала.

 

 

През зимата, докато аз бях в Лутеция, Констанций се намираше на хиляда мили разстояние, в Сирмиум, голям град на границата между Дакия и Илирикум. За разлика от мен тази зима бе тежка за него. Първо Евсебия почина. Освен това, макар той да бе успял да потуши второто въстание на сарматите, дунавската област далеч не бе омиротворена и тамошните племена непрекъснато нападаха нашата територия, причинявайки големи щети. Констанций обаче обяви официално, че тъй като повторно бе победил сарматите, за втори път взема титлата „Сарматик“. Не споменаваше как иска да го наричат, но Приск смяташе, че би трябвало да го наричаме Констанций Сарматик-Сарматик.

Отношенията ми с Констанций не бяха по-лоши от обикновено. Вниманието му бе погълнато от несполуките му и той не се сещаше много за мен. Зная обаче с положителност, че винаги говорел пренебрежително за моите „успехи“ в Галия. Евсебий с голямо удоволствие ми измислял разни прякори, знаейки, че на господаря му ще бъде приятно да го чуе. Между прякорите, за които ми донесоха — просто е изумително колко неща се донасят на един владетел, стига той да иска да ги слуша, — бяха следните: „бъбривият вятър“, „маймуна с мантия“, „гърчещият се буквоядец“ и „козата“, защото пак си бях пуснал брада.

Хората са много странни, що се отнася до модата. Понеже Константин и неговите наследници били гладко обръснати, сега всички трябваше да се бръснат, особено висшите чиновници. На хората, които ме упрекват, че нося брада, напомням, че Адриан и всички негови приемници са носели бради, а според мен тяхното време превъзхожда нашето. В действителност яд ги е на брадата ми, защото мразят философията. Бради носят философите; Юлиан носи брада, следователно Юлиан е философ: вероятно той споделя рушителните идеи на това племе и питае враждебни чувства към суеверията на галилеяните.

Другаде съм описал похода си през тази година. Накратко казано, наредих да построят отново седем разрушени града на Рейн или около Рейн, възстанових житниците и поставих гарнизон във всеки един от тези градове. По-важни от тях са: крепостта Херкулес, Келен, Аутуннакум, Бона[3] и Бингиум. Всички тези градове си възвърнахме без голямо усилие.

В Бингиум се случи нещо неочаквано. Преторианският префект Флоренций, когото не бях виждал повече от две години, ненадейно се яви при мен начело на войската си, за да ми помогне във военните действия. Тъй като походът беше вече към края си, не ми оставаше друго, освен да му благодаря за добрите му намерения и да изтръгна от него колкото се може повече жито и злато. Срещата, която имахме, беше много забавна.

И неговият, и моят лагер бяха разположени извън Бингиум. Предпочетох да живея в палатката си, тъй като в града поради строежите имаше голям шум и бъркотия. Войската на преторианския префект беше на лагер южно от мен, близо до реката. Флоренций поиска аудиенция същия ден, когато войските ни се събраха. Определих му среща, отбелязвайки със задоволство, че сега той идва при мен, а не настоява аз да го посетя.

Флоренций пристигна при залез-слънце. Приех го сам в палатката си. Поздрави ме според етикета, нещо необичайно за него. Той бе видимо променен. Не чух никакви иронични забележки за спартанската ми обстановка. Явно бе неспокоен. Но защо?

Седяхме на сгъваеми столове близо до входа на палатката, през който нахлуваше златната светлина на лятната вечер. Пееха птички. Шумът от войските около нас не спираше, но действуваше успокоително. В далечината, над зеленината на горите, се виждаха сивите стени на Бингиум. Флоренций започна разговора:

— Известно ти е, цезарю, че Персия се е надигнала срещу нас.

Отговорих му, че знам само това, което е общоизвестно, а именно, че пратениците на Констанций при Сапор не са имали успех.

— За съжаление положението е по-лошо — каза той, а неспокойният му поглед се местеше ту тук, ту там, като птичка, която търси клонче, на което да кацне. Ръцете му трепереха. — Преди няколко месеца Сапор навлезе с войските си в Месопотамия. Той обсади Амида[4].

Бях изненадан не толкова от това, че Сапор ни е нападнал, колкото, че бяха скрили тази новина от мен. Обикновено не може и една глава да падне в империята, без вестта да се пръсне за миг на хиляди мили, бързо като вятър, не, по-бързо, като слънчевите лъчи. Никой не може да каже как става така, че новините пътуват по-бързо от хора и коне, но действително е така. Това събитие обаче не се беше разчуло и аз му казах, че нищо не зная за него.

Флоренций разпери ръце.

— Така иска августът — каза той. — По този въпрос държи да се пази колкото се може по-голяма тайна. Знаеш го какъв е.

Когато говореше с мен, той винаги правеше тънки пренебрежителни забележки за Констанций, надявайки се да ме подведе: смяташе, че ще кажа нещо, което може да се изтълкува като измяна на императора. Никога обаче не попадах в клопката му и той знаеше, че никога няма да попадна; въпреки това продължавахме да играем познатата ни игра, като старците, които човек вижда по селата да играят на дама с часове и години наред, като правят все същите ходове и контраходове до края на живота си.

Бях озадачен.

— Защо държи да се пази в тайна? — попитах.

— Защото, цезарю, се касае за пълен погром — каза Флоренций, като извади кесията си от еленова кожа и взе да опипва златото с пръсти. — Амида е разрушен.

Ако ми беше казал, че Антиохия или Константинопол е паднал в ръцете на варварите, нямаше да бъда по-поразен. Амида бе най-важният от граничните ни градове и минаваше за непревземаем.

— Градът бе обсаден в продължение на двадесет и три дни. Имам тук подробно описание на обсадата, ако искаш да го проучиш. Зад градските стени имало седем легиона. Това означава, че войските и населението, възлизащо всичко на сто и двадесет хиляди души, са били натъпкани в едно съвсем малко пространство, където измирали от чума, глад и жажда. Самият Сапор се биел в челните редици. За щастие нашата войска се сражавала добре и Сапор загубил тридесет хиляди войници.

— Но ние пък загубихме Амида, нали?

— Да, цезарю.

— А какво ще стане сега?

— Августът смята да се премести в Антиохия за през зимата. Идущата пролет ще започне голяма офанзива срещу Персия. Заклел се е да възвърне Амида.

— А Сапор?

— Той се е оттеглил в Ктесифон, за да подготви… един господ знае какво.

Седяхме мълчаливо, докато мракът се сгъстяваше зад дърветата. Топлият въздух бе наситен с мирис на гозби. Чуваше се войнишки смях. Дрънчаха оръжия. Цвилеха коне. Някакво куче излая. Мислех за разрушената Амида.

— Августът естествено ще иска да събере колкото се може повече войски.

Заговорих пръв, защото знаех, че Флоренций бе дошъл да ме види именно по тази причина.

— Да, цезарю.

— Определил ли е точно какво ще иска от мен?

— Не, цезарю, още не е.

— Аз, както знаеш, разполагам всичко на всичко е двадесет и три хилядна войска.

— Да, цезарю, зная.

— Повечето от моите войници са галски доброволци. Те дойдоха при мен при условие, че ще се бият само в Галия, за да защищават собствената си страна.

— Това ми е известно, цезарю. Но те са също така и римски войници. Положили са клетва за вярност на императора. Те са длъжни да му се подчиняват.

— Дори да е така, не мога да бъда сигурен какво ще направят, ако наруша обещанието, което им дадох.

— Нека това бъде моя отговорност, цезарю. — С тези думи той прибра кесията си.

— В Галия нищо не може да се направи без мен, префекте. Тук аз отговарям за всичко — отсякох аз. Тези резки думи паднаха между нас като мраморна плоча, която ляга на мястото си.

— Нека бъде волята на цезаря — каза Флоренций учтиво, с едва доловима нотка от обичайната си ирония. И двамата се изправихме. При самия вход на палатката той се спря. — Мога ли да видя агента Гауденций?

— Не си ли говорил вече с него? — запитах го аз със същия сладък тон. — Разбира се, че може. Попитай управителя ми, той ще го повика. Не се съмнявам, че ще намериш Гауденций в отлично здраве и все така готов да те осведоми.

Флоренций ме поздрави и се изгуби в здрача. Дълго седях сам. Длъжен бях да дам на Констанций колкото войски поиска; а да пратя галите в Азия, би означавало да не удържа на думата си. Това би ме отслабило напълно като военачалник. Какво да правя?

През следните няколко дена войниците узнаха и най-малките подробности за падането на Амида. Също така се научихме, че Констанций пратил Павел Веригата в източните провинции, за да почне разследване за държавна измяна. Това беше неизбежно. Констанций винаги действуваше по този начин, за него всяко поражение неизменно беше дело на предатели. За няколко месеца Павел направи големи поразии в Азия и много невинни хора бяха изпратени на заточение или избити.

До края на лятото останах на Рейн и водех преговори с германските вождове; понякога бях строг, понякога благосклонен. Германците са по природа коварни и съвсем не може да се разчита на думата им. Невъзможно е да проникнеш в мислите им. Ако бяхме завзели гористата им страна, бих могъл да си обясня тяхното постоянно двуличие: любовта към отечеството е присъща на всички хора, дори на варварите. Но ние не бяхме им отнели техни земи и градове, а си бяхме върнали наши собствени, които владеем от векове и които те опустошаваха и грабеха. Въпреки това, щом им се удадеше да нарушат някой договор, те го нарушаваха. Имаше ли случай да се извърши нещо безчестно, вършеха го.

Защо са такива германците? Не знам. Мъчно може да ги разбере човек, дори онези, които са получили образованието си в Рим. Още от времето на Юлий Цезар взимаме синовете на вождове като заложници и ги цивилизоваме, но напразно. Те са диви по природа. Колкото гърците и римляните мразят да се бият, толкова за тях това е любимо занимание.

За да мога въобще да управлявам страната, трябваше да си спечеля име на строг човек. Успях да постигна това. На вождове, които нарушаваха думата си, налагах смъртно наказание. Преминавах на отсрещния бряг на Рейн, когато пожелаех. Бях суров. Бях справедлив. Полека-лека на германците стана ясно, че съм твърдо решен да ги държа на техния бряг на реката и че който реши да се надигне срещу мен, ще бъде смазан. Когато напуснах Галия, по границите на провинцията царуваше мир.

Бележки

[1] Река Сена. — Б.пр.

[2] Днешният Бейрут. — Б.пр.

[3] Град Бон в Германия. — Б.пр.

[4] Диарбекир. — Б.пр.