Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Julian, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Васил Атанасов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Гор Видал. Юлиан
Корица: Александър Петров
Превод: Васил Атанасов
Редактор: Красимира Тодорова
Технически редактор: Любен Петров
Коректор: Янка Енчева
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 36,50
Цена: 38,90 лева
ISBN 954–8363–03–8
Издателска къща „Съвременник“
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция
IV
Изминаха пет години. Малко вести от външния свят достигаха до нас. Сапор, великият цар на Персия, заплашваше източните ни предели, докато германците проникваха в Галия. Толкова знаехме. Политиката беше забранена тема за разговор. Учех Омир и Хезиод, четях Плотин и Порфирий, ухажвах антиохийката; борех се с Гал, докато един ден го повалих и той се отказа вече да се бори с мен. Той беше страхлив, освен когато се разяреше; в такива случаи беше готов на всичко.
Щом можех да чета, не бях съвсем нещастен. Но все пак жадувах да видя повече от света извън Мацелум. Съвсем неестествено е за един младеж да израсне единствено сред роби и войници, никой от които не смее да се привърже към него. Гал и аз си правехме компания, но не бяхме братя в истинския смисъл на думата; при това бяхме от различни майки; приличахме на две потенциално враждебни животни, поставени в една клетка. И все пак бях пленен от красотата му и се удивлявах на енергията му. И аз винаги исках да върша това, което правеше Гал. Понякога той ми позволяваше, но по-често не, защото обичаше да ме измъчва. Особено му беше приятно да се скара с мен тъкмо преди да тръгнем на лов, за да може да ми кресне: „Добре, тогава оставаш вкъщи. Днес излизаме само мъже.“ Войниците се изсмиваха и аз се оттеглях, докато жизнерадостният Гал тръгваше на лов из тъмнозелените гори, съпроводен от лая на кучетата и звуците на ловджийските рогове. Но когато ми позволяваше да отида с него, аз просто изпадах във възторг.
Един септемврийски следобед владиката Георгий пристигна неочаквано в Мацелум. Не го бяхме виждали няколко месеца, защото — както се изрази дяконът — „нашият владика, изглежда, ще бъде поставен на патриаршеския престол на Александрия. Но никому нито дума за това (като че ли затворници като нас имаха с кого да споделят нещо). Владиката Атанасий стана патриарх единствено защото западният император Констанс настояваше. Но сега Констанций ще нареди Атанасий да бъде заточен отново и ако бъде заточен, ние отиваме в Александрия“. Самата мисъл хвърляше дякона във възторг.
Но владиката Георгий нищо не ни каза за черковните ежби, когато отидохме при него в главната зала на ловния дворец. Той носеше други по-важни известия. Бледото му лице бе потъмняло от възбуда, докато пръстите му прищракваха като остър съпровод на думите му.
— Божественият август ще ви посети след няколко дни. Той се връща от Антиохия. Отклонява се от пътя си само за да ви види двамата.
Бях прекалено уплашен, за да промълвя нещо. Гал обаче запита:
— Какво желае?
Владиката беше нетърпелив.
— Той е ваш братовчед. Ваш настойник. Ваш император. Желае да ви види. Какво друго може да желае? Да види какви хора сте станали. Да види докъде сте стигнали с образованието си. И сега именно особено ще се интересува от познанията по закон божи. Затова ще остана тук, докато пристигне. Той ще ви изпита за всичко, на което съм се мъчил да ви науча. А това значи, че трябва много да работиш, Гал. Препоръчвам ти да се заловиш здраво да учиш, тъй като цялото ти бъдеще зависи от впечатлението, което ще направиш.
„И твоето бъдеще зависи от това, отче“ — ми мина през ума, мъчейки се в уплахата си да въвлека в суровата съдба, която сигурно ни очакваше, всеки, когото можех.
Заловихме се сериозно да учим. Владиката ни занимаваше безмилостно часове наред. За щастие имам добра памет и мога да запомня — но невинаги да разбера — цяла страница от едно прочитане. Измежду уроците се мъчехме да разберем всичко възможно за настроението на Констанций. Добре ли е разположен към нас? Ще останем ли в Мацелум? Но владиката не ни каза нищо насърчително:
— Както винаги божественият август ще постъпи най-добре. Няма защо да се боите, ако сте верни и покорни.
Но естествено имаше от какво да се боим. По време на това чакане една цяла нощ не мигнах.
Императорският двор дойде в Мацелум един ден преди да пристигне Констанций. Някои от придворните бяха го придружавали още в Антиохия, но повечето дойдоха направо от Константинопол. Високопоставените сановници бяха настанени в двореца и в околните поля бяха издигнати стотина шатри за хилядата държавни чиновници, които и тук щяха да продължават работата си.
Пищното зрелище започна призори. Гал и аз застанахме в двора на двореца и гледахме захласнати като селяци. Никой от нас не бе виждал дотогава императорско шествие и сред общата възбуда и блясък през този мразовит есенен ден ние забравихме страха си.
Владиката Георгий стоеше на входа. Той носеше филон, обсипан с диаманти, и държеше в ръка сребърен владишки жезъл. Вляво и вдясно от него бе строен гарнизонът на Мацелум, за да отдаде почести на първите магистрати на Римската империя. Някои пристигаха на коне, други в носилки. Всеки бе придружен от свита войници, чиновници, евнуси, роби. Всички носеха разнообразни военни облекла, тъй като още от времето на Диоклециан дворът бе придобил военен вид — белег на постоянното положение на война, в което се намираше империята.
Скоро дворът се изпълни с чиновници, роби, коне и мулета. Единствено мястото пред самия вход оставаше свободно. След като слезеше от коня си, всеки сановник отиваше до входа, където владиката Георгий го поздравяваше с всичките му титли. Владиката добре знаеше протокола: знаеше точно кой какъв е и как трябва да се обърне към него — завидна дарба, тъй като днес съществуват стотици титли с най-тънки разлики и отсенки. На първо място идват тъй наречените clarissimi — двамата консули за годината, всички бивши консули, преторианските префекти, голям брой от сенаторите. След тях идват висшите дворцови сановници — spectabiles. После управителите, които имат титлата illustres. Но невинаги е лесно да знаеш кой какъв е, тъй като един високопоставен сановник, например квесторът (правният съветник на императора), е само illustris, докато управителят на някоя незначителна провинция може да бъде clarissimus. Също така забърква и титлата комит. По-рано комит беше просто почетна титла за всеки сановник или висш офицер, който пътува в свитата на императора. Но Константин със своя персийски усет за йерархия даваше тази титла като награда за големи заслуги. Така че много комити са clarissimi, докато други са обикновени spectabiles. Смайващо е колко иначе умни хора отдават значение на тези глупави титли. С часове съм седял сред възрастни хора, които не могат да говорят за друго освен кой каква титла има и защо не е достоен за нея. Но един мъдър император може силно да влияе на честолюбиви хора, като дава или отказва тези празни титли. Констанций беше много ловък в това отношение. Тъй като за съжаление ми е трудно да запомня кой какъв е, аз по примера на Платон се обръщам почти към всекиго с „драги приятелю“. Това възмущава знатните.
Пръв пристигна управителят на държавната хазна. Той се грижи данъците от всяка провинция да постъпват точно на 1 март всяка година, грижи се за правителствения монопол върху солта и упражнява надзор върху провинциалните банки, всички държавни работилници, мините и естествено върху монетния двор. Не е обичан от народа, но умира богат. След него дойде управителят на частното императорско съкровище, който управлява личните имоти на императора. Той бе придружен от двадесет роби, които носеха ковчежета от тъмно дърво, обковани с метал и пълни със злато и сребро; тези ковчежета винаги съпровождаха императора при пътуване. Тъй като този управител отговаря за всяка монета, обикновено той е вечно неспокоен и залисан да брои сандъчетата. След това пристигна комитът на Изтока, който управлява Сирия и Месопотамия. Следваше го началникът на обществените служби, който е наистина високопоставена личност. Той се занимава с пътищата, превоза и пощата; началник е също на тайната полиция и на дворцовата стража; урежда аудиенции при императора. Владиката Георгий му се поклони особено дълбоко.
Цели шест години Гал и аз не бяхме виждали никого освен владиката Георгий и войниците от стражата. Сега изведнъж пред нас се наредиха всички сановници на империята. Очите ни се заслепиха от лъскави брони и извезани със сърма наметала, стояхме като замаяни от глъчката на хиляди секретари и писари, които припряно се суетяха из двора, търсейки вещите си, караха се помежду си, настоявайки на разни привилегии. Тези шумни чиновници с изцапани от мастило пръсти и горди будни лица бяха фактическото правителство на империята и те напълно съзнаваха това.
Последен пристигна най-важният от всички — главният управител на императорския дворец, евнухът Евсебий. Той бе толкова грамаден, че двама роби трябваше да го измъкнат от украсената му със злато и слонова кост носилка. Евсебий беше висок, пълен и много блед. През зеленикавосинята му копринена туника се виждаше как тлъстините му се разклащат при всяка крачка. Единствен той от целия двор бе облечен цивилно. Всъщност с изкусно начервените устни и дългите си намазани с масло къдрици той приличаше на приветлива модна дама. Златните нишки на хламидата му искряха на слънцето.
Евсебий се озърна и аз внезапно разбрах, че острият му поглед търси нас. Полускрити от камара конски дисаги, Гал и аз се опитахме да се скрием напълно, но въпреки че никога не ни беше виждал, Евсебий веднага ни позна. С изящно движение на ръката той ни даде знак да се доближим. Подобно на роби, които очакват да ги набият, ние колебливо тръгнахме към него. Тъй като не знаех как да поздравя, опитах се да отдам чест по военному. Гал стори същото. Евсебий се усмихна леко, разкривайки малките си потъмнели зъби. Няколко трапчинки се появиха на пълните му бузи. Той наведе глава и тлъстата му шия се надипли. Една дълга къдрица падна върху челото му.
— Nobilissimi — каза той с кадифен глас.
Това беше благоприятно предзнаменование. С тази титла се обръщат само към членовете на императорското семейство. Нито владиката Георгий, нито охраната ни се обръщаше към нас така. Очевидно титлата ни беше възстановена. След като ни поогледа, Евсебий хвана и двама ни за ръка. Още си спомням колко мека и влажна бе ръката му.
— Толкова очаквах да ви видя. Колко сте пораснали! Особено благородният Гал!
Той нежно опипа гърдите на Гал. Такава дързост обикновено би вбесила брат ми, но този ден той бе прекалено уплашен; при това той инстинктивно разбираше, че красотата му е неговата единствена защита. Когато влизахме в двореца, той благосклонно остави евнуха да го погали.
Не съм срещал човек, който така да заблуждава с гласа и държането си като Евсебий. Тук би трябвало да спомена нещо за гласовете на евнусите. Актьорите, както и хората, които ги имитират на присмех, винаги говорят високо и пискливо. Гласовете на евнусите рядко звучат така. Иначе кой би търпял компанията им? А в императорския двор човек трябва да бъде особено приятен. В действителност гласът на евнуха прилича на нежен детски глас и това събужда родителско чувство както у мъжете, така и у жените. Тъй ловко умеят евнусите да ни обезоръжат, че ние почваме да им угаждаме, както бихме угаждали на дете, като забравяме, че умовете им са зрели и извратени, макар телата им да са недъгави. Евсебий заплете мрежата си около Гал. С мен не си струваше трудът да се занимава — бях прекомерно млад.
Вечерта Гал и Евсебий вечеряха заедно. На следния ден Гал беше страстен почитател на Евсебий.
— Той е мой приятел — рече Гал. — Бяхме заедно в баните. Каза ми, че за мене му докладвали от години насам. Знае всичко каквото съм правил. Дори знае за нея. — Гал спомена името на антиохийката и почна да се киска. — Каза, че ще имам голям успех в императорския двор. Не само съм бил представителен, но съм имал и твърде развит ум. Точно това са думите му. Той е уверен, че ще може да убеди императора да ме пусне на свобода. Е, може би няма да стане веднага, но той имал известно влияние върху „Негова Вечност“. Точно така се изрази. Много е интересен, макар че понякога е трудно да разбереш за какво говори. Очаква да знаеш какви ли не неща, които няма как да знаеш, заровен в тази проклета дупка. Така или иначе, Констанций прави каквото му каже Евсебий. Всички разправят това. Което означава — спечелиш ли веднъж Евсебий, половината битка е спечелена; а аз го спечелих.
— А какво каза той за мене? — попитах аз.
Гал рядко се отклоняваше от главния си интерес: собствената си личност.
— За тебе? Защо изобщо трябва да каже нещо за тебе? — рече той и ме бутна в студения басейн, но аз го повлякох със себе си. Той бе хлъзгав като риба и все пак успях да задържа главата му под водата доста време. На шестнадесет години бях толкова силен, колкото той на двадесет и една. Той изскочи с посиняло лице и плюейки вода, извика:
— Ще те направи калугер, това каза! Макар че ако зависи от мен, евнух ще те направя.
Той се опита да ме ритне между краката, но се плъзна по мраморния под и падна. Започна да ругае гръмогласно, а аз се смеех насреща му. Тогава робите дойдоха, и ни помогнаха да се облечем. Тъй като Гал беше вече мъж, началникът на протокола му бе разрешил да носи за случая военна униформа, въпреки че в действителност не беше офицер. За съжаление „високоблагородният“ Юлиан беше просто ученик и следваше да се облича съобразно възрастта си. Затова аз изглеждах съвсем незначителен пред бляскаво пременения ми заварен брат, но бях напълно доволен да мина незабелязан. Гал нека си блести; предпочитах да съм в сянка, та да остана жив.
Констанций бе пристигнал на обед и се бе настанил в покоите си. Повече от това никой не знаеше. Той можеше да дойде при нас всяка минута, след няколко часа или изобщо да не се появи. Междувременно ние чакахме неспокойно в голямата зала на двореца. Гредите на тавана бяха окичени с клони от вечнозелени растения и в залата, която обикновено миришеше на плесен, сега се носеше дъх на бор и евкалиптово дърво. В единия й край върху подиум бе поставен златен трон, а вдясно от трона, до подиума, се намираше столът от слонова кост на преторианския префект на Изтока (който беше пристигнал заедно с императора). Сановниците се подредиха според чина си от двете страни на трона. Облечен в най-тържествените си одежди, владиката Георгий стоеше пред самия подиум; Гал беше от дясната му страна, а аз от лявата.
Евнухът Евсебий, приличен на огромен паун, бе останал при вратата, наобиколен от началника на протокола и помощниците му. Никой не говореше, никой не смееше да пошавне, бяхме застанали като статуи.
Макар че в залата не бе горещо, аз се потях от притеснение. С крайчеца на окото погледнах Гал. Устните му трепкаха от напрежение.
След чакане, което ми се стори цяла вечност, до нас достигна звук на тръба. После викът „Августът“, който винаги предшествува императора — най-напред далечен и слаб, след това по-близък и ясен. Краката ми се разтрепериха. Страхувах се да не ми прилошее. Внезапно двойните врати се отвориха с трясък и на прага застана Флавий Юлий Констанций, август на Източната империя. Евсебий прегърна колената на императора и мелодично зашепна предписаните от церемониала приветствени думи, които не достигаха до нас. Всички се бяхме проснали и опрели чело о пода, докато господарят на света бавно и с изключително достойнство прекоси залата и се изкачи на трона си. Толкова се бях увлякъл да разглеждам мозаичния под, че дори не можах да зърна царствения си братовчед. Едва когато началникът на протокола даде знак да се изправим, най-сетне можах да видя убиеца на баща ми.
Констанций поразяваше с царственото си достойнство. Това беше най-забележителното у него: дори най-незначителният му жест изглеждаше старателно изучен. Подобно на император Октавиан Август той носеше подложки в сандалите си, за да изглежда по-висок. Беше гладко обръснат, с големи меланхолични очи. Наследил бе големия нос и тънките сърдити устни на баща си. Беше широкоплещест и жилест, но краката му бяха къси като на джудже. Облечен беше в тежка пурпурна мантия, която се спущаше до петите му, а на главата си носеше сребърна диадема, обсипана с перли.
Констанций седеше неподвижно на трона си. Началникът на протокола доведе пред него владиката Георгий, който го приветствува и му пожела щастлив престой в Мацелум. Императорът нито веднъж не погледна нито към Гал, нито към мене. От време на време той отговаряше според протокола, но с толкова тих глас, че никой от нас не можеше да долови думите.
И тогава настъпи дългоочакваният миг. Владиката Георгий заведе Гал и мене до началника на протокола, който на свой ред ни заведе до подиума и тържествено ни представи на императора. Бях страшно изплашен. Сам не зная как се намерих обгърнал коленете на Констанций, както предписва дворцовият етикет.
Чух гласа му отдалеч, отмерен, но по-тънък, отколкото очаквах. „Приятно ни е да приемем нашия високоблагороден братовчед Юлиан.“ Едра загрубяла ръка посегна надолу, здраво ме хвана за левия лакът и ми помогна да стана.
За миг бях толкова близо до Констанций, че можех да видя всяка пора на кожата му, загоряла от слънцето, тъмна като на персиец. Забелязах копринения блясък на правата му кафява коса, едва започнала да побелява. Той беше тридесет и две годишен, но ми се стори ужасно стар. Спомням си също, че си помислих какво ли е да бъдеш римски император, да знаеш, че лицето ти — изсечено по монети и паметници, рисувано и изваяно — е познато по цял свят. И тук, толкова близо до мене, че можех да усетя топлината на кожата му, се намираше оригиналът на това познато на цял свят лице, не от бронз или мрамор, а от плът и кръв; лице, подобно на моето, подобно на лицето на всеки друг човек. И се питах какво ли е наистина да бъдеш център на света.
За пръв път у мене се събуди честолюбие. Дойде като някакво откровение. Само при общение с единния бог съм изпитвал нещо подобно. Колко съм искрен! Досега никому не съм поверявал, че при първата ми среща с Констанций единственото, което помислих, бе: колко много бих искал да бъда владетел на света. Но този миг на лудост бе кратък. Измънках слово, в което изразих верността си към императора, и заех мястото си на подиума до Гал. Не си спомням нищо друго от този ден.
Констанций остана една седмица в Мацелум. Занимаваше се с държавни дела. Ходеше на лов. Владиката Георгий има дълга аудиенция при него в деня, когато пристигна, но след това, за голямо огорчение на владиката, Констанций го забрави. Въпреки че всяка вечер Гал и аз вечеряхме на императорската трапеза, той не ни заговори.
Започнах да мисля най-лошото. Но Гал, който се срещаше с Евсебий, каза, че според евнуха всичко било наред.
— Той е уверен, че ще ни позволят да отидем в двора тази година. Поне на мене. В светата консистория се говорело, че ще стана цезар на Изтока. — Гал сияеше от радостна възбуда. — В такъв случай ще мога да живея в Антиохия. Ще имам свой двор. В края на краищата нали за това съм роден!
Гал направи благоприятно впечатление на всички — донякъде за моя изненада, защото пред владиката Георгий винаги се държеше навъсено, а към мене и учителите си бе направо жесток. Но сред придворните той бе друг човек. Смееше се, ласкаеше, очароваше. Роден беше за придворен и един по един спечели на своя страна членовете на светата консистория, както днес се нарича императорският съвет. Единствено пред Констанций нямаше успех. Братовчед ни изчакваше, преди да вземе решение.
Докато дворът се намираше в Мацелум, младшите офицери и по-низшите чиновници вечеряха в голямата зала на двореца, докато императорът и магистратите вечеряха в банкетната зала, която беше по-малка. Около един час преди вечеря всички се събираха в главната зала да поклюкарствуват. Това беше първият ни допир с дворцовия живот, който ме смайваше. Гал обаче се чувствуваше като риба във вода.
Една вечер той ме остави да го съпровождам, докато той заговаряше ту един, ту друг от тези високопоставени личности. Беше отличен политик. Сприятели се не само със знатните, но и със секретарите и по-дребните чиновници, които в действителност управляват страната. Беше хитър и проницателен. Аз, разбира се, толкова се смущавах, че не можех да кажа нищо.
В голямата зала Гал бързо се насочи към групата офицери, с които същия ден бе ходил на лов. Спомням си, че гледах на тези млади мъже с възхищение, защото се бяха сражавали в далечни места като Германия и Месопотамия и бяха убивали хора. Обикновено те бяха доста сдържани и мълчаливи, докато секретарите и писарите бяха безкрайно бъбриви и се стремяха да направят впечатление с тайните, които знаеха. Гал особено харесваше един млад трибун, офицер към тридесетте, на име Виктор. (Сега той е един от моите пълководци.) Виктор беше и все още е представителен мъж, говори добър гръцки, въпреки че произхожда от Северното Черноморие; подобно на повечето сармати, той е кривокрак и със светли очи.
— Ти си високоблагородният Юлиан, нали? — запита той, като се обърна към мене.
Гал високомерно ме представи. Аз се изчервих и не отговорих нищо.
— В личната стража на императора ли ще служиш? — попита Виктор.
Гал отговори вместо мене:
— Не, той ще става духовник.
Преди да успея да отрека това, Виктор рече съвсем сериозно:
— Не зная по-достойно занимание от това да служиш на Бога.
Смаян бях от искреността на тези думи. В тях нямаше никаква ирония.
Донякъде и Гал беше изненадан.
— Но то не е за мене — рече той най-сетне.
— Нито за мен, за съжаление. — Виктор ме погледна с дружелюбна усмивка и добави: — Трябва да се молиш за нас.
Гал промени темата на разговора. Докато той говореше с Виктор за лова, аз стоях до тях мълчаливо и вече почвах да се чувствувам като галилеянски монах. Монасите се наричат още и отшелници, което в действителност е погрешно наименование, тъй като никой от тях никога не се усамотява. Те са най-общителните хора на света, непрекъснато ядат, наливат се с вино и клюкарствуват. Повечето от тях се оттеглят от света, за да могат да водят лек живот.
— Наистина ли ще станеш духовник? — Въпросът беше зададен шепнешком. Обърнах се и видях един млад човек, изправен зад мен. Явно той бе стоял там доста време.
— Не — отвърнах аз и поклатих глава.
— Много добре. — Той се усмихна. Изпод сключените му вежди гледаха остри сиви очи, като че ли непрекъснато насочени към някой далечен предмет. Той бе облечен цивилно, което бе странно, защото в двореца всички младежи от добро семейство носят униформа.
— Кой си ти? — попитах аз.
— Орибазий от Пергам, лекар на божествения август. Но вашият братовчед не се нуждае от мене. Той е най-здравият човек, когото съм срещал.
— Радвам се да чуя това! — възкликнах аз с колкото може по-искрен глас; главата ми зависеше от такива отговори.
— Въпрос на диета — рече Орибазий с професионален тон. — Той е отличен пример на умерен живот. Почти не пие вино. Никога не преяжда. Ще живее вечно.
— Ще се моля да бъде така — казах аз и сърцето ми се сви. Какъв ли би бил моят живот, изживян под сянката на дълголетния, вечно мнителен Констанций?
— Но защо брат ти казва, че ще ставаш духовник?
— Защото чета книги. Това му се струва странно.
— Значи според него странните хора стават духовници?
Опитах се да сдържа усмивката си.
— Горе-долу. Но аз бих искал да бъда философ или ретор. Изглежда, че не ме бива за военен. Поне Гал казва така. Но в крайна сметка всичко зависи от волята на божествения август.
— Да — рече Орибазий. Той ме изгледа някак странно. Познавах този поглед. Откакто се помня, го срещах в очите на хората. Той сякаш питаше: „Дали ще убият това момче? И колко интересно ще бъде, ако го убият.“ От малък се отнасяха към мене като герой на трагедия.
— Харесва ли ти Мацелум?
— Би ли го харесвал, ако беше на мое място? — Нямах намерение да казвам това. Но погледът му ме ядоса и внезапно се разбунтувах. Всички гледаха на мене като на някаква вещ, като на жертва, няма жертва на една кървава легенда.
— Не — отвърна Орибазий спокойно. — Не бих го харесал.
— Тогава знаеш как се чувствувам. — Но уплашен, че съм казал прекалено много, започнах да бърборя колко е добър братовчед ни, какво доброжелателство проявява владиката Георгий, колко е красива Кападокия. Доколкото знаех, Орибазий беше таен агент. За щастие един от управителите на двореца дойде да ни съобщи за идването на императора; бързо напуснах залата и заех мястото си на масата.
Описах тази среща с Орибазий, защото по-късно той стана най-добрият ми приятел. Повече не го видях в Мацелум, а и да съм го виждал, не си го спомням. Известно време след това той ми каза за първата ни среща: „Никога не бях виждал по-уплашен човек от тебе.“ Когато му обясних, че по онова време, доколкото си спомням, бях изпълнен със спокойно самообладание, Орибазий се изсмя.
— Бях абсолютно сигурен, че си пред полудяване. Дори поставих диагноза — погрешна, — епилепсия.
— А как ти се видя Гал?
— Виж, той изглеждаше спокоен. Направи ми силно впечатление.
— А всъщност той полудя.
— Не твърдя, че съм непогрешим.
Хората никога не правят това впечатление, което мислят, че правят. Но Орибазий бе съвършено прав в едно — аз наистина ужасно се страхувах.
Срещата ми с Констанций беше в последния ден на посещението му. Цяла сутрин владиката Георгий ни учи какво да отговаряме. Той бе не по-малко разтревожен от самите нас: касаеше се и за неговата кариера.
Гал беше приет пръв. Спомням си, че докато той бе при императора — около половин час, — аз се молех на всички божества, за които можех да се сетя; още тогава бях еклектик.
Най-после началникът на протокола, облечен в пищно наметало, дойде да ме вземе. Приличаше ми на палач. Владиката Георгий измърмори някаква благословия. Началникът на протокола ми даде наставления как да поздравя императора и как да засвидетелствувам почитта си. Повтарях всички тези предписания, докато се носех напред — да, точно такова усещане имах: че не стъпвам, а се нося във въздуха, и изведнъж се озовах пред Констанций.
Императорът седеше на обикновен стол в нишата на залата. Евсебий стоеше до него и държеше няколко свитъка. На ниска табуретка в краката на Констанций седеше Гал и изглеждаше крайно самодоволен.
Избъбрих приветствието, като изговарях думите, без да мисля. Констанций ме изгледа продължително с любопитен и проницателен поглед. След това до края на аудиенцията не ме погледна повече. Той бе от онези хора, които не могат да гледат човека в очите. Но тази негова черта не бива да се взема като белег на слабост или гузна съвест. Аз самият в това отношение приличам на Констанций. Трудно ми е да срещам чужди погледи. Сигурно това е присъщо на всички владетели. Защо? Защото знаят какво ще видят в тях: себелюбие, алчност, страх. Не е приятно да знаеш, че просто като съществуваш, пораждаш животински страх у хората. Констанций често бе жесток в действията си, но страданията на другите не му бяха приятни. Той не бе нито Калигула, нито Гал.
Императорът ми заговори бързо и безучастно:
— Чухме обнадеждаващи доклади за образованието на високоблагородния ни братовчед Юлиан. Епископ Георгий ни съобщи за желанието ти да станеш духовник. — Той замълча за малко, не толкова да чуе какво имам да кажа аз, колкото да придаде по-голяма тежест на следващите си думи. Аз останах безмълвен. Констанций продължи:
— Трябва да ти известим, че желанието ти да се отдадеш на служба на Бога, ни е угодно. Не е обичайно нещо хора с царска кръв да се оттеглят от мирския живот, но пък и небето не призовава всекиго. — Внезапно видях съвсем ясно какъв затвор ми се отреждаше. Констанций хитро плетеше мрежата си. Един духовник не можеше да бъде заплаха за него и затова аз трябваше да стана духовник.
— Епископ Георгий ни съобщава, че си размишлявал сериозно върху разногласията, които за съжаление съществуват сред светата църква. И той ме уверява, че изучавайки богословските въпроси, си познал истината и вярваш, както всички християни би трябвало да вярват, че синът е от подобно естество на бащата, но не от същото естество. Разбира се, бидейки член на семейството ни, ти няма да живееш като обикновен духовник — ще ти бъдат възложени отговорности. Поради това ти ще продължиш образованието си в Константинопол. Вече си четец в църквата. В Константинопол можеш да се надяваш да бъдеш ръкоположен. Това ще ни бъде приятно, както и угодно на Бога, който те е призовал да му служиш. И така, ние поздравяваме нашия братовчед и го намираме достоен наследник на Клавдий Готик, основателя на династията ни.
Това беше всичко. Констанций си подаде ръката, за да я целуна. Не казах нито дума извън това, което дворцовият церемониал изискваше. На излизане от залата видях Гал да се усмихва на Евсебий.
Чудя се сега какво ли си е мислил Констанций. Предполагам, че още тогава съм го озадачил. Човек лесно можеше да разбере Гал. Но какво представляваше този мълчалив младеж, който иска да стане духовник? Възнамерявах да кажа много неща на Констанций, но той не ми даде възможност. Колкото и да е странно, той бе много нервен в отношенията си с всички. Като че ли единствено можеше да говори седнал на трона си. Не се доверяваше никому освен на Евсебий и на жена си, императрица Евсебия. Странен човек беше. Сега, когато съм на неговото място, аз му съчувствувам, макар да не го обичам. Мнителността му явно се засилваше от обстоятелството, че бе по-малко интелигентен от хората, които го заобикаляха. Това подсилваше нервността му и го правеше недостъпен за обикновено човешко общуване. Като студент се провалил по реторика поради бавния си ум. По-късно почнал да пише стихове, които карали всички да се чувствуват неловко. Единственото му „интелектуално“ занимание бяха препирните на галилеяните. Казваха ми, че бил доста добър с тях, но всеки селски бръснар може да си създаде име сред галилейския синод. Ето например Атанасий.
След аудиенцията почувствувах облекчение. Естествено не желаех да стана духовник, но ако това беше цената, с която можех да спася живота си, бях готов да я заплатя.
Констанций си замина с пищна церемония. Гал, владиката и аз стояхме сред двора, когато той мина със свитата си край нас. Върху коня изглеждаше висок и много представителен с изящната си кована и позлатена броня. Напущайки Мацелум, Констанций не погледна никого. Неговата студенина бе крайно внушителна и аз още му завиждам за това. С часове можеше да стои сред хората, без да се обърне нито наляво, нито надясно, неподвижен като статуя, както изисква церемониалът. Още император Диоклециан решил, че ние трябва да се превърнем, макар и без да възприемаме титлите им, в истински азиатски царе и подобно на позлатените статуи на боговете, да бъдем показвани много рядко. Мотивите на Диоклециан са понятни. Това очевидно се е наложило от обстоятелството, че през миналия век императорите се възкачвали и сваляли по прищявка на войската. Диоклециан е смятал, че ако бъдем обградени с вдъхващ благоговение ритуал и хората почнат да ни почитат като божества, войската не би се решавала тъй лесно да си играе с нас. До известна степен тази политика е дала резултат. Но и днес, когато излизам на кон, за да участвувам в някоя церемония, и виждам благоговението, изписано по лицата на хората — благоговение, предизвикано не от моята личност, а от театралната обстановка, — аз се чувствувам като измамник и ми се ще да отхвърля тежкия си товар от злато и да викна: „Статуя ли искате, или човек?“ Разбира се, не го правя, защото веднага биха ми отговорили: „Статуя.“
Както наблюдавахме дългата процесия да се придвижва от вилата до главния път, Гал внезапно възкликна:
— Какво не бих дал да ида с тях!
— Скоро ще заминеш и ти, благородни Гале. — Владиката бе почнал да се обръща към нас с титлите ни.
— Кога? — попитах аз.
— След няколко дни. Императорът обеща. „Когато всичко е готово, вие ще дойдете при нас.“ Така каза. Ще ми дадат да командувам войска и тогава!… — Но Гал беше достатъчно съобразителен да не спомене какво се надява да му донесе бъдещето. Вместо това на лицето му се появи тържествуваща усмивка. — И тогава — повтори той с обичайната си злоба — ти ще станеш дякон.
— Началото на най-святата кариера — добави владиката Георгий, като свали сребърната си корона и я подаде на един прислужник. На челото му, където се бе опирала короната, имаше червена рязка.
— Много бих искал да продължа да се занимавам с твоето образование, но, уви, божественият август има други планове за мене. — За миг слабото му мрачно лице засия от удоволствие.
— Александрия? — попитах аз.
Той сложи пръст до устните си и влязохме вътре, всеки доволен от съдбата си: Гал като цезар на Изтока, Георгий като александрийски владика, а аз… Е, поне щях да продължа науките си; по-добре жив духовник, отколкото мъртъв благородник.
Следните няколко седмици очаквахме всеки час известия от императора. Но както седмиците минаваха в месеци, надеждата постепенно гаснеше. Бяха ни забравили.
Владиката Георгий скоро загуби всякакъв интерес към образованието ни. Рядко се мяркаше и когато го виждахме, в държането му имаше някаква смътна враждебност, като че ли ние бяхме причина за лошия му късмет. Гал беше мрачен и изпадаше в неочаквани пристъпи на ярост. Ако някоя фибула не се закопчаваше добре, той я захвърляше на пода и я смачкваше с петата си. Когато изобщо проговаряше, беше, за да кресне някому. Повечето време мълчеше и хвърляше кръвнишки погледи наоколо; единственият му интерес бе да прелъстява робини, но и това не го ободряваше. Признавам, че и аз не бях в много добро настроение, но поне имах Плотин и Платон. Можех да си чета и да чакам.
От това време си спомням една странна случка. Неколцина младежи, свободни селянчета от околността, работеха в двореца като коняри. Те бяха жизнерадостни момчета и отначало, когато пристигнах в Мацелум, ми позволяваха да играя с тях. Бяха единствените мои връстници, с които съм общувал. Особено се сближих с един от тях. Хиларий, хубаво момче, две години по-голямо от мен. Той имаше пъргав ум и си спомням, че се опитвах да го уча да чете; на десет години бях вече педагог! Но когато пораснахме, всеки разбра положението си и близостта ни изчезна. Независимо от това продължавах да се интересувам от живота му и когато той ми каза, че желае да се ожени за едно момиче от Цезарея, чийто баща не го одобрявал за зет, успях да склоня бащата. Също така взех Хиларий за мой личен коняр.
Една априлска заран, когато заповядах да ми оседлаят коня, животното бе доведено от друг коняр. Попитах за Хиларий. Бил излязъл с благородния Гал. Това ме изненада. Гал си имаше собствен коняр и ние никога не си разменяхме прислужниците. Не обърнах много внимание на това и доволен, че съм сам, подкарах коня към предпланините на Аргеус, радвайки се на прохладния пролетен ден. Младите жълто-зелени листа блестяха на фона на черните клони на дърветата и земята изпущаше лека бяла мъгла. Тръгнах към любимото си място — един извор, заобиколен от кедри и хвойна.
Когато наближих поляната, чух остър вик, подобен на рев на наранено животно. След това видях два коня завързани за един кедър и при дънера му захвърлени мъжки дрехи. Наблизо с вързани крака и ръце голият Хиларий лежеше по корем, а Гал го биеше с камшика си. При всеки удар момчето изпищяваше. Но най-изненадващ от всичко бе изразът на лицето на Гал: той сияеше от удоволствие, сякаш болката на другия му доставяше най-голяма наслада.
— Спри! — извиках аз и препуснах към него. Стреснат, Гал се обърна към мене. Момчето ми извика да го спася.
— Не се бъркай в тази работа. — Гласът на Гал бе странно прегракнал.
— Той е мой коняр — казах аз. Всъщност това нямаше значение, защото, ако момчето е било непокорно, Гал имаше не по-малко право от мен да го накаже.
— Казах ти, не се бъркай в тази работа! Махай се!
Гал се опита да ме удари с камшика си, но вместо мене удари коня си. Конят се изправи на задните си крака. Гал се уплаши и изпусна камшика. Аз побеснях и насочих коня срещу него, както учат кавалеристите да смазват пешите войници с копитата на конете си. Гал побягна. Овладях коня си тъкмо когато той се качи на своя. Задъхани, застанахме за миг лице срещу лице. Гал още се усмихваше, зъбите му бяха оголени като на куче, готово да захапе.
Опитах се да бъда спокоен. С голямо усилие запитах:
— Какво е сторил?
— Нищо — отговори Гал.
Той се изсмя, пришпори коня и си отиде. До ден-днешен си спомням как изрече това „Нищо!“ Както Пития е проникната от духа на Аполон, така и брат ми Гал бе обладан от духа на злото. Беше ужасна сцена.
Слязох и отвързах младежа. Хълцайки, той започна да ми разказва как, без нищо да е направил — отново това „нищо“, — как, без изобщо да му се скара, Гал му заповядал да слезе от коня и да се съблече. Гал явно е имал намерение да го пребие от бой. Уверен съм в това.
Върнах се в Мацелум, готов да извърша убийство. Но когато Гал и аз се срещнахме същия ден на вечеря, гневът ми беше минал; дори изпитвах някакъв страх. Можех да се справя с когото и да било — макар и млад, бях уверен в себе си, — но Гал не беше човек, а демон; при това демон, който не можех да проумея.
През цялото време, докато вечеряхме, се взирах в Гал; той беше решил да бъде приветлив, весел и приятен и аз не можах да открия и следа от озъбената усмивка, която бях видял на лицето му преди няколко часа. Едва не помислих, че съм сънувал цялата случка. Но когато на другия ден видях Хиларий и следите по гърба му, разбрах, че не е било никакъв сън. „Нищо“ — тази дума ме преследва и до днес.
Оттогава, докато бяхме в Мацелум, Гал и аз гледахме изобщо да не оставаме сами заедно. Разговаряхме винаги учтиво и никога не споменахме за случилото се на полянката.
Един месец по-късно се получи писмо от Евсебий: благородният Гал трябваше да отпътува за имението на покойната си майка в Ефес и да остане там, докато е угодно на императора. Гал бе едновременно и обнадежден, и унил: освобождаваха го от Мацелум, но той си оставаше затворник и изобщо не се споменаваше, че ще бъде обявен за цезар.
Гал се сбогува с приятелите си офицери на една вечеря, на която за моя изненада бях поканен и аз. Произнесе приятно слово, като обеща да си спомня за приятелите си, ако някога му бъде поверено да командува войска. Владиката Георгий му поднесе Светото писание на галилеяните в масивна сребърна обковка.
— Добре го изучавай, благородни Гале — рече той. — Извън църквата няма спасение. — Колко често съм чувал тези нагли думи!
Сбогуването ми с Гал на следния ден беше съвършено просто.
— Моли се за мене, братко, както аз се моля за теб.
— Ще се моля. Сбогом, Гале.
И се разделихме, както пътници, прекарали една нощ в някой хан, поемат всеки своя път на следния ден. След като Гал замина, плаках за последен път като дете. И все пак го мразех. Казват, че да опознаеш себе си, значи да опознаеш всичко човешко. И естествено никой не може да опознае себе си, защото човешката природа е необхватна: ние оставаме непознати дори на себе си.
На 1 юни 348 година, сякаш по някакво ново хрумване на двореца, владиката Георгий получи нареждане да ме изпрати в Константинопол. Вуйчо ми Юлиан беше в Египет, но неговата прислуга щеше да бъде на мое разположение. Щях да изучавам философия при Ецеболий, любимец на Констанций. За духовна кариера изобщо не ставаше дума и това ме зарадва, но никак не се понрави на владиката Георгий.
— Не мога да разбера защо благородният август е променил решението си. Той бе съвсем категоричен, когато беше тук.
— Може би иска да ме натовари с друга работа — отвърнах колебливо аз.
— Какво по-добро от това да служиш на Бога? — Владиката Георгий нямаше настроение. Атанасий още се намираше в Александрия и както изглеждаше, Георгий бе осъден да прекара останалата част от живота си в Кападокия. Той съвсем неохотно нареди да се извършат приготовленията за моето заминаване.
Един топъл мъглив ден се качих на колата, която щеше да ме отведе в Константинопол. Преди да потеглят конете, владиката Георгий ме запита дали съм върнал всичките томове от Плотин в библиотеката му, тъй като секретарят му докладвал, че един том липсвал. Заклех се, че съм върнал и последния том тази сутрин; това беше вярно — набързо си бях преписал някои пасажи. След това той ме благослови и ми подари Светото писание на галилеяните, но не в сребърна обковка, а подвързано с евтина кожа. Очевидно смяташе, че не ми е съдено да бъда цезар! Въпреки това му благодарих сърдечно и се сбогувах с него. Кочияшът размаха камшика и конете тръгнаха в тръс. За пръв път от шест години напусках пределите на Мацелум. Детството ми беше минало и още бях жив.