Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Julian, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Васил Атанасов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Гор Видал. Юлиан
Корица: Александър Петров
Превод: Васил Атанасов
Редактор: Красимира Тодорова
Технически редактор: Любен Петров
Коректор: Янка Енчева
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 36,50
Цена: 38,90 лева
ISBN 954–8363–03–8
Издателска къща „Съвременник“
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция
XXII
31 май
Полунощ е. Глухонемият седи с кръстосани крака до стола ми и свири на персийски инструмент, много подобен на лютня. Мелодията е странна, но приятна. Калист поставя бронята ми на една стойка до леглото. Ормизда току-що си отиде. Доволен е от решението ми, но аз съм някак си смутен. За първи път военачалниците ми не са съгласни с моето мнение. И най-лошото е, че не мога да им обясня откъде зная, че пътят, който поемам, е правилният. Тази вечер на военния съвет Виктор открито ме предизвика.
— Августе, нямаме сили за дълга обсада. Нито пък имаме достатъчно припаси. Много са ранените ни. — Той пипна превързаното си рамо.
— А и няма надежда да получим подкрепления. — Аринтей винаги поддържа Виктор.
— Ще пристигнат войските на Прокопий и Себастиан — рече Ормизда. Той беше седнал вдясно от мен пред масата, върху която бяхме разгърнали единствената ни карта на Персия. Досега тази карта се бе оказала съвсем объркана.
— Прокопий — процеди презрително Невита, влагайки в тази единствена дума цялото си дълбоко презрение, което винаги е хранил към всичко гръцко. — Никога няма да го видим тук. Никога!
— Заповядах на Прокопий… — започнах аз.
— А защо не изпълнява заповедите ти? — поведе Виктор нападението. — Защо стои още в Кордуене?
— Защо наистина? — Човек никога не може да разбере дали Дагалайф е наивен или ироничен.
— Защото е изменник — рече Невита. Френският му акцент стана тъй груб и гърлен, че думите му се разбираха трудно. — Защото той и онзи християнски цар на Армения, твоят приятел — обърна се той злобно към Ормизда, — искат да погребат всинца ни, та да може Прокопий да бъде следващият християнски император.
Всички мълчаха смутени.
— Не можем да бъдем сигурни, че това е причината — намесих се примирително аз.
— Ти, августе, може да не си сигурен, но за мен няма съмнение. Познавам тия азиатци. Никога през живота си не съм имал доверие в тях. — Той загледа Виктор, който му отвърна със същия суров поглед.
— Надявам се, че имаш доверие в мене — разсмях се аз. — И аз съм азиатец.
— Ти си тракиец, августе, все едно, че си франк или гал. Освен това ти не си християнин; поне така разправят.
Всички се засмяха. Напрегнатата атмосфера се разведри. След това Виктор изрази надежда, че може да успеем да сключим изгоден мир със Сапор. Ормизда и аз се спогледахме крадешком. Уверен съм, че Виктор не знае нищо. Добре, че запазихме в тайна идването на персийските пратеници; това се оказа особено важно сега, след като разбрах, че Невита и Дагалайф жадуват да се приберат. Единствен аз още вярвам, че Прокопий ще дойде. Уверен съм, че ще дойде. А ако не дойде…
Салуций предложи средно решение:
— Нека всички приемем, че Прокопий възнамерява да изпълни заповедта на своя император. Понеже напоследък осъдих на смърт един човек, смятайки погрешно, че не е изпълнил заповедта ми, аз настоявам да дадем на Прокопий да докаже верността си. В края на краищата ние не знаем на какви трудности може да се е натъкнал той. Може да е болен, може да е умрял. Затова бих препоръчал на августа да почака поне една седмица, преди да започне обсадата или някакви други действия.
Това компромисно решение се възприе. Като всички компромиси, и този не разрешава нищо — само удължава това състояние на нерешителност, и то може би по много опасен начин. Съгласих се да отложа обсадата, но не казах нищо повече. Исках да се покажа разумен, защото се канех да предложа нещо, което знаех, че ще срещне силна съпротива.
— Двадесет хиляди души ни са нужни за охраната и обслужването на флотата. Докато вървим по реката, войниците могат да вършат и двете неща. Но ако навлезем във вътрешността — било за да се върнем назад, било да преследваме войската на великия цар, — тези войници трябва да дойдат с нас. В такъв случай корабите ще попаднат в ръцете на персийците. За да предотвратим това, трябва да ги изгорим.
Всички бяха потресени. Пръв заговори Невита. Питаше как смятам да се върнем обратно без корабите. Обясних, че която и от двете реки да използуваме, Ефрат или Тигър, все ще плаваме срещу течението, а това ще бъде бавно и трудно. В такъв случай флотата ще бъде бреме за нас. Признаха, че това съображение е основателно, но все пак целият военен съвет се опълчи срещу мене освен Ормизда, който съзнаваше, че само като изгоря корабите, ще мога да накарам легионите да ме последват във вътрешността.
Да, решен съм да завзема всички провинции на Персия до границата с Индия, хиляда мили на изток. Александър е постигнал това. Уверен съм, че и аз ще успея. Войската на Сапор не може да се мери с нашата. Житото скоро ще узрее и тогава няма защо да се тревожим за продоволствие. Само едно ме спира — Прокопий. Ако той беше тук, можех да потегля, уверен, че с помощта на Ормизда Ктесифон ще падне и аз няма да имам противник зад себе си. Но не мога да тръгна, преди да зная къде е Прокопий. Междувременно трябва да изгоря корабите.
Търпеливо отговарях на военачалниците си. Никого не убедих, но все пак всички се съгласиха с мен. Докато излизаха от палатката ми, Салуций ме отведе настрана. Усетих неприятната топлина на дъха му, когато ми прошепна на ухото една-единствена дума: „Бунт.“
— Кой?
Въпреки че и последният от военачалниците беше излязъл от палатката, той продължаваше да шепне:
— Християните.
— Виктор?
— Не зная, може би. Донесенията са доста смътни. Войниците пеят една песен, в която се казва, че скоро ще си бъдат по домовете, но ти не ще бъдеш с тях.
— Това е измяна!
— Самите думи звучат съвсем невинно. Който я е съчинил, е бил умен човек.
— Кой я пее? Галилеяните ли?
Салуций кимна.
— Два легиона — зианският и херкуланският. Досега малцина са замесени. Но ако изгориш флотата…
— Салуций, вярвай ми — хванах ръката му. — Зная неща, които не са ви известни.
— Както заповядаш, господарю. — Салуций се поклони и излезе от палатката.
Прекарах нощта сам; при мен бяха единствено глухонемият и Калист. Молих се. Изучавах похода на Александър в Персия. Преглеждах карти и четох история. Ако е такава волята на Хелиос, ще зимувам на границите на Индия. Никой римски император не е присъединявал толкова голяма територия към нашия свят.
1 юни
Флотата гори. Запазихме дванадесет кораба, които могат да се използуват за строеж на понтонни мостове. Ще ги пренасяме на коли. Току-що заповядах на Аринтей да унищожи останките на персийските войски, които се укриват в околността. Наредих му също да запали околните ниви и да изколи добитъка. Когато навлезем във вътрешността, в течение на много месеци жителите на Ктесифон няма да могат да си доставят храна. Така ще спечелим доста време. Никакви вести от Прокопий.
Приск: Една гореща и ветровита сутрин флотата бе запалена. Пламъците бързо минаха от кораб на кораб, докато най-после и мътният Тигър сякаш пламна. Когато слънцето напече, очертанията на предметите се разкривиха от горещия въздух. Като че ли битието изчезваше, точно както предричат стоиците, в един последен, безкраен и очистителен пожар.
Наблюдавах горящите кораби заедно с Анатолий. За първи път в живота си едва не повярвах в Немезис, богинята на възмездието. Този път и войниците също усетиха, че императорът предизвикваше съдбата, хвърляйки ги заедно със себе си в пламтящата бездна на слънцето. Обикновено всяка заповед на Юлиан се изпълняваше незабавно и колкото по-чудновата биваше тя, толкова повече вярваха войниците в неговите способности. Но този ден той бе принуден лично да запали първия кораб. Никой не искаше да извърши това. Страх бе изписан по лицата на войниците, когато Юлиан принесе флотата в жертва на Хелиос.
— Ние не сме военачалници — рече колебливо Анатолий, който знаеше какво мисля. — Императорът е майстор във военното изкуство.
— И все пак може да сбърка. — Никой от нас не можеше да откъсне очи от огъня. Защо се вълнуваме така, когато гори нещо, създадено от човешка ръка? Спомних си Омировата картина на двете реки в подземното царство: едната на сътворението, другата на разрушението, които текат вечно, като ту едната, ту другата надделява. Хората толкова обичат да строят, колкото и да рушат; и това обяснява защо войната е така популярна.
Все още гледахме това горящо море, когато покрай нас премина група офицери на коне. Един от тях, Валентиниан, беше целият почервенял от яд и от жега. „Каква глупост, каква глупост!“ — ръмжеше той. Анатолий и аз се спогледахме тревожно. Дали няма да се разбунтуват офицерите? Нямаше още бунт, въпреки че трибуните бяха недоволни. Между другото никога няма да забравя онзи кратък миг, когато видях Валентиниан с лице, подуто от гняв; от такъв гняв няколко години по-късно той получи удар, както ругаеше едни германски пратеници.
Когато се стъмни, корабите бяха вече изгорели. В далечината се виждаше как персийците се трупаха по стените на Ктесифон да наблюдават тази изключителна гледка. Никога не ще узнаем как са изтълкували това събитие. Сигурно за тях е било съвсем непонятно как един римски император може да изгори собствената си флота. Аз самият едва можех да вярвам на очите си.
3 юни
Вдигнахме стана си и сега се движим на югоизток към вътрешността. Страната е богата, има вода в изобилие. Войниците не са така загрижени, както преди. Виждате, че можем да преживеем и без реката.
4 юни
Всичко върви добре. Невита: пази се. Виктор. Хр. Скоро? Как? Дните стават по-горещи. Може да започнем да пътуваме нощем.
Приск: Невита още веднъж предупреди Юлиан за християнски заговор. Този път Виктор направо бил замесен. Зная това. Яздех до Юлиан този следобед. Открито разисквахме предупреждението на Невита.
— Ако ме убият, кой ще заеме мястото ми? Не виждам никого освен Салуций, а той едва ли е благосклонен към тях.
— Виктор може да го заеме.
Юлиан се усмихна студено.
— Галите ще го съсекат. — Той се намръщи. — Невита ме предупреждава, че са поставили някого близо до мен да… да свърши делото им. Да не си ти? — Той се обърна към мене. Видях, че въпреки закачливия тон изразът на лицето му бе сериозен. Гледаше ме втренчено със заслепени от слънцето очи. А неговото лице като на всички нас беше загоряло, очите му бяха зачервени от пясъка и слънцето и клепачите му бяха гноясали. Беше отслабнал и ясно се виждаше как се опъват възлестите мускули на ръцете му, както стискаше юздите. Вече не беше младеж; дори не беше млад.
— Не, не съм аз. — Опитах се да измисля някаква шега, но нищо не ми идваше на ума.
— Няма да излезе император от теб — рече той шеговито. Отново стана истинският Юлиан. Продължавахме да яздим. Пред нас и зад нас безкрайна колона се извиваше през блесналата на слънцето равнина, чиито избуяли ниви обещаваха богата жътва.
Салуций, с глава, покрита с кърпа, се доближи до нас.
— Погледни! Ето класическия римски консул — закачи го Юлиан.
Въпреки всичката си интелигентност Салуций нямаше чувство за хумор. Той най-сериозно ни обясни защо не можел да носи шлем на слънцето — от жегата челото му се изприщвало. След това подаде на Юлиан писмо.
— От Константинополския сенат — рече той. — Поздравления за победата ти.
— Твърде рано — въздъхна Юлиан, като му върна писмото. Спомням си как слънцето освети ръката му и русите косми блеснаха на изгорялата кожа. Също така забелязах колко са големи ноктите му (откакто вече не ги гризеше както преди). Странно е с каква яснота си спомням формата на ръката му, зърната за миг преди много години; а съм забравил толкова действително важни неща!
5 юни
Полунощ: огън. Окопи.
Приск: Същата нощ персийците запалиха реколтата. Мили наоколо всичко гореше: ниви, лозя, градини, села. Нощта стана светла като ден. Въпреки че Юлиан нареди да се изкопаят защитни ровове около нашия стан, доста палатки и няколко коли изгоряха.
Пожарите продължиха три дни и три нощи. Когато помисля за онези дни в Персия, винаги виждам тези пожари, усещам миризмата на пушек, спомням си страшния пек на блесналото слънце и пламналата околност. За щастие в стана имаше извори и можехме да се снабдяваме с достатъчно вода. Имахме също така храна за около седмица; но след това ни чакаше глад. Докъдето стигаше окото, всичко беше черна пустиня, нищо зелено не беше оцеляло.
Сега живеех в една палатка с Анатолий. Това означаваше, че бях по-близко до Юлиан и военачалниците. Обикновено се държах настрана, защото политиката винаги ме е отегчавала, но сега живо се интересувах от всичко, което ставаше. Всички се интересувахме — касаеше се за живота ни. Очевидно всеки от нас имаше някакъв план как да се спасим освен императора.
Сега войската беше разделена почти наравно на елинисти и християни, на европейци и азиатци, едните готови да следват Юлиан, другите — Виктор. Юлиан, разбира се, беше по-силен просто защото неговите привърженици бяха най-добрите войници. Но с всеки ден, прекаран в тази изгорена пустош, поддръжниците на Виктор ставаха все по-многобройни и настояваха императорът да предприеме нещо. А Юлиан изобщо с нищо не показваше какво възнамерява да прави. Ако не беше този дневник, изобщо нямаше да знаем какво е имал наум.
6 юни
Призори персийска конница нападна обоза ни. Няколко персийци бяха убити, ние не дадохме жертви. Сигурно ще последват още такива нападения.
На обед се молих на Хелиос. Принесох в жертва един бял бик. Поличбите бяха неясни. Какво да се прави? На военния съвет следобед остро спречкване с Виктор. В палатката беше нетърпимо задушно. Никой не носеше броня. Военачалниците ми бяха седнали около мен на столчета. При краката ми седеше глухонемият. Той ме наблюдава с внимателния любещ поглед на вярно куче. По израза на очите ми разбира, че съм жаден, и ми донася вода.
Едва поздравих съвета и Виктор започна:
— Августе, трябва да се върнем през Асирия по пътя, по който дойдохме.
Аринтей незабавно се съгласи с него. Останалите чакаха да чуят какво ще кажа аз.
— Тази възможност винаги съществува. Разбира се, съществува такава възможност. — Възприех маниера на Мардоний — вбесяващо разумен, но все пак уклончив. — Но най-напред, комите, може би ще бъде добре да ни обясниш, първо — защо трябва да се връщаме и, второ — защо избираш този път.
Повече от всякога Виктор имаше вид на буен селски хлапак, който се опитва да се овладее пред учителя си.
— Първо, както е известно на императора, скоро ще останем без храна. Съгледвачите ми донасят, че на двадесет мили на юг и на изток има само пепелища. На север е пустинята. Остава ни единствено пътят на запад, откъдето дойдохме.
— Но забравяш ли, че ние самите опожарихме нивите около Ктесифон?
— Да, извършихме тази грешка, но…
Невита издаде заканителен звук като бик, който се готви да налети на врага си. Никой няма право да обвинява императора в грешка. Но аз дадох знак на Невита да мълчи. Опитах се да придам дружелюбна нотка на гласа си.
— Щом веднъж тази „грешка“ е сторена, какъв смисъл има да минем от една опустошена област в друга, също така опустошена област?
— Защото, августе, още има някои места, които не сме опустошили. Ще можем да се продоволствуваме по пътя. Може също да използуваме онези крепости, които завладяхме…
— И които изгорихме. Не, комите, тези крепости не могат да ни послужат и ти добре го знаеш. Затова пак ще попитам: защо препоръчваш да се върнем по пътя, по който дойдохме?
— Защото познаваме дози край. Все някак ще преживеем. Войниците ще бъдат по-уверени в себе си.
— Мога ли да кажа мнението си? — Ормизда беше престанал да се държи като велик цар и пак беше станал гръцки царедворец, а това беше лош знак. Войската не може да се върне нагоре по Ефрат, тъй като вече нямаме кораби и не можем да построим мостове.
— Може да използуваме корабите, които запазихме — рече Виктор. Този път му отговори Салуций:
— Дванадесет кораба не стигат, за да преминем река като Тигър. Щем не щем, принудени сме да останем на този бряг на реката. Ако си тръгнем обратно, трябва да следваме пътя през Кордуене.
— Не можем ли да се сдобием с кораби от персийците? — внезапно попита Дагалайф. — По речните пристанища трябва да има стотици кораби.
— Персийците ще ги изгорят, преди ние да турим ръка на тях — рече Ормизда.
— Проучих въпроса — започна Салуций с тон, сякаш се намира в Константинопол, седнал удобно на преторианското си кресло и заобиколен от писари, а не се поти от жега в задушната палатка с глава, увита в кърпа. — Изглежда, че корабите на персийците, доколкото ги имат, са твърде далеч. Ако имахме материал, бихме могли да построим нови.
Ормизда приключи въпроса:
— Дори да преминем Тигър, ще се натъкнем на същите трудности, които срещаме тук. Сапор е решил да ни изгони от страната си с глад, та ако ще и цяла Персия да опожари. Освен това в Месопотамия сега започва дъждовният сезон. Снеговете се топят в планината. Пътят, по който дойдохме от Ктесифон, сега е блато. Там гъмжи от насекоми, които причиняват треска. Но естествено ние ще минем, откъдето заповяда императорът.
— Всички ние ще изпълним заповедта му — рече Виктор, — но какъв е неговият план?
Погледнах ясните очи на моя враг и разбрах, че възнамерява да ме убие. Още от самото начало знаех това.
— Императорът възнамерява да обсъди всички възможности — отговорих спокойно аз, — преди да вземе решение. Той също така напомня на съвета, че нямаме известия от Прокопий. Освен това има слухове, че той е на път за тук. Ако пристигне, ще обсадим Ктесифон.
— А отде ще вземем храна? — обади се предизвикателно Виктор.
— Прокопий ще докара припаси. Освен това, движейки се насам, той ще отвори съобщителна линия в нашата провинция Кордуене. Тя е само на триста мили оттук. Ако дойде Прокопий, няма защо да се тревожим за продоволствие.
— А ако не дойде? — Виктор се наведе напред, подобно на куче, което е подушило дирята на плячката си.
— Тогава ще бъдем в същото положение, в което сме сега. Изглежда, всички сме съгласни, че не можем да се върнем по пътя, по който дойдохме.
— Защото корабите са изгорени.
Това беше прекалено. Обърнах се към Виктор:
— Комите, няма да се обаждаш вече, докато не ти разреша. — Виктор премига, сякаш нещо го бе ударило по главата, и се дръпна назад.
— Винаги може да се опитаме да тръгнем на север през пустинята — продължих аз, — но преходът ни до Кордуене няма да бъде лек. — Видях, че Ормизда иска да вземе думата и му кимнах.
— Августът трябва да знае, че няма карти на тези области. Ще трябва да вземем водачи. А на тях не може винаги да се разчита.
— Не може ли да следваме течението на Тигър? — каза Дагалайф, като си вееше с едно палмово листо.
— Няма да е лесно — рече Ормизда. — Има много силни крепости по реката…
— При това ние тогава ще бъдем отстъпваща войска, а не завоеватели. Няма да можем да обсаждаме градовете. — Замълчах за момент, за да се запечата това в съзнанието им. Досега никой не бе споменавал, че е възможно да бъдем победени. Та ние разбихме войската на великия цар. Половина Персия е в наши ръце. И въпреки това трябва да говорим за отстъпление, защото няколко фанатични персийци изгориха нивите и ни оставиха без храна. Това е истинска трагедия. Трябваше да предвидя тази възможност. Вината е моя. Трудно е да се повярва, че без да изгубя нито една битка, мога толкова бързо да престана да бъда завоевател и да се превърна в главатар на изплашена тълпа хора, които единствено искат да се приберат у дома колкото се може по-скоро. Дали това не е възмездие за гневните думи, които казах на Арес по време на жертвоприношението пред Ктесифон?
Аринтей се залови за думите ми:
— Та ние не отстъпваме, августе. Как може да се каже, че отстъпваме! Старият Сапор е готов още утре да сключи мир, като ти даде всичко, което поискаш, стига само да се върнем назад.
От една седмица из целия стан се говори за персийските пратеници. Нищо не остава тайна за дълго във войската. Подозирам, че самите персийци разпространяват слуха, за да предизвикат разногласия сред нас: „Защо вашият император ви мъчи толкова, когато ние сме готови да ви дадем злато и територии и да ви оставим мирно да се завърнете у дома си?“ Персийците са майстори в тази тактика.
— Виктор, изглежда, смята, че сме победени — казах аз. — Аз не споделям това мнение. Струва ми се, че трябва да изчакаме още няколко дни да дойде Прокопий. Ако той не дойде, ще помислим дали да се отправим на север, към Кордуене, или на юг, към Персийския залив. — Казах това с безразличен тон. За пръв път споменавах подобно нещо пред съвета. Всички останаха слисани.
— Персийския залив? — Виктор за миг забрави, че му бях забранил да говори. Той веднага измърмори някакво извинение.
Салуций взе думата. Страхувам се, че той изрази мнението на мнозинството.
— Прекалено е далече, августе. Ние сме едва на триста мили от римска земя, а ни се струва, че сме на три хиляди. Ако навлезем още по-навътре в Персия, ще затънем напълно.
— Войниците ще откажат да тръгнат — каза Невита рязко. — Те са изплашени. Ако им заповядаш да се отправят на юг, ще предизвикаш бунт.
— Но градовете на юг са богати и незащитени…
— Просто няма да тръгнат. Особено в този момент. Но дори да тръгнеха, как ще попречиш на персийците да опожарят всичко по пътя ни? Те са достатъчно луди, за да го сторят. Ще умрем от глад, преди да стигнем залива.
И тъй, аз се отказах от тази мечта. Засега. После разпуснах военния съвет.
Седя на леглото си и пиша. Сложил съм пергамента на коленете си. Калист подрежда жреческите ми мантии. Глухонемият свири на лютня. След малко Максим ще дойде при мен. Цял час се молих — първо на Зевс, после на Великата майка. С какво съм предизвикал гнева й? Дали това не е отмъщение на Арес?
7 юни
Предзнаменованията са лоши. Авгурите не могат да кажат нищо определено. Съветват да не се връщаме обратно през Асирия. Също са против поход на север към Кордуене. Един от тях загатна, че трябва да се отправя на юг към залива, но войските няма да се подчинят. Вече са близо до бунт. Трябва да се наложа на Виктор, иначе ще избухне бунт.
8 юни
Вече не съм спал няколко нощи. Жегата през нощта е почти толкова мъчителна, колкото и през деня. Човек се чувствува като в треска. Всички сме заприличали на изсъхнали трупове. Избухвам и се карам с всеки. Ударих Калист, понеже несръчно закопчаваше мантията ми. Спречках се със Салуций за някаква дреболия, а той беше прав. Тази вечер Максим беше при мен. Бяхме сами, защото Приск е болен от дизентерия, а Анатолий се грижи за него. Докато вечерях, Максим се опита да ме ободри. Постигна точно обратното.
— Всичко е толкова просто. Ще им заповядаш да тръгнат на юг. Те трябва да се подчинят — ти си император.
— Ще бъда мъртъв император. Веднага ще ме убият.
— Но самата Кибела ми каза, че трябва да довършиш делото си. Та ти си Александър!
Тогава избухнах:
— Не, не съм Александър. Той е мъртъв. Аз съм Юлиан, който скоро ще умре в това затънтено място…
— Не, не, боговете…
— Боговете ни измамиха! Надсмиват ни се! Издигат ни, за да се позабавляват, и след това ни захвърлят. На небето има толкова благодарност, колкото на земята.
— Юлиане!…
— Казваш, че съм роден, за да извърша велики дела. Ето, извърших ги. Разбих персийците. Покорих германците, спасих Галия. И за какво е всичко това? За да забавя края на света с една-две години. Сигурно не за повече.
— Роден си да възстановиш вярата в истинските богове.
— Тогава защо ме изоставиха те?
— Все още си император.
Взех шепа пепел от пода на палатката.
— Ето какво ми е останало. Пепел.
— Ти ще доживееш…
— Скоро ще бъда мъртъв. Но с моята смърт ще дойде и краят на Рим. Нищо добро няма да дойде след това. Готите и галилеяните ще наследят държавата. Като лешояди и червеи ще оглозгат те костите на този мъртъв свят, докато на земята не остане и помен от боговете. — Докато беснеех, Максим беше покрил лицето си с ръце. След малко спрях, засрамен от нелепостите, които наговорих.
— Няма смисъл — казах аз най-после. — Аз съм в ръцете на Хелиос. Късно стана. Лека нощ, Максиме. Моли се за мен, действително да бъде лека нощта.
Още не мога да повярвам, че всичко е свършено. Нашата войска е непокътната. Персийците са разбити. Ако Хелиос сега ме изостави, никой няма да възстанови култа му.
Но това е лудост. Защо това неочаквано отчаяние? Защо да умра сега, на върха на славата си, когато съм на… трябва да пресметна… на тридесет и две години.
10 юни
Следобед. Все още сме на стан. Припасите ни се привършват. Никаква вест от Прокопий. Вчера и днес ни нападна персийска конница. Навлизат в окрайнината на лагера и изчезват, щом вдигнем войската по тревога. Този начин на воюване влияе много лошо на войниците. Скоро трябва да реша какво да предприема. Ежедневно правя жертвоприношения. Знаменията не са добри. Авгурите са смутени. Искам да арестувам Виктор. Салуций смята, че трябва да почакам.
14 юни
Тази заран по време на военния съвет се вдигна голяма глъчка пред палатката ми. Чух началника на стражата ми да вика: „Назад, назад.“
Излязох навън. Около хиляда души, повечето азиатци, бяха заобиколили палатката. Молеха ме да ги поведа към домовете им през Асирия. Явно бяха подучени. Викаха, вайкаха се, ридаеха и заплашваха. Едва след няколко минути успях да ги накарам да млъкнат.
— Ще си тръгнем само когато свършим работата си тук — казах им аз. Чуха се подигравателни подвиквания. Аз се престорих, че не ги чувам. — Когато си тръгнем, няма да вземем пътя, по който дойдохме. Вашият началник Виктор ще ви обясни защо.
Тази иронична шега бе добър ход. Сега Виктор трябваше да успокоява войниците, които сам бе подстрекавал. Той го стори много умело, като обясни защо не можем да вървим по Ефрат. Беше убедителен и войниците го слушаха внимателно. Когато той завърши словото си, аз ги уверих, че не по-малко от тях жадувам да избягна всякакви рискове. Щом дойде време, ще тръгнем. А дотогава — казах — те не бива да вярват на слуховете, пускани от персийците, които се разнасят из стана. Войниците се разотидоха. Обърнах се към Виктор.
— По този начин няма да ми наложиш волята си — казах аз натъртено.
— Но, августе…
Аз го прекъснах и го отпратих. Вече е предупреден.
После говорих поотделно с всички членове на съвета. Повечето са ми верни. Например Йовиан, който седеше на едно сгъваемо столче (туниката му беше мокра от пот, а лицето — цяло червено от виното и жегата), отговори:
— Както заповяда августът. — Гласът му е дълбок и някак си прегракнал от силните германски напитки, които му изгарят гърлото.
— Дори ако наредя да потеглим на юг?
Йовиан се размърда неспокойно.
— Далече е, но ако августът заповяда…
— Не, няма да заповядам. Не сега.
Той въздъхна с облекчение.
— Значи скоро ще си тръгнем обратно, нали? — Не отвърнах нищо. — Защото колкото по-дълго стоим тук, толкова по-трудно ще става. Пък и жега, и персийците…
— Персийците са разбити.
— Но великият цар има още много войници и това е негова земя, не наша.
— Половината от нея е наша по силата на оръжието.
— Да, господарю, но можем ли да я задържим? Аз съм на мнение да се изтеглим. Казват, че заедно с персийците препускат и демони, особено нощем.
Едва не се изсмях в лицето на този глупак. Но вместо това му препоръчах:
— Моли се на твоя богочовек да ги прогони.
— Ако около нас витаят демони, то е, защото Христос повелява тъй.
Усмихнах се и казах:
— Аз предпочитам бог, който пази онези, които го почитат.
— Не разбирам от тези неща, августе, но казвам, че е най-добре да се споразумеем с персийците и да се махнем от тази страна. Не че аз ще реша този въпрос…
— Не, не си ти, който ще реши въпроса, но ще имам предвид твоя съвет. — Освободих Йовиан още по-потиснат отпреди.
След малко ще направя жертвоприношение.
15 юни
Мастара предрича, че каквото и да предприема, големи беди ще ни сполетят. Принесох жертви вчера и тази сутрин също. Небесата все още не дават никакъв знак. Боговете мълчат. Повече от час се молих на Хелиос. Гледах право в него, просто ме ослепи. Нищо. Прегрешил съм. Но как? Не мога да повярвам, че небесата са се обърнали срещу мене само защото се разгневих на бога на войната. Кой друг освен мен ще извърши делото им?
Невита ми съобщава, че сред азиатските войски вече се говори за моя наследник, „който ще ги спаси“. Но, изглежда, никой не се ползува с подкрепата на цялата войска. Следват Виктор, но не го обичат. Аринтей? Император? Никога. Дори неговите войници не биха го приели. Салуций? Той ми е верен и все пак… Станал съм подозрителен. Започвам да приличам на Констанций. Навсякъде виждам измяна. За пръв път се страхувам да не ми забият кама в гърба някоя нощ. Накарах Калист да спи на земята до леглото ми, докато глухонемият остава буден почти цялата нощ, дебнейки да не се мерне на входа сянката на платения убиец. Никога не съм вярвал, че мога да стигна дотам. Никога не съм се боял от смъртта на бойното поле и никога не вярвах, че ще се боя от убийство. Но сега се страхувам. Трудно ми е да заспя. И когато спя, сънувам смъртта си — внезапна, насилствена, черна смърт. Какво съм сгрешил?
До леглото си имам една от Есхиловите трагедии. Вдигнах книгата и прочетох наслуки: „Не се обезсърчавай: когато страданието достигне връхната си точка, то трае малко.“ Ето, аз съм близо до върха. Бързо ли ще мине? Или бавно?
Приск и Максим прекараха вечерта с мен. Говорихме за философия. Никой не отвори дума за военното положение и така за няколко часа можах да забравя, че боговете са ме изоставили. Но защо ме обхващат такива мисли? Само защото персийците са опожарили околностите? Или поради измяната на Прокопий, която не ме изненадва? Въпреки че положението не е толкова лошо, колкото ми се струва, фактът, че съм изпълнен с тежки предчувствия, показва волята на боговете.
Максим искаше да остане, след като Приск си тръгна, но аз го отпратих, като се извиних, че съм уморен. Подозирам дори и него. Защо да не се присъедини към Виктор? Всички знаят, че се вслушвам в съветите му, и сигурно всеки може да го купи, ако плати достатъчно. Но това е вече лудост. Много естествено, че Максим ми е верен. Той няма друг избор. Ако не съм аз, който го покровителствува, християните ще му вземат главата. Трябва да прогоня тези черни мисли, иначе ще се побъркам като онези императори, у които страхът пред дългата нощ на смъртта е убивал всяка радост от късия ден на живота. Все още съм жив, все още император, все още завоевател на Персия.
Утре тръгваме обратно. Издадох заповедта днес при залез-слънце. Войниците ликуваха. Те не знаят колко дълъг път трябва да изминем до Кордуене. Знаят само, че напущаме Персия. Аз пък зная това, което ми разкри богинята Кибела: че Александър е превъплътен в мен. Но аз не изпълних волята нито на Кибела, нито на Александър. Той отново е само дух, а аз съм нищо. Трябваше да приема договора, който Сапор ми предлагаше. Сега, когато се оттегляме, условията ще бъдат по-лоши.
Приск: Макар че познавах Юлиан добре, не ми и минаваше през ум, че е бил толкова отчаян по това време. Изтощеният човек, който е надраскал тези редове в дневника, и веселият горд пълководец, с когото Максим и аз обикновено вечеряхме, са съвсем различни хора. Знаехме естествено, че е загрижен. Но той никога не е издавал пред нас този болезнен страх от покушение, за който говори в дневника си. Понякога казваше на шега, че ако следващият император бъде християнин, надявал се Виктор да бъде неговият наследник, защото вътре в една година милиони хора щели да се отрекат от християнството и да прегърнат елинската религия. Но само толкова. Говореше както винаги — бързо, с жар, до късно през нощта, четеше ни на глас от класиците, караше се с мен за смисъла на Платон и закачаше Максим за невежеството му в областта на литературата. Понеже великият магьосник винаги беше в толкова близка връзка с боговете, той рядко благоволяваше да прочете какво са писали онези, които само са се опитвали да отгатнат великите тайни — за него тези тайни бяха разкрити.
На 15 юни Юлиан даде заповед войската да тръгне на север в посока на Кордуене и Армения, следвайки река Тигър. Дори Ормизда разбра, че никога няма да стане велик цар на Персия.
Призори на 16 юни вдигнахме лагера. Юлиан ме повика да яздя до него. Докато, не прочетох дневника, не си давах сметка колко умело играеше ролята си. Този ден той беше жизненият, легендарен герой, с изрусели от слънцето коса и брада, изгорели ръце и крака, с ясно и безгрижно детско лице. Дори носът му вече не се белеше и главата му изглеждаше като изваяна от африканско дърво. Всички бяхме почернели с изключение на галите — те ставаха червени от палещото слънце и си оставаха така. Мнозина от тях получиха слънчев удар.
Както яздехме между опожарените хълмове, Юлиан изглеждаше необичайно бодър и весел.
— Доста нещо свършихме. Походът беше успешен, макар че не постигнах точно каквото исках.
— Защото Ормизда не стана велик цар ли?
— Да — отвърна той, без да даде повече обяснения.
Трибунът Валент ни прекъсна. Спомням си, че това бе вторият и последен път, когато го видях в Персия. Доста хубав човек беше, но доста нечистоплътен, дори за военен. Той беше особено смутен в присъствието на Юлиан.
— Августе, съгледвачите съобщават, че към нас идва войска от север.
Юлиан пришпори коня си и препусна в лек галоп надолу по пътя, за да излезе пред челната колона, която беше на около две мили. След половин час небето потъмня от облаци прах. Бързо се разнесе слух: идва Прокопий. Но Юлиан не искаше да рискува. Веднага спряхме и изградихме укрепен лагер с три реда щитове, наредени около нас. Така чакахме да видим дали ще се зададе войската на Прокопий или конницата на Сапор.
Бяхме на бойна нога цял ден. Обзаложих се с Анатолий на три жълтици, че това е войската на Сапор. Никой не спечели. „Войската“ се оказа стадо диви магарета.
Но същата нощ войската на Сапор действително се появи.
17 юни
Войската на Сапор все още съществува. Персийският стан е на една миля от нас. Не мога да установя числеността на войската им, но явно не е така голяма както при Ктесифон. Войниците ни горят от нетърпение да влязат в бой. Едва ги задържах тази заран. По пладне персийската конница нападна една наша центурия. Махамей, един от пълководците, бе убит. Макар и ранен, брат му Мавър си проби път до мястото, където бе паднал Махамей, и донесе трупа обратно в лагера.
Днес жегата беше непоносима — по-страшна от всичко, което сме изтърпели досега. Макар че всички сме като замаяни от яростното слънце, дадох заповед за тръгване. Персийците най-напред отстъпиха, след това се прегрупираха и се опитаха да ни спрат. Изклахме ги. До вечерта неприятелят изчезна освен една малка чета сарацини, които ни дебнат, изчаквайки подходящия момент да нападнат обоза ни.
Пиша тези редове, седнал на столче под една финикова палма. Накъдето и да погледна, пред очите ми се мержелеят зелени кръгове. Хелиос ме ослепява. Въздухът е така нажежен, че изгаря дробовете ми. Потта ми се смесва с мастилото на хартията. Буквите трудно се разчитат. Досега имаме малко ранени и убити.
20 юни
От два дни сме на стан при Хукумбра, имението на един персийски благородник, който за наше щастие не е изгорил житата си и овощните си градини. Водата и храната са в изобилие. Войниците са почти щастливи. Наредих им да вземат колкото могат повече храна, защото ще трябва да опожарим имението, преди да го напуснем. Няма да намерим толкова много храна, докато не стигнем до наша земя, тоест след двадесет дни.
22 юни
Отново сме на път. Околностите са хълмисти и безплодни. Намираме се на около двадесет мили западно от Тигър и се движим на север. Рано сутринта персийската конница нападна пешия ни ариергард. За щастие конницата на петулантите беше наблизо и ги прогони. Един от съветниците на великия цар, Адацес, бе убит. Войникът, който го бе пронизал, ми донесе ризницата му. Тъкмо му дадох обичайната награда, и Салуций неочаквано се обади:
— Адацес и аз бяхме добри приятели.
Той ми припомни, че този персийски благородник някога бе пратеник на Сапор при Констанций.
Неприятна случка тази вечер. Вместо да нападне персийците заедно с петулантите, конницата на терцианския легион отстъпи. Поради това, вместо да нанесем пълно поражение на персийците, стана само кратка схватка. Разжалвах четирима трибуни, но не взех други мерки. Скоро ще имам нужда от всеки войник, не само от храбрите, но и от страхливите.
Вече не знаем къде се намираме. Движим се на север, но нямаме карти, за да разберем къде има села и вода. Преди два дни един старец от Хукумбра ни каза, че познавал добре околностите, и предложи да ни изведе до плодородни места. Ормизда говори с него доста време и реши, че не е шпионин. Старецът разправя, че три дни сме щели да вървим през голи и пусти хълмове, но след това сме щели да стигнем богатата долина на Маранга.
22 юни
Сражение. Екзекуция. Ветранион. Победа. Накъде?
Приск: Старият персиец беше, разбира се, шпионин, който ни заведе право в една засада. Маранга не беше никаква „богата долина“, а скалиста местност, където бяхме изложени от всички страни на ударите на персийската войска. Юлиан едва има време да построи войниците в полумесец, когато персийците връхлетяха върху ни. Първият облак от персийски стрели рани малцина. Втори залп не последва. Юлиан успя да прибегне до любимата си тактика: да хвърли пехотата срещу противниковите стрелци, преди те да успеят да се прицелят повторно. Сражението продължи цял ден. Беше горещо като в пещ. Аз останах при обоза и не видях много от сражението. Единствено си спомням жегата, кръвта по белите скали, грозния рев на слоновете, който ехтеше в тясната долина.
„Екзекуция.“ Старият персиец беше разпънат на кръст, когато разбрахме, че нарочно ни е вкарал в тази клопка.
„Ветранион.“ Това е началникът на зианския легион — той беше убит в сражението.
„Победа.“ Привечер персийската войска изчезна. Те имаха три пъти повече убити от нас. Но нашите войници са уплашени. Особено ги стресна историята с персийския шпионин. Колко далеч от правия път ни е отвел той? Дали не е по-добре, макар и по-рисковано, да следваме всички извивки на реката Тигър? Такива въпроси задаваха войниците, щом Юлиан се появяваше сред тях. Но той изглеждаше самоуверен както винаги.
„Накъде?“ Накъде трябваше да вървим?
23 юни
Сега сме на осем мили от Тигър. Реших да вървя на север по реката, макар този път да е най-дългият и най-опасният, тъй като трябва да минем край много крепости. Въпреки това тази пустош ме плаши. Нямаме понятие къде се намираме. Предимствата са изцяло на страната на персийците. Припасите не достигат. Наредих да раздадат собствените ми запаси на войниците. Ормизда ми съобщава, че великият цар отново предлага мир при изгодни за нас условия. Съветва ме да го приема и това най-много ме обезсърчава: щом Ормизда се отказва от мечтата си за персийския престол, войната е изгубена.
25 юни
Като че ли между нас и персийците има негласно примирие. Никаква персийска войска не се показва. Останахме в стана. Лекуваме ранените, поправяме оръжията и се стягаме за дългия поход на север. Чувствувам се като Ксенофонт, който също е минал оттук.
Преди малко, както четях „Анабазиса“, съм задрямал. Толкова дълбоко съм спал, че не разбрах, че сънувам (обикновено съзнавам, когато сънувам). Мислех, че съм буден. Дори усетих как лампата пращеше, когато насекоми минаваха над нея и изгаряха в пламъка. Неочаквано усетих, че някой ме гледа. Вдигнах глава и видях, че при входа на палатката ми стои висок човек със забулена глава; в едната си ръка държеше рога на изобилието. Отначало се опитах да го заговоря, но не можех; опитах се да стана — също не можех. Привидението ме изгледа тъжно. След това, без да каже нищо, се обърна и излезе навън. Събудих се вледенен като труп. Станах веднага и отидох до входа на палатката. Нямаше никого освен сънливия часовой. Погледнах нагоре тъкмо когато една звезда падаше на запад. Идеше отвисоко, пламна ярко за миг и угасна. Събудих Калист:
— Бързо извикай Максим и Мастара.
Когато дойдоха, казах им за звездата. Показах им точно къде беше паднала.
Мастара изтълкува поличбата така:
— Според книгата на Тагес, когато във време на война видиш да пада метеор, не трябва да почваш сражение, нито да предприемаш каквото и да било.
Обърнах се към Максим:
— Поне не беше моята звезда.
Максим ме успокои, но Мастара държеше на своето.
— Едно е ясно. Трябва да останеш на стан тук още един ден.
— Но вече съм разпоредил. Утре преминаваме Тигър.
— Ти ме попита за думите на Тагес, първожрецо, и аз ти ги казах.
Освободих Мастара. След това разказах съня на Максим. Той се смути.
— Сигурен ли си, че бе Геният на Рим?
— Видях го преди, когато ми заповяда да взема короната.
Максим се намръщи.
— Разбира се, може да е някой зъл дух. Те изобилствуват в тази проклета страна. Дори снощи, като си отивах оттук, ги усещах наоколо си. Подръпваха ми ту брадата, ту жезъла — изпитваха силата ми.
— Това не беше демон. Това беше Геният на Рим. И той ме напусна.
— Не говори така! След три седмици ще си бъдем, у дома. Ще събереш нова войска. Ще завършиш делото на Александър…
— Може би.
Неочаквано почувствувах, че Максим ми е омръзнал. Иска да ми помогне, но невинаги е прав. Нито той, нито аз сме богове. Макар че искаше да остане по-дълго, аз го отпратих. Преди да си тръгне, помоли ме да не вдигам лагера утре. Казах му, че трябва да тръгваме въпреки предзнаменованията.
Калист лъска бронята ми. Каза ми, че каишките на нагръдника ми са скъсани, но че ще ги даде на оръжейника утре заран да ги поправи. Глухонемият седи при краката ми и свири лидийска песен, древна и странна. В мелодията се долавя гласът на Дионис. Само като си помисля: това е песента на бога, макар че златният век е отминал и свещените горички са пусти.
Цял час се разхождах между палатките, без войниците да ме забележат. Войската ми дава сили, тя е животът ми, сред войниците се чувствувам в стихията си. Това е последната ирония на съдбата. Аз, който исках да живея в Атина и да изучавам философия, прекарах осем години като пълководец. Такава е човешката съдба.
Застанах за малко пред палатката на Анатолий. През отвора видях Приск и Анатолий да играят на дама. За малко не ги заговорих. Но след това си помислих, че едва ли съм много приятна компания тази вечер. Застанах пред палатката си и наблюдавах небето. Звездата ми светеше съвсем ярко. Ако не беше сънят, който ме тревожи, щях да бъда доволен. Без да получим подкрепления, извършихме всичко, което бе по силите ни. Но какво да правя с Виктор и галилеяните? Невита ме предупреждава, че ме грози опасност. Но какво могат да ми направят? Ако ме убият открито, галите и франките ще изколят веднага азиатците. Ако пък тайно… Но когато император умре неочаквано на млади години, причината не може да остане скрита. Не, още не смеят да ме убият. Странно, както си лежа на леглото върху лъвската кожа, си спомням нещо, което Мардоний разправяше на мене и Гал…
Приск: С това дневникът свършва, прекъснат от съня, а после от смъртта.