Гор Видал
Юлиан (19)

XVIII

Юлиан Август

 

На 10 май тръгнах от Константинопол за Антиохия. Всички предзнаменования бяха благоприятни. Времето беше хубаво, макар и твърде сушаво за сезона. Вместо да се отправя направо на юг към Сирия, поех на изток и минах през Фригия и Галатия. Казах, че желая да посетя тези провинции, за да се осведомя непосредствено върху техните проблеми с оглед на данъчните реформи, които възнамерявах да въведа по настояване на Феликс, новия комит на съкровището. Всъщност истинските ми съображения бяха да посетя храма на Кибела в Песинус и там да направя тържествено жертвоприношение в чест на моята покровителка.

Водех със себе си петулантския и схоларианския легион. Останалата част от източната армия щеше да се събере в Антиохия през есента. По редица причини бях решил да отложа нашествието в Персия за следната пролет. Така в Антиохия щях да имам на разположение половин година, за да обучавам войската и да прокарам различни граждански и религиозни реформи. От близките ми приятели само Максим ме придружаваше през това пътуване. Приск остана в Константинопол, а Орибазий предпочете да пътува до Антиохия сам, за да може да се спира в разни затънтени селца да търси церове; а мен обвинява, че съм имал слабост към магии!

Приятно ми беше пак да съм на път, макар че свитата ми, колкото и да се стараех да я намаля, все още беше многобройна и обременителна. Придружаваха ме половината от членовете на императорския съвет и по-голямата част от административния персонал на двореца. Особено ми досаждаше, но в същото време ме удивляваше комит Феликс, най-умелият жонгльор с цифри в империята. Той е безкрайно суетен и нито за момент не ми даваше да забравя, че се ползува с такава известност. Колчем си позволя, и то доста плахо, да се позова на собствения си опит по финансовите въпроси от времето, когато управлявах Галия, той насочва към мен дългия си пръст и с тона на учител към ученик ми показва колко съм невежа, колко безразсъдно е да се ръководя от инстинктите си и колко много се нуждая от съветите му, които са неизменно едни и същи: никога да не се опрощават недобори. Почнах да се плаша, когато високата му като на щъркел фигура се запътеше към мен след някое заседание на съвета и зърнех маската на престорено търпение върху продълговатото му намусено лице. Но Феликс се отличаваше с умението да схваща нещата с всичките им подробности и не мога да не призная, че от него научих много нещо.

Минахме Босфора през един хубав пролетен ден. Полето бе цялото жълто от диви цветя, а топлият въздух ухаеше на мед. Минахме край Халкедон, но не влязохме в града. В Либиса се спрях да видя гроба на Анибал. Както всички мои предшественици, и аз го почитам. Особено много се възхищавам от него като стратег: неговите походи в Италия са може би най-забележителният пример на военно изкуство в историята с изключение, разбира се, на походите на Александър. Ще остане вечна тайна защо Анибал не е успял да превземе Рим; за мен това е доказателство, че боговете са се намесили, за да спасят Рим от най-сериозния му враг. Гробът му е бедняшки: върху обикновена мраморна плоча е отбелязана само датата на смъртта му.

След това поехме към Никомедия. Пътуването ни натам беше весело: половината град е в развалини от земетресението на 24 август 358 г. Това бе най-страшното природно бедствие в наши дни.

Късно следобед стигнахме покрайнините на Никомедия. Тук ме посрещна сенатът на града, всичките му членове в дълбок траур. Като минавахме по улиците, изпълнени с купища развалини, очите ми се насълзиха; толкова много познати гледки вече не съществуваха или пък бяха променени до неузнаваемост. По улиците, водещи към двореца, хората стояха умърлушени и безмълвно ни наблюдаваха. От време на време някой излизаше напред, за да ми целуне ръка или да се докосне до плаща ми. Някои разпознах — мои съученици от Школата, други — хора, които бях срещал на форума. Бе много потискащ ден.

Отпуснах значителна сума на Никомедия за възстановяване на разрушенията. Според Феликс това създавало лош прецедент; изтъкнах му обаче, че това не е кой да е град, а бивша световна столица, паметна с това, че именно тук в 303 година Диоклециан е издал своя едикт против галилеяните, с който заповядал да се сринат костниците им и да се разтурят църковните им общини. За съжаление две години след това Диоклециан се оттеглил и делото му останало недовършено. Ако беше доведено докрай… Но това са само празни илюзии. На мен се падна същата задача, вече двойно по-трудна, защото врагът за половин век бе успял да се затвърди не само сред простолюдието, но и в самия дворец.

Чаках с нетърпение момента да напусна Никомедия. Сбогувах се със сената колкото се може по-скоро, разбира се, в рамките на приличието. Тук би трябвало да отбележа, че във всички градове, през които минах, взех мерки за възстановяване на храмовете, а това не бе лесна работа. Повечето са порутени или завзети от галилеяните. Отгоре на всичко на много места жреците са измрели. В провинции като Кападокия сега цари пълно безбожие.

Все пак не упражнявах насилие. Наместо това спорех, привеждах доводи. От време на време, признавам, подкупвах хората да почитат както е редно старите си божества. Критикуваха ме за това, особено комит Феликс, който не проявява интерес към религиозни въпроси и счита за лудост да се даряват местните храмове, камо ли самите хора. Но аз смятам, че си струва да се прави това. По каквито и подбуди да се моли човек на боговете, щом извършва обреда, той вече ги почита и това е едно начало, макар и да е неискрен в душата си. Не се заблуждавам, че успях да спечеля много хора. Въпреки че надълго говорих на големи тълпи в Галатия, Кападокия и Киликия, можах да убедя само малцина. Напълно го съзнавам. Но все пак трябва отнякъде да се започне, та ако ще да говориш и на камъни. Сега си давам сметка, че възстановяването на старата религия ще стане бавно, но пък сигурно. Междувременно галилеяните са безвъзвратно разединени и именно в разединението им е нашата надежда.

В Песинус отидох направо в храма на Кибела, който се намира в подножието на градския акропол. Храмът е много стар и внушителен, но порутен. Това място се счита свещено още откак статуята на богинята паднала от небето. Това станало по времето, когато тя родила сина си, легендарния цар Мидас, който построил първото светилище в чест на майка си. Легендата, че всичко, което Мидас докосвал, се превръщало в злато — макар и възхитителна като символ и без съмнение поучителна, — навярно се основава на факта, че в околностите на Песинус изобилствува желязото. Мидас бил между първите, които правели и продавали железни оръжия, и от това натрупал баснословно богатство. Каквото пипнел, действително се превръщало в метал, но металът бил желязо. На един от склоновете на акропола, близо до гробницата на Мидас, със собствените си очи видях първата леярна на света, подарена на царя от майка му.

Направих голямо жертвоприношение на Кибела, но гражданите не пожелаха да участвуват в обредите, макар да им предложих дарове, за голям ужас на комит Феликс. Все повече се уповавах на Максим, който е в постоянна връзка с богинята. Именно той откри елиниста Арсаций, когото назначих за първожрец на Галатия. Арсаций е стар и бъбрив, но извънредно деен. За по-малко от една седмица той намери двадесетина жреци, готови да служат в храма на Кибела. На няколко пъти им говорих надълго и широко, че е необходимо да бъдат действително така добродетелни във всичките си дела, както галилеянските духовници — според твърденията на галилеяните. Изрично им забраних да ходят на театър, да посещават кръчми или да се занимават с търговски сделки от съмнително естество. Също така им заръчах да открият приюти за бедните и да бъдат особено щедри към бедните галилеяни. След това определих на епархията Галатия годишна помощ от тридесет хиляди чувала жито и деветстотин амфори вино, една пета от които наредих да се дава на бедните, които прислужват на жреците, а остатъка на странници и просяци, тъй като „всички странници и просяци са пратени от Зевс, а всеки дар, колкото и дребен, е ценен“. Тези думи не са на Назарянина, а на нашия Омир!

Последната вечер в Песинус стояхме до късно с Максим и разисквахме върху естеството на великата богиня-майка. Той беше по-красноречив от обикновено, а аз се вдъхнових повече от обикновено от думите му и, разбира се, от духа на богинята. Кибела е първа сред боговете, майка на всички; макар да не одобрявам влиянието на евнусите в политическия живот, изпитвам дълбоко уважение към онези жреци, които по примера на Атис се скопяват, за да служат всеотдайно на богинята. Когато Максим си отиде, бях толкова възбуден, че започнах да диктувам един химн, посветен на майката на боговете. Завърших го призори. Максим намира, че това е най-доброто ми произведение от този род.

После потеглихме за Анкира^[1]. Там бях обсаден от хиляди тъжители. Беше досущ като посещение в Египет. Положих най-голямо старание да раздавам правосъдие, но накрая почнах да губя търпение. При това отвсякъде пристигаха вести за религиозни раздори. Някои от нашите хора, прекалено ревностни, увреждаха имотите на галилеяни, докато последните правеха всичко възможно да ни попречат да отваряме наново храмовете. Ясно беше, че рано или късно ще трябва да стресна галилеяните и чрез някоя по-сурова мярка да им покажа, че няма да търпя неподчинение. Но за момента все още разисквах и спорех. Обещах на град Песинус средства за постройката на обществени сгради при условие, че гражданите ще поддържат храма на Кибела. Заявих, че няма да посетя Низибис, докато жителите не се покажат по-малко враждебни към елинизма. Лиших от епископския им сан няколко владици и предупредих останалите, че няма да допусна никаква намеса в моите реформи. Не зная какво щях да правя без Максим. Той бе неотлъчно до мен, неуморим, винаги готов да ме ободри, а аз действително се нуждаех от утеха и насърчение.

В Анкира загубих самообладание и кипнах. Бях прекарал три дни в съда да слушам как хората разправят лъжи един за друг. Просто те обзема страхопочитание пред творческата мощ на въображението, подхранвано от човешка злоба. Някакъв човек, явно решен да срази своя съперник в търговията, идваше при мен всеки ден и отправяше все нови и нови обвинения срещу врага си. Аз незабавно ги отхвърлях. Накрая обвинителят изрева с всичка сила:

— Той върши държавна измяна, августе. Домогва се до престола ти!

Тези думи привлякоха вниманието ми.

— Какви доказателства имаш?

— Преди две седмици той си поръча копринена мантия, и то пурпурна!

Всички нададоха ужасен вик при такава обида на императора. Изгубих търпение. Изух червените си обувки и ги запратих с все сила по главата на този глупак.

— Тогава дай му и тези обувки! — извиках аз. — Те вървят с мантията! — Изплашеният негодник се просна пред краката ми. — Пък му напомни — а и ти сам помни, — че само дрехите не правят човека император. — Не бях особено доволен от себе си, загдето избухнах, но тогава бях в голямо напрежение.

От Анкира поехме на югозапад. При така наречените „Порти“, планински проход, който свързва Кападокия с Киликия, ме посрещна губернаторът на Киликия, Целсий. Бегло го познавах от Атина, където учехме заедно. Той също бе ученик на Либаний. Толкова се зарадвах да видя приятелско лице на елинист, че го целунах пред целия петулантски легион. След това го взех при себе си в моята кола и така пътувахме заедно до Тарс. В непозната страна, обкръжен от враждебно настроени хора, човек се привързва към съвсем бегли познайници, като че ли му са братя. Този ден на драго сърце бих назначил Целсий за преториански префект на Изтока, само за да изразя удоволствието, което ми доставяше разговорът с човек от моята вяра.

Докато пътувахме за Тарс, Целсий ми разправи много неща. Той не гледаше оптимистично на опитите ми да възкреся елинизма, но смяташе, че ако имаме достатъчно време, може би ще вземем надмощие. Съгласи се с мен, че в края на краищата галилеяните ще се изтребят един друг.

Говорихме също така върху най-важния политически въпрос на империята — градските съвети на сенатите.

Където и да пътувам като император, навсякъде ме посрещат тълпи от заможни граждани, които ме молят да ги освободя от задължението да служат в градския им съвет. Най-високата чест, към която в миналото се стремяха богатите хора в провинцията, сега е непосилно бреме, защото градските съвети отговарят за събирането на данъците. Това значи, че при лоша реколта, когато народът не може да плати данъците си, членовете на местния съвет трябва да попълнят данъчния недостиг от собствените си джобове. Нищо чудно, че никой не иска да бъде член на градския съвет. Единствената друга възможност би била да се управлява направо посредством имперски декрети, а това е неудобно по очевидни причини. Страшна каша и никой император не е съумявал да реши въпроса. И аз не зная как да се справя. Както предшествениците си държа вдъхновяващи речи, уверявам, че е голяма чест да се управлява един град и че държавата би загинала без сътрудничеството на най-достойните й граждани. Но въпреки това тези граждани молят да бъдат освободени от обществена служба и аз не мога да ги упрекна. Разбира се, едно разрешение на въпроса е съветите да не се задължават да събират данъците. Но тогава държавните доходи биха намалели наполовина, а не можем да си позволим подобно нещо. Някой трябва да се грижи за събирането на данъците, а кой е по-подходящ за тази работа от градските първенци? Затова реших вместо коренно да преобразявам системата, да съживя съветите. Един начин за по-справедливо разпределение на отговорността е да не се допуша освобождаване от служба в съветите. При Констанций както свещениците галилеяни, така и военните бяха освободени от това задължение. Аз промених това положение, като увеличих броя на гражданите, които могат да бъдат избрани за градски съветници. Тази мярка не остана без последствия, но, струва ми се, след време общините ще закрепнат. Не ще и дума, положението наистина е сериозно, щом като в прочут град като Антиохия имотните граждани отказват да бъдат сенатори.

В Тарс, приятен град, разположен на едно езеро, свързано с морето чрез канал, прекарах доста време. Целсий събра интересна група от философи, за да се запознаят с мен, и имахме приятни разисквания. Съвременните жители на града са напълно достойни за предшествениците си, великите стоици отпреди шест века. Един следобед ходих да плувам в реката Сиднус, въпреки че Александър за малко не умрял, след като се окъпал в тази река. Макар Тарс да е в по-голямата си част галилеянски град (издигнати са безброй паметници на вероломния Павел, който е роден тук), жителите му ми се видяха благоразумни и простосърдечни хора. Почти се натъжих, когато дойде време да напусна града. Утешавах се само с мисълта, че след Тарс ще видя Антиохия, царицата на Изтока. И сега потръпвам, като си спомня колко бях развълнуван.

 

 

Пристигнах в Антиохия през последната седмица на юли. Беше горещ, влажен ден. Непосредствено пред града видях голяма тълпа от мъже и жени. Естествено помислих, че са дошли да ме посрещнат, и се приготвих да им държа благодарствено слово. Но те не ми обърнаха никакво внимание, изричаха някакви странни думи и размахваха зелени вейки.

Огледах се за вуйчо си Юлиан, но никъде не видях официални лица; само тълпата продължаваше да пее ритмично, че „нова звезда е изгряла на изток“. Най-после реших, че тези думи се отнасят до мен — човек свиква с какви ли не прекалени венцехваления. Но когато се опитах да им заговоря, те не ми обърнаха никакво внимание и продължиха да зяпат по небето. При Северната порта бях официално посрещнат от преторианския префект Салуций Секунд, от вуйчо ми и от сената. Щом свършихме с официалните поздрави, аз ги попитах каква е тази тълпа.

Вуйчо ми взе да се извинява. Пристигнал съм в Антиохия тъкмо на празника, с който се ознаменувала смъртта на Адонис, любовника на Афродита. Адонис е един от главните богове на Сирия и ние с Максим трябваше да знаем, че този ден е посветен на бога. Но грешката беше вече сторена и не можеше да се поправи. И така влязох в Антиохия сред викове, стенания и погребални песни, което съвсем развали първото ми впечатление от града. Красив град, но за съжаление обитаван от измет. Не, не съм справедлив. Чисто и просто схващанията ни са различни. Аз съм кучето, което преследва тяхната котка.

Северната порта е масивна постройка, направена от египетски гранит. Отвъд нея към града се открива възхитителна гледка, защото Главната улица е две мили дълга, с двуетажни колонади от двете страни, построени през царуването на Тиберий. Никъде другаде в света не можеш да вървиш цели две мили под аркади. Самата улица е настлана с гранит и е планирана така, че винаги я полъхва ветрец от морето, което е на двадесет мили от града. Винаги полъхва ветрец… освен в деня, когато пристигнах. Въздухът бе душен, слънцето — нетърпимо горещо. Пот се струеше изпод шлема ми, докато яздех мрачно към форума, а хората стояха под сенчестите портики и само от време на време стенеха и викаха, че Адонис е мъртъв.

Докато яздех, оглеждах любопитно всичко наоколо си. Отляво планината Силпиус се издига стръмно от равнината. По-голямата част от града е разположена между реката Оронтес на запад и планината Силпиус на изток и на юг. Най-хубавите вили са построени на планинските склонове, където има сянка сутрин, разкошни градини и чудесна гледка към морето. Една година, когато върлувала чумата, един от селевкидските царе заповядал, да издялат на една скала над града огромна глава. Наричат я Харонион и е надвиснала над града като някакъв зъл дух. Може да се види почти отвсякъде. Местните хора й се възхищават. У мен не буди възхищение, защото за мен тя е символ на Антиохия.

На форума на Тиберий има голяма статуя на този император, както и богато украсен с мрамор и мозайка храм на нимфите, построен над един извор, чиито води според Александър били по-сладки от майчиното му мляко. Пих от водата и ми се видя хубава, но бях извънредно жаден, както навярно е бил и Александър. Не мога да си спомня какъв вкус е имало майчиното ми мляко, но тъй като всичко у майката на Александър е било горчиво, навярно и млякото й е горчало.

 

 

След това, придружен от градските сановници, излязох на главния площад, който е на един остров в реката. Там, точно срещу внушителната фасада на императорския дворец, се издига съвсем нова костница, започната от Константин и завършена от Констанций. Тя е осмоъгълна и украсена със златен купол. Зданието е известно под името „Златната къща“ и трябва да призная, че е великолепен образец на съвременна архитектура. Дори на мен ми харесва, макар че не съм любител на модерното. Пред костницата бяха застанали епископ Мелеций и други свещеници. Поздравихме се учтиво. Сетне влязох в двореца, построен в голямата си част от Диоклециан, който, където и да отидел, неизбежно възпроизвеждал все същото здание — правоъгълник, наподобяващ плана на военен лагер. Но през последните години моето семейство е изградило толкова много постройки към стария дворец, че първоначалната неприветлива сграда е напълно прикрита от нови пристройки и пищни градини. Във вътрешния двор на двореца има бани, параклиси, павилиони и от всичко най ми хареса кръглият, ограден с вечнозелени храсти манеж, който бе голямо удобство за мен.

Посрещна ме управителят на двореца, един стар евнух, който бе в ужас да не постъпя с него така, както постъпих с евнусите в Константинопол. Но аз го успокоих. Изисквам единствено, рекох, прилично държане. Ако ме обслужват добре, няма да правя промени в персонала. Излишно бе да казвам, че прислужването беше повече от отлично, за разлика от последните ми седмици в Константинопол, където често не оправяха леглото ми и никога не поднасяха вечерята ми навреме. Съвсем не е лошо да имаш удобства поне когато не си на бойното поле.

Избрах си стаи над реката с покрита тераса пред тях, където можех да седя или да се разхождам на открито, като гледам равнината на запад и морето. Там прекарвах по-голямата част от времето си. През деня приемах посетители и работех; вечер идваха при мен приятели. Близо до двореца е хиподрумът, един от най-големите в Изтока. Да, изпълних дълга си: присъствувах на игрите, когато се налагаше, макар нито веднъж да не останах на повече от шест състезания.

Имах много официални задължения. Приемах сената. Изслушвах приветствени слова. Ходех на театър. Държах блестящи речи, макар че по твърденията на Приск колкото и светски да е бил случаят, рано или късно съм заговорвал за религия. Направих преглед на намиращите се вече тук войски и обмислях въпроса къде да настаня легионите, които щяха да пристигнат. За голям ужас на комит Феликс опростих една пета от всички неизплатени данъци в Сирия на едно твърде разумно основание: щом и без това няма голяма вероятност да се съберат тези приходи, защо да не взема една мярка, която ще ме направи популярен. И действително бях популярен — за около три месеца.

През август по време на едно събрание на императорския съвет ми съобщиха, че Сапор бил пратил пратеник с важно писмо. Обърнах се към Ормизда, който случайно присъствуваше на събранието този ден.

— Мир ли ще иска или война?

— Брат ми винаги иска и двете. За себе си иска мир. За тебе — война. Когато си разоръжен, той се въоръжава. Когато си въоръжен, той… ти пише писма.

Доведох пратеника пред съвета. Той не беше персиец, а заможен сирийски търговец, който пътувал за Персия. Току-що бе пристигнал от Ктесифон. Нищо не разбираше от политика. Помолили го да предаде писмото. Нищо повече. Но го придружавал един персиец, за да отнесе отговора ми на великия цар. Заповядах да доведат персиеца. Той се оказа висок, мършав благородник, с лице непроницаемо и спокойно като на статуя. Само веднъж по него се изписа вълнение, когато Ормизда му заговори на родния му език. Той се сепна и му отговори. Сетне, като разбра кой е Ормизда, устата му се стегна и той вече не пророни дума. Попитах Ормизда какво му бе казал.

— Попитах как е баща му. Познавам семейството му — рече кротко Ормизда.

— Той, както изглежда, не е твой привърженик. Но може би ще успеем да променим чувствата му.

Дадох писмото на Ормизда и той го прочете набързо с меките съскави звуци на персийския език. После го преведе. Накратко казано, Сапор искаше да приема негови пратеници. Само това; но бе съвършено ясно какво се загатва.

— Иска мир, августе — каза Ормизда. — Бои се.

Той ми подаде писмото. Аз го пуснах на пода, публична обида за владетел, равен по ранг на мен. Обърнах се към Ормизда:

— Кажи на персиеца, че няма защо Сапор да праща посланици при нас, тъй като скоро ще ме види в Ктесифон.

С това войната бе официално подновена.

 

 

В Антиохия диктувах десет, дори двадесет часа без прекъсване, докато гласът ми пресипнеше; след това продължавах шепнешком, доколкото можех. Въпреки това не стигаше време за всичко онова, което трябваше да свърша. Двата февруарски едикта не бяха приети. В Цезарея галилеяните подпалиха храма на Фортуна. Наложих глоба на града и върнах старото му име — Мазака; той не заслужаваше названието Цезарея. По частен път получих сведения от Александрия, че моят враг, владиката Атанасий, бил все още в града, макар че изрично му бях заповядал да напусне Египет. Той обаче скришом живеел в дома на една много богата и красива гъркиня, която, според моя осведомител, му била любовница. Ако това е вярно, имаме срещу него чудесно оръжие, тъй като влиянието му до голяма степен се дължи на неговия така наречен свят живот. Наредих да бъде под наблюдение, докато дойде удобният момент да го изобличим в разврат. Когато съобщили на Атанасий, че го пращам в изгнание, той казал: „Това е малък облак, който скоро ще отмине.“ Той е забележително самонадеян.

Също така наредих Серапионът в Александрия да бъде възстановен и върнах там древния „нилометър“, който се използува за отбелязване различните равнища на водата на Нил. Галилеяните бяха пренесли нилометъра в една от техните сгради. Аз го върнах обратно. По това време подсилих антиохийския сенат, като прибавих към него (въпреки жалните им възражения) двеста от най-заможните хора в града.

През септември с помощта на Максим съчиних най-важния декрет през досегашното ми царуване: декрета за образованието. Винаги съм смятал, че галилеяните дължат до голяма степен успеха си на това, че познават до съвършенство елинската писменост и идеи. Добре запознати с нашата религия, те използуват собственото ни оръжие против нас самите. Ние никога не сме искали от нашите жреци да преподават писанията на Матей, Марко, Лука и Йоан, и то не само защото те са на лош гръцки език. Не. Нашите жреци не вярват в назарянския бог. Следователно защо да оскърбяваме онези, които вярват в него, като преподаваме писанията на неговите апологети? Но галилеяните преподават нашите класици във всички школи по света. Преподават ги като образци на добър стил и начетеност, изхвърляйки всичко, което считат за невярно. Това е възмутително. Ето защо постанових да не се разрешава на никой галилеянин да преподава класиците. Естествено този строг закон се посрещна със силно негодуване и аз съжалявам, че той засегна някои много ценни хора. Но нямах избор. Ако не се тегли рязко чертата между боговете на Омир, от една страна, и последователите на мъртвия юдей, от друга, ние ще бъдем напълно погълнати от всеобщото безбожие на нашето време. Някои мои приятели не са съгласни с мен; особено Приск. Но ние с Максим не отстъпихме. Отначало не допусках никакви изключения от този закон, но сетне го измених, за да дам възможност на Прохерезий в Атина и Марий Викторин в Рим да продължат да преподават. И двамата се съгласиха на драго сърце. В Константинопол старият ми учител Ецеболий се отрече от галилеянската лудост и се възвърна към истинските богове с една извънредно красноречива декларация.

 

 

Приск: Тук Юлиан изопачава всичко. Знаем вече за Ецеболий. Каквото властвуващият император тачеше, на това се кланяше и Ецеболий. Аз наистина не бях в Атина, когато влезе в сила декретът, но Прохерезий сетне ми каза, че веднага престанал да преподава. По-късно, когато се получи съобщението, че той лично не е засегнат от закона, отново отказа да преподава, като заяви, че макар декретът да е крайно несправедлив, щом има силата на закон, той трябва да се прилага към всички. Това звучи по-смело, отколкото беше всъщност, защото в самия ден, когато бе оповестен законът, Прохерезий посетил стария си приятел йерофанта на Гърция. Не зная точно как го правеше, но този жрец имаше способността да предсказва бъдещето. Той е единственият гадател, който ме е смайвал. Впрочем напоследък той предрече, че всички храмове в Гърция ще бъдат сринати през това десетилетие. Не зная дали иска да каже, че ще бъдат разрушени от Теодосий или от готите. Като гледам как тези племена се събират на нашите граници, по ми се вярва, че е имал предвид тях.

Както и да е. Прохерезий се поразговорил с жреца. Естествено не можел да го пита направо колко дълго ще живее Юлиан — това е държавна измяна. Но можел да го попита за една реформа, която Юлиан възнамеряваше да направи: преоценката на всички недвижими имоти в Ахея с оглед да се намали поземленият данък. Прохерезий се престорил на загрижен за някакъв имот, който притежавала жена му. Сега ли да го продаде, или да почака, докато новият данък влезе в сила? „Продай го сега — рекъл жрецът (без да вдишва дим от някоя скала и без никакви магически заклинания), — няма да има намаление на данъците.“ Така Прохерезий разбрал, че царуването на Юлиан ще бъде краткотрайно.

Юлиан е съвсем прав, като казва, че бях против декрета по образованието. Според мен това бе жесток закон; освен това бе невъзможно да се приложи. Най-малко половината от добрите преподаватели в школите бяха християни. Кой можеше да ги замени? Но по това време у Юлиан все повече се забелязваха признаци на крайна преумора от огромната работа, с която се бе заел. В известен смисъл беше жалко, че той не беше един Тиберий или дори един Диоклециан. Ако беше започнал да избива, може би щеше да се наложи. Макар християните да казват, че тяхната кръв е семе, което опложда земята, ако един император има твърдо намерение да ги унищожи, той би могъл да успее чрез насилие, особено ако същевременно предложи една друга привлекателна религия. Но Юлиан бе решен да бъде истински философ. Смяташе, че ще спечели чрез убеждение и личен пример. В това именно беше неговата грешка. Достатъчно е човек да види в какво вярват християните, за да разбере, че силата им не е в разсъждението и логиката. Само мечът можеше да ги обърне към Юлиановата вяра. Но той беше добряк и държеше меча в ножницата.

Макар Юлиан да бе твърдо решил да не се тревожи, непрекъснатите лоши известия от провинциите му повлияха. Стана раздразнителен и взе да прибягва до репресалии. Декретът за образованието беше според него решителният удар. Ако бе живял по-дълго, може би щеше да успее; но аз лично се съмнявам в това. По природа беше твърде мек, за да получи трайни резултати. Във всички тези неща непрекъснато го подстрекаваше Максим, който през няколкото месеца, прекарани в Антиохия, беше по-непоносим от всякога.

 

 

Либаний: Най-сетне веднъж Приск и аз да сме напълно единодушни в нещо! Максим не беше нито софист, нито философ, нито правник, нито ретор. Той беше магьосник. Всъщност не мога да кажа, че никога не съм вярвал в магия (в края на краищата не сме в състояние да разберем толкова неща, които ни заобикалят), но магиите на Максим явно бяха мошеничество, а влиянието му над Юлиан беше пагубно.

 

 

Юлиан Август

 

Декретът за образованието имаше една забавна последица — единствената, що се отнася до мен. Двама драскачи, баща и син, на име Аполинар, веднага преработили заветите на Назарянина и старата книга на юдеите в гръцки трагедии и драми! По този начин се надявали да заобиколят закона и да могат да преподават класически гръцки. Прочетох няколко от тези чудовищни творби и трябва да призная, че колкото и да са недодялани, те се четат доста по-леко от оригиналите. Новия завет те преработиха като серия от Сократови диалози, подражавайки на Платон (но в анапест!), докато старата книга на юдеите сбиха от алфа до омега в двадесет и четири глави, предадени в убийствено монотонен дактил.

Творбите на семейство Аполинар ми бяха пратени за преценка от един крайно разтревожен владика от Цезарея… искам да кажа, Мазака. Пратих му писмо от едно изречение: „Прочетох; разбрах; порицавам.“ Точно преди да напусна Антиохия, получих отговор на това писмо от стария си приятел Василий. (Няколко пъти съм го канил да ми бъде гост, но той не желае да дойде.) Неговото писмо също се състоеше от едно изречение: „Чел си, но не си разбрал, защото, ако беше разбрал, нямаше да порицаеш.“ Никой не може да обвини Василий в угодничество към властта.

Няма подробно да описвам антиохийците. Лошият им нрав е твърде добре известен. Те са свадливи, мекушави и лекомислени; при това се увличат по конни състезания, комар и се отдават на педерастия. Градът, разбира се, е красив, с благоприятен климат и добро географско разположение. Голяма част от населението са сирийци, които живеят в отделен квартал — край реката, точно срещу острова. Като отидеш в този квартал, имаш чувството, че си в Персия, толкова ориенталски са по вид и облекло хората там. В южния край на града и по пътя за Дафне живеят значителен брой юдеи. Те са предимно земеделци — получили са земя като награда за военна служба. По-нататък ще говоря по-подробно за тях.

През първите седмици, когато бях „популярен“, се явявах на публични места, както е прието. Председателствувах надбягванията в хиподрума и ми се смяха на брадата. Но смехът беше добродушен. Ходих в театъра, издълбан в склона на планината Силпиус, като е използувана една естествена извивка на възвишението. Представяха пиеса от Есхил, та нямах чувството, че си губя времето. Обикновено ме канят да посещавам комедии. Тъй като повечето императори са били доста лекомислени, управителите на театрите обикновено запазват най-идиотските си фарсове за височайшите си покровители. Константин много харесвал Менандър. Констанций навярно е харесвал фарсове, макар никой да не знае със сигурност, защото той неотклонно имаше едно и също поведение: никога да не се смее или усмихва на обществени места. Но допущам, че старогръцкият език на пълните с игрословици комедии, който при това се говори бързо, навярно го е обърквал. Вуйчо ми Юлиан в качеството си на комит на Изтока поне можа да ми спести тия комедии. Есхил много ми хареса. Представиха неговия „Прометей“.

Прекарах голяма част от времето си в съда. Както обикновено съдът бе задръстен от нерешени дела и моето присъствие само утежни положението: когато хората знаят, че императорът ще посети града им, всички искат той да гледа делото им, вярвайки (с пълно право), че той е безпристрастен и че воден от желание да се докара на простолюдието, ще бъде по-снизходителен (в моя случай — погрешно).

Макар императорите, общо взето, да са по-милостиви от местните съдии, неизбежно се срещат адвокати, които толкова прекаляват, че най-после кипваме и в яда си издаваме присъда, за която впоследствие съжаляваме. Съзнавайки тази своя слабост, дадох нареждане на градския префект да ме спира, щом намери, че се увличам от чувствата си или неуместно се отклонявам от същността на спора. След като преодоля първоначалното си стеснение, той ми беше от голяма полза и държеше кормилото направо, както казва поговорката.

Воден от любопитство, питах всеки тъжител коя вяра изповядва и повечето, струва ми се, отговаряха честно. Малцина признаваха, че са галилеяни, когато би помогнало на делото им (това бе общото мнение) да ме излъжат. Но тъй като скоро се разчу, че не оставях личните си религиозни предпочитания да влияят на присъдата, много от съдещите се с жар заявяваха, че са галилеяни, и настояваха да преследвам хората, които не изповядват тяхната вяра.

Галилеяните в Антиохия са разделени на заслепени и полузаслепени ариани, които непрекъснато се карат. В града има, разбира се, и добри елинисти, но те нямат никакво влияние. Има много хора, които биха тръгнали с нас, но ние нямаме успех, понеже всяка сериозна религия досажда на антиохийците. Харесват Назарянина, защото им „опрощава“ греховете и престъпленията с едно поръсване с вода… макар да няма никакви данни тази вода да е излекувала дори една брадавица! Веднъж изтъкнах на владиката Мелеций един интересен парадокс. С него сме се срещали само два пъти; първия път учтиви и внимателни, втория — ядосани. При първия случай, когато бяхме внимателни, Мелеций ми каза, че гражданите били искрени галилеяни не само защото Павел от Тарс сам бил покръстил толкова много хора, но също защото именно в Антиохия за пръв път галилеяните били наречени с възвишеното име „християни“.

— Щом вашите хора са толкова предани на Назарянина, защо тогава целият град празнува смъртта на Адонис? Един от нашите богове?

Мелеций вдигна рамене.

— Трудно се отучват хората от стари обичаи — отвърна той.

— Същото важи и за една стара вяра.

— За тях това е само празненство, увеселение.

— И все пак нарушават закона на Назарянина: „Не трябва да имаш друг бог освен мен.“

— Августе, ние не извиняваме това, що вършат.

— Не мога да допусна, че е възможно галилеянин да почита и Адонис, и мъртвеца, когото наричате бог.

— Надявам се един ден да ги убедим да изоставят всички нечестиви празници.

— Освен, разбира се, ако преди това не успея да ги убедя да почитат единния бог.

— Многото езически богове ли?

— Всеки от тях представлява една страна на единния.

— Нашият бог е единният.

— Но не пише ли в книгата на юдеите, която вие считате за свещена, защото Назарянинът я е считал за свещена…

— Тя е свещена, августе.

— … не пише ли там, че всевишният бог на юдеите е ревнив бог…

— Така пише и той е такъв.

— А не е ли той също според собствените му думи бог само на евреите?

— Той е всеобхващащ…

— Не, владико. Той е бог именно на евреите, както Атина бе богинята на град Атина. Той не твърдеше, че е единственият бог, а само ревнив бог на едно маловажно племе. Е, щом култът му е ограничен, той по определение не може да бъде единственият бог, за когото, ще се съгласиш с мен, не могат да съществуват никакви ограничения, тъй като той се намира във всяко нещо и всички неща го съдържат в себе си.

По това време бях особено разпален, защото събирах материали за книгата си „Против галилеяните“, където, подобно на Порфирий, привеждах много доказателства срещу атеистите. Владиците, разбира се, са склонни да считат многобройните противоречия в светите им книги като признак на божествена тайнственост, а не като явно доказателство, че религията им е дело на простосмъртен, подходяща за роби и неуки жени.

До самия край на престоя си в Антиохия бях популярен ако не другаде, поне в съда. Хората често ръкопляскаха на решенията ми. Сега си давам сметка, че в някои отношения съм много суетен. Обичам да ми ръкопляскат. Разбира се, повечето хора са такива, с изключение може би на най-големите философи. Но струва ми се, че мога да правя разлика между истинско и лицемерно възхищение. Антиохийците обичат да вдигат шум и са много хитри ласкатели. Един ден реших да им покажа, че много добре знам колко струват. След като бях произнесъл дълго решение по едно особено трудно дело, всички в съдебната зала взеха бясно да ръкопляскат и мнозина извикаха: „Съвършено правосъдие!“ На което аз отговорих:

— Би трябвало много да се радвам, че хвалите справедливото ми решение. Но не се радвам. Защото зная — и това ме натъжава, — че макар да можете да ме хвалите, когато съм прав, нямате власт да ме порицаете, когато греша.

 

 

През първите дни след пристигането си в Антиохия не можех да правя нищо, което ми се искаше. Времето ми бе изцяло погълнато от административна работа и настаняването на двора. Едва през октомври можах да отида до предградието Дафне и да се помоля в храма на Аполон. Няколко пъти се канех да отида, но винаги се налагаше да остана в града по неотложна работа. Най-сетне определих ден и направих всички приготовления. Жертвоприношението трябваше да бъде извършено призори в храма на Зевс Филиос, който се намира в стария квартал на Антиохия. За изумление на антиохийците оповестих, че ще измина петте мили от Дафне пеша като обикновен поклонник.

На определения ден ме разбудиха, преди да се развидели. Придружен само от Максим и Орибазий (който мърмореше, че е трябвало да стане толкова рано), минах моста, който води за сирийския квартал. С мен имаше само ликтори, сякаш бях обикновен градски магистрат. Надявах се да мина незабелязан, но, разбира се, целият квартал знаеше, че призори императорът ще извърши жертвоприношение.

Влязохме в многолюдните тесни улици на сирийската част на града. Тук преди почти седемстотин години е била основана Антиохия от един от пълководците на Александър. Храмът на Зевс Филиос е един от малкото оцелели храмове от онова време. Той е малък и отвсякъде е обграден от един пазар, който с безбройните си покрити с чергила коли представлява твърде пъстра, макар и не много благочестива гледка. За щастие този храм никога не е бил напълно изоставян. Дори галилеяните го уважават, понеже е свързан с основаването на града.

Докато ликторите ми проправяха път през изпълнения с народ пазар, аз старателно криех ръцете си под плаща: бях ги измил според предписанията на обреда и не биваше да се докосвам до нищо. Народът на пазара не ми обърна никакво внимание. Дори присъствието на един император не е в състояние да смути търговията.

Но при храма се бе събрала голяма тълпа. Приветствуваха ме с весели възгласи. Безброй мургави ръце посягаха да се докоснат до мен. От всички неща, които трябва да понасям като император, това ми е най-омразното — постоянно има хора, които протягат ръце, за да пипнат дрехата ми. Понякога го правят само заради приятния трепет, който им доставя едно докосване до императорските одежди; но най-често това са болни хора, които вярват, че досегът с живото тяло на император действува като силен цяр. Затова и императорите често прихващат заразни болести. Така че, ако ножът не сложи край на земния им живот, ръката на някой болен поданик свършва тази работа. Диоклециан и Констанций никога не са разрешавали на простолюдието да се доближава до тях на по-малко от дванадесет стъпки. Може би ще последвам примера им по хигиенни съображения.

Жертвеникът пред храма беше вече приготвен и украсен с гирлянди. Единият от двамата жреци, които държаха белия бик, много приличаше на месар и подозирам, че това е бил истинският му занаят. Нямаме достатъчно жреци. По стъпалата на храма, точно зад жертвеника, бяха събрани най-важните елинисти на града начело с вуйчо ми Юлиан. Лицето му имаше пръстен цвят и той почти непрекъснато кашляше; въпреки това обаче беше в отлично настроение.

— Всичко е готово, августе — каза той, като застана до мен пред жертвеника.

Тълпата беше в добро настроение, весело шумеше и явно не разбираше религиозното значение на това, което ставаше. „Спокойствие — си шепнех аз, — не се издавай.“ Ликторите се наредиха в полукръг около жертвеника, за да не може никой да се докосва до мен по време на обреда. Зад нас хората на пазара продължаваха да търгуват — беше шумно като в сената, когато се разискват данъците.

Обърнах се към Максим и го попитах с установени по обреда изрази дали ще ми помогне. Той отговори утвърдително. Докараха бика пред нас. Погледнах го като вещ познавач. Трябва да съм извършил десет хиляди жертвоприношения и съм отлично запознат с предзнаменованията. Всичко е от значение, дори това как върви бикът, докато го водят към жертвеника. Този бик беше необикновено едър. Явно го бяха упоили; впрочем повечето жреци търпят тази практика, макар и онези, които строго се придържат към старите обичаи, да твърдят, че когато бикът е упоен, движенията му преди жертвоприношението губят значението си. Но дори и в такъв случай доста неща могат да се познаят. Бикът се клатушкаше, като че ли куцаше с единия крак. Той се препъна. Това беше лоша поличба.

Взех обредния нож. Изрекох думите, които се полагаше да кажа. След това с едно-единствено ловко движение прерязах гръкляна му. Това поне мина добре. Шурна кръв и целия ме опръска; и това също беше добър знак.

През всичкото това време жреците правеха предписаните движения, казваха отговорите си и аз изрекох формулата, както бях направил при толкова много жертвоприношения. Тълпата замлъкна, любопитна да види една старинна церемония, която мнозина от присъствуващите не бяха виждали никога.

Когато дойде моментът на гаданието, ръката ми се разтрепери. Някакъв демон се мъчеше да ми попречи да хвана черния дроб на бика. Помолих се на Хелиос. Точно тогава слънцето изгря зад планината Силпиус. Светлината струеше от двете страни на планината, макар че в този ранен час градът беше още в сянка. Мушнах ръка във вътрешностите на животното и измъкнах черния дроб.

Поличбата беше ужасна. Части от дроба бяха изсъхнали от някаква болест. Внимателно го разгледах. В „дома на войната“ и „дома на любовта“ предзнаменованието означаваше смърт. Не смеех да погледна Максим. Но знаех, че и той е видял това, което аз видях. Продължих обреда, изричайки наизуст всички формули, вдигнах жертвата към Зевс, разгледах заедно с Максим останалите вътрешности, повтарях старинни обредни думи. Сетне влязох в храма, за да довърша церемонията.

За мой ужас храмът беше пълен със зяпачи; не стига това, но и започнаха да ръкопляскат, когато ме видяха да влизам. Смаян от това светотатство, аз се спрях изведнъж и извиках:

— Това не е театър, а храм!

Сега вече развалих целия обред. Ако сред молитвата се каже дори една дума за друго нещо, целият обред трябва да започне отново. Обръщайки се към тълпата, бях скъсал нишката, която свързва главния жрец с боговете. Ругаейки шепнешком, заповядах да се изпразни храмът и всичко да започне отново.

Вторият бик (той не беше упоен) скочи настрани тъкмо когато вдигах ножа — пак много лошо предзнаменование. Но поне черният му дроб беше нормален и обредът завърши както трябва. Поех пеша за Дафне в отвратително настроение, и то не в прохладното утро, както възнамерявах, а в най-голямата жега по пладне.

До мен вървяха Максим и Орибазий. Поради болестта си вуйчо ми се качи на носилка. Ликторите ни проправяха път. От време на време се струпваха хора, но не се опитваха да се докоснат до мен; малцина досаждаха с молбите си, макар че както винаги и сега се намери един, който внезапно се просна в краката ми и замоли за помощ. Където и да съм — в Галия или в Италия, или в Азия, — такива хора винаги се промъкват през стражата и се просват пред краката ми. Просто не разбирам как успяват да го направят. Винаги с най-голямо търпение записвам името му и се старая да му помогна с нещо — ако не е, както често се случва, просто някой луд.

Макар да бях потиснат и неспокоен, докато стигна до Дафне, аз се поразсеях от прелестните гледки. В по-голямата си част пътят следва реката Оронтес. Почвата е плодородна и поради обилното напояване градините край пътя са измежду най-красивите в света. Собствениците им всяка година се състезават кой ще направи градината си по-разнообразна и приятна. И тази година, макар че почти не бе валяло, градините бяха приказно красиви, тъй като се напояваха от вади.

Край пътя има хубави вили и необикновено много ханчета, построени първоначално за хилядите поклонници, които идвали от всички краища на света, за да се молят в храма на Аполон. Но сега поклонниците са малко и ханчетата служат почти изключително за убежище на влюбените. Някога свято място, Дафне сега е известно с влюбените си двойки.

Когато бяхме на половината път до предградието, вуйчо ми предложи да се отбием в ханчето на един бивш негов роб. Беше наистина много приятно място, отдалечено от пътя и закътано с жив плет от лаврови храсти.

Седнахме навън на дълга маса под голяма асма, натежала от прашни морави гроздове, чийто тежък дъх привличаше жужукащите пчели. Ханджията ни донесе глинени кани с плодов сок, примесен с мед, и всички го изпихме жадно. Това беше първият приятен миг през този лош ден. Безпокоях се само за здравето на вуйчо си. Докато пиеше, ръцете му трепереха. От време на време лицето му се изкривяваше от болка. Въпреки страданието си той се владееше и в разговора се отличаваше както винаги със своята ясна мисъл и изисканост.

— Ще видиш, че храмът е в доста добро състояние — каза той. — Жреците се разпръснаха преди няколко години, но там все още живее един главен жрец. Той, разбира се, много се вълнува от това, че ще посетиш храма.

Максим тъжно поклати глава и подръпна брадата си.

— Когато бях тук като момче, имаше хиляда жреци, всеки ден се принасяха жертви, хановете бяха претъпкани…

Винаги се удивлявам, като си помисля колко много е пътувал Максим. Едва ли има свято място по земята, което да не е посетил, като почнеш от Пафианската скала, където Афродита излязла от морето, та до онова място на брега на Нил, където Изида намерила главата на Озирис.

— Боя се, че ще намериш големи промени в Дафне — каза вуйчо ми. — Но все пак ще съумеем да ги съживим. В края на краищата всеки иска да посети Дафне ако не за друго, то поне заради минералните води и красивата природа. Съвършено място, само ако не беше…

Аз довърших изречението му, имам този лош навик. Прекъсвам всички, включително и себе си.

— Ако не беше костницата, която брат ми Гал счете за нужно да построи за костите на… как се казваше онзи злодей?

— Покойният епископ Бабилас, когото император Деций осъди на смърт.

Ръката на вуйчо ми се разтрепери и той разля малко от плодовия сок по туниката си. Престорих се, че не съм забелязал. Но Орибазий, който дотогава внимателно разрязваше една голяма пчела с ножа си, се пресегна през масата, хвана вуйчо ми за китката и премери пулса му.

— Да пиеш минерална вода днес — каза Орибазим накрая.

— Не съм добре напоследък — рече вуйчо ми, сякаш се извиняваше. Лицето му беше като на смъртник.

Забелязал съм, че очите на хората, които бавно умират от естествена смърт, имат неестествен блясък. Те гледат някак напрегнато, сякаш искат да видят колкото се може повече, преди да умрат. Обичах вуйчо си и исках да живее дълго.

Колкото до Дафне, мога само да кажа, че красотата му напълно отговаря на славата му. Градът е разположен сред градини и извори. Недалеч е прочутата кипарисова горичка, посадена преди векове от Селевк по заповед на Аполон. Дърветата сега са толкова високи и кичести, че клоните им образуват зелен покрив, който пази от слънцето и човек може с часове да ходи в прохладна сянка. Дафне открай време е било свято място; първо е било посветено на Херкулес, а по-късно на Аполон. Именно тук Аполон преследвал нимфата Дафне. Когато тя призовала Зевс да й се притече на помощ, той я превърнал в лаврово дърво. Видях това дърво. То е невъобразимо старо и чепато, но въпреки това всяка пролет пуща нови издънки, с което ни напомня, че в този прастар ствол спи прикованата с магия вечно млада нимфа. Човек може също така да посети дъбравата, където Парис трябвало да реши спора коя от трите богини е най-красива.

Бързо изкарах официалната церемония, устроена за мен на градския площад. След това, вместо да отида направо в двореца, пообиколих заедно с Максим и Орибазий някои от забележителностите, докато вуйчо ми отиде в храма на Аполон, за да подготви жертвоприношението.

Особено силно впечатление ми направиха множеството карстови извори. Водата блика изобилно през всички годишни времена. Адриан — да, и той е бил тук — построил при извора Сарамана голям басейн с колонада: човек може да седи на мраморната пейка и да се наслаждава на прохладата, която изворната вода носи от недрата на земята. Видях също и прочутия Касталски извор, където някога е имало оракул на Аполон. Още като обикновен гражданин Адриан поискал да узнае бъдещето си и хвърлил във водата лаврово листо. Листото се върнало при него след малко и върху му била написана една-единствена дума: „Август“. Когато Адриан действително станал император, той наредил да покрият извора с мраморна плоча, воден от доста разумното съображение, че и други биха могли да научат каквото той научил, а това не би било от полза за държавата. Възнамерявам да отпуша отново извора, ако поличбите са благоприятни.

Градският префект се оказа крайно нетактичен човек — заведе ни да ни покаже базиликата, където се намират мощите на онзи мошеник Бабилас. Тъжно ми стана, като видях колко много посетители имаше: чакаха ред, за да влязат вътре. Те вярват в целебните свойства на костите, на този отдавна умрял човек, а през ум не им минава да посетят Аполоновите извори! До костницата има голяма работилница, където се произвеждат галилеянски „свещени“ предмети. Изглежда, че тази търговия е много доходна. Колко са суеверни хората!

В храма на Аполон пристигнахме късно следобед. Пред него се бе събрала голяма тълпа, но никой не бе дошъл да почете бога. Всички бяха зяпачи.

Влязох в храма. Едва след известно време очите ми привикнаха към полумрака. Най-после пред мен се откри огромната великолепна статуя на Аполон. Видях също така, че не бяха направили никакви приготовления за жертвоприношение. Тъкмо се готвех да изляза от храма, когато откъм другия край към мен забързаха двама души. Единият беше вуйчо ми. Другият беше един пълен човек и носеше голям тежък чувал.

Вуйчо ми, задъхан, ми обясни, че този човек бил главният жрец на Аполон. Главен жрец! Беше местен човек, без някакъв занаят, когото градският съвет натоварил да мете храма и да следи да не се заселят в него бездомници, да не се крият там влюбени двойки или пък да не бъде използуван от хора е пълен пикочен мехур. При липсата на истински жрец той трябвало да мине за жрец.

— Ами ние нямаме пари, господарю. Не можах да купя бял бик, както подобава, нито дори коза… Винаги съм казвал, че и коза може, стига да не е стара и жилава. Но като знаех, че ще дойдете, донесох ей това от дома. Тя е последната — друга нямаме. Не е жилава според мен — каза той и извади от чувала една наежена сива гъска.

Вуйчо ми, като видя, че бях готов да се развикам, бързо заговори:

— И тя ще свърши работа засега, жрецо. Но утре ще изпълним обреда, както си е редът. Трябва да се погрижиш да видиш колко от бившите жреци можеш да намериш. Аз поемам разноските. Утре сутрин може да ги подготвим набързо. След това…

Той продължи да говори, докато се овладях. Учтиво поблагодарих на този простак за положените от него усилия, казах една молитва и излязох навън, без да принеса в жертва гъската.

За мое щастие в двореца ме чакаше приятна изненада. Великият Либаний бе пристигнал от Антиохия. За пръв път се срещахме и трябва да призная, че бях развълнуван. Той е човек с благородна осанка, с посивяла брада и избледнели от перде очи — постепенно губи зрението си, но понеже е истински философ, не се оплаква. Вечерта разговаряхме надълго и докато бях в Сирия, всяка вечер имахме дълги разговори. С най-голямо задоволство го назначих за квестор, длъжност, която той много желаеше.

 

 

Либаний: Интересно колко грешат хората в спомените си. Никога не съм искал поста на квестор. Това, което действително поисках — по настояването на сената в Антиохия, — беше да ми даде право да представлявам града пред Държавния съвет. В миналото много пъти се бях занимавал с такава работа — да защищавам деянията (а често и злодеянията) на моите съграждани. Дори преди ужасния 22 октомври предчувствувах, че между императора и града ще има сериозни стълкновения, и тъй като обичта ми към Юлиан е равна на обичта към родния ми град — доколкото въобще може две неща да бъдат напълно еднакви, — смятах, че ще съумея да запазя мира между тях. Сенаторите, мои колеги, се съгласиха. И Юлиан се съгласи. Затова смея да кажа, че заслугата за спасяването на Антиохия от събития, които при всеки друг император можеха да бъдат кръвопролитни, отчасти бе и моя. Във всеки случай Юлиан ме направи квестор по свой собствен почин. Не съм искал тази служба, нито каквато и да било друга. В края на краищата общоизвестен факт е, че по-късно се отказах от титлата „преториански префект“. Никога не съм жадувал за титли или официални почести.

В отношенията си с Юлиан бях коренно противоположен на Максим. Не направих никакво усилие да спечеля благоволението му. Нито веднъж не поисках да ме приеме, освен когато се налагаше да му изложа становището на града. Юлиан не говори за първата ни среща, но аз ще я спомена, защото държането ми в самото начало определи естеството на личните ни отношения, които за жалост бяха толкова краткотрайни.

Когато Юлиан за пръв път дойде в Антиохия, трябва да призная, очаквах да бъда повикан веднага. Години наред си бяхме писали. В Никомедия той бе наредил да се стенографират лекциите ми. В прозата му явно личеше влиянието на моя стил — по-голям комплимент от този не можех да желая. Но минаха няколко седмици, без той да ме покани да го посетя. По-късно се извини: имал много грижи и неприятности и поради това не могъл да ме види. Напълно го разбрах. Все пак признавам, че бях като гордия баща, който повече от всичко друго иска да се порадва на успехите на даровития си син. Разбира се, видях го, когато държа реч в нашия сенат, но не се срещнахме, макар в речта си да ме нарече „най-ценния камък в короната на Изтока“. След това всички смятаха, че извънредно много ме цени, но все още не ме поканваше в двореца. Едва един ден късно през октомври получих покана да обядвам с него. Отговорих, че поради слабото си здраве никога не обядвам, което е и вярно: един обилен обед в голямата горещина на деня неизбежно причинява главоболие. Тогава той ме покани да го посетя в Дафне следващата седмица и аз приех.

Както ясно личи от Юлиановото съчинение, аз не съм го „гонил“; по-скоро той ме гонеше. Споменава за пердето на очите ми. Не си давах сметка, че толкова е личало. По онова време още виждах доста добре. Сега, разбира се, съм почти напълно сляп.

Бях очарован от Юлиан, както повечето хора. Той беше голям ласкател, но в ласкателствата му винаги имаше достатъчно здрав разум и те бяха по-скоро приятни, отколкото неприятни.

За нещастие той обичаше да разговаря по цели нощи, а аз не можех да стоя до късно; ето защо винаги трябваше да издебна момента, когато си поема дъх, за да се извиня, че трябва да си ходя. Въпреки това намерихме време да разискваме подробно моите произведения и открих с голямо задоволство, че е запаметил много неща от тях. Също така разговаряхме за Ямблих и Платон.

 

 

Юлиан Август

 

Най-сетне направих подобаващо жертвоприношение на Аполон: хиляда бели птици. Това ми отне по-голямата част от деня. След това влязох в храма да се допитам до оракула. Зададох някои въпроси, които трябва да премълча, но жрицата не отговаряше. Мълча в продължение на почти цял час; сетне заговори с гласа на бога:

— Кости и мърша. Не могат да ме чуят. В свещения извор има кръв.

Нищо повече не каза. Но това беше достатъчно, знаех какво трябваше да се направи.

Като излизах от храма, насъбралата се тълпа започна да ръкопляска. Спрях се и погледнах костницата отсреща, която оскверняваше извора. Обърнах се към вуйчо си:

— Искам утре да бъдат преместени костите на онзи галилеянин Бабилас.

— Костите на Бабилас? Да бъдат преместени? — възкликна отчаяно вуйчо ми. — Но това е едно от най-прочутите им светилища. От цяла Азия идват хора, за да се докоснат до мощите на свети… на епископа.

— Пак ще могат да ги пипат колкото си щат. Но не тук. Не в Дафне. Това е святото място на Аполон.

— Августе, това ще докара големи беди.

— Ако не изпълним волята на Аполон, ще си докараме още по-големи беди.

Вуйчо ми се поклони е много мрачен вид, прекоси площада и се отправи към костницата отсреща.

Тъкмо се качвах в носилката си, когато забелязах група юдейски старейшини, застанали на края на тълпата. Направих им знак да дойдат при мен. Един от тях се оказа равин. Беше стар човек и аз го закачих:

— Защо не участвува с мен в жертвоприношението?

— Августът знае, че ни е забранено.

Равинът говореше с твърд глас, но другарите му изглеждаха изплашени. В миналото често се е случвало императори да убиват юдеи за неспазване на тържествени обреди.

— Но ти положително предпочиташ Аполон пред… онова! — рекох аз и посочих към костницата на отсрещната страна на площада.

Старецът се усмихна.

— Августът сигурно знае — каза той, — че много пъти ни е било заповядвано да избираме между нашата вяра и смъртта, но никога не сме били принуждавани да правим избор между езичеството и християнството.

— Но ние имаме общ враг — рекох, съзнавайки напълно, че понеже стоящите наблизо чуват гласа ми, всяка дума, изречена от мен, в най-скоро време ще се повтаря от Тигър до Тамиза^[2]. Старецът не отговори нищо, но пак се усмихна. Аз продължих: — Би трябвало поне от време на време да правите жертвоприношение. В края на краищата вашият бог е истински бог.

— Нам е позволено да правим жертвоприношение само на едно място, августе, в Йерусалимския храм.

— Но този храм е разрушен.

— Затова вече не правим жертвоприношения.

— А ако храмът бъде наново изграден?

— Тогава бихме отдали благодарност на нашия бог.

Качих се в носилката с вече наполовина готов план в главата.

— Ела в двореца в Антиохия да поговорим — рекох аз.

Назарянинът е предрекъл, че храмът на юдеите ще бъде разрушен навеки; след смъртта му храмът бил опожарен от император Тит. Ако го построя наново, това ще бъде доказателство, че Назарянинът е лъжепророк. С доста голямо задоволство дадох нареждане да бъде изграден отново храмът в Йерусалим. И какви по-добри съюзници от евреите можем да имаме срещу галилеяните? Те сигурно с ужас гледат как последователите на човека-бог ежедневно извращават свещената им книга.

 

 

Приск: Юлиан не се връща повече към този въпрос. Когато той разпореди да бъде отново построен юдейският храм, всички християни се ужасиха. Те мразят евреите, отчасти защото се чувствуват виновни, че са откраднали техния бог, но главно защото си дават сметка, че евреите знаят по-добре от всеки друг каква чиста безсмислица представлява от себе си цялата християнска смесица от вярвания. А ако юдейският храм бъдеше издигнат отново, това не само щеше да е доказателство, че Христос е лъжепророк, но и Йерусалим щеше да стане опасен съперник за християните. Те трябваше да предприемат нещо. И действително предприеха.

Старият ми приятел Алипий, който ръководеше работите по възстановяването на храма, ми даде достоверно описание на случилото се. Той беше заместник-префект в Британия, докато Юлиан беше цезар. Алипий бе дошъл в Антиохия, очаквайки ново назначение, и се срещахме доста често, защото той търсеше плътски удоволствия не по-малко, отколкото ги търся — по-точно казано — ги търсех аз. Една нощ посетихме до един всички публични домове на улица „Сингон“. Но няма да ти натрапвам празното самохвалство на един старец.

 

 

Либаний: За това деликатно внимание съм безкрайно благодарен.

 

Приск: Юлиан изпрати Алипий в Йерусалим да построи отново храма. Той имаше правото да действува, както намери за добре. С помощта на губернатора работата по строежа започна, за най-голяма радост на местните юдеи, които се съгласиха да съберат необходимите средства. Тогава стана прочутото „чудо“. Една сутрин измежду камъните се появили огнени езици; под напора на страшно силния северен вятър огънят се понесъл във всички посоки, всявайки ужас сред работниците, които се разбягали. С това всичко се приключило. Алипий впоследствие открил, че галилеяните били поставили сред развалините кофи с нефт, наредени така, че щом се запали една, всички останали да пламнат; това създавало впечатление, че огневи дяволи тичат във всички посоки.

Северният вятър не е бил заплануван; разбира се, възможно е Христос да е пратил вятъра, за да затвърди славата си на пророк, но по-вероятно ми се вижда да е било чиста случайност. Възнамеряваха да се заловят със строежа през следващата пролет, но тогава беше вече твърде късно.

 

 

Юлиан Август

 

Следният ден беше 22 октомври. Косато се развидели, около хиляда галилеяни се събраха, за да преместят останките на покойния Бабилас от светилището, което Гал им бе построил. Всичко бе най-грижливо уредено. Зная това, защото на същия ден и аз се върнах в града и видях шествието.

Галилеяните — мъже и жени, — облечени в траур, благоговейно придружаваха каменното ковчеже, съдържащо останките на този злодей. Никой не ме погледна. Всички бяха свели очи надолу. Но пееха злокобни погребални песни, които явно се отнасяха за мен, и особено една: „Проклети да са онези, що боготворят ръкотворни образи, що се гордеят с идоли“. Като чух това, пришпорих коня си и препуснах край тях в галоп, последван от свитата си. Вдигнахме голям прах, от който гласовете на пеещите пресекнаха. Пристигнах в Антиохия в добро настроение.

На следващия ден научих какво бе станало през нощта. Пратиха вуйчо ми да ми съобщи новината. Всички останали бяха твърде много уплашени.

— Августе… — поде вуйчо ми с дрезгав от тревога глас. Направих му знак с ръка да седне, но той остана прав цял разтреперан.

Оставих писмото, което тъкмо бях зачел.

— Би трябвало да отидеш при Орибазий, вуйчо, да те прегледа. Имаш много болнав вид.

— Храмът на Аполон…

— Той има една билка, с която се лекуват персийците. Казва, че тя за една нощ прекъсва треската.

— … бе опожарен.

Изведнъж онемях. Както повечето хора, които говорят прекалено много, аз съм се научил да схващам думите на другите дори когато собственият ми глас ги заглушава.

— Опожарен? От галилеяните ли?

Вуйчо ми махна отчаяно с ръце.

— Не се знае. Пожарът започна точно преди полунощ. Целият храм е изгорял до основи.

— А статуята на Аполон?

— Разрушена е. Твърдят, че било чудо.

Запазих самообладание. Открил съм, че силният гняв (който при незначителни поводи често прави човека съвсем безразсъден) при важни случаи изостря сетивата.

— Кажи на владиката им да дойде при мен — рекох с равен, спокоен глас. Вуйчо ми се оттегли.

Седях дълго, загледан в просторната равнина. Слънцето клонеше на запад кървавочервено. Представих си картина на пълна тирания. Видях кръв да се лее по улиците на Антиохия, кръв по стените, по аркадите, по базиликите. Ще убивам, ще убивам, ще убивам! Ах, как се наслаждавах на това видение! Но този пристъп на лудост премина и си спомних, че освен меча имам на разположение и други оръжия.

Владиката Мелеций е майстор на изтънчената ирония в александрийски стил. За галилеянски духовник той учудва с необикновените си познания по гръцки и има особен дар за реторика. Но аз не му дадох възможност да си послужи с нея. Щом заговори, ударих по масата с разтворена длан. Ударът прозвуча като гръмотевица. Бях научил този фокус от един етруски жрец, който не само ми показа как да произвеждам оглушителен звук, като леко заоблям дланта си, но и как, като изпъна и стегна пръстите си, да разцепвам масивно дърво с гола ръка. Първия фокус можах да науча, но и досега не ми е стигала смелостта да опитам втория, макар че останах поразен, когато жрецът го направи без никаква магия. Мелеций ахна от уплаха.

— Опожарили сте един от най-светите храмове в света.

— Августе, повярвай ми, ние не…

— Не ме лъжи! Неслучайно нашият храм, който съществува от седем века, бе опожарен именно в деня, когато останките на твоя престъпен предшественик бяха пренесени от Дафне в Антиохия.

— Августе, нищо не знаех за станалото.

— А, това вече е друго. Отначало казваше „ние“ Сега казваш „аз“. Отлично. Вярвам ти. Иначе още днес щях да доставя на последователите ти нови-новенички кости, на които да се кланят.

Мускулите на лицето му играеха и той не можеше да ги спре. Това е някакъв тик. Опита се да заговори, но от устата му не излизаше никакъв звук. Тогава разбрах какво са изпитвали тираните, когато са били на моето място. Яростта действително дава ободряваща наслада, макар да е опасна за душата.

— Утре трябва да предадеш виновните на преторианския префект. Те ще бъдат съдени по закона. Антиохийската епархия естествено ще заплати разноските по възстановяването на храма. Междувременно, тъй като вие ни попречихте да извършваме богослужения в нашия храм, ние ще ви попречим да се молите във вашия. От този момент църквата ви е затворена. Никакви литургии няма да се четат там. А каквито ценности имате в нея, ще бъдат конфискувани, за да се покрият разноските по изграждането на храма, който опожарихте.

Станах от мястото си.

— Владико, аз не исках да воювам с вас. Казвал съм го и действително не исках да враждуваме. Аз проявявам търпимост към всички култове. Сега настояваме само да получим това, което си беше наше. Не взимаме нищо, на което имате законно право. Но помни, духовнико, когато нанасяш удар срещу мен, нанасяш удар не само срещу земната власт — което вече е достатъчно лошо, — а срещу истинските богове. И дори да не ги приемате за истински богове, дори да сте непримирими безбожници, с държането си вие безчестите учението на вашия Назарянин, което уж следвате. Вие сте лицемери, вие сте мъчители! Вие сте грабители! Вие сте зверове!

Както обикновено казах повече, отколкото исках. Но не бях недоволен, че съм говорил така открито. Владиката си отиде безмълвен и цял разтреперан. Навярно един ден ще издаде някоя дълга, язвителна проповед и ще твърди, че той е изрекъл всичко това пред мен. Галилеяните се гордеят с предизвикателствата си, особено ако противникът е император. Но дръзките им изобличения почти винаги датират от по-късни времена и в повечето случаи са съчинени от други лица.

Пратих да повикат Салуций и му заповядах да затворят „Златната къща“. Той вече развиваше различни теории по въпроса за опожаряването на храма и беше уверен, че след няколко дена ще може да задържи подстрекателите. Смяташе, че Мелеций не е замесен в престъплението. Аз не бях толкова убеден в това; навярно никога няма да узнаем истината.

Една седмица по-късно бяха задържани известен брой хора. Храмът бил запален от един млад фанатик на име Теодор, презвитер в костницата в Дафне. Докато го изтезавали, той пеел същия химн, който галилеяните пееха по пътя за Антиохия. Макар че не признал вината си, явно той бил виновникът. Сетне Салуций състави една следствена комисия, пред която за обща изненада така нареченият жрец на Аполон (същият, който ми беше донесъл гъска за жертвоприношение) се заклел във всички богове, че пожарът действително станал случайно и че галилеяните не били виновни. Като пазач на храма той открай време получавал пари от тях, но тъй като в Антиохия е известен като „жрецът на Аполон“, показанията му успяха да забулят истината.

И досега не ми дава сърце да се върна в Дафне. Аз бях между последните, които видяха този великолепен храм, както беше преди. Мисля, че ще ми бъде непоносимо тежко да видя опустошени стени и обгорели колони, на които небето служи за покрив. Междувременно „Златната къща“ в Антиохия ще остане затворена, докато се построи отново нашият храм. Има много оплаквания. Толкова по-добре.